Брайън Хейг
Нощната смяна (9)

9

Колкото и да ми се искаше да прекарам повече време с Фред, Катрин настоя, че вече трябва да се срещнем и с Джун Джонстън, една от предполагаемите съучастници на Лидия.

За целта се налагаше да влезем с колата на територията на „Уест Пойнт“ и както се полага по стандартните процедури, натиснах спирачката пред портала, за да покажа военната си лична карта на младия полицай, който се приближи към нас от будката на охраната, без да бърза. След Единайсети септември мерките за сигурност във всички военни бази бяха затегнати, а в „Уест Пойнт“, където заслужената репутация на армията като екстремна бюрокрация е изострена като бръснач, аз останах изненадан, че охраната не ни заповяда да излезем от колата, за да претърси всичките ни отверстия за скрити оръжия. Младежът все пак подозрително огледа нашата Тойота приус.

— Ваша ли е тази кола, сър?

— Не, в никакъв случай.

— Тогава…? — попита той и се намръщи.

— Колата е под наем и е нейна — отговорих аз, може би малко отбранително, и посочих към екозащитничката на съседната седалка.

— Аз карам форд сто и петдесет — отбеляза военният полицай, наведе се по-близо и огледа пътничката. — Имате ли военна карта за самоличност, госпожо?

— Не — отвърна Катрин.

— Внимавайте с нея, тя е терорист — обясних му аз.

Младежът сложи ръка на кобура на колана си и я разгледа по-внимателно.

— Вярно ли е това, госпожо?

— Не, той лъже.

— Тогава… каква сте?

— Данъкоплатец. Аз съм тази, която е подложена на терор.

Той погледна обратно към мен.

— Може да носи бомба — казах му аз. — Най-добре да я съблечеш, за да я претърсиш подробно.

На лицето му се появи лека усмивка.

— Необходимо ли е това, госпожо?

— Освен това съм адвокат — каза Катрин и също му се усмихна. — Ако ме докоснеш с пръст, ще осъдя военната академия „Уест Пойнт“ за всичко, което притежава.

— Тя е адвокат, господине — каза ми военният полицай.

— И какво? Да не би да те е страх от адвокати?

— Ами… — Той разгледа емблемата на Военния съд на пагоните ми и се поколеба. — Донякъде, да.

— Поне я претърси, без да я събличаш — казах му аз. — Иначе ще си голям пикльо.

— Ще осъдя и теб и ще ти взема топките — обади се Катрин.

— Е, това няма да е никак добре. Жена ми, общо взето, смята, че са нейни.

— Жени — казах аз. — Винаги искат това, което не могат да имат.

Той се усмихна, но усмивката му изглеждаше измъчена.

— Да я пусна ли, сър?

— Ами да.

Военният полицай се изправи.

— Да се държите прилично и двамата, чувате ли?

Продължихме през портала — не ми се искаше да чуя какво щеше да съобщи по телефона на началниците си, след като преминем.

Баща ми беше горд възпитаник на академията „Уест Пойнт“, випуск 1950-а година, и обичаше да влачи малкия Шони и батко му Джони на срещите на випуска, които се провеждаха всеки пет години. Срещите бяха отчасти весели празненства и отчасти тъжни помени, защото, след като си разкажеха всичко за живота си, семействата и професионалните си успехи, старите момчета от академията винаги отиваха в гробището на „Уест Пойнт“, за да покажат уважението си към онези свои съученици, които ги бяха напуснали междувременно. Випускът на баща ми беше завършил точно по средата на война в Корея, а след това беше горял и в продължителния конфликт във Виетнам, така че тези ритуали за отдаване на почит към загиналите никога не бяха кратки и винаги бяха изпълнени с много болка.

Оттогава бях посещавал академията още веднъж, за някаква правна конференция, и тогава — както и сега — останах поразен от почти мистичната й красота. Както казват нашите приятели от агенциите за недвижими имоти, най-важно е хубавото място — а точно на това място армията беше собственик на един наистина невероятен имот. Началото на военната база е било поставено по времето на Войната за независимост, когато тук било издигнато временно укрепление — на стратегическото възвишение с изглед към един остър завой на река Хъдсън, която тече на юг към Ню Йорк. На склоновете на възвишението били разположени артилерийски батареи, а от единия до другия бряг на реката била опъната тежка метална верига. Ако някакви британски кораби се опитали да минат оттук, завоят щял да ги забави, после веригата щяла да ги спре напълно и да ги превърне в лесни жертви за оръдията над тях.

В днешно време единствените лесни жертви са кадетите, които завършват академията само за да бъдат изпратени веднага в Ирак или Афганистан на продължителни войни в несигурни, размирни страни. Но въпреки това повечето от тях нямат търпение да завършат, за да се махнат от тук. Както ми каза един приятел, който е завършил „Уест Пойнт“, най-добрият изглед към военната академия е в огледалото за обратно виждане.

Както и да е, ние описахме почти пълен кръг, стигнахме горе-долу обратно до точката, от която бяхме тръгнали, и паркирахме пред продълговата сграда от червени тухли. После влязохме. Ако се съди по формата и размерите й, сигурно беше изпълнявала ролята на конюшня в онова далечно време, когато офицерите от „Уест Пойнт“ все още били обучавани да предвождат кавалерийски атаки. Сега конете ги няма, точно както не са останали и кавалери.

Катрин явно знаеше къде отива и ме поведе по стълбите към втория етаж, където ни очакваше малка зала за срещи. Редник Джун Джонстън седеше в единия край на дългата маса. Както повелява етикетът в армията, тя се изправи, когато видя пагоните ми.

Вежливо се усмихнах и казах на редник Джонстън да седне, после двамата с Катрин също седнахме — аз от дясната й страна, а Катрин от лявата. Както се виждаше и на официалната й портретна снимка от армията, Джун беше доста симпатична, с къса руса коса, морскосини очи, плътни устни и… ами хубава фигура, ако трябва да се изразя с професионална обективност. Беше млада, на около двайсет години, и макар че аз съм старши офицер и не забелязвам такива неща, дори под камуфлажната бойна униформа се виждаше, че притежава чифт впечатляващи оръдия. Носеше доста грим и въпреки по-високия ми чин правеше впечатление, че се чувства доста спокойна в мъжка компания — или може би по-точната дума беше „самоуверена“.

Джун ми се усмихна, после кимна на Катрин, сякаш едва сега я забелязваше. За да я накарам да се отпусне, аз й зададох няколко обикновени подготвителни въпроса.

— Откъде си?

— Ню Йорк. „Куинс“.

— От колко време си в армията?

— Две години. Записах се след училище. Веднага след като завърших.

— Защо?

— Защо какво? — попита ме тя. — Имате предвид, защо се записах в армията?

Кимнах. Тя ме погледна така, сякаш също си задаваше този въпрос. После каза:

— По лични причини.

— Би ли ги споделила с нас?

— Ами детството ми не беше много щастливо, така да се каже. — Тя помълча доста дълго, преди да добави: — Баща ми ме пипаше и… аз си помислих, че вече е време да се измитам от там.

— Баща ти е упражнявал тормоз над теб? — попитах аз, но после си дадох сметка, че сигурно трябваше да уточня какво имам предвид. — Сексуален тормоз?

— Не се стигна дотам — каза тя и поклати глава. — Но само защото той беше дебел и не беше във форма, а аз заключвах вратата на стаята си и внимавах, когато ходя до тоалетната.

Е, има много причини човек да поиска да се запише в армията и предполагам, че опасността от кръвосмешение не е по-лоша и дори е по-добра от повечето от тях. Но вече бях чул всичко, което исках да знам по тази неприятна тема.

— И сега работиш в „Личен състав“?

Тя ми се усмихна и кимна.

— Също като Лидия и Андреа, сър. 71-В. Бяхме зачислени в един и същ отдел.

Помислих си, че Джун Джонстън нямаше нужда някой да я кара да се отпусне в присъствието на когото и да било, независимо от чина. Беше по-умна от Лидия, със сигурност беше по-самоуверена и дружелюбно настроена, и по-сигурна в себе си. Гледаше ме в очите и се изразяваше по-правилно, макар че това май не беше кой знае какво постижение. Поне граматически, иначе говореше с характерния акцент от квартал „Куинс“, все едно разстрелваше с картечница и гласните, и съгласните. Припомних си няколко стратегически важни факта от личното й досие: неомъжена, католичка, доста привлекателна.

Изпитвах известни опасения да се впусна веднага в темата за нейната роля в палавите забавления в затвора и Катрин сигурно го усети, защото побърза да се обърне към Джун.

— Ще ни кажеш ли в какви отношения беше с останалите обвиняеми?

— Да, много ясно. Както ви казах, Андреа и Лидия бяха в моя отдел. Бяхме нещо като приятелки, предполагам.

Стори ми се интересно, че го каза точно по този начин.

— Седмица или две след като пристигнахме там, Лидия ме запозна с Дани и Майк. Тя ги познаваше отпреди мисията в Ирак. Предполагам, че така започна всичко.

— Така започна кое? — попита Катрин.

— Ами… ние започнахме да се събираме. Дани и Майк караха ужасно дълги смени. И работата им беше отвратителна. Така че ние трите започнахме да се забиваме с тях, нали се сещате?

Знаех, че за нейното поколение терминът „забивам се“ притежаваше някои интересни и разнообразни конотации. Фразата можеше да означава всичко от небрежно натискане без никакви романтични намерения до откровен мръсен секс, отново без никакво усещане за привързаност — или вина — след това.

Бях само с осемнайсет години по-възрастен от Джун Джонстън, но нейното и моето поколение гледаха по съвсем различен начин на тези неща. Аз бях част от неловкото поколение, което беше пропуснало както сексуалната революция от шейсетте, така и тотално освободеното, лишено от всякакви задръжки поведение на нейните връстници. Накратко казано, на мен винаги ми се беше налагало да полагам усилия, за да свалям бикините на момичетата, и да използвам всичките си добри качества за това, което означаваше, че усилията ми наистина трябваше да са много големи. Не ми се беше налагало да изпращам цветя или шоколадови бонбони на следващата сутрин, но все пак беше прието да останеш поне за закуска и се смяташе за възпитано да запомниш как се казва момичето.

Поколението на Джун сякаш имаше по-интересен възглед за секса като за мимолетно удоволствие, за което няма нужда да се мисли особено. Имам предвид, че преди само мъжете си мечтаеха за секс без трайни усложнения, а жените не разсъждаваха по този начин. Щеше да ми се наложи да свикна с начина на мислене на тези хора. Но все още не исках да навлизам в тази тема, така че бързо продължих:

— Какво мислиш за Лидия?

— Ами… тя е по-различна, нали разбирате?

— Не разбирам. Обясни ми, моля те.

— На първо място, тя е от южните щати. От провинцията, нали се сещате? Говори малко по-бавно. Не така, както се говори там, където съм израснала аз. В Ню Йорк.

— И мисли малко по-бавно?

— Вие го казахте, сър. Понякога схваща доста бавно. — Джун се разсмя. — Добре де, просто е малко тъпа.

Катрин се приведе по-близо към Джун.

— На кого беше идеята да използвате секса като оръжие срещу затворниците?

Това беше добре казано, защото избягваше употребата на по-остри фрази като „тормоз“, „сексуални изпълнения на живо“ или дори „садо-мазо“. Но Джун, естествено, разбра точно какво има предвид Катрин и по лицето й се видя, че вече бяхме стигнали до неприятните въпроси. За разлика от Лидия тя явно притежаваше по-силно развито усещане за морал или поне за някакво приличие, защото леко се изчерви, скова се и извърна поглед. Настъпи дълга пауза. Накрая Джун каза:

— Проклета да съм, ако знам.

— Хайде — насърчи я Катрин. — Идеята трябва да е била на някого. Спомни си първия път, когато се случи. Кой започна пръв?

Джун се замисли, но изглеждаше така, сякаш няма да се сети за нищо.

За да освежа паметта й, аз се обадих:

— Според Лидия първия път идеята е била твоя. Върнали са един иракчанин от разпит, ти си свалила униформата си, започнала си да танцуваш и преди да се усетите, всичките ти дрехи вече са били на пода, а Лидия е измервала мъжествеността му.

— Лидия ли го каза така?

— Тя не се изрази толкова деликатно, но да.

— О… Божичко, но то изобщо не стана така.

— Добре. Тогава как стана?

— Дани връщаше онзи човек от разпит и той — имам предвид, Дани — изглеждаше доста капнал. Тогава Лидия се наведе към мен и ми каза…

Джун продължи със съвършена имитация на провинциалния диалект и напевната интонация на Лидия:

— „Ей, знаеш ли? Тоя джихадист не е виждал цици и дупе, откак се помни. Защо не го пораздрусаш малко, а?“

— Не се ли почувства неудобно от предложението?

— Може би да, малко. — Джун сякаш си даде сметка, че в настоящата компания този отговор не беше достатъчен, така че бързо се поправи: — Да, добре, наистина. В началото. Но после… после си помислих: какво толкова, по дяволите? Нали разбирате?

Катрин я изгледа остро.

— Не, не разбирам.

— Ами имам предвид, че момичетата просто не са толкова стегнати за тези неща, колкото повечето мъже. Така че им показах малко, съвсем мъничко, а после и още малко, и… имам предвид, какво толкова?

— Защо самата Лидия не го направи? — попита Катрин.

— Не знам. Може би е решила, че аз ще се справя по-добре.

— Какво би я накарало да остане с такова впечатление? — попитах аз.

— Понякога вечер, навън в палатките, ние си пускахме музика и танцувахме — само момичета, нали се сещате? И Лидия танцуваше като някакъв робот. Беше просто… ами изглеждаше смешно.

— Как така смешно?

— Предполагам, че е от мястото, на което е израснала. Сигурно цял живот е танцувала каубойски танци, не знам. Но беше някак си тромава, все едно е някоя малоумна. Нали се сещате, нямаше никакво чувство за ритъм. Аз се опитах да я науча на някакви стъпки, но тя просто не схващаше. Беше безнадежден случай.

— Значи тя е решила, че ти ще изглеждаш по-съблазнително? — попитах аз.

— Предполагам, че може и така да се каже.

Катрин се намеси:

— А как иначе може да се каже?

Джун известно време не реагира на този агресивен въпрос. Когато най-сетне проговори, гледаше към мен:

— Ами не искам да си придавам важност или нещо подобно, но затворниците винаги гледаха мен.

— Защото си руса и сексапилна?

Джун продължаваше да ме гледа, но очите й сякаш се промениха. Тя отметна един кичур коса от челото си, повдигна вежди, наведе брадичката си и сви устни. Беше съблазнително изражение, предизвикателство, все едно питаше: „Смяташ ли, че си достатъчно голям мъж за мен?“. И тази млада дама се беше записала в Националната гвардия, за да избяга от посегателствата на баща си. Не знаех дали изкусителното поведение беше отговор на забранените намерения на нейния баща или причина за тях, но си помислих, че Джун Джонстън определено не е невинна девица.

В крайна сметка тя ме попита:

— А вие как мислите, господин подполковник?

Катрин явно предпочиташе да не чуе какво ще отговоря на този въпрос, така че бързо се намеси:

— Значи твоето поведение и държанието на Лидия и Андреа са се превърнали в игра на роли. Ти и Андреа сте били изкусителките, а Лидия е приела ролята на мъчителката, която унижава жертвите.

Теорията на Катрин беше доста проницателна. Поведението, документирано в онези снимки, наистина говореше за някакъв извратен еволюционен процес, който се основаваше на съответното им място в сексуалната йерархия: Джун и Андреа бяха привлекателните инициаторки на флирта, изкусителките, които бяха най-съблазнителни във физическо отношение, а след това Лидия — горката тромава, обикновена и набита малка Лидия — се беше заемала с гаврата върху ерекциите, които Джун или Андреа бяха предизвикали. Не вярвам, че Дарвин се е сещал за такава възможност. Но не се съмнявам, че би му се сторила интересна.

Снимката на Лидия, която пикаеше върху лицето на затворника, беше съвсем друго нещо, но дори на нея тя не изпълняваше ролята на фаталната жена; беше клоун, вулгарен палячо, който може би се опитваше да стане нещо, което не беше наистина, или визуално признаваше за нещо, което никога нямаше да бъде. Бързо си отбелязах наум да разгледам по-подробно тези снимки, за да проверя дали потвърждават, или отхвърлят хипотезата на Катрин.

Джун не изглеждаше доволна от това описание, но отговори:

— Добре, щом така държите да го кажете.

— Мисля, че приключихме с този разговор. — Катрин рязко затвори бележника си. — Може би отново ще искаме да говорим с теб по-късно.

Джун сви рамене и не скри липсата на въодушевление от тази перспектива.

— И без това нямам какво друго да правя тук.

Двамата с Катрин се изправихме, но Джун остана седнала. Очевидно я бях предразположил твърде много.

— Тъй като ще бъдеш свидетел по делото, ще се наложи да преговорим всичко. Помисли си за това, което се е случило, и ще видим пак.

Двамата излязохме навън. Когато вече бяхме в колата, Катрин се обърна към мен с нескрито неодобрение.

— Не смятам, че се справи много добре.

— Глупости. Тя беше готова да ми каже всичко.

— Виж, разбирам, че не ти е удобно да обсъждаш интимни въпроси с привлекателни жени, но…

— Чакай малко, аз…

— Не, Шон, изслушай ме. Ако искаш да стигнеш до дъното на този случай, трябва да преодолееш викторианските си предразсъдъци. В дъното на този случай е сексът. Трябваше да се видиш отнякъде, когато й задаваше онези въпроси — все едно пипаше горещ котлон. Знам, че на мъжете им е по-лесно да задават такива въпроси на обикновено момиче като Лидия, отколкото на донякъде привлекателна млада жена като…

— Престани, Катрин — казах аз и веднага добавих още нещо, за да я ядосам още повече, — и нека да уточним, че тя не е просто донякъде привлекателна, а много секси.

— О, за бога, тя е толкова млада, че може да ти е дъщеря.

Катрин се опитваше да ме раздразни, но аз знаех как да й отговоря.

— А на колко години е Нелсън Арнолд, твоят приятел — милиардер? Или парите подмладяват мъжете?

— Внимавай, Шон. Прекаляваш.

Резултатът явно беше равен. Съвършенството се постига с упражнения и след толкова години, през които се бяхме провокирали помежду си, бяхме станали доста добри. Катрин не е толкова саркастична, колкото съм аз — но пък има отличен мерник. Въпреки това ми се стори, че разбирам от какво беше провокирано избухването на Катрин, и то ме изненада. Ревност. Както вече казах, Катрин не е емоционален човек, поне външно, и понякога е трудно да се разбере какво мисли и още по-трудно да се разбере какво чувства. Но ми беше приятно да видя, че изпитва достатъчно силни чувства към мен, за да предизвикат такова настроение.

След като дадох както на нея, така и на себе си малко време да се успокоим, аз я попитах:

— И как ти се стори?

— Кое? Тя?

— Мисля, че вече стана ясно какво смяташ за мен.

— Добре. Стори ми се, че ще имаме голям проблем с нея като свидетел.

— Заради различния начин, по който си спомнят как е започнало всичко?

— Отчасти, да. Но най-вече защото познавам нейния тип.

— Добре, ще се хвана на въдицата. Какъв е нейният тип?

Катрин се обърна да ме погледне.

— Виж, Шон, за жените сексът е нещо по-сложно, отколкото за мъжете.

— Мисля, че съм го чувал някъде. Да си водя ли бележки този път?

— Чувал си го, защото е вярно. За някои жени сексът е въпрос на подчинение. За други е точно обратното — въпрос на надмощие. Като ин и ян, а понякога е комбинация от двете враждуващи противоположности.

— Спести ми цялата лекция, Катрин. Мъжете имат два мозъка. Повярвай ми, че понякога ни идват твърде много.

— Не, мъжете имат един мозък, който винаги доминира; другият, от който се очаква да мисли и да разсъждава, се изключва в момента, в който се включи по-важният. А жените не спират да мислят — преди, по време на секса и след него.

— От личен опит ли говориш?

Тя мъдро реши да не ми отговаря. Понякога се държа вбесяващо.

— И след като ме попита, Джун е тип баракуда. Имам предвид, във всеки смисъл на тази дума. Тя съблазнява мъжа, за да му демонстрира, че може да го има по всяко време, когато си поиска. Може би е свързано с нейните спомени за баща й, с някакво потиснато натрапчиво желание да обърне ролите на насилника и жертвата или на хищника и плячката, ако предпочиташ. Но нейното поведение е и демонстрация на превъзходство над жените около нея, начин да каже: „Аз мога да имам всеки мъж, когото поискам, включително и твоя“.

Жените явно имат различни виждания по този въпрос. Имам предвид, че мъжете се отличават с един доста импулсивен възглед за секса, който, общо взето, започва и приключва със свършването. А жените могат да имитират оргазъм и независимо дали е истински или не, за тях това е едва средата на цялата история. Не знам кое е по-правилното схващане. Знам единствено, че така е по-интересно. И по-опасно.

Превключих на задна скорост и изкарах колата от паркинга. После казах на Катрин:

— Бих искал да видя и останалите снимки, когато се приберем.

— Трябва да те предупредя, че е най-добре да не ги гледаш на пълен стомах.

— Честно, Катрин. Сигурен съм, че вече съм виждал най-лошото, което хората могат да си причинят един на друг.

— Това е било на война — отвърна тя. — Тези снимки са много по-ужасни.

— Ще си стисна носа, докато ги разглеждам.

— Добре, явно държиш да се смяташ за корав мъжага. Ще ти ги дам след вечеря. Има няколкостотин, които трябва да разгледаш. — Тя помълча и добави: — Между другото, Нелсън Арнолд ще пристигне от града с колата си. Той би искал да вечеряш с нас. Държи да се запознаете.

— Няма ли си хеликоптер, като всеки друг уважаващ себе си милиардер?

— Това са предразсъдъци, Шон. Не им се поддавай.

В интерес на истината, тази сутрин бях проверил Нелсън Арнолд в интернет. Беше класически пример за бедното момче, което със собствени усилия е успяло в живота — или в бизнеса, което в Америка явно е същото. След като се беше върнал от Виетнам, беше използвал военната си стипендия, за да завърши университета „Рутгерс“, беше поработил няколко години в инвестиционното банкиране, за да изучи занаята, и след това беше започнал самостоятелен бизнес. Не беше включен в списъка на стоте най-богати хора на списание „Форбс“, но ако не беше развил съмнителния навик да хвърля един милиард долара на година, всяка година, за най-различни либерални благотворителни каузи, сигурно щеше да е там. Въпреки това богатството му се оценяваше на стойност между два и три милиарда долара, което за човек като мен, който преживява със заплатата си от армията, беше доста скандално приближение.

Макар че посещаваше многобройни благотворителни балове и префърцунени соарета в Хамптънс, Палм Бийч и Давос, за разлика от повечето свръхбогати хора като него той очевидно изпитваше непоносимост към папараците и светските хроникьори. Източникът на чудовищното му богатство беше инвестиционен фонд с интересното название „Фонд на стария воин“. Беше вдовец — първата му съпруга беше починала преди десет години — и според няколко уебсайта, които се занимават с подобни езотерични глупости, в момента водеше доста активен социален живот, който включваше разнообразни холивудски красавици, няколко дами от политическата сцена и всякакви други впечатляващи жени, които привличаха вниманието му.

Забелязал съм, че дамите изпитват силно влечение към мъже, които притежават яхти. Явно мореплаването им е в кръвта.

— Кой ще плати сметката за вечеря? — попитах аз.

— Ще си я разделим поравно.

— Моля?!

— Това е част от условията на договора ми с Нелсън. Той плаща за адвокатската работа, но нищо повече.

— И аз ли трябва да спазвам този договор?

— Това зависи само от теб.

— Тогава му кажи, че обичам филе миньон със сос „Беарнез“.