Брайън Хейг
Нощната смяна (11)

11

Не съм от хората, които си падат по обилните закуски, и Имелда го знае, но въпреки това беше подредила на масата цяло пиршество от омлети, пържени картофи със сирене и мазна овесена каша в южняшки стил. Беше ми достатъчно само да я погледна, за да си отбележа наум да отида на преглед при кардиолога.

— На нищо не приличаш — каза ми тя, когато слязох по стълбите и влязох в кухнята.

— Благодаря.

— Просто ти казвам.

Тя се обърна към печката, за да довърши нещо. Чувах как Катрин трополи на горния етаж, докато се облича, приготвя и каквото там още правят жените сутрин. Имелда се обърна към мен.

— Какво мислиш за снимките?

— Мисля, че ако допуснем да ги използват за доказателства в процеса, с нашите клиенти е свършено.

Това беше правилният отговор от страна на един адвокат, но Имелда не го очакваше. Аз го знаех и тя реагира така, сякаш я бях раздразнил нарочно.

— Имам предвид, защо според теб онези момиченца са се държали така?

— Нямам никаква представа — отговорих искрено аз.

После й преразказах няколко от теориите, в които явно вярваха Катрин и Нелсън, и завърших с неизменния хит:

— Защото така са им заповядали? Защото са били притиснати да принудят затворниците да говорят?

— Ами, ами. Глупости.

— Аха — скръстих ръце на гърдите си и се облегнах на масата в кухнята. — Можеш ли да ми кажеш по-подробно какво имаш предвид?

На това място би трябвало да спомена, че Имелда беше прекарала почти трийсет години в армията, преди да свали пагоните си веднъж завинаги. Тя не е особено привлекателна жена — по-скоро е пълна, пестелива с грима, сигурно никога не е била на професионален фризьор и вкусът й за цивилни дрехи, както и на много други войници, разглезени от носенето на униформа цял живот, е донякъде съмнителен. Точно в този момент например беше облечена с развлечен син анцуг, безформено горнище с емблемата на армията, бели чорапи и сандали, а косата й беше остригана толкова късо, че приличаше на зле облечен мъж с две безформени издутини, залепени на гърдите.

От друга страна, армията никога не се е чувствала съвсем комфортно с присъствието на жени в личния си състав и правилата по отношение на женския външен вид, облекло и украшения — включително неща като носенето на обици, грим, подходящата дължина и прическа на косата и униформените поли — отразяват несигурността на една клаустрофобична институция със силна мъжка ориентация, която несигурно се променя, за да се адаптира към новите условия. По време на моите седемнайсет години военна служба правилата за външния вид на жените в армията се бяха променяли толкова много пъти, че трябваше да ги отпечатват с бързо съхнещо мастило. И подобно на много други жени, които бяха служили в армията през целия си живот, Имелда в крайна сметка беше решила, че външният вид и облеклото й нямат никакво значение, и се беше адаптирала към мъжките норми, които определяха и останалата част от нейния живот.

И все пак тя си оставаше жена, с всички последствия от това — жена, която беше понасяла същото усещане за неудовлетвореност, напрежение и смесени очаквания, с които се бяха сблъскали Лидия, Джун и Андреа. Затова очаквах някакво зрънце мъдрост, някакво прозрение за женските импулси и различна гледна точка, която да ми разкрие цялата мистерия.

След като натрупа няколко тенджери и тигани в мивката, Имелда заяви:

— Това, което се вижда на снимките, е болна работа.

— Несъмнено съм съгласен с теб. Но защо тези момичета са участвали в такива извратени дейности?

— Глупав въпрос. Момичетата не са чак толкова различни от момчетата.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да опознаеш по-добре тези момичета. Особено онова, което ви е клиент.

Имелда ми обърна гръб и се зае да мие нещо. Казано по нейния неподражаемо възпитан начин, това означаваше, че разговорът ни е приключил. В този момент в кухнята се появи Катрин, облечена — за разлика от друг път — с къса пола и тъмна блуза с дълбоко изрязано деколте. Беше с черни обувки. Освен това не се беше скъпила на руж, червило и каквото там си слагат момичетата по очите в днешно време. За пръв път я виждах да изглежда толкова секси — имам предвид, че изглеждаше страшно секси — и долната ми челюст увисна, но тя само погледна часовника си и каза:

— Имаме среща с коменданта на затвора в осем часа. Хайде, трябва да побързаме.

На портала на „Уест Пойнт“ беше дежурен същият съвестен млад военен полицай. Той надникна в колата към Катрин и очевидно не се подведе по нейния привлекателен камуфлаж, защото вежливо отбеляза:

— Днес изглеждате страхотно като за терористка, госпожо.

Катрин му се усмихна също толкова вежливо и обяви:

— Днес съм заложничка.

— Аха. Е, за заложничка също изглеждате страхотно.

— Не се шегувам. Този мъж ме отвлече.

Той ме погледна.

— Вярно ли е това, сър?

— Не, тя лъже.

Той погледна към нея.

— Какво ще кажете за това, госпожо?

— Защо иначе щях да бъда с него?

— Ами… — Той се наведе към мен, за да ме разгледа по-внимателно. — Знаете ли какво, сър, тя има известно право.

— Заради нея стреляха по мен — осведомих го искрено аз. — В Корея.

— О, това звучи доста сериозно.

— В стомаха — уточних аз. — Много болеше.

— Добре, а тя извини ли ви се за това?

— Не, но благодари на човека, който ме застреля.

Военният полицай се намръщи и погледна към Катрин.

— Нищо подобно — каза тя настоятелно, като подчертаваше всяка своя дума. — Той бърка завистта с благодарността.

Мъжът ни махна да минем и ми отдаде чест, но според мен не изглеждаше много убеден.

Обърнах се към Катрин и отбелязах:

— Чувството ти за хумор се подобрява.

— Защото прекарвам повече време с теб, Шон.

— Благодаря ти.

— Не беше комплимент.

— Благодаря ти.

— Чу ли какво ти казах?

— Благодаря ти.

Този път тя чу какво й казах.

Продължихме в мълчание към учебния корпус на кадетите, където намерих място за паркиране на покрива на академичната сграда. От там тръгнахме пеша по един тротоар и бързо потънахме в море от кадети, облечени в сиви униформи, които бързаха от едно занятие към следващото. Не можех да повярвам колко млади, възторжени и интелигентни изглеждаха. Човек едва ли не беше готов да повярва, че „Уест Пойнт“ е университет като всеки друг, докато не видеше кадетите, които приличат на последните запазени екземпляри от някаква по-ранна, праисторическа епоха — спретнати, стегнати, с открити лица, почти стряскащо еднакви както в облеклото, така и във външния си вид.

Но както и много други неща в армията, това е илюзия. Момчетата и момичетата в „Уест Пойнт“ не са по-различни, не са по-добри и със сигурност не са по-лоши от хиляди други студенти в цялата страна; в тях горят същите младежки страсти, объркани амбиции и нетърпение да се дипломират, така че да могат да продължат с живота си. Но те са избрали да се занимават с нещо съвършено различно, след като завършат — и точно това ги отличава от всички останали младежи от тяхното поколение.

Както и да е, според правилата в армията всеки кадет се чувстваше задължен да ми отдаде чест; да им отговарям съвсем скоро стана първо досадно, а после и уморително. Отдаването на чест е особена традиция, уникална за армията — военният еквивалент на тайното ръкостискане в окултните общества или потупването по задника на професионалните футболисти. Отдаването на чест е както жест, така и символ, който датира отпреди хиляди години, от епохата, когато воините са се наричали рицари и това звание е носило със себе си качества като добродетел, смелост и благородство. Тогава рицарите са носели брони и шлемове и са вдигали едната си ръка, за да повдигнат забралото, за да могат да видят лицата си, докато се разминават. И винаги са го правили с дясната ръка, с която се държи мечът, така че да покажат, че имат мирни намерения и не крият заплаха в себе си.

Но в армията, съвсем типично за тази институция, този добронамерен жест е превърнат в задължително изискване и тъй като по-нисшите чинове са длъжни винаги да отдават чест първи, в поздрава вече има и елемент на подчинение. Но явно никой няма нищо против, докато не се озове — като мен — във водовъртеж от кадети, които му отдават чест.

Минахме между няколко големи постройки от сив камък и стигнахме до сградата на администрацията на военната академия. Наоколо се въртяха толкова много адвокати, обвиняеми и свидетели, че академията беше принудена да жонглира с всички налични кабинети, за да осигури място за провеждането на срещите между тях.

И отвън, и отвътре сградата сякаш беше излязла от готически роман от деветнайсети век — с големи прозорци с арки, безкрайно много стар махагон, високи тавани и красиви полилеи. По същия начин изглеждаше и дамата, която ни посрещна на входа и ни придружи по едно дълго стълбище и по няколко коридора. Беше доста слаба и източена, със сурово намръщено лице, сложна прическа и… на кого му пука всъщност?

В края на една лъскава дълга маса за заседания ни очакваше пухкав очилат подполковник с оредяваща посивяла руса коса, табелка с фамилията „Егърс“, емблема с кръстосани пистолети на военната полиция на пагоните си и всички тревоги на света, изписани на лицето си. Предишната вечер бях прегледал набързо личното му досие и бях запомнил, че малкото му име Пол. Беше изпълнявал длъжността комендант на затвора „Ал Басари“, беше завършил „Уест Пойнт“ през 1982-ра, беше се уволнил от активна военна служба след пет години в армията и беше останал в Националната гвардия. А сега беше изправен пред вероятността цялата му кариера, репутацията и може би дори животът му да отидат по дяволите.

Двамата с Катрин бързо се представихме и се настанихме на местата точно срещу него. После поведохме повърхностен разговор, който продължи няколко минути. Пол Егърс беше привикан като свидетел от състава на обвинението във всичките пет процеса и от свитите му рамене и предпазливия му тон ставаше ясно, че според него и двамата с Катрин не бяхме на негова страна.

След като изгубихме достатъчно време във фалшиви любезности, аз си придадох суров вид и му зададох следния въпрос:

— Ще ни разкажеш ли как протече кариерата ти, след като завърши „Уест Пойнт“?

— Бях разпределен на служба през осемдесет и втора година, заминах да завърша артилерийски курс по противовъздушна отбрана и след това бях изпратен в ракетен батальон в Германия за три години…

И прочие, и прочие. Подробностите не бяха особено вълнуващи или важни за нашия случай, така че ето ви съкратената версия: Пол се беше оженил за любимата си от гимназията в кадетския параклис три дни след завършване на академията и нито на него, нито на нея им беше харесал животът в армията, така че той се беше уволнил, беше изпробвал няколко различни цивилни професии и най-сетне се беше записал в Университета в Синсинати, за да се дипломира като софтуерен инженер. Беше останал в армията като резервист в продължение на четири години, след като се беше уволнил от активна служба, а след това се беше прехвърлил в Националната гвардия. Твърдеше, че го е направил, за да продължи да служи на родината си, макар да подозирах, че възможността за месечна пенсия и пълни обезщетения също бяха изиграли някаква роля за това решение. Както и много други военнослужещи от Националната гвардия от онази епоха, той сигурно изобщо не беше очаквал да го изпратят на мисия във военна зона и беше приветствал изненадващото си назначение със същия ентусиазъм, с който би посрещнал внезапната поява на гигантски болезнен хемороид.

Пол ми направи впечатление на интелигентен, леко разхвърлян човек и ако трябва да бъда честен, според мен имаше доста скучен и ограничен характер. По жаргонно казано, беше типичен зубър.

Помислих си, че ако отворя архивите, за да разгледам академичното му досие като кадет, ще открия отлични академични оценки, липса на всякакви дисциплинарни наказания, слаба популярност сред останалите кадети и един-единствен проблем — физическата подготовка. Имаше тесни рамене, кльощави ръце и голям задник, балансиран от тежко шкембе, което преливаше над колана му — заприлича ми на круша, облечена в камуфлажна униформа.

В интерес на истината, от Пол се излъчваше горе-долу толкова авторитет, колкото от някой клепоух бийгъл. Дори гласът му беше тих и безизразен, а освен това леко фъфлеше.

Той продължи с разказа за израстването си в кариерата, кулминацията на което беше избирането му за командир на батальон от военната полиция, който беше пръснат в десетки населени места в три различни щата — организация, която щеше да бъде напълно недопустима в редовната армия, но беше доста често срещана в Националната гвардия.

Преди да ни отегчи до смърт, аз го прекъснах, за да попитам:

— Какво предизвестие получи, преди да изпратят твоята част в Ирак?

— Ами… около шейсет дни — тежко си пое дъх той, сякаш беше болезнено дори да си спомня за това. — Всичко беше такъв хаос.

— По какъв начин? — попита Катрин.

— В началото работата се състоеше предимно от проверка на персонала. И разместване, нали разбирате — за да се запълнят празнините. Около една трета от моя батальон се оказа негодна за участие в бойни действия.

Той се загледа в празното пространство.

— Да… мисля, че бяха толкова. Около една трета.

— Звучи ми като доста голям процент. Защо толкова много?

— Обичайните причини за Националната гвардия. Здравословни проблеми, бременност, семейни усложнения. Освен това, тъй като бяхме определени за охрана на мъжки затвор, всички жени от военната полиция трябваше да бъдат разпределени на друго място.

— Значи си заминал с много хора, което не си познавал дотогава? — предположих аз.

— Да го кажем така — отвърна той и намести пълния си задник по-напред на стола. — До последната минута качваха нови хора в автобуса, с който отидохме на летището.

— Беше ли служил в затвор преди това? Имам предвид, лично ти.

Последва нова дълга пауза, в която той сякаш гледаше в празното пространство. Дадох си сметка, че подполковник Пол Егърс, макар и да беше изпълнявал длъжността комендант на затвора по времето на въпросния скандал, в момента не беше подведен под никаква отговорност и не беше изправен пред вероятността да получи сериозно дисциплинарно наказание. Макар че кариерата и репутацията му бързо потъваха, той все пак беше прослужил двайсет години и щеше да се уволни с непокътнат чин, солидно натрупване от доживотни обезщетения и без опасност да опетни името си с наказание по член 15 или още по-лошо, присъда от военен съд.

Но нямаше как да не си дам сметка и за нещо друго, както със сигурност и той самият правеше точно в този момент. Това комфортно състояние можеше да се промени всеки миг по прищявка на армията. Ако предпочитате да се изразя по-вежливо, Пол Егърс беше попаднал в една от онези ситуации, където верността към институцията означава реципрочна лоялност от страна на институцията. По-грубо казано, армията беше стиснала топките на Пол Егърс с голямото си зелено менгеме. Налагаше му се да действа внимателно, иначе щеше да бъде уволнен при съвсем други обстоятелства — позорно, по бързата процедура, без право на нито една от привилегиите, с които се ползват американските ветерани с добро име.

Той не си го призна директно и вместо това обясни:

— Бих казал, че армията ми даде добра основа за тази работа. Образование в „Уест Пойнт“, повече от двайсет години обучение и опит в ръководенето на хора и допълнителното преимущество на великолепните курсове на военната полиция.

Пълни глупости. Отговорът на Егърс дословно съдържаше онова, което му беше казал да отговаря някой апаратчик от Отдела за връзки с обществеността или някой мазен адвокат — с други думи, точно онова, което аз самият щях да го посъветвам да направи. Изкушавах се да погледна зад гърба му, за да проверя дали в задника му не беше напъхана ръката на кукловода.

Катрин не се стърпя да заяви очевидното:

— Това са глупости.

Тази груба оценка явно изненада Егърс.

— Моля? — попита той.

— Много добре ме чу, подполковник. Нито ти, нито твоята част сте били подготвени както трябва да охранявате затвор във военна зона. Батальонът ти е бил съставен от различни части в последния възможен момент, преди да ви хвърлят в една мисия, за която лично ти си бил напълно неподготвен.

Пол Егърс вече клатеше глава.

— Не е така. Да, имаше няколко войници, които не притежаваха достатъчно опит, но като цяло моята част беше отлична.

И като че ли имахме нужда от допълнително пояснение, той добави с най-искрен глас:

— Добри офицери, способни сержанти и отлични войници.

Катрин изглеждаше готова да му се нахвърли и да го удуши, както само тя си може, но аз побързах да се намеся:

— Доколко познаваше сержант Дани Елтън?

Егърс изглеждаше едновременно облекчен от смяната на темата и притеснен от новата.

— Не много добре — отговори той и бързо поясни: — В интерес на истината, Елтън беше един от войниците, които бяха зачислени в моя батальон в последния момент.

Катрин отвори уста, за да се върне на предишната тема, така че аз повиших глас:

— Беше ли се срещал с него, преди да се разбере за този скандал?

— Предполагам.

— Това „да“ ли е или „не“?

— Ами… да. — Той се повъртя на стола си и добави: — Но не го помня оттогава. Той е от онези войници, които… ами просто не оставяше кой знае какво впечатление.

— Според неговото досие той е бил проблемен войник с добре документирани проблеми по отношение на дисциплината и изпълнението на заповеди. Кой го е назначил за началник-смяна в цялото крило?

— Не си спомням точно.

— Опитай се да си спомниш.

— Може би взводният му командир или старши сержантът. Не знам. Такива решения се вземаха много под моето ниво.

— Не трябваше ли да го одобриш? Контролирането на цяло крило е голяма отговорност, която обичайно се възлага на военнослужещи с по-висок чин от Елтън. А ти си бил комендант на затвора.

— Ами, да, сигурно съм го одобрил. Но тези временни назначения бяха формални. Някакъв лист хартия, който е минал през бюрото ми. Никога не ми оставаше достатъчно време, за да разглеждам всеки случай.

— Защо?

Той ме погледна.

— Случвало ли ти се е да управляваш затвор във военна зона?

Въпросът беше подвеждащ, както и изражението му, така че го оставих да продължи:

— Всеки ден в затвора имаше почти девет хиляди души. А в допълнение трябваше да командвам и пълен батальон от триста и осемдесет военнослужещи. Трябваше да се уверя, че всички са нахранени и настанени, да обработвам пристигащите и заминаващите. Да организирам подаването на електричество в една държава в състояние на гражданска война. И тъй като нямахме водопровод, отходни канали или течаща вода, трябваше да отговарям и за походни тоалетни, в които да се изхождат десет хиляди души, както и питейна вода, с която да си мият зъбите. Тези и много други подобни задачи заемаха целия ми ден. Освен това трябваше да надзиравам цивилните доставчици, да присъствам на чести заседания на щаба и командването в Багдад, да се справям с персонални проблеми на личния състав, да осъществявам координацията с военното разузнаване… — Той спря и ме попита, според мен малко излишно: — Нужно ли е да продължавам?

— Тежка служба — отбелязах аз.

— Тежка? Ако имах късмет, можех да спя по три часа на нощ. Както и всички офицери по цялата верига. Всички ходехме като зомбита. А имаше и непредвидени неща, разбира се — неочакван обстрел с минохвъргачки или когато умре някой затворник, или когато някой от моите хора умре или е тежко ранен, или когато изведнъж пристигнат стотици нови затворници наведнъж и се налага да… Нека просто да го кажем така: никога не беше скучно.

Егърс ме погледна със саркастична усмивка.

— Така че, не, Дръмънд. Не, не съм обърнал особено внимание на един сержант, който е управлявал едно от многобройните крила на затвора под мое командване.

— А трите жени, които са замесени в случая? Лидия Едълстън, Джун Джонстън и Андреа Майърс? Познаваше ли ги?

— Бог ми е свидетел, за пръв път чух имената им, когато започна тая лудница.

— Но те са имали свободен достъп до затвора. Това не е ли необичайно?

— Какво имаш предвид?

— Не би трябвало да ти обяснявам какво имам предвид, подполковник Егърс. Три жени, служителки от „Личен състав“, които дори не са в състава на твоя батальон, но въпреки това са можели да влизат и излизат по всяко време и да се размотават в крило за лица от мъжки пол. Това говори за забележителна разпуснатост и очевиден срив в дисциплината и ръководството на затвора. Те са влизали в твоя затвор късно през нощта, за да участват в шокиращо невъздържани действия, и въпреки това никой не ги е хванал нито веднъж.

Вместо да се опита да се защити или да даде някакъв смислен или конструктивен отговор, той просто сви рамене.

— Да го перифразирам ли като въпрос?

По лицето му се четеше очевидно раздразнение, когато отговори:

— Добре де… да, предполагам, че може да се говори за пропуск в процедурата.

— Защо? — попита Катрин.

Той отново сви рамене.

— Ситуацията не беше идеална. Никой няма право да очаква идеални резултати. Деветдесет и пет процента от работата в затвора се вършеше добре… имам предвид, достатъчно ефективно… и тук… ами в този случай… говорим за човешка грешка и… обикновено недоглеждане… Вижте, аз все още не знам как са успели да го направят онези три момичета.

След като нито Катрин, нито аз отговорихме нещо на това несигурно, половинчато самопризнание, той заяви:

— Самият аз имам три дъщери. По-големите са горе-долу на тяхната възраст. — Егърс се обърна към Катрин. — Какво може да накара едно момиче да се държи по този начин?

Какво, наистина? Дълбоко се намръщих и го предупредих:

— Подполковник Егърс, трябва да знаеш, че като свидетел на обвинението ще бъдеш подложен на кръстосан разпит от нас. Ние сме направили сериозно проучване на условията в „Ал Басари“ и резултатите от него са в крещящо противоречие с това, което ни казваш в момента. Разполагаме със свидетели, които могат и ще свидетелстват за истинските условия в този затвор. Нито госпожица Карлсън, нито аз ще бъдем снизходителни. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да… ъъъ… мисля, че да.

— В такъв случай те съветвам сериозно да си помислиш, преди да започне този процес. Кариерата ти вече е съсипана. И макар че условията на пенсионирането ти може да са под въпрос, под въпрос е и репутацията ти като офицер и възпитаник на „Уест Пойнт“, както и самоуважението ти като съпруг и баща.

— Нямам нужда от твоите лекции по отношение на репутацията, дълга ми или каквото и да било, Дръмънд.

— Напротив, според мен имаш — възразих аз и се приведох към него над масата. — Няма никакво съмнение, че онези петимата са се държали осъдително. Но остава сериозно съмнение доколко действията им не са били повлияни от условията в затвора, скандалния недостиг на служители и евентуалната намеса на началниците им.

Както и бях възнамерявал, тази лекция толкова го ядоса, че той се наведе напред на стола си, докато лицето му не спря на пет сантиметра от моето — изражението му се скова, очите му се превърнаха в цепки и за пръв път от началото на разговора в гласа му прозвуча истинска емоция.

— Тези три шибани кучки изобщо не ми бяха подчинени, Дръмънд. Те съсипаха кариерата ми и посрамиха всички добри войници, които вършеха работата си при най-ужасните обстоятелства, които можеш да си представиш.

Аз се изправих.

— Предупреден си, подполковник Егърс. Ние можем и ще призовем толкова свидетели, колкото искаме. В „Ал Басари“ е имало много военнослужещи и много от тях са били под твоето командване. Не можеш да попречиш на истината да излезе наяве.

Той отвърна на погледа ми, после извърна очи.

Катрин не изглеждаше готова да си тръгне, но аз не й бях оставил друг избор, така че тя също стана и ме последва, макар че определено не изглеждаше щастлива от този факт. На излизане кимнах на Егърс, който беше останал седнал на мястото си с изражението на човек, който току-що е научил, че има мозъчен тумор и не може да се оперира.

В момента, в който излязохме навън, Катрин се обърна към мен и ледено процеди:

— Следващия път, когато решиш да проведеш някой разпит вместо мен, поне имай добрината да ме предупредиш предварително.

Аз продължих по коридора, без да й отговоря. Тя помълча малко, после попита:

— Защо изглеждаш толкова ядосан? Ти беше на прав път, Шон. Не биваше да се отказваш.

— Защо, Катрин?

— Знаеш защо. Той ще се измъкне, защото няма да разкрие истината.

Аз я погледнах.

— Какво направи ти след Единайсети септември?

Тя помисли малко, преди да отговори.

— Предполагам същото, което са направили всички останали.

— И какво са направили всички останали?

— Изпитах скръб, исках някой да бъде наказан и се молих за моята страна. И буквално аплодирах решението да атакуваме Афганистан.

— Не всички останали са направили това, Катрин. Нашият шишко Пол Егърс е оставил жена си и трите си дъщери, хубавата си къща в покрайнините и всички луксове и удобства, които може да предложи Америка, и е заминал на фронта, вероятно за много по-малко пари, за да върши една отвратителна работа на едно дяволско място, където целият ти живот зависи от това дали някой бунтовник ще реши да насочи минохвъргачката си с един или два градуса по-нагоре или дали ще минеш с колата по грешната улица в грешния момент и ще се превърнеш в поредната жертва на някое импровизирано взривно устройство.

— Разбирам, Шон. Но…

— Няма „но“, Катрин, чуй ме. Ти или аз можем да го разкъсаме на свидетелската скамейка, но това не означава, че трябва да изпитваме удоволствие. Напротив, би трябвало да изпитваме срам, защото той е истински патриот, и макар че сигурно не се е справил както трябва със задачата си, все пак е бил там и е правил всичко по силите си в една ситуация, в която никой нормален човек няма да поиска да попадне доброволно.

— Не искам нищо друго от него, освен да каже истината.

— Не, искаш да каже истината такава, каквато искаш да я чуеш. Искаш да каже, че условията в онзи затвор са били отвратителни. Искаш да си признае, че се е провалил в работата си и така е накарал три млади момичета и двама мъже да направят онова, което са направили. Искаш да каже, че армията е искала Лидия да направи това и че Лидия не носи отговорност за собственото си поведение, сексуален морал или действия.

— Ами ако е самата истина?

— Значи е само част от истината.

— Не се прави на наивен, Шон. Нашата работа като адвокати е да разкриваме истината, която може да бъде от полза за нашите клиенти.

— Знам каква ми е работата, Катрин. Няма нужда да ми изнасяш лекции.

Двамата продължихме мълчаливо още известно време, като размишлявахме за непримиримите си позиции, после Катрин ме попита:

— Защо не го притисна повече за условията в затвора? Или за провала в неговото командване?

— Така ли направих?

— Знаеш, че е така.

— Добре тогава. Защото той е изправен пред една невъзможна дилема и все още никой не го е накарал да вземе решение. Човекът се намира под непосилно напрежение — както лично, така и професионално — да обрисува работата си във възможно най-положителна светлина. Топките му са здраво стиснати от хората над него и той все още не е решил кое е по-важно — самоуважението или собственият му задник. — Заключих с думите: — Така или иначе, на този етап все още не знаем достатъчно, за да го пречупим.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да го направиш, когато седне на свидетелското място?

— Искам да кажа, че ще го направя, ако се наложи и това ще помогне на нашата клиентка. И не искам да му подсказвам отсега в каква посока ще поеме разпитът.

Катрин помисли малко, после каза:

— Добро решение. Всъщност нямам търпение той да седне на свидетелското място. Не останах особено впечатлена от него. Мога да си го представя като щабен офицер, но сякаш няма нужните качества за истински командир.

— Не съм сигурен, че това изобщо е имало значение, Катрин. Започвам да оставам с впечатлението, че там е царял пълен хаос. Дори генерал Джордж Патън нямаше да знае какво да направи.

— Е, добре дошъл на купона.

Тези думи се оказаха подходящо въведение за случката, която последва. Точно пред нас от един вход изскочи някакъв възрастен, съмнителен наглед господин, размени бърз поглед с Катрин и се отправи към нас. Катрин веднага го прегърна и двамата си размениха въздушни целувки по бузите. Едва след това тя си спомни доброто възпитание и каза:

— Мел, това е моят юридически съветник, подполковник Шон Дръмънд.

Катрин се обърна към мен.

— Мел Креймър. Той е журналистът, който извади наяве скандала в „Ал Басари“.

Явно всичките нови приятели на Катрин си падаха по съкратените имена. Мъжът протегна ръка към мен, но аз май не внимавах — мисля, че бях твърде зает да изследвам качеството на въздуха, — защото последва неловка дълга пауза и той отдръпна ръката си. В действителност името на мъжа ми беше познато и още как, но не и лицето му, което беше грозно, набраздено от дълбоки бръчки, със следи от шарка и голям нос. Мъжът гонеше седемдесетте, имаше гъста и вълниста бяла коса и беше облечен твърде небрежно както за положението, така и за възрастта си — с избелял гащеризон и износен ловджийски елек с много джобове като на Дънди Крокодила, все едно беше тръгнал да се бори с носорози или да свали някой президент, като разкрие скандал в неговата администрация. Почудих се дали не носеше и памперс за възрастни.

Освен това знаех, че Креймър беше репортер от старата школа, който се занимаваше с разкриване на скандали в армията и военни тайни още от времето на Виетнамската война. Вече се беше сдобил с една-две награди „Пулицър“ и продължаваше да работи на пълни обороти, да души за тайни и да възпламенява скандали. Присъствието му тук показваше, че беше решил да добави още един блестящ трофей към своята колекция. В неговите кръгове го смятаха за истинска легенда и му се възхищаваха, че успява да докопа вътрешна информация и да направи от мухата скандал, достоен да стои на първа страница във вестника три дни поред и да се превърне в слонски хонорар за бъдещата му книга на същата тема.

В моите кръгове го смятахме за боклук и отвратителен планктон, който няма да се поколебае да продаде душата си и да подкопае устоите на родната си страна, за да се сдобие с малко лична слава. Спомних си стария лаф, че репортерите винаги си подсвиркват, докато са седнали на тоалетната чиния, защото това е единственият начин да не забравят коя дупка трябва да избършат накрая.

Във всеки случай двамата с Мел си разменихме един кратък поглед и незабавно решихме, че се ненавиждаме. Той се обърна към по-дружелюбно настроената Катрин и театрално обяви:

— Човече, цялата академия е влязла в извънреден режим на покриване на задниците.

— Не те посрещат с откровеност и разбиране, а? — усмихна се със съчувствие Катрин.

— Нищо подобно. Току-що изгубих два часа с някакво жалко човече от отдела за връзки с обществеността, което са докарали от Вашингтон, за да спасява ситуацията. Така ме подхлъзна, че сигурно трябва да отида да се прегледам дали нямам нещо счупено.

Той се разсмя на собствената си тъпа шега — още един навик, който смятам за особено дразнещ. Катрин пък направи някакъв опит да обясни неприязненото ми поведение.

— Аз дори не мога да накарам собствения си юридически съветник да ми каже какво е закусвал тази сутрин.

Мел се разсмя и се плесна с ръка по бедрото.

— Ей, знаеш ли каква е разликата между това да говориш с военен адвокат и с пациент, претърпял лоботомия? — После изрева отговора на собствената си гатанка: — На пациента поне му е останал половин мозък!

Искаше ми се да му отговоря с вица за това как се спасява репортер от удавяне — като си махнете крака от шията му. Но вместо това събрах цялата си воля и вежливост и с голямо уважение му отвърнах:

— Ходи да се шибаш, Мелвин.

Усещах, че Мел беше от онези хора, които изпитват удоволствие да дразнят другите, затова реших да го ядосам, като му се усмихнах и дори успях да се засмея, все едно се бях пошегувал. Но всъщност всяка сричка, която му бях казал, беше съвсем на сериозно.

Катрин се обърна към своето другарче.

— Не му се сърди, Мел. Той не е голям почитател на Първата поправка.

На което Мел отговори:

— Сигурно не може да брои дотам.

Това явно трябваше да се приеме за голям майтап, защото Мел едва не се напика в гащеризона си, толкова му стана смешно.

Заклетите левичари явно бяха започнали да се забавляват за сметка на вашия разказвач и продължиха така още известно време, като се замеряха с шегички.

Изведнъж ми хрумна, че може би се отнасям твърде строго и дори нечестно към тях. В крайна сметка Мел и Катрин изобщо не се чувстваха у дома си. Имам предвид, че понякога човек трябва да се постави на тяхно място, да им съчувства, да се опита да разбере какво изпитват в момента. Защото те двамата — брат и сестра по левичарско оръжие — се бяха озовали в тила на врага, така да се каже. Академията „Уест Пойнт“ беше цитаделата на военния устав и професионализъм, родното място — и в буквален, и в преносен смисъл — на всичко, заради което те ненавиждаха голямата зелена машина. В интерес на истината, беше съвсем естествено да изпуснат малко пара по този начин и аз трябваше да съм достатъчно мъж, за да преглътна гордостта си.

Но както вече казах, те наистина се държаха като пълни задници. Издебнах първата пауза в разговора и се обърнах към Мелвин.

— Наистина ли си първият, който е отразил тази история?

— Аз бях, да — отговори той с тон, който говореше за исполинско его. — Аз публикувах първата статия и разпространих снимките.

Беше време да дам един урок на Катрин и знаех как точно да го направя.

— Може ли да те попитам откъде си се сдобил със снимките?

— Естествено.

— Добре тогава, кой ти ги даде?

— Казах, че можеш да ме попиташ, Дръмънд. Но не и че ще ти отговоря.

Той се разкикоти толкова силно, че за момент ми се стори, че ще се задави. Това щеше да е супер. Усмихнах се на шегата му.

— Точка за теб, Мелвин. По електронната поща ли ти ги изпратиха?

Той реши да си поиграе с мен.

— Може и така да е станало.

— От Ирак?

— Не е невъзможно.

— Мъж или жена ти ги изпрати?

— Няма смисъл да настояваш, Дръмънд — поклати глава той.

— Някой от командването?

— Престани да ми губиш времето.

— Получи ли някаква друга информация от същия източник?

— Дъра, дъра, дъра.

Мразя тази фраза. Това беше второ предупреждение за него.

— Знаеш ли защо са ги изпратили по електронната поща точно на теб?

— Предполагам, че е, защото имам известна… ами репутация на човек, който преследва и разкрива истината — отговори Мелвин и си придаде изражение на престорена скромност. — Иска ми се да вярвам, че точно това е била причината да изберат именно мен.

— Но може да е имало и други мотиви?

— Откъде да знам? Не мога да отговарям за мислите на моите източници.

— Тогава кой ти е изпратил тези снимки? И каква допълнителна информация си получил по този начин, Мелвин?

— Пак започна, Дръмънд. Някой път прочети Първата поправка, ще ти бъде от полза — отговори той със самодоволна усмивка и небрежно махване с ръка.

Това беше последно предупреждение за него.

— О, аз съм я чел, Мелвин. Както и останалата част от Конституцията.

— Какво трябва да означава това?

— Петата и Шестата поправка. Право на честен процес. Право на безпристрастни съдии и призоваване на свидетели. Контрол върху начина, по който се приемат веществени доказателства в съда. Значи някой ти е изпратил тези снимки и ти си направил всичко по силите си, за да ги публикуват на първите страници на всички вестници по света заедно със собственото ти име. И единствено ти знаеш откъде са дошли. Схващаш ли вече накъде бия, Мелвин?

— Не съм сигурен — отговори той.

В действителност Мел със смачканото ловджийско елече вече беше започнал да пристъпва от крак на крак и да си поглежда часовника, все едно долните му гащи току-що се бяха свили с три номера. Катрин ме хвана за лакътя и понечи да възрази срещу грубото ми отношение, но аз не й обърнах внимание, а се приведох към него, докато не се озовах на около петнайсет сантиметра от лицето му.

— Много е просто, Мелвин. Ти си основният им обвинител, ти си ги изпратил в килиите, ти ще ги вкараш в съда. Ако не беше ти, никой дори нямаше да разбере за онова, което са правили. Ти си ги посочил и ти си осигурил доказателството, заради което ще ги осъдят. Така че те призовавам да се държиш като мъж и да обясниш как си се сдобил с тези снимки, кой ти ги е изпратил, защо и какво друго си получил заедно с тях.

Мелвин вече изглеждаше така, все едно току-що си е спомнил за някакъв скандал в Белия дом, на който трябва да присъства на всяка цена, и беше започнал да се отдръпва от мен. Протегнах се и го сграбчих за ръката.

— Кажи ми, че няма да се държиш като страхливото джудже, за което те смятам, и няма да се скриеш зад Първата поправка. Все пак, Мелвин, сигурно вече си получил още един „Пулицър“, а може би и предложение за издаване на книга или дори за филмовите права по нея. И цената за това, че си се сдобил с още малко слава и пари, са доживотните присъди на петима млади хора. Честно ли е да ги хвърляме на вълците, без да разберем кой ги е издал и защо? Наистина ли е честно да захвърляме Петата, Шестата и Четиринайсетата поправка на боклука само за да защитим Първата? Имаш ли право да избираш по този начин, Мелвин?

Катрин пусна ръката ми.

— Остави го веднага, Шон. Той има пълно право да защитава източниците си.

Но Мелвин вече беше чул предостатъчно и вирна лице към мен.

— Слушай какво ще ти кажа, Дръмънд. Такива като теб ги изяждах за закуска още когато си бил в пелени.

— Знаеш ли какво ме дразни най-много в хората като теб? — попитах го аз.

— Не ме интересува.

Той се опита да се отскубне от пръстите ми, така че затегнах хватката си и го дръпнах по-близо, като го принудих да се изправи на пръсти.

— Точно това — казах му аз. — Фактът, че нищо не те интересува. Ти си драснал клечката, която е запалила този пожар, а сега обикаляш и гледаш как хвърлят труповете на кладата и се държиш така, сякаш единственото ти задължение е да отразиш този хаос. Ти си получаваш историята, още една точка за твоята легендарна репутация, а на тях — майната им. Ти погазваш техните права, за да защитаваш своите. Ти си страхливо джудже, Мелвин.

С тези думи най-сетне пуснах ръката му и Мелвин се отдалечи, като разтриваше ръката си и тропаше с крака, като че ли изпълняваше някакъв гневен танц. В скоро време не очаквах да ме покани да изпием по нещо, освен ако моето питие не бе чаша с отвара от бучиниш.

Двамата с Катрин не казахме нищо, твърде заети с мисли за различните източници на собственото си недоволство. Накрая тя се обърна към мен.

— Той не го заслужаваше. Държа се невероятно грубо.

Аз се обърнах да я погледна.

— Откъде го познаваш?

— Отразявал е някои от моите дела и винаги е писал отлични, много коректни статии за тях. Той е страхотен репортер. А ти се държа като конски задник, Дръмънд.

— Не те ли притеснява, че той знае определени факти за нашия случай, които могат да ни бъдат от полза за клиентката, но е такъв егоист, че не иска да ни ги каже?

— Не. Защо да ме притеснява? — отвърна тя доста неискрено. — Точно за това е Първата поправка. Тя служи на истината, като защитава анонимността на източниците.

— Знаех си, че ще го кажеш.

— Само да ти припомня, че не съм го казала аз, а Върховният съд. Мел не е длъжен… дори напротив, той е длъжен да не разкрива източниците на поверителната си информация. Това, което искаш от него, представлява нарушение на професионалната му етика.

— Не виждаш ли колко си лицемерна, Катрин? Някакъв репортер, който ти е приятел, има право да укрива жизненоважна информация, която може да се окаже полезна за нашия клиент. Но ако го прави офицер от армията, при това по причини, които са също толкова валидни и много по-благородни и достойни за защита, ти искаш да му издереш очите.

— Изобщо не е същото.

— Ето го проблема с теб, Катрин. Ти дори не можеш да видиш двойния стандарт, който прилагаш.

— Изобщо не е същото — настоя тя.

— Права си, не е същото. Неговото право на слава и богатство, защитено от Първата поправка, срещу защитата на жизненоважните интереси на националната сигурност. Професионалната етика на един репортер срещу воинския дълг на един офицер към неговите другари, неговата служба и неговата родина, които ще му струват всичко.

Е, пак бяхме изпаднали в патова ситуация. Не бяхме разрешили този въпрос нито в трите години, през които следвахме заедно в Юридическия факултет, нито през всичките години оттогава. И явно нямаше да го разрешим и сега.

Катрин ме изгледа студено, после се отдалечи, като ме остави сам в дългия коридор. Две точки за Дръмънд. А аз се усмихнах след нея. Защото ключовете от колата бяха у мен. Три точки.