Брайън Хейг
Нощната смяна (34)

34

Заедно с Тери О’Райли се появиха няколко представители на местната полиция и цял куп военни полицаи от академията, които се заеха да се въртят на местопрестъплението, без да имат конкретна причина за това. На всяко място, където са застреляли някого, веднага става като полицейско събрание.

Представителите на местната полиция се опитаха да наложат авторитета си, но тъй като и убиецът, и трупът бяха облечени във военни униформи, това беше безнадеждно и военните следователи бързо ги изтикаха в периферията. Академията беше основната причина за самото съществуване на населеното място, да не говорим за най-големия работодател в него, така че малко приличаше на положението на Ватикана в Рим — властта и влиянието й официално свършваха до портала, но Бог и федералното правителство си имаха свои собствени правила.

Седях на задната броня на линейката, която беше пристигнала — стандартна процедура, имаше застрелян човек. Но след като парамедиците хвърлиха един поглед на трупа на капитан Нейт Уилборн, те веднага разбраха, че той няма да има нужда от медицинско лице, а от погребален агент, така че пренасочиха цялото си внимание към лявата ми ръка.

Единият от тях ми съобщи:

— Без рентгенова снимка не мога да кажа със сигурност, но очевидно имате фрактура на лъчевата кост, а освен това предполагам, че лакътната ви кост също е контузена.

Тъй като не си носех речник на медицинските термини, нямаше как да разбера какво ми говори, но ако се съди по пулсиращата болка в лявата ми ръка, сигурно беше счупена. Мъжът внимателно я фиксира с превръзка през рамото и ме посъветва да не я движа и веднага да отида в болницата.

След като се убедиха, че животът ми е вън от опасност, О’Райли и още един тип с евтин костюм веднага дойдоха при мен, за да ме разпитат. О’Райли започна с убедителна демонстрация на хладен професионализъм.

— Майко мила… Имам предвид, майко мила. Първо си му отнесъл главата. А после си изстрелял още шест куршума в шибаното му сърце. Голяма работа… Майко мила.

Описанието на действията ми беше доста точно, макар че майка ми определено нямаше нищо общо. Затова кимнах.

— Не си ли чувал шибания израз „прекомерна сила“? Ти си бил на по-малко от метър и половина от него. Един куршум от оръдието, което носиш, щеше да бъде предостатъчен да го спре. Майко мила. Защо продължи да стреляш?

Изкушавах се да му кажа, че не задава правилния въпрос. Трябваше да ме попита защо бях спрял да стрелям, така че в пълнителя ми беше останал още един патрон. В пълнителя на пистолета ми има седем патрона и още един в цевта. Аз съзнателно бях оставил един за резерва, ако първите шест не свършат работа. Французите го наричат coup de grace, елегантна фраза за не толкова елегантното доубиване на човек, който е оцелял след екзекуция. За щастие, куршумите ми бяха попаднали в целта, така че не ми се беше наложило да разбера дали наистина съм толкова студенокръвен.

— Той не се замисляше за прекомерната употреба на сила, началник, така че и аз не го направих — казах аз. — Беше тъмно. Не знаех дали съм го улучил.

— Глупости. Пълни глупости. От такова разстояние нямаше как да го пропуснеш. Изглежда ми като някакво лично отмъщение.

— Аз почти не го познавах.

— Глупости.

Продължих да гледам право пред себе си.

— В какви отношения бяхте с жертвата?

— Той беше един от свидетелите на процеса. Срещнахме се един-два пъти, за да уточним някои моменти от показанията му.

— Още глупости — отсече О’Райли.

Не отговорих.

— В защита на твоя клиент ли трябваше да свидетелства или срещу нея?

— Ако намекваш, че съм готов да убивам свидетели на защитата, за да влияя върху изхода от процеса, в това дело участват толкова много свидетели на обвинението, че няма да се съберат в пет морги. Този намек е обида за собствената ти интелигентност, началник.

— Кога се срещнахте за последен път?

— Преди по-малко от един час. Вечеряхме заедно. В хотел „Тейър“. Аз се прибирах пеша към нашата къща, когато той ме нападна.

— Така ли? И какво си казахте толкова, че реши да те убие?

— Беше приятна, тиха вечеря. Разговаряхме приятелски. Попитай персонала в ресторанта.

— Искаш да кажеш, че нямаш никаква представа защо се е опитал да те убие?

— Не мога да чета мисли, началник.

— И аз не мога, мамка му. Защото си му пръснал мозъка.

— Ако трябва да предположа, сигурно не обича адвокати — казах аз.

— Напълно го разбирам — отговори съвсем искрено О’Райли.

— При дадените обстоятелства според мен трябва да го смятате за заподозрян за убийствата на капитан Хаузър и майор Уайнстийн — подсказах му аз. — Заедно с ФБР трябва да се опитате да разберете дали Уилборн е бил в Колорадо в деня, в който е бил убит Хаузър, както и в района на Вашингтон, когато е бил убит Уайнстийн.

— Без майтап? И сам вече се сетих. — О’Райли се наведе към мен и предупредително каза: — Нека да ти дам един добър съвет, адвокат Дръмънд. Макар че на пръв поглед прилича на самозащита, това определено е нещо друго.

— Не разбирам какво имаш предвид, началник.

— Тогава нека ти го кажа по-ясно. Преди няколко часа ти се измъкна от охраната си, на което може да се гледа и като на отърваване от евентуални свидетели. Защо разкара моите момчета?

— Не бяха ли с мен?

— Не ми пробутвай тия, подполковник. Знаеш какво направи. Първо ги накара да те гонят през базата, а после и във всички онези магазинчета в градчето, в които влизаше и излизаше на бегом.

— Началник, не мога да нося отговорност за некомпетентността на твоите агенти — казах аз и поклатих глава. — Мислех, че ми пазят гърба. Нямаше как да знам нещо друго.

О’Райли се върна към любимото си заключение и заяви:

— Глупости.

— Ти сам каза, че са способни момчета, които ще ме следят, без дори да ги забележа.

О’Райли разпозна собствените си думи и очевидно не остана доволен от факта, че ги запратих обратно в лицето му. Той стисна зъби, а ръцете му се свиха в юмруци.

— Изкушавам се да ти сложа белезници и да те завлека в участъка, където ще можем да продължим този разговор в по-подходяща обстановка.

— При обичайни условия наистина щеше да бъде вариант за действие, началник. Но жертвата е застреляна извън военната база, в Хайленд Фолс, където нито ти, нито армията имате юрисдикция да ме разследвате или да повдигате обвинения срещу мен. А ако направиш и една крачка с намерението да ме задържиш, ще повдигна обвинения срещу теб за нападение и отвличане на висшестоящ офицер.

Той не отговори нищо, защото нямаше какво да спечели. Но моите думи му напомниха, че се беше сблъскал с най-страшния кошмар на всеки служител на закона — заподозрян, който е и адвокат. Все пак О’Райли си беше ченге, така че нямаше как да се въздържи да не нанесе един последен удар.

— Това не е краят, подполковник. Военната дирекция за криминални разследвания ще осигури максимално съдействие на местната полиция.

— Свърши ли? — попитах го аз. — Трябва веднага да отида в болницата.

О’Райли беше добър човек, така че не ми доставяше удоволствие да се отнасям с него по този начин. До този момент инстинктите му не го бяха подвеждали и почти винаги беше разбирал какво се случва в действителност.

Горкият Нейт Уилборн се беше забъркал в нещо много по-голямо от всичко, което можеше да възприеме той. Както вероятно и всеки друг. В Ирак беше убил човек и беше предизвикал скандал, а тук беше убил още двама военни адвокати в опит да прикрие онова, което беше направил там. И междувременно беше стигнал до положение, в което изходът от цялата война зависеше от това дали ще бъде разкрит или не. Три хиляди мъже и жени вече бяха дали живота си за тази кауза; десетки хиляди други бяха изгубили крайници, други части от тялото си или разума си. Не ми изглеждаше нито честно, нито справедливо след всичко, за което се бяха сражавали и за което бяха пожертвали толкова много, единственият шанс за победа да бъде съсипан от един капитан, който се беше притеснил от лошите оценки за професионалното си представяне и беше решил да си го изкара на един упорит иракски затворник.

И все пак изпитвах някакво съчувствие към Нейт Уилборн. Той доброволно беше напуснал прохладните зелени предградия на Бостън, за да се озове в най-ужасната дупка на Земята, в една истинска лудница по средата на една страна, която не разбираше, и една война, която може би също не разбираше напълно. Всички около него начело с Амал Ашад, Дани Елтън и останалите от нощната смяна бяха започнали да губят разума си. Никой не биваше да се изненадва, че Нейт Уилборн също беше прихванал нещо от тази лудост.

Но след като установих, че Нейт Уилборн беше убил генерала и двамата военни адвокати, си дадох сметка, че всъщност няма начин да бъде арестуван и съден, без да се разкрие инсценираната смърт на Амал Ашад и истината за онова, което в действителност се беше случило в „Ал Басари“ — и по този начин да се провали единственият шанс да бъде спечелена тази война.

Истината беше, че аз бях произнесъл присъдата над Нейт Уилборн в собствената си глава и след това го бях манипулирал до положение, в което да не вижда друг изход, освен да ме убие. Разговорът ни на вечеря беше като репетиция за начина, по който всеки способен прокурор щеше да го представи във Военния съд; аз му разказах как щяха да опишат действията му и какви доказателства щяха да приведат за тях. На свой ред Уилборн ми беше разкрил какви алибита и лъжи щеше да се опита да използва, за да прикрие вината си. Но защитата му беше слаба. В нея имаше достатъчно пукнатини, през които да се прокара присъда „виновен“, и според мен той си даваше сметка за това.

В края на краищата аз съм добър адвокат и със сигурност направих всичко по силите си, за да му помогна да достигне до тази мисъл. Разбира се, дадох му и шанс да се предаде и да се опита да се споразумее за по-лека присъда, както щеше да направи всеки добър правист или полицай на мое място. Но ако трябва да бъда честен със себе си, си давах сметка, че той никога няма да приеме подобно предложение. Вече знаех, че той хладнокръвно беше убил двама души, за да прикрие престъпленията си, и че не беше направил нищо, за да защити петима американски войници, изправени на позорния стълб и обвинени в престъплението, което беше извършил самият той. Така че бях сигурен, че той заслужава да умре, и не се съмнявах, че за всички замесени ще бъде най-добре да натисна спусъка и да му пръсна мозъка.

А О’Райли беше прав и за нещо друго. Нямаше да е трудно да се прицеля така, че само да осакатя или да обезвредя Нейт Уилборн с моя 45-и калибър. Но О’Райли грешеше. Защото аз дори не си бях помислил да го направя.