Брайън Хейг
Нощната смяна (22)

22

Гаражът на къщата беше на по-ниското ниво, в дъното на една стръмна алея. В 6:30 сутринта сребрист семеен миниван додж излезе от там, направи десен завой и бавно мина покрай мен. Аз току-що бях натъпкал последната поничка в устата си. Бях паркирал точно под една улична лампа, така че видях госпожа Ашад зад волана, която гледаше право пред себе си, и тавите на децата, които подскачаха на задната седалка. А освен това ми се стори, че от другата страна на минивана различавам неясния силует на мъж, който седеше на мястото до шофьора.

Може би госпожа Ашад не си беше губила времето и вече беше открила заместник за блаженопочившия си съпруг или пък си беше купила от онези надуваеми кукли, които използват мошениците, за да карат колите си в бързата лента на магистралата, определена само за автомобили с повече от един пътник. Включих на скорост и я последвах. Изкачихме се по един висок хълм, после прекосихме Глийб Роуд, изминахме още няколко пресечки, направихме ляв завой и тя отби на широката кръгова алея пред начално училище „Уилямсбърг“. Средните врати на минивана се отвориха и от тях се изсипаха три деца, като влачеха раниците си и се бутаха до бордюра. Видях как от мястото до шофьора слезе един мъж. Той посочи с пръст към тях, като го размахваше като кама, и им каза нещо достатъчно остро, за да спрат да се бутат помежду си, после ги прегърна едно по едно и се качи обратно в колата.

Макар че бях прекалил с кафето и захарта от поничките и не бях съвсем на себе си след безсънната нощ, определено разпознах фигурата и лицето на мъжа — беше Амал Ашад. А досега бях толкова сигурен, че е мъртъв и погребан. Добре де, всъщност изобщо не бях сигурен, иначе нямаше да седя в колата цяла нощ и сега да карам след тях; госпожа Ашад ме беше излъгала за пратката, за молитвената броеница и за погребението, така че не беше чак толкова трудно да се досетя и за най-голямата лъжа от всички.

Докато ги гледах, децата се отправиха тичешком към входа на училището, а мама и татко натиснаха газта и потеглиха. Изчаках половин секунда, после ги последвах обратно до Глийб Роуд, където направиха остър завой наляво и продължиха още няколко километра по Милитъри Роуд, а след това по някакви усукани улици и още един стръмен хълм, докато най-сетне не се озовахме в натовареното сутрешно движение по шосе 123 в Маклийн, щата Вирджиния, на около един километър от Лангли.

Двамата завиха надясно към централата и аз реших да използвам пропуска си от ЦРУ, за да ги последвам вътре. Обикновено не разговарям с мъртъвци, но наистина нямах търпение да си побъбря с Амал Ашад, който сякаш се беше върнал от онази смъртоносна улица в Багдад и се беше пренесъл тук. Аз също вярвам във възкресението, но единствено като последица от непорочно зачатие. Но когато стигнах до портала, изведнъж си дадох сметка, че съм допуснал сериозна грешка. Докато пазачът със синята си униформа се приближаваше към моята кола, отнякъде се появиха два тъмни седана и набиха спирачки зад моя малък приус, така че вече не можех да дам назад. Бях толкова зает да следя семейство Ашад, че така и не бях забелязал колите, които бяха следили мен самия. В армията има един особено точен технически термин за това — „ректална дефилада“, т.е. главата ти да е напъхана в задника.

Един много висок мъж със светлосив костюм, пепеляво лице с остри черти и нос като мутирала грахова шушулка се приближи до колата ми, наведе се до прозореца и почука с пръст по него.

Натиснах копчето и отворих прозореца, но само донякъде — толкова, че да можем да си говорим, но не чак толкова, че да ме докопа с големите си лапи. После му се усмихнах и казах:

— Внимавай, като паркираш колата ми, ако я одраскаш, няма да ти дам бакшиш.

Мъжът не оцени по достойнство моята шега.

— Отключи вратите.

— Не мисля да го правя. Вече видях каквото исках да видя.

— Да не мислиш, че си много умен?

— Аз знам, че съм умен. Просто не съм толкова сигурен за теб.

Мъжът изглеждаше ядосан и според мен моят тон не беше единствената причина за това — макар че не помагаше, нито пък очаквах да помогне. Може би също като мен и мъжът беше прекарал една дълга, студена, отегчителна нощ в колата си, паркирана на някаква улица в предградията, и аз определено бях единствената причина за това. Изглеждаше уморен, очите му бяха зачервени, косата му беше малко разрошена и, както вече казах, беше доста ядосан.

От друга страна, Шон Дръмънд седеше зад волана на един малък сладък жълт приус. Не можех да си представя Джеймс Бонд да кара такава кола, дори животът му да зависеше от това.

— Слушай, Дръмънд — каза мъжът. — Ако държиш да правиш проблеми, мога да докарам паяка тук за около пет минути и да те разкарам насила. — Той изсумтя. — Сега кой е по-умен, а?

Мъжът явно не беше прочел предупреждението, че когато спориш с някой идиот, трябва да слезеш на неговото ниво, а там идиотът има много по-богат опит.

— Ей, ти ли беше паркирал цяла нощ на Трийсет и осма улица? — попитах го аз.

— Ти така и не ни забеляза, Дръмънд. Готино ли е да те хванат по бели гащи?

Май нямаше да станем приятели. Освен това в ЦРУ беше началото на работното време и докато двамата с този хулиган се карахме като малки деца, зад нас започваше да се образува сериозно задръстване. Аз съм добър в това. И ми доставя удоволствие. Или както обичат да казват за себе си моите приятели от пехотата, когато се бориш с прасе, всички се омазват в кал, но на прасето му харесва. Във всеки случай, бяхме на голямо кръстовище и няколко коли бяха минали на зелено в последния момент, за да влязат през портала, а междувременно беше светнало червено и те бяха останали зад нас, така че през кръстовището не можеше да се мине. Няколко души натискаха клаксоните си. Пазачът на портала се обърна към мъжа, който стоеше до колата ми, и подвикна:

— Ей, приятел, ще престанете ли вие двамата? Трябва да освободим движението.

— Една минута! — излая в отговор той. После ме погледна и разтвори сакото си, така че да видя големия черен пистолет в кобура на колана му. — Карай към сградата — тихо ми нареди мъжът. — Направи го веднага, защото иначе…

— Иначе какво?

— Ще те накарам насила.

— Арестуван ли съм?

— Може би.

— Покажи ми полицейска значка и съдебна заповед, тогава може и да се съглася.

В този момент лицето му наистина почервеня, а дясната му ръка посегна към кобура. Вече бях сигурен, че не беше нито полицай, нито агент на ФБР, и очевидно не разполагаше със съдебна заповед за задържането ми; още по-очевидно беше, че цялата история изобщо не му беше по вкуса, както впрочем и аз. Никога не е добра идея да провокирате въоръжен човек, но аз нямах почти никакви съмнения, че нарежданията му не включват да ме застреля пред толкова много неудобни свидетели. От друга страна, челюстта му беше стисната много здраво, а ръката му трепереше.

От служебните седани зад нас изведнъж се появиха още двама мъже и се приближиха до колата ми. Единият беше нисък, пълен, с хубав син костюм, който приличаше на добре скроена палатка. Той вежливо ми се усмихна и се осведоми:

— Какъв е проблемът?

— Проблемът — отвърнах аз, като не се усмихнах в отговор — е твоята горила от Гестапо, която ми дава заповеди и ми показва пистолета си.

Ниският тип се обърна към високия.

— Вярно ли е това?

— Разбира се, че не — тросна се високият и бързо си закопча сакото. — Просто вежливо помолих Дръмънд да ни придружи до щаба.

— Лъже — казах аз на ниския. — Каза ми да се размърдам, преди да е дошъл ниският дебелак, иначе ще ме застреля на място.

Ниският тип очевидно беше чувствителен на тема ръст и тегло, защото сви устни и се обърна към горилата с пистолета.

— Не си се справил както трябва. Върни се в колата.

Високият тип ме изгледа на кръв.

— Не сме свършили — каза той, обърна се и ядосано се върна в колата.

— Извинявам се за недоразумението — усмихна ми се ниският.

— За кое недоразумение става дума? За това, че сте ме следили през последните десет часа? Или че ми пречите да мина? Или че онзи бастун ме заплаши с пистолет?

Двамата се изгледахме от глава до пети, за да преценим с кого си имаме работа. Според мен на него не му хареса онова, което видя.

— За всичко. Както и да е — заяви той с определена нотка на нетърпение. — Подполковник Дръмънд, трябва да поговорим.

— Амал Ашад ще присъства ли на разговора?

— Ами… може и да се уреди.

Изключих двигателя и се облегнах назад. Шосе 123 вече се беше превърнало в паркинг, пълен с много разгневени хора. Бяхме в патова ситуация. Той искаше от мен да вляза на територията на ЦРУ, където можеха да ме арестуват, а може би дори да ме задържат на подземните етажи и да ме принудят да понеса някаква експериментална психологическа обработка, след която щях да се превърна в един от тях. Аз, от друга страна, исках да стисна Амал Ашад за гърлото и да разбера защо изобщо не беше толкова мъртъв, колкото се предполагаше. Но той очевидно беше примамката за мен, защото ниският тип каза:

— Добре, ще ти дам Ашад. Обещавам ти.

Знаех си, че не е добра идея да се доверявам на този тип, но въпреки това натиснах бутона за запалване на двигателя и се спуснах до паркинга пред централата. Паркирах на едно свободно място, обозначено с табелка, че е запазено за заместник-директора — в двореца на лъжите и измамите човек не бива да вярва на някаква си табелка, дръпнах ръчната спирачка и изключих двигателя. После излязох от колата и се протегнах. След минута се появиха ниският дебел тип и няколко от неговите другари, включително и високият, който ме гледаше така, все едно ми вземаше мярка за ковчег.

Ниският господин се приближи до мен, протегна ръка и се обозначи с име и длъжност:

— Марк Хелнър, Отдел за вътрешна сигурност.

Стиснах ръката му.

— Защо съм останал с погрешното впечатление, че ЦРУ няма право да провежда операции на територията на Съединените щати?

— По закон е така — сви рамене той.

— Тогава…?

— Тогава явно е станало недоразумение — отговори той и обясни. — Ти си влязъл без разрешение в дома на служител на ЦРУ, което поставя случая в нашата юрисдикция. — Хелнър замълча за момент, преди да продължи: — Късно снощи ни се обади госпожа Ашад. Беше разтревожена от посещението на някакъв натрапник, който излъгал за името си, представил се за водещ военно разследване, подмамил я да го пусне в дома си и я притиснал да отговаря на въпроси, които представляват заплаха за националната сигурност.

В интерес на истината, това звучеше като доста точно описание на заниманията ми от предишната вечер, но като адвокат, разбира се, аз не бях толкова глупав, че да потвърдя тази версия. Вместо това последвах старата адвокатска мъдрост, че когато добрата защита е невъзможна, човек трябва да стане нападателен — или да мине в нападение, така и не можах да го запомня както трябва.

— А госпожата сети ли се да спомене, че крие мъртвец в дома си?

— Не знам за какво говориш.

— Освен ако тя не си пада по некрофилията, Амал Ашад е жив и снощи беше в нейното легло.

Хелнър или не знаеше какво означава тази екзотична дума, или също като мен реши да мине в нападение, защото ме посочи с пръст.

— Имаш голям проблем, Дръмънд. Нарушил си няколко федерални закона, да не говорим за това, че си пъхаш носа, където не ти е работа.

— Добре тогава, обвинете ме в нещо конкретно. Ще се видим в съда.

— Идеята не е лоша. Може и да го направя.

— Един добър блъф трябва да мирише на достоверност, Хелнър. А аз подушвам само лъжи.

Той реши да остане на темата за миризмите.

— Помириши пак. Не ме подценявай, Дръмънд. Не подценявай сериозността на положението си. — Хелнър ме мушна с пръст в гърдите и ми го обясни така, че да го разбера: — Задникът ти е в ръцете ми.

— Ако влезем в съда, ще имаш възможност да обясниш малката мистерия с Ашад, който уж трябваше да е мъртъв и погребан, а всъщност е в дома си в Арлингтън — отговорих аз и преместих пръста му от гърдите си. — Ще поканя всички репортери, които познавам, и ще започна да говоря по-високо, когато стигнем до този въпрос.

— Грешиш — каза той. — Отново.

Явно си умираше от желание да ми обясни колко често допускам грешки, така че реших да не коментирам това обвинение.

— Мъжът, когото си видял тази сутрин, е девер на госпожа Ашад — каза Хелнър и доукраси тази лъжа, за да ми стане още по-ясно. — По-малкият брат на Амал, Рашид. Съгласен съм с теб, че двамата си приличат като близнаци.

Явно не изглеждах много убеден, защото той добави още малко подигравки към рецептата, която ми сервираше:

— Рашид се тревожи как е госпожа Ашад и е останал да пренощува у тях.

— Тогава ми го доведи да си поговорим. Така ще разсеем всякакви недоразумения и аз ще мога да си тръгна.

— Няма да стане, Дръмънд.

— Искам да го видя сега.

— Опасявам се, че въобще не е възможно.

— В такъв случай отивам да взема една от най-малките съдебни заповеди, за да стане възможно.

— Гледай да не се бавиш — каза ми той и отново се усмихна.

Усмивката му беше като на Снайдли Уиплаш, злодея от старите анимационни филми, ако Снайдли Уиплаш беше с пухкаво кръгло личице и нямаше мустаци, които да засуква зловещо.

— Защото той гони самолета — продължи да лъже Хелнър. — Международен полет. Доколкото разбрах, смята да отсъства доста дълго време.

— Какво ще правите? — попитах го аз. — Ще организирате още един нещастен случай? Не ви ли омръзна да го убивате? На него не му ли омръзна?

Усмивката му се разшири.

— Знаеш ли, това не е толкова лоша идея. Нещастен случай. Естествено, ще бъде ужасно съвпадение и Амал, и брат му да загинат. Нова трагедия в същото семейство, и то толкова скоро.

— Ти ми обеща, че ще мога да говоря с него, а вече планираш погребението му.

— Аз работя за федералното правителство, Дръмънд. Повярвай ми, това е просто друг начин да ти кажа, че лъжа. — Усмивката му стана още по-заплашителна. — Никога няма да говориш с него, Дръмънд. Никога.

Направих всичко по силите си да изглеждам разочарован и ядосан от тази новина.

— Ами тогава явно си губя времето тук.

— Точно това щях да ти кажа и аз. Амал Ашад загина преди два месеца. И няма да се върне в света на живите.

Високият тип с лице като брадва също се усмихна и явно не се стърпя да се обади:

— Нали ти казах, Дръмънд, кой е по-умен сега, а?

Не обърнах внимание на този коментар и на човека, който го направи, а се обърнах към Хелнър.

— Добре, след като изяснихме всичко, мога ли вече да си вървя?

— Първо трябва да ти кажа нещо. Както вече споменах, Дръмънд, ти си нарушил многобройни точки от правилника на ЦРУ, да не говорим за няколко федерални закона. Да се представяш за водещ военно разследване е сериозно престъпление. Трябва да те информирам, че по-рано тази сутрин ти беше отнето разрешителното за достъп до секретна информация. Освен това ще се наложи да ти взема пропуска от ЦРУ.

— Не може ли да си го запазя за спомен?

— Няма да ти свърши никаква работа. Кодът ти е изтрит от системата. Освен това пропускът е служебна собственост на ЦРУ. Настоявам да ми го предадеш.

Извадих портфейла си, измъкнах пропуска от него и го хвърлих на земята.

— Значи няма да се връщам в ЦРУ, след като всичко приключи?

Тази мисъл явно го зарадва, но не толкова, колкото мен.

— Мисля, че можем да заложим на това — каза ми той.

— Имам ли време за един прощален жест? — попитах аз.

— Ако настояваш.

Вдигнах средния си пръст и го размахах срещу централата на ЦРУ в Лангли, най-вече към последния етаж, където работеше големият шеф. Дори ми се стори, че го видях да ми маха от прозореца, но може и да съм си го въобразил.

Хелнър се разсмя и ме изненада с думите:

— Винаги съм искал да го направя. Какво е усещането?

— Велико. Защо не пробваш?

Той сякаш се сви.

— Целият паркинг се наблюдава с охранителни камери. А ми остават още три години до пенсия.

Качих се в колата, запалих двигателя и потеглих. Първо излязох през портала, после направих десен завой и продължих още пет километра до Маклийн, където отбих на пълния паркинг пред една аптека от веригата „Райт Ейд“ и спрях, без да изключвам двигателя.

Извадих мобилния си телефон и отворих снимките, които бях нащракал само преди трийсет минути пред начално училище „Уилямсбърг“. До този момент не бях имал възможност да ги погледна, така че го направих сега — и ето, по средата на три от кадрите се виждаше Амал Ашад. На първите два размахваше пръст срещу децата си, а на третия го бях хванал в момента, преди да се качи обратно в семейния миниван. Беше обърнат към обектива и сякаш гледаше право към мен.

Снимките не бяха съвсем на фокус, но като цяло щяха да свършат работа. Например пред съдебните заседатели. Особено на третия кадър изражението на лицето на Ашад казваше всичко, което ми беше нужно. Той очевидно знаеше, че съм там. И това го беше изплашило до смърт.