Брайън Хейг
Нощната смяна (27)

27

Събудих се в 5:00 след неспокоен сън, взех душ, избръснах се, облякох се и до 5:30 вече бях достатъчно дошъл на себе си, за да забележа, че в къщата не помръдваше никой друг. Не очаквах Катрин да става толкова рано, но Имелда беше друго нещо; явно новото й положение като цивилен гражданин започваше да й се отразява. Предишната вечер се бях промъкнал тайно в къщата, като си бях събул обувките още на прага и се бях качил на пръсти до стаята си, за да избегна среднощната конфронтация с Катрин или поредната досадна лекция на Имелда. Имам медали за храброст, проявена на бойното поле, но жените са съвсем друго нещо.

Едва не подминах отворената врата на спалнята на Катрин, преди да надникна вътре и да видя, че тя спи дълбоко. Не исках да я будя, но исках да я видя, така че тихо се промъкнах вътре и я загледах, като се чувствах като нещо средно между гузен воайор и влюбен тийнейджър.

Катрин спеше на една страна с разперени ръце, а дългата й тъмна коса по възглавницата ограждаше като рамка красивото лице, обърнато към мен. Отбелязах, че не хърка: две точки. Освен това спеше от лявата страна на леглото, както и аз самият: минус две точки. Нощното й облекло представляваше парцалива стара тениска. Не погледнах под завивките, за да видя дали носи нещо друго отдолу — минус две точки за мен.

Когато беше в състояние на отдих, както в момента, тя изглеждаше умиротворена, безметежна и непорочна — дори сравнението с ангел нямаше да бъде неуместно, което за пореден път доказваше, че хората с чиста съвест са благословени със спокоен сън.

Спомних си онзи ден, когато вечеряхме заедно с Нелсън Арнолд, и начина, по който се гледаха двамата с Катрин. Нелсън очевидно беше напълно запленен от нея, макар и да не бях забелязал реципрочно ниво на същата емоция, излъчвана от Катрин. И все пак, въпреки много големите разлики помежду им по отношение на възрастта, благосъстоянието, социалното положение и миналото им очевидно се чувстваха съвсем комфортно заедно. Нямаше и следа от напрежението и споровете, които избухваха всеки път между нас двамата.

Катрин по същество е човек, който се осланя повече на разума, отколкото на емоциите си — или поне така се държи в професионално отношение. Винаги съм подозирал, че в нейния случай това е въпрос на самоконтрол, а не на липса на страст. Когато е в съдебната зала, тя е в състояние да се разгорещи и да се превърне в истинска фурия. Щеше да ми бъде много любопитно, да не говорим колко приятно, да открия коя е истинската Катрин. Хората са безкрайно сложни и природните закони не могат да обяснят романтичните отношения. За разлика от магнитите противоположностите невинаги се привличат; понякога се случва просто да се блъскат до смърт помежду си. Но и пълната хармония не е рецепта за безоблачна връзка; много често тя води до емоционален застой и скука.

Искаше ми се да я събудя и да я попитам какво толкова намира в господин Портфейл. Макар че знаех отговора на този въпрос: той беше всичко, за което си мечтаеха повечето жени. Беше красив, червив с пари, интелигентен, червив с пари, принципен, червив с пари и симпатичен. Искаше ми се да я накарам да вдигне телефона и да му каже, че в съревнованието между офицера, който едва може да си позволи собствено нощно гърне и не може да й предложи нищо друго, освен непрекъснато местене от място на място, чести и продължителни раздели, кофти заплата и неизменната вероятност да стане млада вдовица, той — който имаше нощно гърне, достатъчно голямо за целия свят — трябва да отстъпи.

Погледнах лицето на Катрин и се опитах да си я представя като военна съпруга. Армията не се отнася милостиво и с войниците, но наистина се развихря със съпругите им; или, в днешно време, със съпрузите им. Онези партньори, които издържат в продължение на цяла военна кариера, обикновено имат желязна воля. Те са съобразителни, независими и упорити. Катрин притежаваше всички тези качества в предостатъчна степен, но въпреки това не можех да си я представя с бели ръкавици на чай при другите офицерски съпруги, кланяща се на властните генералски половинки, нито пък понасяща дребнавата политика и ритуалното подмазване, които са също толкова съществена част от живота в армията, колкото парадите и военните погребения. От друга страна, съвременната армия не е онази, която беше по времето на поколението на майка ми. Белите ръкавици вече ги няма и макар повечето от генералските съпруги, с които съм се срещал, да са скромни и прекрасни, някои все пак са непоносими и ви лазят по нервите. Но армията отдавна се е адаптирала към по-агресивните привички на едно ново поколение амбициозни, независими жени като Катрин, които не стоят зад мъжете си, а до тях. И все пак Катрин си беше Катрин, така че сигурно щеше да постави дори тази новопридобита толерантност на сериозно изпитание. Ако беше по-практична, нямаше да има никакво съревнование — тя вече щеше да сменя завесите на яхтата на Нелсън и да пълни гардеробите с най-новата френска мода. Но думите „Катрин“ и „практична“ просто не могат да се употребят в едно и също изречение.

Изпратих й една въздушна целувка и слязох долу, събрах някои документи и излязох на главната улица, за да намеря някой ресторант, където сервират закуска по това време, и да чакам да ми се обадят от ЦРУ.

Обадиха ми се в 8:00 и от другата страна на линията беше Маргарет със своя задушаващ монотонен глас. Не се чувствах нито дружелюбен, нито в настроение за разговори, така че рязко й казах къде да се срещнем и прекъснах връзката, за да посветя следващия час на проучването на служебните записки на капитан Хаузър, моя предшественик, който вече не беше между живите. След това се качих в отровножълтия си приус и отидох до базата. На портала имаше друг военен полицай. Можех да се закълна, че го видях да се смее, докато минавах покрай него.

Продължих и паркирах точно зад малкия живописен католически параклис, където преди половин век мама и татко Дръмънд бяха получили доживотната си присъда заедно, а след това се изкачих по стръмното възвишение до много по-големия и впечатляващ във визуално отношение параклис на кадетите, където се отдават на езическите си ритуали проклетите протестанти. Едно време беше задължително кадетите да ходят на църква, така че всяка неделя сутрин те се строяваха и се отправяха с маршова стъпка към избраната от тях религиозна служба.

В днешно време могат и да не ходят, а да си доспят, ако предпочитат. Но съм чувал, че църквата никога не се оплаква от липса на посетители. Както се казва в поговорката, в окопа няма атеисти, а тъй като повечето от тези млади мъже и жени знаят, че ще заминат на война в момента, в който завършат академията, сигурно не им се струва загуба на време да предприемат подобен изпреварващ ход за спасението на душите си.

Влязох през внушителната дървена порта и продължих по широката пътека между скамейките, докато не стигнах до средата. Бях избрал за нашата среща това донякъде необичайно място, защото беше обществено, но не съвсем. Катедралата беше просторна и готическа както по отношение на стила, така и на мащабите си — сигурно събираше над хиляда души, така че трима можеха да проведат една съвършено дискретна среща, на която никой да не обърне внимание, стига разговорът да не се разгорещи и някой не започне да стреля.

Освен това се надявах този общ монумент на религиозното и патриотичното чувство да накара гостите ми да се държат прилично. Не можех да си представя дори ЦРУ да очисти офицер от армията на САЩ пред олтара. От друга страна, ако бях надценил техния морал и чувствителност, поне нямаше да им се налага да ме транспортират на дълго разстояние за погребението.

И на последно място, но не и по значение, тази богоугодна сграда изглеждаше като най-подходящия кандидат за място, на което да се говори само истината.

В 9:55 вече бях на мястото си, а в 10:00 чух как се отвори голямата дървена порта. Останах с лице към олтара и с гръб към моите пунктуални гости. Чувах стъпките им, докато бързо се приближаваха към мен — чифт високи токчета, които тракаха скорострелно като повредена картечница, и още един чифт много по-тежки и шумни стъпки, подобни на тътена на приближаващ артилерийски огън.

В крайна сметка двамата стигнаха до средната скамейка, където седях с моя автоматичен пистолет 45-и калибър, многозначително поставен в скута.

Един мелодичен мъжки глас зад мен ме уведоми:

— Няма да имаш нужда от този пистолет, подполковник.

Вдигнах очи и видях навъсеното чипоносо лице на Томас Бърнхарт, съветника на президента по въпросите на националната сигурност. Той приятелски ми махна с ръка и продължи:

— Прибери го, моля те. Изнервя ме.

Жената до него протегна ръка към мен.

— За мен е удоволствие най-сетне да се срещнем лице в лице, подполковник Дръмънд. Аз съм Маргарет Мартин.

Дотук с илюзията, че мястото ще ги накара да се държат честно и почтено — със сигурност да се срещне лице в лице с мен за нея беше всичко друго, но не и удоволствие. Изправих се, пъхнах пистолета под колана си и стиснах ръката й.

— Седнете — предложих им аз.

Докато Бърнхарт и Мартин се наместваха на скамейката, аз използвах възможността да ги огледам.

Томас Бърнхарт, както знаех от пресата, беше корпоративен адвокат по образование и по професия, който беше съветвал президента по външнополитическите въпроси по време на предизборната му кампания и беше възнаграден с настоящия си пост на сив кардинал в Белия дом. Което означаваше, че или беше наясно с някаква тайна, която можеше да постави президента в неудобно положение, или президентът наистина го уважаваше, вслушваше се в съветите му и му имаше доверие.

Бърнхарт имаше репутация на потаен манипулатор, който не оставя следи и ловко се справя с всякакви проблеми, като за разлика от мнозина от своите предшественици, отбягва вниманието на неделните вестници и гледа да не се показва на първа страница. Не знаех дали е похвална черта на характера или ловък механизъм за оцеляване, който позволява на прекия му началник да съсредоточава върху себе си цялото внимание на пресата. Но все пак си мислех, че точно това качество обясняваше присъствието му тук в момента — задачата му беше да накара цялата каша с Шон да изчезне, без да предизвиква излишно вълнение.

След това преместих поглед върху Маргарет Мартин, която изглеждаше някъде на моята възраст. Носеше светлосиньо сако, блестяща бяла блуза и тясна червена пола до коленете — стандартното облекло на опитен бюрократ, която подчертаваше принадлежността й към женския пол, без да предизвиква никакви неудобни мъжки фантазии. Цветовата комбинация от червено, бяло и синьо, същата като на американското знаме, явно беше предназначена за мен.

Дамата беше сравнително привлекателна и щеше да бъде още повече, ако беше решила да си сложи грим. Бях готов да нарека лицето й симпатично, ако не бяха присвитите й сини очи, в които проблясваха пресметливост и тревога. Под тях имаше подпухнали черни сенки, които показваха, че не беше успяла да си почине както трябва, а вялата й насилена усмивка обясняваше защо: причината за нейното безсъние беше гнойният цирей, който в момента стоеше срещу нея.

Бърнхарт беше най-старшият държавен служител на тази среща и реши да постави началото й със следното наблюдение:

— Според мен спокойно можем да кажем, че си пъхнал юмрука си право в гнездото на осите, Дръмънд.

Не бях сигурен какво точно искаше да каже с това, но ми идваше да му напомня, че не аз, а те бяха стиснати за чатала с менгемето. Моята ръка беше на ръчката. Като се имаше предвид професионалната немарливост, която бях разкрил, нямаше как да не знаят и още нещо — вече бяха само на една бананова кора разстояние от пълната катастрофа. Но вместо да спомена за някое от тези неприятни неща, аз просто кимнах.

Бърнхарт продължи с въпрос, който нямаше никаква връзка с темата:

— Доколко познаваш историята на Втората световна война?

— Беше след Първата, нали така?

— Позна — отговори той, като се усмихна и ми намигна. — Чувал ли си историята за Чърчил и град Ковънтри?

— Може ли по същество? — отговорих аз, защото не бях в настроение за исторически лекции.

— Малко търпение, подполковник… моля те. Обещавам, че в тази история има поука, която е свързана с темата на днешния ни разговор.

Е, човекът се усмихваше и каза вълшебната думичка, така че щеше да бъде грубиянско от моя страна да се преструвам, че страдам от неспособност за съсредоточаване. Освен това той беше поне на трийсет нива по-високо в йерархията от мен. Такива неща имат значение за мен.

Бърнхарт се прокашля.

— Достоверността на тази история е съмнителна, но британците разбили строго секретните военни кодове на германците от програмата, наречена „Ултра“, и засекли германско съобщение, в което се казвало, че след два дни град Ковънтри ще бъде бомбардиран. Дилемата, пред която бил изправен Чърчил, със сигурност била мъчителна. Ако предприемел някакви действия въз основа на тази информация — например да заповяда масова евакуация на Ковънтри или да разположи около града противовъздушна отбрана, — щял да подскаже на германците, че кодът им е разбит, а това щяло да промени хода на войната. — Той направи драматична пауза, преди да ме уведоми: — В крайна сметка Чърчил оставил града да бъде бомбардиран.

— А дали оцелелите жители на Ковънтри са му издигнали паметник заради неговото решение?

— Сигурно не.

— Не каза ли, че в тази история ще има някаква поука?

— Да, а ти ми се струваш интелигентен човек, така че сигурно не си я пропуснал. — Но може би все пак не беше толкова сигурен в това предположение, защото ми обясни: — На война често се налага да се вземат трудни решения, Шон, и дори да се избира между две злини. Налага се да съпоставиш голямата картина с малките действия, които в сравнение с нея и в ретроспекция стават съвсем маловажни.

Погледнах Томас Бърнхарт и заявих:

— Като адвокат със сигурност си даваш сметка, че точно този хлъзгав начин на разсъждение е довел виновниците до съда за военни престъпления в Нюрнберг.

— Да, и трябва да призная, че аз също изпитвам някои съмнения по отношение на дилемата, която трябва да обсъдим. Но те уверявам, че продължавам да спя спокойно.

Той се обърна към Мартин, която определено не спеше спокойно.

— Маргарет, според мен вече е време Шон да научи какво наистина се е случило в „Ал Басари“.

Маргарет очевидно очакваше да й предадат щафетата по този начин, защото на свой ред се изкашля и впи очи в мен.

— Какво знаеш за ролята на Амал Ашад по време на разпитите?

— Предостатъчно. И колкото повече научавам, толкова по-неприятно става.

— А вярваш ли на онова, което си научил?

— Винаги си носите торбата, пълна с фокуси. Мислех си, че сме се събрали, за да се изясним, а не обратното.

— Разбрах, че си провел разпит с капитан Уилборн — смени тактиката тя.

— Точно така.

— Как мина?

— Както се очакваше. Той ме изпързаля по гол задник на шкурка.

Трябваше да призная на Маргарет, че поне не се престори на шокирана или възмутена от безвкусната ми метафора. Нещо повече, тя се усмихна.

— Филис ми каза, че умееш да се изразяваш цветисто — каза тя и добави: — Но аз предпочитам да си говорим честно.

Не бързай толкова, Маргарет.

— Каква беше или все още е ролята на капитан Уилборн във всичко?

— Както сигурно вече си предположил, ролята на капитан Уилборн беше символична. Филис ти е казала, че положихме големи усилия да скрием истинската функция и значение на нашите преводачи. Уилборн не беше нищо повече от камуфлаж за Амал Ашад.

— Аз вече казах на Филис какво мисля за тази вселенска глупост. Искаш ли да ти го повторя?

— Не, няма нужда — отговори Маргарет. — Трябва да разбереш, че предвид опита и експертните умения на Амал щеше да бъде ограничаващо и безрезултатно да оставим един млад, слабо подготвен капитан да ръководи екипа.

— Според мен се опитваш да кажеш, че идеята е била армията да поеме вината, а Ашад да казва какво да се прави и накрая да си тръгне безнаказано. Ако това описание ти се струва погрешно, моля те да ми обясниш защо.

— За съжаление, може би точно така ще се получи накрая, Шон. Но те уверявам, че нашите намерения не бяха такива — отговори тя, като се опита да изглади противоречието.

— Наистина ли очакваш към този момент да продължавам да ти вярвам?

— Край на лъжите и увъртанията, Шон. Ти вече си разкрил достатъчно от истината.

— Значи истината ще ви направи свободни да кажете истината.

— Нещо такова.

— Това е единственият ти шанс да кажеш истината, Маргарет. Не го пропилявай — погледнах я аз.

— Няма нужда от заплахи — размърда се от неудобство тя. — Допуснахме една грешка. Съвсем проста грешка. В ретроспекция изглежда невероятно глупаво, но по онова време никой не се сети да включи този фактор в уравнението.

Реших да направя едно обосновано предположение и заявих:

— Амал Ашад е шиит.

Според мен Маргарет не очакваше да се сетя за този факт, колкото и очевиден да беше. По лицето й се изписа изненада.

— Да, той е… — Тя си възвърна самообладанието и продължи: — В действителност семейството на Ашад е избягало от Ирак точно защото режимът на Саддам е преследвал тяхната религия. Много негови роднини са понесли ужасни страдания от сунитския режим. Мнозина са загубили живота си, някои от тях по ужасяващ начин. Чичо му, любимият брат на баща му, лежал една година в затвора. Върнали го на семейството му мъртъв и толкова обезобразен, че те не могли да го познаят. Амал е израснал с омраза към сунитите, насаждана в него от най-близките му хора още от люлката.

Бърнхарт се наведе към мен и ми довери:

— Нашето момче е заминало за Ирак с отровни намерения. Преди това винаги е бил мотивиран, надежден агент, но в ретроспекция… психическата му стабилност и толерантността му никога не са били изпитвани при такива условия. Не е показвал дори намек за някакви предразсъдъци срещу сунитите. — Той поклати глава. — Но сега знаем, че затворът „Ал Басари“ е бил най-неподходящото място в целия свят, където сме можели да го изпратим.

Маргарет потвърди това наблюдение, като обясни:

— Служителите на военното разузнаване в „Ал Басари“ останали зашеметени от неговите умения. Но след това проведохме разследване, което показа, че всички набелязани от Амал военнопленници са били сунити. Нещо повече, той ги е избирал един по един сред сунитските бунтовници, които са тормозили родната му страна.

Замислих се за тези разкрития. Ако Амал Ашад наистина беше заминал за Ирак, за да отмъсти за нещастието и преследването срещу семейството и вярата си, Бърнхарт беше прав — беше ми трудно да си представя по-неподходящо място, на което да бъде изпратен. Положението му на служител от ЦРУ, внедрен в армията, означаваше още по-слаб контрол върху него, тъй като командната верига на армията естествено щеше да вдигне ръце от служителя на друга служба.

По този начин нощните посещения на Ашад, за да наблюдава действията на нощната смяна, и абсурдната му договорка с тях да фотографират извращенията си се сдобиваха със съвсем ново обяснение. Амал Ашад не беше някакъв извратен воайор, който се беше промъквал в затвора, за да се наслаждава на перверзните, нито пък беше ходил там, за да надзирава действията на подчинените си и да се увери, че начинът на водене на разпита отговаря на неговите инквизиторски изисквания. Не, той беше въздавал отмъщение и беше искал да види с очите си как то се стоварва върху враговете му.

— Ако се съди по изражението ти, вече сглобяваш мозайката — отбеляза Бърнхарт.

Не му обърнах внимание.

— След като вече знаете всичко, как можете да се опитвате да прикривате действията му?

— Добър въпрос — каза Бърнхарт, прокашля се и отговори на добрия ми въпрос: — Ашад не ни остави друг избор.

— Глупости.

— Така ли?

— Да, точно така. Един дребен служител на ЦРУ не може да се изправи срещу американското правителство. Вие сте имали избор, Бърнхарт, просто сте решили да не се възползвате от него.

Бърнхарт извърна поглед от мен и очите му срещнаха тези на Маргарет, която сякаш се сви. После той отново ме погледна.

— Може би трябва да чуеш и останалото, преди да ни обвиняваш. — Съветникът измъчено се усмихна и добави: — Може да се каже, че от неговите разпити се получиха някои неочаквани резултати.

Това явно беше нов знак за Маргарет, защото тя взе думата:

— Голям брой от хората в това крило на затвора били ключови водачи на сунитските бунтовници. Те разкрили на Ашад, че сред тях има нарастващо несъгласие. Определени фракции и племена били обезсърчени. Според тях в Ирак се сражават твърде много чужденци. Най-вече членове на „Ал Кайда“. Недоволните смятат, че чужденците са превзели отвътре тяхната война и са я превърнали в нещо, което не са искали да бъде.

Започнах да изпитвам усещането, че съм в компанията на двама опитни водещи на новините. Бърнхарт пое щафетата:

— Чужденците имат различна цел — и различен начин на мислене — от местните сунитски бунтовници. Те се опитват да предизвикат мащабна война срещу шиитите в Ирак. Гражданска война, религиозна война, истински армагедон, който ще завърши с кръвопролитие и за двете страни. Войната срещу нас е отстъпила на заден план.

Сега ме гледаха и двамата, като сигурно се питаха дали се връзвам на тези глупости. Изчаках малко, преди да заговоря:

— Интересно звучи, но не е кой знае какво откритие. Дори от новините се разбира, че на сунитите и шиитите им е омръзнало да се убиват помежду си. Повечето квартали в Багдад вече са прочистени от едната или от другата секта. Така че вече изпитват недостиг на причини да се убиват взаимно. И на потенциални жертви.

— Даваме си сметка — потвърди Маргарет. — Дори може да се каже, че точно това разбиране за ситуацията придаде достоверност на твърденията на Ашад.

— Добре, какви бяха неговите твърдения?

— Ами той твърдеше, че разполага със списък от племена, които са готови да прекъснат връзките си с бунтовниците. И по-важно, с имената на различни племенни вождове и влиятелни хора — точно онези, с които ще трябва да говорим, ако искаме да се възползваме от този разрив сред бунтовниците. Разбираш ли колко безценна е тази информация?

Имах доста добра представа, но отговорих:

— Не, обясни ми.

Явно вече бяхме стигнали до важната част, защото Бърнхарт се приведе към мен и отпусна ръка на лакътя ми в някакъв престорен опит за близост.

— Имаме възможност, Шон. Историческа възможност.

— Продължавай.

— Имаме шанс да сложим край на тази смъртоносна патова ситуация. Шанс да накараме тези племена и фракции да минат на наша страна. Шанс за една съвсем нова стратегия. За един нов вариант на „разделяй и владей“. Начинът, по който можем да спечелим тази война.

Маргарет се обади над рамото му:

— Но няма бърз или лесен начин да се сдобием с тези имена без Амал. Неговите списъци са продукт на осем месеца непрекъснати безмилостни разпити. За наш късмет, някои от затворниците в това крило са знаели точно кои от лидерите на бунтовниците са разочаровани. Било е съвършено стечение на обстоятелствата.

— Да не споменаваме онова, което не бива да се споменава — споменах аз. — Ашад е измъчвал жертвите си, за да се сдобие с тази информация.

— Отлично знаем — тросна се Маргарет в рядък изблик на раздразнение.

Адвокатският рефлекс на Бърнхарт го накара да се намеси:

— За бога, Шон, това е война, а не съдебната зала. В нашата съдебна система информацията, получена по такъв начин, нямаше да може да се използва за нищо. Но процедурните изисквания не важат в този случай, нали? Войната си има собствени правила. Списъците на Ашад могат да спасят хиляди животи. На американци… и на иракчани.

— Амал е скрил тези списъци — продължи Маргарет. — И сега ги използва като разменна монета. Ако ние го защитим от правосъдието, той обеща да ни ги предаде. Съвсем проста сделка.

Е, обясних си как архивите от разпитите бяха изчезнали — Ашад ги беше прибрал и ги беше скрил, за да ги използва като спасителен пояс.

Погледнах първо към Маргарет, а после към Бърнхарт.

— Явно изпитвате някои терминологични затруднения, така че ще ви кажа как точно се нарича сделката, за която говорите: изнудване.

Бърнхарт беше сплел пръсти под брадичката си.

— Няма нужда от такива обвинения, Шон. От морална гледна точка ситуацията не е толкова проста. Ашад ни предлага начин, по който да спечелим тази война.

— Амал ви предлага начин, по който да си спаси задника.

Бърнхарт отговори като истински корпоративен адвокат:

— А нима това не е определението за сделка? И двете страни ще спечелят.

— Кой взе решението Амал да бъде пуснат без наказание? — попитах го аз.

Двамата се спогледаха.

— На кого му пука? — учуди се Бърнхарт.

— На мен. На американския народ.

— Не е твоя работа, Дръмънд.

Отказът да ми отговори беше достатъчен отговор. Като се имаше предвид как стоят нещата във Вашингтон, самият факт, че съветникът по въпросите на националната сигурност на президента на Съединените щати в момента седеше до мен, беше ясна индикация кой беше взел въпросното решение. Присъствието на старши служител от ЦРУ, от друга страна, отправяше едно по-различно послание: възможност за разграничаване от ситуацията. Ако Шон Дръмънд все пак решеше да направи така, че да се разрази бурята, Маргарет Мартин и нейните шефове от ЦРУ щяха да са тези, които да се окажат навън без чадър. Нищо чудно, че имаше сенки под очите.

Погледнах към Маргарет, която се опитваше да не изглежда толкова отчаяна, колкото се чувстваше. После погледнах към Бърнхарт, който беше отпуснал ръце в скута си и се преструваше, че разглежда корицата на книжката с църковни химни пред себе си. Приличаше ми на момче от църковния хор, хванато в някой публичен дом, макар че по-точното описание щеше да бъде на проститутка от публичния дом, хваната в църквата. Накрая се обърнах към двамата едновременно, за да им задам въпроса, който очакваха да чуят.

— И след като вече знам онова, което знам, какво очаквате да направя по въпроса?

Вместо Бърнхарт ми отговори Маргарет, като потвърди моята теория за разграничаването от ситуацията.

— Трябва да уважим споразумението, Шон. Знам, че не ти харесва. Бог ми е свидетел, че за нас също далеч не е задоволително. Но то трябва да се изпълни.

— Споразумение, сключено под натиск, не е валидно, Маргарет. Нито в съдебната зала, нито в живота. Ашад е извършил много сериозни престъпления. Нека да оставим съдебните заседатели да решат дали да прекара следващите двайсет години при жена си или при Големия Ърл в „Левънуърт“.

— Господи, Шон, кариерата на Амал вече е съсипана. Разбрахме се да го държим на заплата още една година, а след това ще бъде уволнен по болест. Но с професионалния му живот е свършено. Това е краят на кариерата му.

— На кариерата му? Жената, която защитавам, е заплашена от доживотна присъда.

Маргарет сякаш се подразни, че й припомням за действителността. Но все пак отговори толкова спокойно, колкото можеше:

— Наясно сме, Шон.

Бърнхарт явно реши, че няма никакъв риск да се намеси отново.

— Виж, Шон, вече е планирана операция, която да се възползва от информацията на Амал. На бюрото на президента има разписани заповеди за увеличаване на военното присъствие, допълнителни шейсет хиляди войници, които да осигурят стабилност в страната. Но заповедта ще бъде издадена при едно условие. Президентът чака Ашад да ни даде тези списъци. Списъкът на племената ще бъде нашата пътна карта, а списъкът с имената — планът за обезвреждане на бунтовниците. — Той протегна ръка и ме стисна за рамото. — Сега всичко лежи на твоите плещи. Президентът очаква да вземеш решение, Шон.

— А петима войници очакват започването на процеса в съда. Ашад трябва да отиде при тях. Което пък лежи на твоите плещи.

Бърнхарт се престори, че не ме е чул, и продължи с изложението си:

— Генералите в Багдад са на седмото небе. Прости ми за изтърканото клише, но това е светлината в края на тунела, на която се надявахме.

— Но списъците все още не са у вас, нали? — погледнах го аз.

— Все още не. Ашад ще ни ги предаде едва когато се увери, че срещу него няма да има съдебно преследване.

— Твоето неочаквано посещение в дома му силно го е разстроило — намери за нужно да добави Бърнхарт.

— В такъв случай имате един голям проблем. Амал Ашад е основен свидетел на всичко, което се е случило в онзи затвор. Той е получавал фотографски доказателства, а в някои случаи е вземал участие в действията срещу затворниците. Той разполага с информация за оневиняващи обстоятелства, от които могат да се възползват както моята клиентка, така и останалите четирима обвиняеми.

— Участието на Амал Ашад в този процес няма да промени нищо, по дяволите — настоя той. — Да, ще гръмне в новините и ще хвърли кал по ЦРУ. Но твоята клиентка няма да бъде оневинена. — Той помълча малко и добави, кой знае защо: — В действителност неговите свидетелски показания биха били истинска катастрофа за нея.

— Няма как да го знаеш.

— Не бъди толкова сигурен в себе си — каза той и кимна на Маргарет.

Тя вдигна куфарчето си от пода и го сложи в скута си. Помислих си, че се е стигнало до най-лошото, веднага протегнах ръка към колана си и понечих да извадя собствения си пистолет, но Бърнхарт ме прекъсна:

— Спокойно, Дръмънд. Маргарет ще ти покаже нещо болезнено, но не и смъртоносно.

Вместо пистолет Маргарет извади малък видеоплейър. В него вече имаше диск, готов да бъде пуснат.

— Изгледай го, преди да вземеш окончателно решение — каза ми Маргарет.

Все едно беше извадила огнестрелно оръжие. Тя се протегна и натисна бутона за включване.