Брайън Хейг
Нощната смяна (7)

7

Станах в осем, взех душ, избръснах се и четвърт час по-късно бях приключил със сутрешния си тоалет. Облякох униформа за пръв път от няколко месеца насам и в 8:30 ч. вече се бях настанил в кабинета си с топла чаша кафе в ръка. Светът беше хубаво място.

Аз чета бързо и като повечето адвокати познавам добре стила на военното правосъдие. Макар че бях позабравил някои неща, към девет часа сутринта започнах да влизам във форма.

Когато се заемам с някое дело от нулата и влизам по-късно в играта, винаги започвам с резултатите от разследването по член 32 — военния еквивалент на подготовка за процес със съдебни заседатели. В този случай, както и подозирах, като се има предвид колко сериозно беше делото, командирът на обвинените генерал-майор Клаудия Саут беше назначила военен следовател да проведе разследването. Обикновено командирът определя за тази задача действащ офицер с опит в същата военна част като тази, в която е извършено престъплението, но генерал Саут очевидно беше разбрала от самото начало, че този случай е специален, осеян с юридически подводни камъни, и всяка процедурна грешка ще й се върне тъпкано.

Затова беше направила мъдрия избор да назначи професионален военен юрист — подполковник Дан Филчър. Името ми беше познато, човекът се радваше на отлична репутация като офицер и адвокат. Назначението му намаляваше шансовете за неприключен процес заради съдебна грешка и вероятността да бъдат отхвърлени важни доказателства, така че беше добра новина за армията и лоша новина за нашата клиентка. За представител на обвинението беше определен някой си капитан Пери Уинтърс.

Разследванията по член 32 не са толкова официални, макар че обвиняемият запазва повечето от личните си права, които му се полагат и в цивилния свят. Покойният капитан Брадли Хаузър беше представлявал Лидия и според обичайната процедура беше получил разрешение да разпита свидетелите с по-голяма свобода от тази, на която би се радвал в съда, а на нея беше разрешено да свидетелства, без да полага клетва.

На разпитите беше присъствал стенограф и поне на пръв поглед всичко изглеждаше както трябва. Главните свидетели включваха капитана, който беше командвал отряда на военната полиция в крилото на затвора, където бяха извършени престъпленията; лейтенанта, който беше предвождал съответния взвод от военната полиция; всичките петима обвинени войници; двама офицери от военното разузнаване; трима иракски затворници, които да свидетелстват лично за тормоза срещу жертвите; и подполковник Егърс, който беше едновременно командир на батальона на военната полиция и комендант на затвора.

Имаше и най-различни други свидетели, включително двамата от ДКР, които бяха провели първоначалното разследване на смъртта на иракския затворник, както и няколко офицери от частта на Лидия, но техните свидетелства в най-добрия случай бяха косвени — какви качества е притежавала като военнослужеща, с кого е излизала и прочие, и прочие.

След като посветих трийсет минути на общия преглед на случая и свидетелските показания на Лидия, които в по-голямата си част съвпадаха с онова, което ми беше разказала тя самата, аз преминах направо на показанията на сержант Дани Елтън — предполагаемия възлюбен на Лидия, който беше най-старшият военнослужещ от нощната смяна в затвора.

Общото мнение явно беше, че именно той е бил предводителят на тази отвратителна афера, биячът и авторът на фотографиите. Но аз отдавна се бях убедил, че консенсусът често е първата крачка към колективния идиотизъм. Вземете за пример лемингите.

Както повеляват традицията и процедурата, представителят на обвинението капитан Пери Уинтърс беше започнал с обичайните въпроси за биографията му. Пълно име и възраст: Даниъл Бун Елтън, 37 години. Семейно положение: разведен за трети път, понастоящем необвързан. Родно място и кариера в армията: Далтън, щата Охайо, четиринайсет години в Националната гвардия. Образование: средно, с още две години в колеж, който не беше завършил. Цивилна професионална биография: дълъг списък от временни назначения на неквалифицирана работа — продавач в супермаркети, общ работник, сервитьор в поредица от вериги ресторанти за бързо хранене. Направи ми впечатление, че в биографията му очевидно отсъства опит като мениджър или лидер.

Спрях, за да помисля за това. Подобно на Лидия Едълстън, в социално-икономическо отношение Дани Елтън беше някъде на дъното, но като се имаше предвид възрастта му — трийсет и седем години — и явната му липса на професионален успех както в армията, така и в цивилния живот, Елтън сякаш беше осъден да си остане там завинаги.

Опитът ми показваше, че някои хора са лишени от социалната приспособимост, умствените способности, влиятелните родители или просто от късмета да се измъкнат от стадото и да подобрят положението си в живота. Но други — и аз подозирах, че Елтън може би попадаше в тази категория — си оставаха на нископлатени позиции, които не представляваха предизвикателство за тях, просто защото го предпочитаха. Накратко казано, такива хора бягаха от успеха, общо взето, по свой собствен избор. Според личното му досие той имаше сравнително висок коефициент на интелигентност, приблизително 120, а освен това все пак служеше в армията, от което следваше, че няма сериозни проблеми с наркотиците, алкохола или здравословното си състояние.

И въпреки това на трийсет и седем години се бе занимавал само с неквалифицирана работа, а след четиринайсет години в Националната гвардия беше успял да се издигне едва до сержант. Прегледах набързо оценката за резултатите му във военното му досие и установих, че началниците на Дани Елтън далеч не го смятат за блестящ водач на останалите и дори на себе си. Често се споменаваха проблеми с мотивацията, висшестоящите и дисциплината. Думата „упорит“ беше употребена няколко пъти, при това не в положителен контекст.

Продължих да чета и попаднах на следния откъс, който ми направи силно впечатление:

Капитан Уинтърс: Значи ти си бил началник на смяната в Първа зона?

Сержант Елтън: Аха, точно така. Там държаха всички тежки случаи. Нека просто да кажем, че аз знаех как да се оправям с тях.

Капитан Уинтърс: Как така?

Сержант Елтън: Как така кое?

Капитан Уинтърс: Как се оправяше с тях? Някакви специфични методи ли се изискваха? Имаше ли специални оперативни инструкции, които да следваш?

Сержант Елтън: Специални какво? Чакай да те светна за тези типове. В моето крило идваха само определени затворници. Имам предвид, професионални престъпници — говоря ти за убийци, социопати и… как да се изразя, непоправими шибаняци. И терористи, ама голямата работа. Не просто някакви момчета, на които са им дали да стрелят с автомати, да хвърлят бомби и да залагат мини по улиците. Говоря ти за джихадисти, които организират въстания.

Капитан Уинтърс: И как бяха избирани тези хора за твоето крило?

Сержант Елтън: (смее се) Понякога идваха направо при мен. Онези от разузнаването ги разпознаваха. Някои бяха направили кариера при Садам, други бяха посочвани от доносници. Имаше си всякакви начини, предполагам. Не съм ги питал. Изобщо не ми пукаше как са дошли при мен. Но понякога ги прехвърляха от други крила. Най-тежките случаи. Такива, с които началниците от другите крила не са успявали да се справят, защото не им е стискало.

Капитан Уинтърс: Какво по-различно правеше ти, за да ги контролираш?

Сержант Елтън: Различното беше отношението.

Капитан Уинтърс: Отношението?

Сержант Елтън: Нещо друго ли казах? Трябва да ги настъпиш по главата, иначе ще избухнат. Ще започнат да те замерят с лайна и пикня. Ще ритат, ще удрят и ще хапят. Ще се опитат да те намушкат. Ще вдигат бунтове и ще се съпротивляват по хиляди други начини. Вие нямате никаква представа какви са тези хора. Това няма нищо общо с вашата работа като адвокати. Там е война, човече. Тези хора дори не се замислят, преди да взривят училищен автобус, пълен с малки деца. Те режат глави. Там е кучешки живот. И трябва да направиш всичко възможно да станеш най-голямото куче, иначе жив ще те погребат.

Хрумна ми, че Елтън сигурно беше гледал онази сцена от филма „Доблестни мъже“, в която Джак Никълсън и Том Круз спореха в съдебната зала. Този монолог ми приличаше на някаква по-груба версия на репликите на Джак Никълсън, в които сравнението за „стражите на демокрацията“ беше заменено с това за „най-голямото куче“.

Но беше също толкова очевидно, че подполковник Филчър не беше повярвал, защото отговорът на цялата тази реч гласеше:

Отговори на въпроса, сержант. Имаше ли специални оперативни инструкции или заповеди за отношението към затворниците?

Сержант Елтън: Не, не беше така. Никой нямаше време да седне и да напечата някаква спретната малка книжка с инструкции. Нали се сещаш, може да се прави така, а така не може да се прави. Но моите шефове знаеха как действам аз. Не им давайте да се правят, че не са знаели. Целият затвор знаеше, по дяволите. Всеки път, когато затворниците от другите крила решаваха да се правят на интересни, пазачите им казваха: престанете да се ебавате с нас, иначе ви пращаме в дупката на Елтън. И нека да ти кажа нещо — затворниците знаеха точно какво означава това.

Капитан Уинтърс: Какво са знаели?

Сержант Елтън: Който идва при мен, играе по моите шибани правила.

Сержант Елтън очевидно беше човек, който имаше сериозни проблеми с властта и невероятно високо мнение за себе си. Всеки мъж трябва да открие своята роля в живота — баща, учител, свещеник, побойник — и Елтън беше решил да стане лошото момче, което знае всичко и определя правилата. Властта развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно; и в мрака на нощта от нея се раждат чудовища.

Продължих да чета и малко по-късно попаднах на следното:

Капитан Уинтърс: На 21 декември в твоето крило е било докладвано за смъртта на генерал Язид Пашаси.

Сержант Елтън: Така изглежда.

Спрях за момент, за да помисля върху тази интересна размяна на реплики. За пръв път научавах, че жертвата на убийството е бил иракски генерал. Предположих, че сигурно е бил някой от офицерите на Садам, а идиотите, които бяха командвали това крило в затвора, бяха попаднали на грешния човек, когато си бяха избирали жертва. По-високият чин винаги носи някои привилегии и независимо дали изглежда честно или не, когато убиете генерал, настава страшна бъркотия. А наказанията са неизбежни.

Капитан Уинтърс: Можеш ли да опишеш обстоятелствата, които са довели до смъртта му?

Сержант Елтън: Не. Намерихме го убит в неговата килия и докладвахме за това.

Капитан Уинтърс: В неговата килия? Имаше ли друг затворник в нея?

Сержант Елтън: Не си спомням.

Капитан Уинтърс: Генерал Пашаси не беше ли от онези затворници, които хората от разузнаването определят като „обект с висока стойност“?

Сержант Елтън: Защо не питаш тях?

Капитан Уинтърс: Според архивите генерал Пашаси е бил затворен в самостоятелна килия. Живял е сам, под ключ.

Сержант Елтън: Така ли? Е, то нищо не означава. Дявол да го вземе, тези архиви винаги бяха объркани. Всеки ден в затвора имаше най-малко осем-девет хиляди души. Няколкостотин пристигаха, други няколкостотин напускаха. Шибаните канцеларски плъхове никога не успяваха да ги запишат както трябва.

Капитан Уинтърс: Той е бил в твоето крило, сержант. Под твоя пряка опека. А ти нямаш никаква представа как някой се е сдобил с ключ за килията му, влязъл е вътре и го е пребил до смърт?

Сержант Елтън: А ти имаш ли?

Продължих с показанията на останалите обвиняеми: Андреа Майърс, Джун Джонстън и Майк Тилър. Посветих им още един час, за да си съставя най-обща представа за станалото. От всички военнослужещи от нощната смяна Андреа Майърс и Майк Тилър ми се сториха най-слабо информирани и безполезни за целите на защитата. Останах с впечатлението, че само са следвали заповеди и са участвали като статисти, така че отидоха на дъното на моя списък с интересни хора, с които трябваше да се запозная.

Нещо повече, всички показания на военнослужещите от нощната смяна съвпадаха и се потвърждаваха помежду си както в общия смисъл, така и в детайлите. Никой не знаеше как, защо или кога беше умрял генералът. Никой не можеше да си спомни при какви обстоятелства е било открито тялото му и дори кой е намерил трупа. Всичките им действия бяха извършени в името на по-висшата цел да се „обработят“ затворниците преди разпита. Всички твърдяха, че сержант Елтън е получил заповедите си за действие от капитан Нейт Уилборн и офицерски кандидат Амал Ашад — първият беше командирът на отряда от военното разузнаване, а вторият беше лингвистът, служил под негово командване.

Бях стигнал до средата на свидетелските показания на редник Андреа Майърс, когато Катрин, облечена в тесен костюм с панталон, влезе в стаята и се отпусна на стола срещу мен. Тя кръстоса крака и ме попита:

— Какви са впечатленията ти досега?

Тя изглеждаше страхотно, но ми се стори ненужно да го споменавам.

— Леглото ми убива — казах аз.

— Нещо друго?

— Кафето на Имелда е все така гадно.

Катрин се усмихна, сякаш моите оплаквания й доставяха радост.

— Имелда беше права. Наистина си се отпуснал, Дръмънд.

— Не можеш ли да убедиш твоя приятел милиардер да се бръкне за свястна кафемашина? Няма да е лошо да имаме и домашна прислужница.

— Ще видя какво мога да направя — каза тя, но очевидно не искаше да говорим на тази тема. — Имах предвид дали вече имаш някакви смислени наблюдения по случая?

— Кажи ми какво мислиш ти.

Тя не отговори известно време, после отсече:

— Според мен обвинението е избързало.

— Смяташ, че доказателствата са оскъдни?

— Смятам, че общественото мнение и шумният скандал са принудили армията да действа по-рано, отколкото трябва. Имали са нужда от някого, когото да изпържат, и според мен са претупали разследването, веднага са вдигнали мерника на най-ниските чинове и сега не им остава нищо друго, освен да се молят да се стигне до присъда, така че да утолят жаждата на обществото да види някого на бесилката.

Вместо да възразя на това, аз попитах:

— Какво е настоящото положение на капитан Уилборн и Амал Ашад?

— Знам, че нито един от двамата не е обвинен в нищо, ако това питаш. Уилборн е призован за свидетел от обвинението. Не знам какво прави Ашад. Единственият наказан е комендантът на затвора, подполковник Пол Егърс.

— Как е наказан?

— Освободен е от служба. — Тя помълча малко, преди да продължи. — Разбирам, че това слага край на кариерата му, но наказанието ми се струва твърде незначително в сравнение с военния съд, пред който ще се изправят тези хора.

— Така ли ти се струва?

— Дявол да го вземе, Шон, той ще си получи военната пенсия. Ще се прибере при жената и децата и след една година никой дори няма да си спомня, че е бил замесен в този скандал. А подчинените му могат да получат доживотни присъди.

— Той не е бил обвинен в убийството на никого — изтъкнах разумно аз.

— А може би трябваше.

— Той не се е занимавал собственоръчно с измъчване на затворници, не се е събличал, не е пикал върху лицето на никого и не е бил толкова глупав, че да позволи да го снимат като главен герой на една отвратителна поредица от фотоси, които придават съвсем нов смисъл на понятието „знаменитост“.

Тя ме изгледа вторачено, но не можех да предположа за какво мисли. Накрая каза:

— Просто ми се иска да съм сигурна, че подхождаш към всичко това с правилните разбирания, Шон.

— Какво трябва да означава това?

— Ти си рожба на тази институция. Военнослужещ до живот. Вярваш в идеята за командната верига и всичко, което произтича от нея. Мисля си, че всички хора като теб, след като са прекарали достатъчно време в униформа, започват да приемат определени институционални норми.

— Благодаря ти, че ми обясни какво мисля, Катрин.

— Е, не беше толкова трудно. — Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но усмивката й беше насилена и неискрена. — Просто искам да кажа, че най-добрата ни защитна тактика в този момент може да не ти допадне.

— Твоето мислене не ми допада — отговорих аз.

Бяхме изпаднали в патова ситуация. Вече бяхме водили този спор много пъти, още като студенти в Юридическия факултет и през всичките години оттогава насам, и не бяхме стигнали до никакво решение. Убежденията на Катрин бяха, меко казано, леви, така че тя естествено ненавиждаше всички институции. Самият аз никога не съм бил обвиняван в подобно нещо. Но ми се искаше да си го кажа официално, така че продължих:

— Колкото и да ти е трудно да го приемеш, армията не е машина, а униформата не е усмирителна риза. Когато полагаш клетва за вярна служба, не ти правят лоботомия. Идеята за свободния избор е жива и здрава. Всеки военнослужещ може да откаже да изпълни незаконни или неморални заповеди — нещо повече, армията го очаква и дори го насърчава. Няма значение, дори да си последният редник — ако някой по-висшестоящ ти нареди да направиш нещо аморално или отблъскващо от законова гледна точка, ти имаш правото и задължението да му отговориш да ходи да се шиба.

— Провери ли вече колко е коефициентът на интелигентност на Лидия?

— Не знаех, че има такъв.

— Деветдесет и две. Значи имаме едно младо момиче с недостатъчно образование, равнище на интелигентност под средното, провинциално възпитание и ниско самочувствие, което най-вероятно се затруднява да контролира импулсивните си действия. И това момиче е захвърлено сред нещо много по-голямо, отколкото може да разбере.

— За нея ли говорим или за теб?

— Да ти го начукам, Дръмънд.

Две точки за мен.

— Катрин, разбирам накъде биеш, но всичко това са утежняващи или смекчаващи вината обстоятелства, за които може да се говори едва след като бъде призната за виновна. Ако построиш защитата си на основата на тези проблеми, Лидия ще остарее в кенефите на военния затвор „Левънуърт“, докато се опитва да изкара мюслито от закуската.

— Обясни ми какво имаш предвид, моля те.

— Според техните показания тези забавни и развлекателни дейности са продължили повече от месец — цял месец, в който Лидия, Джун и Андреа са влизали в затвора през нощта и са се отдавали на секс игрички със затворниците. Не говорим за една-единствена нощ под влиянието на алкохол или наркотици, нито за някакъв пристъп на временна обща лудост, нито за внезапен емоционален срив. Действията им са били предумишлени, продължителни и преднамерени. — Погледнах Катрин и добавих: — Единственият важен въпрос е дали са били в състояние да различават добро от зло.

— И ти вярваш, че са били?

— Вярвам, че всички млади момичета са научени да не пикаят по лицата на хората. Научили са ги, че пенисът не е играчка. Научили са ги да не се събличат пред мъжете, освен ако не са им любовници или гинеколози. Представи си, ако обичаш, че те бяха мъже надзиратели в женски затвор и се бяха отдавали на същите извратени, унизителни, сексуално агресивни действия. Как смяташ, щеше ли да успееш да убедиш седем разумни мъже и жени, че интелигентност малко под средното равнище и ниско самочувствие са достатъчни, за да ги оправдаят?

— Това ли мислиш?

— Няма значение какво мисля, а как ще бъде представено и прието в съдебната зала. А аз съм убеден, че ще открием и още по-интересни перверзни и фантазии, на които са се отдавали под прикритието на нощта. Освен ако нямаш някаква причина да вярваш, че Лидия не отговаря на стандарта на Макнотън, аз ти предлагам да се откажеш от тази линия на защита.

Стандартът на Макнотън, както Катрин много добре знаеше, беше старинният критерий от английското право, който си остава в основата на съвременните юридически схващания за моралната отговорност. За да отговаря на този стандарт, обвиняемият трябва да изпълнява две условия: да притежава рационално разбиране за това, че извършеното от него или нея е грешно; и да се отличава с умствено здраве в достатъчна степен, за да прави разлика между добро и зло.

В тази връзка реших да попитам Катрин:

— Преминала ли е психиатричен преглед?

— Има час за вдругиден.

— От нас или от армията?

— Армията ще я прегледа утре. Ние сме наред на следващия ден. От Ню Йорк ще пристигне доктор Тиъдър Ериксън.

— Добър ли е?

— Повече от това, Шон. Той ще бъде нашият експертен свидетел. Убедена съм, че е по-добър от всичко, което ще може да извади армията на свидетелската скамейка.

— Ще ти дам един хубав съвет — впих поглед в нея аз. — Недей да приемаш всички военни адвокати за неандерталци, нито всички военни лекари за некадърни шарлатани. Не е добре за нашия клиент.

Катрин не отговори нищо, може би от респект към единствения военен адвокат наоколо. Само каза:

— Насрочила съм срещи с един консултант по военните затвори и с Джун Джонстън. Искаш ли да дойдеш?

Вече ми беше омръзнало да чета и бях готов да започна да се срещам лично с героите, които участваха в тази история. Станах от мястото си и последвах Катрин навън до нейната тойота приус, която продължаваше да стои паркирана до бордюра и все още не беше открадната, макар че я бях оставил отключена, с открехната врата на шофьорското място. Отбелязах си наум следващия път да оставя на предното стъкло табелка с надпис „Заповядайте, моля“.