Брайън Хейг
Нощната смяна (31)

31

Времето беше захладняло, прехвърчаше сняг. Беше 16:30. До бордюра спря невзрачен син седан и аз се качих на задната седалка. Бях прекарал последния час в притичване от една сграда към следващата, като излизах през задните изходи и се връщах обратно по стъпките си, за да се отърва от охранителите на началник Тери О’Райли.

Зад волана седеше един също толкова незабележим млад мъж, облечен със задължителния сив костюм. Той натисна газта. Представих се и го попитах как се казва. Той ме погледна в огледалото за обратно виждане, но реши да не ми отговори.

— Шегуваш ли се? — попитах го аз.

Стори ми се, че мъжът тихо се засмя.

— Къде ме водиш? — продължих да го разпитвам аз.

— Не се тревожи.

В ЦРУ много си падат по тези глупости с отвличанията и тайните дори когато няма нужда. Продължихме да се движим по задните улички още десет минути, без да си говорим, и накрая аз не издържах.

— Ей, чувал ли си го оня виц за офицера от КГБ и агента от ЦРУ, които се срещнали след края на Студената война, за да си разказват как е било?

Той не отговори и аз продължих:

— Офицерът от КГБ казал: „Искаш да знаеш колко сме били потайни? Ще ти кажа, другарю. Аз работих в КГБ в продължение на двайсет години. Жена ми също беше в КГБ през цялото това време. Кабинетът й е точно срещу моя. Но след всичките тези години, тя продължава да не знае какво точно работя в КГБ“. Агентът от ЦРУ не бил особено впечатлен от тази история. „Аз съм от трийсет години в ЦРУ“, отговорил той. „И все още не знам какво точно работя там.“

— Много смешно — изсумтя шофьорът.

После зави, влезе в двойния гараж на една частна къща, слезе от колата и затвори вратата на гаража. От дясната страна беше паркирана друга кола.

— Качи се на задната седалка — каза ми той.

Дали на Джеймс Бонд му се е налагало да търпи такова отношение? Но нямаше смисъл да споря с него. Другата кола беше голям син форд 4×4, зад волана беше Маргарет Мартин, а аз се настаних отзад.

Маргарет ме поздрави топло с думите:

— Наведи се.

Агентът отвори вратата на гаража, Маргарет даде на заден, направи обратен завой и потегли в посоката, от която бяхме дошли.

— Две от нашите коли те следиха през цялото време — каза ми тя. — Според нас нямаш опашка.

Канех се да й разкажа моя тъп виц за КГБ и ЦРУ, но дори на мен не ми се слушаше пак. Въздъхнах дълбоко.

— Това са глупости, Маргарет. Двамата с Ашад можехме да се срещнем на някоя пресконференция и никой нямаше да познае нито него, нито мен.

Тя ми хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане.

— Имаш охрана от ДКР, така ли?

— Да, но се отървах от тях.

— Така е, току-що го потвърдихме. Виж, ти си си виновен. Откакто случайно попадна на Амал, всички са под напрежение.

Изкушавах се да й кажа, че не съм „попаднал случайно“ на Ашад, а просто съм проследил пътеката от трохички, които толкова глупаво бяха оставили след него, което само щеше да потвърди думите й.

— Къде отиваме? — попитах я аз.

— Спокойно. Ще пристигнем след няколко минути.

Може би развивах параноя, но изведнъж ми хрумна, че ЦРУ се е отказало от уговорката и тя ме кара на брега на Хъдсън, където ме чака цял отряд наемни убийци с добре наточени ножове. Особено след като отби на паркинга на един мотел от веригата „Еконо Лодж“ в другия край на Хайленд Фолс и към колата се приближи последният човек, когото бях очаквал или искал да видя.

— Какво прави той тук? — попитах я аз.

— Мисля, че сам ще ти каже.

Марк Хелнър отвори вратата от моята страна и протегна ръка.

— Не очакваше да ме видиш, нали?

— Едва не останах без думи — отговорих аз. — Защо не вземеш пример от мен?

— Виж, моите началници ми казаха да дойда и… ами да се извиня. Така че… Виж, наистина съжалявам, че ти отнех разрешителното и картата.

Той протегна и другата си ръка; в нея беше моят пропуск за ЦРУ.

Идваше ми да му се изсмея в лицето, но хер Хелнър изглеждаше така, сякаш беше оставил половината кожа от гърба си в кабинета на някой заместник-директор в ЦРУ, така че не исках да го тормозя допълнително. Все пак не успях да се сдържа да не отбележа:

— Задръж го, за спомен от онзи специален момент, който преживяхме заедно.

Хелнър явно не схвана колко щедро беше предложението и се върна към обичайния си тон:

— Не се главозамайвай, Дръмънд. Може и да си спечелил този рунд, но ще има друг.

Той отстъпи една крачка назад.

— В действителност ме изпратиха, за да огранича броя на хората, които са наясно с положението на Ашад.

Това вече ми звучеше по-близо до истината.

Маргарет беше излязла от колата и енергично крачеше към двуетажната сграда. Огледах се и видях още двама-трима мъже, също в сиви или сини костюми, които се размотаваха наоколо и се стараеха да не бият на очи, но в Хайленд Фолс, където хората като цяло не ходеха официално облечени, тези типове все едно носеха табели, на които беше написано: „Познайте кой работи за федерална агенция“. Трябваше им едно сериозно съкращение на бюджета, това е.

Маргарет ми хвърли поглед през рамо.

— Ела, Шон. Твоят гост вече те очаква.

В 17:00, почти на секундата, Маргарет използва магнитната си карта, за да отвори вратата на номер 133, и аз пристъпих вътре. Преди да затвори след мен, тя ми напомни:

— Имаш един час. Аз ще дойда да те взема.

Огледах се. Намирах се в една от онези безлични мотелски стаи, които толкова си приличат, че човек може да отиде от Бостън в Сан Франциско, да се събуди на следващата сутрин и да се запита защо още е в Бостън, по дяволите. Не видях Амал Ашад, докато вратата на банята не се отвори и той не излезе от там, като енергично бършеше ръце в една хавлия. Той заяви:

— Извинявам се. По целия път в хеликоптера ми се пикаеше.

Не отговорих на това въведение, което не предвещаваше нищо добро, нито пък протегнах ръка към него, но държанието ми не му направи никакво впечатление.

— Добре, как искаш да проведем това… това… — Той подигравателно завъртя очи към тавана и ме попита: — Как точно искаш да го наричаме, подполковник Дръмънд? Упражнение по прехвърляне на вина, среща за общи разсъждения или разпит?

Бях отишъл там, за да получа отговори на моите въпроси, а не да отговарям на неговите. Не казах нищо, дръпнах стола от бюрото и го сложих на метър и половина срещу креслото в ъгъла на стаята. Той ме гледаше с нещо, което сигурно беше професионална безпристрастност. Накрая каза:

— Предполагам, че креслото в ъгъла е за мен.

— Седни, където искаш.

Той си избра стола от бюрото, който беше с около осем сантиметра по-висок от креслото и човек можеше да седи с изправен гръб на него; беше естествената позиция на превъзходство в разговора, следователно беше по-подходящ за човека, който води разпита.

Аз седнах на креслото, което притежаваше единственото важно качество за мен — беше по-удобната мебел. Той се усмихна.

— Нещо смешно ли направих? — попитах го аз.

— Не точно — каза той и сви рамене. — Просто допусна една аматьорска грешка.

Приведох се напред, докато лицето ми не застана на двайсет и пет сантиметра от неговото.

— Не съм дошъл, за да си разиграваме упражнения по водене на разпити за начинаещи, Ашад. Не ме интересува кой има по-голям стол, по-голямо самочувствие или по-голям член. Ти ще ми кажеш онова, което искам да знам, иначе двамата с прекрасната ти жена ще прекарате целия си живот в бягство от пресата и международните органи на реда. — Реших да добавя и още нещо: — А симпатичните ти малки деца ще разберат точно какъв задник е баща им.

— Значи така — каза той и спокойно се облегна назад. — Може ли да те наричам Шон? Струва ми се глупаво да държим на формалностите, докато ме замеряш с тъпите си заплахи и обиди.

Точно както очаквах, Ашад не беше лесен и не губеше самообладание. На живо, поне във физическо отношение, отговаряше на образа от снимките, който си бях представял — широки рамене, стегнат в кръста, слабо интелигентно лице, което издаваше арабския му произход. Но както при много от американизираните араби, в него имаше някаква жизненост, която не можеше да се открие в повечето лица на мястото, откъдето идваха. Нещо в нехайната, безгрижна американска култура прави гражданите на Съединените щати по-емоционални и открити от повечето хора по света.

Подозирах обаче, че при Ашад това е само повърхностно впечатление.

Имаше антрацитночерни очи, които рязко контрастираха с живото му изражение, защото изглеждаха леденостудени и безизразни.

— Наричай ме Шон, подполковник или задник, както искаш. Ние не сме приятели, Ашад. И никога няма да станем.

Той поклати глава, сякаш не бях казал нищо важно.

— Добре, Шон. Е, какво ще кажеш първо да отговорим на най-големия въпрос, който си умираш да ми зададеш?

— Има много големи въпроси, от отговорите на които се интересувам.

— Ще ти дам един съвет, Шон. Разполагаш само с шейсет минути от времето ми. Недей да губиш нито една от тях.

Удовлетворен, че е установил йерархията в тази среща, той се приведе напред, докато лицето му почти не опря в моето.

— Дали аз съм убил генерал Язид Пашаси? Дали аз съм държал бухалката или лоста, с който е толкова смазан от бой, че нямаше да може да го познае дори малката му племенничка, която е изнасилил?

— Защо смяташ, че те подозирам?

— Защото съм виждал снимките на трупа на Пашаси. Защото и двамата знаем, че момичетата не са били способни на такова убийство, нали? Начинът, по който е убит, съвсем не е… женствен. Във всеки случай, те просто не действат по този начин. Остават само Майк Тилър, Дани Елтън, двамата заедно или аз. Други заподозрени няма. — Той помълча, преди да продължи: — Но ако случайно не го познаваш достатъчно, Майк определено не е твоят човек.

— Защо не? Никой не е извън подозрение, докато не разбера кой е бил истинският убиец.

— Той е слабак. Не говоря за физиката му, която определено е впечатляваща. Но той е роден да следва, почти невротично. Кротък по характер, неособено умен и толкова силно жадува да се хареса на другите, че направо излъчва сервилност. Според теб защо Дани си го е избрал за приятел?

Ашад отговори на собствения си въпрос:

— Защото Майк потвърждава образа, който Дани си е изградил за самия себе си. Майк прави всичко, което му каже Дани. Майк по призвание е послушно кученце.

— Добре, това обяснява защо Елтън си е избрал Майк. Но какво мотивира самия Майк? Какво виждаше той в Елтън?

— Не е толкова сложно. Най-разбираемият мотив на света — достъпен секс, при това повече, отколкото можеш да поискаш.

Той се усмихна.

— Рядка и безценна стока в Ирак. А и момичетата го харесваха. Има големи ръце, ако си чувал този израз.

— Значи остава Дани, така ли?

— Дани… да.

Ашад поглади брадичката си, все едно разсъждаваше върху тази възможност, но ефектът беше по-скоро демоничен.

— За мен той определено е заподозрян номер едно — Ашад изостави позата с ръката на брадичката. — Обзалагам се, че в някакъв момент и за теб е било така.

— Продължавай.

— Много добре, Шон. Действаш точно по учебник. Разпитваният не бива да спира да говори.

— Говори тогава.

— Въпросът, който би трябвало да ми зададеш, е защо съм избрал точно Дани да обработва моите пленници? Уверявам те, че той далеч не беше единственият надзирател със склонност към насилие в „Ал Басари“. В този затвор цареше такъв хаос, че много от тях се бяха побъркали от толкова власт.

— Защо не ми кажеш сам, Ашад? С какво беше по-различен Елтън?

— С едно-единствено нещо. Той беше далеч по-лесен за манипулиране от всички останали.

— Впечатляващо твърдение.

— Не се съмнявам, че си проучил досието му, както направих и аз, преди да го избера. Животът му е непрекъсната поредица от провали: да го повишат, да се задържи на работа, да запази поредния си брак. Дани е един от онези хора, които съвсем естествено прецакват всичко, с което се захванат, така че…

— Така че?

— Една вечер отидох в неговото крило, за да проверя един от моите затворници. Чух крясъци и ругатни. Намерих си един тъмен ъгъл, от който можех да наблюдавам Дани и Майк, без да ме забележат. Видях как измъкнаха един нещастник от килията му и го обработваха повече от двайсет минути. Човекът не беше направил нищо особено и в действителност дори не разбираше защо го пребиват от бой. Дани просто се забавляваше. А след това се появиха и двете момичета. Както разбрах по-късно, Лидия и Андреа бяха дошли на гости. Дани хвърли затворника обратно в килията му и броени минути по-късно четиримата вече бяха влезли в една празна килия и се занимаваха с нещо, което никога не си бях представял в затвор във военна зона. И четиримата бяха на пода, голи, Майк беше с Андреа, а Дани — с Лидия.

— И ти продължи да ги гледаш?

— Не можех да откъсна очи от тях. През следващия месец продължих да се промъквам там, за да ги наблюдавам. Груповата им динамика беше неустоима от психологическа гледна точка. Дани е такава уникална, силна личност. Прилича на някакъв праисторически хищник, естествено улавя всяка слабост на околните и се възползва от нея. Той си беше създал свой собствен малък свят в онзи затвор.

— Доста изкривен свят — отбелязах аз.

— Да, един свят, изваян от ексцентричните особености на чудовищния му характер. Казвам ти, все едно бяха излезли от някой роман на Джоузеф Конрад, ако в романите на Конрад имаше и порнография.

— Защо не се намеси? Защо не ги спря?

— Да ги спра? — попита ме невярващо той.

— Ти си служител на ЦРУ, за бога. Предполагам, че познаваш Женевската конвенция. Имал си етично задължение да я спазваш.

— Да ги спра — повтори той, все едно опитваше този непознат израз на вкус. — Точно обратното, аз започнах да прехвърлям всичките си източници в неговото крило. Не исках да привличам внимание, така че ми отне почти цял месец. Но извратеният малък свят на Дани беше идеалното място, където да ги изпратя. Те заслужаваха да бъдат там.

Ашад ме изгледа втренчено, като очевидно не си даваше сметка за факта, че светът, който ми описваше, всъщност не беше на Дани Елтън; това беше неговият собствен свят. Разбира се, той нямаше да съществува без Дани или някой друг като него. Но този свят се нуждаеше и от две допълнителни съставки. Жертвите, онези мъже, които Ашад беше искал да бъдат измъчвани и пречупени, и одобрението на висшестоящ офицер, който не просто беше позволил на този свят да продължи да съществува, а го беше насърчавал и може би дори го беше защитавал.

— Казваше ли на Дани какво искаш да прави? Обучаваше ли го, обясняваше ли му как да пречупва затворниците?

Той отново се усмихна, сякаш бях казал нещо смешно.

— На Дани? Този човек беше като природна стихия. Нямаше нужда нито да го мотивирам, нито да го обучавам. Е, понякога имаше и предизвикателства — някой затворник, който реагира ирационално, а и тъй като нито един от тях петимата не говореше и една дума арабски, винаги имаше проблеми с комуникацията. И в тези специални случаи, да, ние наистина планирахме нещата заедно. Но Дани се справяше най-добре, когато беше оставен сам да ръководи своето крило.

— Казваш, че всичко е било по вина на Елтън?

— Никой не говори за вина — възрази Ашад.

— Аз говоря за вина.

— Вина? — повтори той. — Какво знаеш ти за хората, които изпращах в онова крило? Какво знаеш за животните, с които бях принуден да се разправям?

— Знам едно. Човекът, който ги е изпратил в онова крило, се е лишил от правото да изпитва морално превъзходство над тях.

— Наистина ли искаш да говорим за морал, Шон? Отвори си очите. Тези зверове опаковаха малки деца в бомби, тъпчеха джобовете им с бонбони и ги пращаха в полицейски участъци, за да се взривят на парчета. Прочистваха цели квартали, като кастрираха и обезглавяваха човешки същества, а сетне захвърляха труповете им на улицата, за да ги гледат съседите. Когато успяваха да заловят американски войници, те ги изнасилваха и ги измъчваха в продължение на цели дни, преди да им пръснат мозъка, като заснемаха всичко на видео, така че близките им да могат да видят колко приятно са прекарали последните си дни. Това са нечовешки дегенерати и боклуци, които нямат абсолютно никакъв морал.

— Не мисля, че в Женевската конвенция се прави такова разграничение. Ако ходят на два крака и могат да се срешат сами, значи са човешки същества и международното право ги защитава.

— На нито един от тях не му пука за Женевската конвенция. Те дори не са я подписвали. Нито един от онези зверове не се замисля за закона и не демонстрира дори следа от някакво приличие, докато извършва престъпления, които един цивилизован човек дори не може да си представи. Естествено, след като ги заловят, законите вече ги интересуват. Но знаеш ли какво? На мен ми доставяше удоволствие да им казвам, че вече ще играем по техните правила.

Ашад очевидно беше успял да се убеди, че онова, което е вършил, е правилно, морално и справедливо, че той е действал от името на Бог. В някакъв смисъл почти можех да го разбера. Почти. Със сигурност можех да си представя как един човек с неговата уникална биография, прогонен от родната си страна заради религиозно преследване, принуден да гледа отдалече как избиват близките му, бива изправен лице в лице с техните палачи и решава да си даде морално разрешение да раздаде възмездие. Моралът се определя от перспективата.

Нещо повече, помислих си аз, ако Ашад се беше занимавал сам със своето отмъщение, ако не беше подстрекавал петима американски войници да го направят вместо него, може би дори щях да му стисна ръката и да му благодаря за онова, което беше направил за страната си.

Е, може би не чак толкова.

Но опитите ми да го накарам да изпита някакво разкаяние или дори бегла вина бяха съвсем теоретично упражнение, затова бързо смених темата:

— Значи ти вярваш, че Дани Елтън е убил Пашаси?

— Знаеш ли, точно това вярвам — отговори той.

— Сигурно имаш причина или причини да го правиш.

Ашад искрено се разсмя.

— В действителност, Шон, са точно същите причини, поради които и самият ти сигурно си смятал така.

— Може би схващам малко бавно. Напомни ми какво съм смятал.

Ашад се зае да изброява:

— Защото на Дани Елтън му хлопат не една, а няколко дъски. Защото за един човек, който непрекъснато се опитва да доказва мъжествеността си и мястото си на върха, това е върховното доказателство. Защото, след като е направил всичко, за да стигне дотам, вече е имал нужда от нещо ново, от нещо… да кажем, нещо по-пикантно, за да постигне удовлетворение. Защото Дани няма абсолютно никакви морални скрупули. Защото е човек, който е в състояние да размаже черепа на някого, само за да разбере какво е усещането да го направи.

— Само с това ли искаш да ме убедиш, че той е убиец?

— Ако ме питаш за доказателства или искаш да ти кажа, че съм видял с очите си как Дани пребива генерала до смърт, нямам такива и отговорът е „не, не съм го видял“ — заяви Ашад и невинно попита: — Защо, имаш ли някой по-подходящ заподозрян предвид?

— В действителност, Ашад, както много добре знаеш, оставаш само ти.

— Какво разочарование — отвърна той.

Превзетата фраза беше достойна за някое соаре на възпитаниците на университет от Бръшляновата лига. Ашад се усмихна снизходително.

— А всички ми казваха колко си интелигентен и находчив. Наистина очаквах повече от теб, Шон.

Тази обида беше предназначена да ме вбеси, но аз си давах сметка какво правеше той и разбирах защо. Аз умея да преценявам хората и този тип ме плашеше. Беше прекарал повече от едно десетилетие в проникване в съзнанието на хората и упражняване на психологически тормоз и това се беше превърнало в естественото му състояние. Със сигурност беше умен — или по-точно казано, лукав. И определено не ми се искаше да попадам в една стая за разпити заедно с него, макар че точно такава беше ситуацията в момента.

Но и аз самият не играех за пръв път тази игра и му се усмихнах в отговор, за да го вбеся на свой ред. Той сплете пръсти зад главата си и се облегна назад в престорена поза, която изразяваше отегчение. Искаше да ми покаже, че не отговарям на неговите високи стандарти за психологически тормоз. После отбеляза, отново със саркастичен и снизходителен тон:

— Мислех си, че като адвокати ви обучават да използвате дедуктивни методи. — Той ме погледна внимателно, преди да продължи: — Няма никаква логика аз да бъда заподозрян. Помисли малко.

Помислих малко и казах:

— Твърде си скромен, Ашад.

— За пръв път ме обвиняват в подобно нещо — отвърна той в рядък пристъп на искреност.

— Нали знаеш каква е защитната стратегия, която използват всички убийци? — попитах го аз и отговорих на собствения си въпрос: — Опитват се да натопят някой друг.

— Наистина ли? — сви рамене той. — Трябва да внимаваш с индиректната логика, Шон. Когато ти казват, че някой друг го е направил, ти приемаш, че лъжат; ами ако наистина някой друг го е направил?

— Тогава влиза в сила принципът на изключването. Ако не са били момичетата, както казваш, и не е бил Майк Тилър, както също казваш, и не е бил Дани Елтън, както казвам… оставаш само ти.

— А мотив? Какъв мотив бих могъл да имам аз да убия Пашаси?

— Ами чакай да видим сега. Той е бил сунит, един от най-кръвожадните главорези на Садам, избил и заровил жителите на поне три шиитски села. И не се е огъвал при разпитите, така че заради него си се провалил в очите на началниците си. На по-лично ниво, той е бил още по-непоносим задник от теб самия, а ти не си падаш по конкуренцията. Пропуснах ли нещо?

— Не се сещам за нищо друго — отвърна той, сякаш всички изброени доводи бяха съвсем разумни. — С едно изключение…

— Какво?

— Язид Пашаси не беше от моите източници. Аз не отговарях за неговите разпити. Не съм се провалял заради него, защото той изобщо не беше моя отговорност.

— Трудно ми е да го повярвам. Ти съзнателно си избирал затворници, свързани със сунитските бунтовници. Във всички доклади, които съм чел, Пашаси е описан като важен човек, организатор на бунтове и отговорник за набиране на нови членове. Той отговаря на всички характеристики на твоите източници.

— Освен на една — каза Ашад.

Погледнах го в очакване да продължи.

— Аз нарочно направих така, че той да не бъде разпределен при мен. Ако си направиш труда да попиташ, капитан Уилборн ще го потвърди.

— Тогава защо Елтън няколко пъти ми каза как си говорил, че ще хванеш една бейзболна бухалка и ще размажеш главата на Пашаси?

— Това ли е казал? — отвърна той. — Не си спомням да съм използвал точно тези думи.

— Цитатът може би не е точен, но той определено ми каза, че си мечтаел да убиеш генерала.

Ашад се усмихна.

— Това вече звучи като нещо, което съм казал.

— Точната дума за него е „намерение“, Ашад. Разполагам с поне един свидетел, който те е чул да изразяваш съзнателно намерение да убиеш човек, и то по начина, по който е бил убит.

— И така стигаме до характерния начин на действие. Нали така пише във вашите учебници по криминалистика?

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз.

— Не само че не съм убил никого, но и в нито един от останалите ми случаи не е имало каквито и да било физически травми. Моите оръжия бяха сексуалният тормоз и унижението, така че в най-лошия случай са пострадали гордостта, мъжествеността и самочувствието им. Но моите указания към Елтън бяха съвсем конкретни и ограничаващи. Насилието беше забранено. Не биваше да има побои. Никой не биваше да получава трайни увреждания и никой не е получавал такива.

— Значи все пак си страхотен човек.

Той сви рамене.

— Дори направих всичко възможно да наглеждам отблизо нощната смяна.

— Очевидно не си ги наглеждал достатъчно отблизо, Ашад. Пашаси е бил убит, а ти ми казваш, че главният ти заподозрян е Дани Елтън. Той беше началникът на твоята нощна смяна, нали?

— Не мога да нося отговорност за действията на един глупак. Всички онези гнусни фотографии… сега вече разбираш защо ги накарах да документират действията си. Дори си намерих скривалище и демонтирах осветлението, така че понякога да мога да се промъквам там и да ги наблюдавам незабелязано. Една вечер даже им дадох камера, за да се запишат на видео.

— А аз си мислех, че си най-обикновен воайор.

Този път обидата успя да го разгневи.

— Ти също си гледал този запис, нали? — рязко отвърна той. — Маргарет ми каза, че ти го е пуснала.

На лицето му се изписа неприятна усмивка.

— Хареса ли ти? Възбуди ли те?

— Стори ми се отвратителен. Можеш да си извадиш съответните заключения какво смятам за човека, който е поръчал да го направят.

Ашад явно си даде сметка, че съм успял да му вляза под кожата, пое дълбоко въздух и се овладя.

— Да, след като го гледах, говорих с Дани за Лидия и нейния абсурден камшик — каза той. — Знаеш ли, тя ме плашеше до смърт. Особено към края. Наистина беше започнала да излиза извън контрол.

— И в ада няма по-страшна фурия от пренебрегнатата жена — казах аз.

— Адвокат с виновен клиент също не е за подценяване — отговори Ашад и се усмихна на собственото си остроумие.

Не се усмихнах в отговор, въпреки че наистина беше смешно.

— Лесно можех да уредя Пашаси да бъде при мен… но знаеш ли какво? Аз наистина щях да го убия. Странно ли ти звучи?

— Не по-странно от това да манипулираш петима войници да упражняват сексуален тормоз върху твоите източници.

— Може би, но аз никога нямаше да използвам бухалка. Щеше да ми бъде много по-приятно да му прекърша врата със собствените си ръце.

Двамата се погледнахме в очите; неговите бяха студени като камък, а на моето лице беше изписано скептично изражение. Най-после аз проговорих:

— Кой според теб е изпратил снимките на Мелвин Креймър и така е провалил цялата ви операция?

— Честно казано, и аз доста мислих по този въпрос.

— Сигурно ще се зарадваш, когато ти кажа, че поне в този случай не те смятам за заподозрян.

— Е, това е… успокояващо — засмя се той. — Но, не, нямам представа кой го е направил.

— Не ме интересува представата, а предположението, което можеш да направиш.

— Добре тогава. Ако трябва да предположа, била е Лидия. Мисля, че гневът й срещу Дани дотолкова я е погълнал, че вече не се е интересувала какви проблеми ще предизвика и на кого ще навреди, включително и на себе си. Тя е искала да го нарани, а освен това да си отмъсти и на Джун. Публикуването на снимките е бил най-добрият начин да постигне и двете цели, нали?

Кимнах в знак на съгласие с тази логика.

— В какви отношения бяхте с капитан Уилборн?

— Отлични. Защо питаш?

— Ами просто Уилборн каза някои негативни неща за теб.

— Нейт? Какво е казал?

— Нарече те арогантен задник с прекалено високо самочувствие за собствената си интелигентност. Каза, че всяка вечер преди лягане си целувал пръстена си от университета „Корнел“ и всички в затвора са те смятали за клоун. За нещастник, който се опитва да прикрие съвсем основателната си несигурност и неадекватност, но всички американски офицери са знаели истината: че си просто един арабски боклук, който е извадил късмет.

Разбира се, Уилборн не беше казвал последното, но малко художествена измислица не е навредила на никого.

Следващите ми думи бяха по-близо до истината:

— Освен това обясни, че си егоистичен, свидлив боклук, който е откраднал цялата награда за неговата работа.

Тази канонада от отрицателни коментари явно го изненада.

— Според мен спокойно можем да кажем, че той те мрази в червата — продължих аз. — Смята те за мъртъв и макар че при обичайни обстоятелства хората говорят само добро за мъртвите, единствената му позитивна мисъл за теб беше, че вече не си жив.

Ашад ме изгледа и заяви:

— Той винаги ми е завиждал за успеха.

— Защо не е споделял този успех? Не бяхте ли екип?

— Не, беше само необходима фасада. Естествено, той много добре знаеше за моя успех с нощната смяна и ме умоляваше да го включа. Но аз му отказах. Защо да го приема? Нямаше да допринесе с нищо. Нямаше езикови умения, от които аз и без това нямах нужда. Нито пък го смятах за особено добър в разпитите. Беше твърде тромав, недостатъчно проницателен в психологическо отношение, прекалено нетърпелив… а честно казано, не беше и достатъчно корав. Не и за мъжете, с които трябваше да се справям аз.

Реших да стрелям в тъмното.

— Затова ли уреди генералът да бъде изпратен при него? За да компенсираш Уилборн, като му дадеш шанс да удари джакпота?

— Значи си се сетил.

Всъщност се бях сетил току-що, но кимнах.

— Разбира се — каза ми Ашад. — Точно това си мислех. Големите клечки в Зелената зона отчаяно искаха да разберат какво знае генерал Пашаси. Той беше работил за Садам в продължение на почти трийсет години. Имаше толкова много бели полета, които можеше да запълни. Знаехме, че е помагал на сунитските бунтовници, особено в набирането на бивши военнослужещи, които не бяха преглътнали разформироването на своите части. Така че направих голяма услуга на Уилборн. Дадох му шанс да блесне. Можеше да си спечели много слава с генерала.

Ашад вече ми беше дал отговорите на всички въпроси, които ме интересуваха, и аз обявих:

— Свърших с теб.

Той погледна часовника си.

— Имаш още трийсет минути.

— Казах, че свърших с теб.

Ашад изглеждаше унил и малко раздразнен от факта, че не го смятам за достатъчно важен, за да му посветя цял час от времето си. Но после се усмихна:

— Лисица такава. По-хитър си, отколкото си мислех. Наистина успя да ме измамиш.

— Така ли?

— Ти никога не си ме подозирал за убийството на Пашаси, нали? Беше за заблуда. Прати ме за зелен хайвер, за да научиш от мен онова, което наистина искаше да разбереш.

— Нямам представа за какво говориш.

Той не ми повярва, което беше съвсем основателно от негова страна, и наистина изглеждаше недоволен, че го бях измамил така и дори не исках да си го призная. Ашад си пое дъх.

— Кажи ми нещо. Умирам от любопитство, а имам чувството, че ти вече си го разбрал. Кой е убил Пашаси и кой е изпратил снимките на пресата?

Аз станах от мястото си.

— Майната ти, Ашад.

Отидох до вратата, излязох и внимателно я затворих от външната страна.

Маргарет стоеше до Марк Хелнър и отпиваше от един термос с кафе. Когато ме видя, явно остана изненадана, че съм свършил по-рано, и се приближи до мен. По лицето й се четеше тревога.

— Добре ли мина? Казахме на Амал да говори открито и да отговори на всичките ти въпроси максимално подробно.

— Научих всичко, което исках, Маргарет. Но никак не съм доволен, че не ми каза истината.

— Коя истина по-точно? — отговори тя, като не си даваше сметка колко показателен беше този отговор.

— Ти и твоите хора вече сте го пуснали на детектор на лъжата. Затова не ви е пукало, че ще го разпитам. Вече сте били сигурни, че той не е убил Пашаси.

— И какво, ако сме направили така? Какво променя това?

— Военната дирекция за криминални разследвания току-що изгуби два месеца в опити да открие убиеца, без да разполага с един ключов свидетел. Вие съзнателно сте възпрепятствали криминално разследване и в резултат петима военнослужещи са обвинени за престъпление, което не са извършили.

Маргарет пристъпи от крак на крак и се постара да се престори, че не се е впечатлила от обвинението.

— Той няма представа кой е убил Пашаси. Прав си. Разпитвахме го в продължение на цели седмици. Сигурно ще му остане белег на ръката от лентата на детектора. И, да, естествено, подробно обсъждахме този въпрос, но знаеш ли какво? Той наистина не знае нищо.

— А ако все пак знаеше кой е убил Пашаси? Щяхте ли да го споделите с дирекцията за криминални разследвания?

— Няма да си губя времето да отговарям на риторични въпроси, които нямат връзка с действителността — каза тя.

С други думи, не.

— Но ние сме сигурни, че той наистина не знае кой е убил Пашаси, така че не е станало нищо лошо — добави Маргарет.

Погледнах я.

— Какво? — каза тя и повдигна вежди. — Пропуснали ли сме нещо?

— Вашият проблем е в това, че не умеете да мислите като водещи криминално разследване, Маргарет — казах аз. — Ашад не знае, че знае, но, да — той всъщност знае кой е убиецът.

Трябваше й една секунда, за да разплете тази главоблъсканица, после тя ме попита:

— Тогава кой е?

— Майната ти — отговорих аз.