Брайън Хейг
Нощната смяна (29)

29

По време на срещата бях изключил мобилния си телефон и когато го включих отново, имах три съобщения от моята колежка от защитата, която сигурно се питаше къде съм изчезнал и какво съм правил, а аз в никакъв случай не исках тя да знае. Набрах нейния номер и когато вдигна, я уведомих:

— Аз съм на поста си.

— И какво точно правиш?

— Прозвуча като обвинение, Катрин. Смени тона, ако обичаш.

Катрин замълча и когато проговори отново, гласът й беше само с няколко градуса по-малко вледеняващ:

— Къде беше вчера и какво правиш сега?

Звучеше много сковано и недружелюбно. Не знам дали беше заради ситуацията, в която се намирахме, или беше помислила за бъдещето си и беше решила, че аз нямам място в него. Любовта и войната имат много общи неща, но когато си на война, поне знаеш кога си сред жертвите.

— А ти какво правиш? — попитах я аз.

— Отивам на среща с другите адвокати от защитата. По обед. Опитах се да ти кажа, но за съжаление, нямаше как да се свържа с теб, защото си беше изключил телефона. Никога повече не си изключвай шибания телефон, когато искам да ти се обадя.

Катрин не ругаеше много често, така че явно беше бясна.

— Извинявай, Катрин — отговорих аз, като се опитах да прозвуча достатъчно смъмрен.

— Имелда ми каза, че си бил във Вашингтон — продължи тя.

Съвсем ясно си спомнях, че бях инструктирал Имелда да не казва на Катрин къде съм. Едно време Имелда щеше да посрещне куршума заради мен, както и аз заради нея. Но явно да накарате една жена да запази тайна от друга жена е нещо, което се случва само в мъжките фантазии.

А ако, освен това беше казала на Катрин и за снимките в телефона ми, нещата наистина щяха да отидат по дяволите.

— Имелда не ти ли каза защо бях във Вашингтон? — попитах аз.

— Каза ми, че няма никаква представа какво правиш там — отговори Катрин. — Както и аз. Е?

Едва не въздъхнах от облекчение.

— Бях в „Личен състав“.

— Да не си опитвал да си уредиш прехвърляне?

— Не е честно да го казваш, Катрин. Не, реших да проверя биографията на някои от свидетелите на обвинението.

— Мислех си, че личните им досиета са сред документите, които ни е оставил капитан Хаузър — каза тя.

— Официалните им лични досиета, да. Но армията има по-подробни документи в архива си. Понякога са засекретени. Няма как да разбереш, ако не отидеш да ги попиташ.

— Добре. Намери ли нещо, което да ни свърши работа в съда?

И още как, помислих си аз.

— Не — казах.

— Е, нищо. Ще дойдеш ли на срещата на защитата по обед?

— Няма да успея. Графикът ми за деня вече е запълнен. Освен това ти имам пълно доверие, Катрин.

Последва нова дълга пауза, после тя заяви:

— Виж, Шон, давам си сметка, че сигурно усложних нашите отношения и работата ни по този случай. Беше грешка, и то голяма. Не избрах подходящия момент.

Много ясно, помислих си аз, но казах само:

— Глупости.

— Имам нужда да си максимално ефективен, а и аз трябва да разсъждавам трезво. Надявам се, че не се сърдиш и не се опитваш да ме отбягваш.

Започнах да подозирам, че Имелда си е поговорила с Катрин и за нашите романтични глупости.

— На обед имам среща с Лидия — уведомих я аз.

— За какво?

— Искам да уточня някои подробности. И може би да започнем да репетираме по малко. Ако повтори на свидетелската скамейка някои от най-крайните неща, които каза на нас, няма да има нужда от адвокат, а от усмирителна риза.

— Бъди внимателен с нея, Шон. В момента е много уязвима.

— Ще си взема най-меките кадифени ръкавици — излъгах аз.

— Кога ще можем да се видим?

— Чак довечера. Аз ще ти се обадя — смело прекъснах връзката аз.