Брайън Хейг
Нощната смяна (33)

33

Излязох през главния вход и бавно се отправих надолу по улицата, която водеше към портала. Всичките ми сетива бяха изострени. По права линия разстоянието между хотел „Тейър“ и къщата под наем на Партнър Лейн сигурно беше около четиристотин метра; за един пешеходец обаче сигурно беше по-скоро километър и двеста метра. С други думи, Нейт Уилборн разполагаше с най-много петнайсет минути, за да ме убие.

Начин на действие. Човекът е същество с установени навици — както за начина, по който си обува панталона сутрин, така и за начина, по който решава да убие друго човешко същество. Нейт Уилборн беше убил един човек с бейзболна бухалка, друг с кола и трети с нож. Трите оръжия бяха различни, както и мястото, времето и подборът на жертвите. Но по същество в трите убийства имаше нещо забележително еднакво. Заблуда. Уилборн ги беше организирал така, че да заблуди разследването, като в единия случай беше насочил подозренията към друг човек, във втория се беше скрил зад привидната случайност на една смърт без свидетели, а в последния беше оставил на местопрестъплението следи, предназначени да оставят впечатлението, че убийството е дело на побъркан джихадист в търсене на възмездие.

Но и в трите случая той беше подбрал момента и мястото така, че да избегне свидетели.

Начинът на действие е един от факторите, които се използват в съдебната зала за доказване или отхвърляне на дадено обвинение в зависимост от това дали работите за прокуратурата, или защитавате клиента си. В този случай смятах, че миналите действия на Нейт могат да послужат като план за намерението му да ме убие.

Бележката, която бях изпратил в стаята му снощи заедно с вечерята, беше предизвикателство и предупреждение, но най-вече беше покана да се замисли дали да не ме убие. Защото, ако се разгледаше начинът, по който беше извършил и трите убийства, ставаше ясно, че Нейт Уилборн е организиран човек. Той планираше предварително, така че аз му бях дал достатъчно време да подготви атаката си. Прибягваше до заблуда, за да прикрие следите си. И използваше принципа на изненадата — това със сигурност беше свършило работа при Хаузър и Уайнстийн, но нямаше да му помогне при мен.

Можех да предположа, че Уилборн няма да се опита да ме убие на територията на академията, защото улицата във военната база беше добре осветена и се виждаше от портала.

Докато излизах, военният полицай на пост ми отдаде чест.

— Добър вечер, господин подполковник.

Аз също му отдадох чест и отвърнах на поздрава му.

— Добър вечер.

Продължих все така бавно. Изминах късата пресечка до уличната табела, на която пишеше Партнър Лейн, и завих надясно по улицата, която щеше да бъде неговото ловно поле. В лявата си ръка стисках амулета, който ми беше дал Тери О’Райли; дясната беше пъхната в джоба.

Забавих крачка за миг, когато чух зад гърба си как военният полицай на портала подвикна на друг пешеходец, който преминаваше покрай него:

— Приятна вечер, сър.

Продължих да гледам право напред, към върха на стръмното възвишение с нашата къща, в която Катрин и Имелда сигурно вечеряха или обсъждаха делото. Улицата беше малка, в още по-малък град, така че нямаше никакво движение. Осветлението беше оскъдно и между отделните лампи имаше големи разстояния, потънали в сенки. От двете страни се редяха стари къщи с тесни пролуки помежду им. Мислех си, че Уилборн ще ме атакува отдясно; нямаше да рискува да го забележа, като пресече от другата страна на улицата. Затова продължих да гледам надясно, докато се изкачвах по хълма.

Вече бях почти на върха, когато си помислих, че може би съм сбъркал. Може би Уилборн се беше отказал. Може би беше излязъл от ресторанта на хотела, беше освободил стаята си, беше скочил в колата и се беше опитал да избяга. Това щеше да бъде най-умното нещо, което можеше да направи, а Уилборн определено беше умен.

И едва ли не бях започнал да се отпускам, когато от тъмното пространство между две къщи изскочи човек. Завъртях се надясно и вдигнах лявата си ръка точно навреме, за да посрещна удара на металната бейзболна бухалка, с която беше замахнал с всичка сила срещу мен. Ударът беше тежък. Прониза ме остра болка, но в същия момент усетих и прилив на адреналин. Измъкнах от десния си джоб пистолета .45 калибър, напълно зареден, с патрон в цевта и вдигнат предпазител. И точно когато Уилборн замахна за втори път с бухалката, но преди да успее да я стовари отново, аз се прицелих и за част от секундата очите ни се срещнаха. Видях как неговите се разшириха при мисълта, че не аз, а той ще умре всеки момент, после натиснах спусъка и изстрелях един куршум в лицето и още шест бързи куршума в гърдите му.

Този калибър е бил разработен за американската армия в началото на двайсети век в отговор на войната във Филипините и заплахата от страховитите воини от племената моро, които влизали в битка в състояние на наркотично опиянение и дори не усещали куршумите от малокалибрените оръжия, а продължавали да нанасят удари със своите мачетета. Пистолетът с такъв калибър не е особено точен. Тъй като куршумите са твърде големи, те не летят с особено висока скорост. Но на близка дистанция е идеалното оръжие за убиване на хора. Първият куршум улучи Нейт Уилборн право в лицето. Следващите шест, които вкарах в гърдите му, го събориха на асфалта.

Наведох се и проверих пулса му. Нямаше и следа от такъв. Изправих се, стиснах амулета в лявата си ръка и зачаках началник О’Райли и неговите хора да дотичат при мен.