Брайън Хейг
Нощната смяна (35)

35

Полицаите от Хайленд Фолс записаха показанията ми, но тъй като не бяха информирани за процеса срещу обвиняемите от „Ал Басари“, нямаше какво друго да направят, освен да ме пуснат с обичайното предупреждение да остана във връзка с тях, докато не приключат със случая.

Трябваше да отида на лекар, за да се погрижи за ръката ми, но първо аз трябваше да се погрижа за главата си, така че излязох обратно на главната улица и влязох в първото питейно заведение, което се казваше „Саут Гейт“. Барът беше едва на няколко метра от академията и обзавеждането беше интересен микс от ирландски сувенири и военни аксесоари. Повечето емблеми на различни военни части ми бяха познати.

По всички стени бяха окачени снимки на войници и офицери, изпратени в Ирак или Афганистан, макар че на някои от снимките не можеше да се различи къде точно. Всеки заслужава да има родно място, но за войниците, които живеят като скитници, и един бар може да свърши работа. Някои от лицата на снимките бяха достатъчно възрастни, за да имат бръчки; повечето обаче изглеждаха млади, нетърпеливи и недокоснати от старостта, разочарованието, скръбта или смазващата загуба на всички илюзии. Не си спомням някога да съм изглеждал толкова млад, изпълнен с идеали и свободен дух. Лицето, което виждам тези дни в огледалото, със сигурност разказва друга история — изглежда поизносено и насила лишено от наивността и невинността, които се четяха по него в деня, в който положих клетва да защитавам с оръжие в ръка Конституцията на Съединените щати.

Настаних се в едно сепаре в най-тъмния ъгъл на бара и се заех да отпивам от скоча и да затъвам в мрачните си мисли, като от време на време вдигах поглед към лицата по стените. От лявата ми страна имаше увеличена фотография на усмихната симпатична млада жена в камуфлажна униформа, която много приличаше на Джун Джонстън. Беше руса, в отлична форма, с открито и привлекателно лице — реклама за модерната армия, която превръща кралицата на абитуриентския бал в хладнокръвен убиец. На камуфлажната униформа имаше лейтенантски пагони, което вероятно означаваше, че беше излязла от фабриката за офицери на няколкостотин метра от мен. Питах се какво я отличаваше от Джун, Лидия или Андреа, като се остави настрана това постижение.

Момчета и момичета. Поотделно с тях няма проблеми, но когато ги затворите заедно в тясно пространство, получавате еквивалент на динамит или пластичен експлозив с нестабилен взривател. В армията въпреки всички правила и авторитарни началници сексът е като смъртоносния криптонит за Супермен. Можете да заповядате на мъжете и жените да не обръщат внимание на цвета на кожата си и дори на сексуалната си ориентация и в общия случай ще има ефект. Но да се опитате да заповядате на момчетата и момичетата да не се чукат помежду си е все едно да забраните на сьомгата да плува нагоре по течението.

Съдбата и обстоятелствата бяха изпратили в „Ал Басари“ петима военнослужещи — петима уникални индивиди, които бяха влезли в армията вече оформени от житейския си опит и собствените си неврози, патологични характеристики и психологически белези. И в крайна сметка те се бяха открили и бяха потеглили заедно на едно пътешествие към сърцето на лудостта.

Това не биваше да се случва, не и в тази армия, която се гордее със своята дисциплина, ред и непоклатими идеали за равенство между хората. Но въпреки това се беше случило и аз се питах какво може да се направи, за да не бъдат освобождавани демоните им или поне да се даде на ангелите някакъв шанс да се преборят с мрака в техните души.

Истината е, че една армия не е нито по-добра, нито по-лоша от обществото, сред което се набира личният й състав. Нашата нация е велика, както и обществото, което образува нейната основа, и от това се получава една велика армия. Но от време на време се случва в нея да се промъкне и някое изключение и тогава всички се озоваваме в калта.

Войната не ни променя, но се процежда през пукнатините в нашата броня и безпогрешно открива слабостите на човешката душа, които вече съществуват под нея. Амал Ашад, Нейт Уилборн и останалите от нощната смяна не бяха обречени да направят онова, което бяха направили, но онези, които трябва да предотвратяват подобно поведение, не се бяха намесили навреме.

След петия скоч извадих мобилния си телефон и визитната картичка, на гърба на която Томас Бърнхарт ми беше надраскал личния си номер с характерния си ситен почерк.

Когато вдигна телефона, той се представи. Отговорих му със същото.

— Разкри ли убиеца? — попита ме Бърнхарт, без да губи време.

— Да.

— Добре. Кой е убиецът на генерал Пашаси?

— Вие. Американското правителство. Всички, които можеха да предотвратят това убийство, но не го направиха.

— Какво говориш, подполковник? Да не си пил?

— Пих, но съвсем недостатъчно. Вие сте изпратили армията да спечели тази война, без да й осигурите нужните хора и оборудване, за да свърши работата си както трябва. Онзи затвор е бил кошмар, истинска катастрофа. Недостигът на персонал в него е бил толкова скандален, че офицерите и сержантите, които са го управлявали, не са имали никакъв шанс. Вътре е царял пълен хаос и всеки човек се е опитвал да върши работата на десетима. Нямаше нужда да се стига до този скандал, но вие сте направили така, че да стане неизбежен.

От другата страна на линията настъпи мълчание. Когато заговори отново, Бърнхарт изръмжа:

— Не съм длъжен да слушам пиянското ти бръщолевене, Дръмънд.

— Утре сутринта може и да е така, но тази вечер ще слушаш всичко, което имам да ти кажа, иначе утрешният ден може да се окаже последният на този президент в Белия дом. Достатъчно ясно ли се изразих?

Той се замисли, после каза малко по-меко:

— Виж, разбирам какво ми казваш, но тази война е особено непопулярна сред американския народ. Конгресът е раздвоен по отношение на смисъла от нея. Федералният бюджет вече се намира под непоносимо напрежение…

Бърнхарт продължи с дълга реч за всичко, което бяха принудени да понасят той и неговият началник и заради което не можеха да си свършат работата както трябва. Оставих го да си говори, защото той беше адвокат, а на адвокатите това им е работата.

Но в първия момент, когато спря, за да си поеме дъх, аз се намесих:

— Майната й на политиката. Войникът в окопа не е там, за да защитава задника на твоя президент или да осигури преизбирането му. Той рискува живота и крайниците си и единственото, което очаква от вас, е да му осигурите всичко необходимо, за да победи. И само защото ти и твоят президент не успяхте да направите това, тази вечер загина още един американски войник.

Той реагира малко хладно на новината.

— Така ли? За кого говориш?

— За капитан Нейт Уилборн. Офицер от разузнаването. Водещ разпити в затвора в Ирак.

— Защо е загинал?

— Защото е убил Пашаси, изпратил е снимките на един репортер и се е опитал да прикрие тези престъпления, като е убил двама способни военни адвокати.

— А, разбирам — каза той и помълча малко. — Как е загинал?

— Аз го убих.

— О — възкликна Бърнхарт.

— Но ако се интересуваш от конкретната причина за смъртта, сигурно е бил куршумът, който отнесе по-голямата част от главата му, макар и да не изключвам вероятността да са били другите шест, които пуснах в сърцето му, така че да спре да бие. Съдебният лекар ще разбере със сигурност. Ще те държа в течение.

— Имаш ли някакви проблеми? Има ли някакви, хм… усложнения от смъртта му?

Вместо да коментирам настоятелната му тревога от по-нататъшни скандали, аз попитах:

— Готов ли си да чуеш условията на сделката?

— Ами… да, нека да ги чуем.

— Първо трябва да се обадиш на генерал Фистър, председателя на Военния съд. Кажи му да одобри молбата ми незабавно да бъда отстранен от този случай.

— Нали каза, че ще се откажеш от случая само ако не можеш да оневиниш клиентката си за убийството на Пашаси? Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Въпреки всички правила на професионалната етика, които вече наруших, не мога да пазя тайни, които могат да смекчат или елиминират вината на жената, която защитавам, Бърнхарт.

— Разбирам. Е, щом си сигурен… — Той помълча, вероятно объркан от споменаването на професионалната етика. — Но внимавай как ще формулираш тезата на защитата. Не бива да споменаваш нито Ашад, нито как се е стигнало до смъртта на Уилборн.

— Нито съм ти искал съвет, нито имам нужда от него, Бърнхарт. Мисля, че тази вечер показах достатъчно ясно, че добре знам как трябва да пазя задника на твоя президент.

Той не отговори, но нямаше как да пропусне или да не обърне внимание на онова, което му казвах в действителност. Аз бях убил човек, за да запазя в тайна случилото се в „Ал Басари“. Истината щеше да бъде погребана заедно с Уилборн.

— Добре тогава — каза той и се прокашля. — Има ли някакви други условия?

— Да предложите на всички обвиняеми, с изключение на сержант Елтън, едногодишна присъда и уволнение без почести вместо позорното уволнение, което ги заплашва. Не ме интересува какво ще получи Елтън. Каквото и да е, няма да бъде достатъчно.

— Господи… Шегуваш ли се?

— Ако държиш да чуеш нещо смешно, пусни си телевизора утре сутринта, за да видиш каква пресконференция ще дам. Кажи и на твоя началник да си го пусне.

— Господи, Шон, нека бъдем реалисти. Една година? Пресата ще изяде президента. Иракчаните ще поискат да ни избият до крак. Само една година — след всичко, което са направили онези хора? Целият свят ни гледа. Не можем… имам предвид, че е просто…

Реших да прекъсна пелтеченето му.

— Хората ще забравят за Лидия и нейните приятели, след като кажа на пресата онова, което знам.

Настъпи кратко мълчание.

— Ами… мога да се опитам.

— Не искам да се опитваш. Искам да го направиш.

— Добре, разбрах.

Не се случва много често да имате възможност да заповядвате на дясната ръка на президента и аз може би никога повече нямаше да имам този шанс — както и шанса за повишение в полковник или шейсет дни платен отпуск, — но човек трябва да знае кога да спре.

— Една година — повтори той, все едно този срок продължаваше да му се струва зашеметяващ. — Мислиш ли, че адвокатите им ще приемат подобно предложение?

Бърнхарт беше адвокат и нямаше нужда да му го обяснявам, но аз отговорих:

— Пуснете им онзи запис, който пуснахте на мен.

— Да… сигурно ще свърши работа.

По линията настъпи мълчание. Опитах се да си представя лицето му в този момент — сигурно се усмихваше толкова широко, че не можеше да говори. На сутринта щеше да влезе с бодра стъпка в Овалния кабинет на началника си, за да го увери, че със споразумението с Ашад всичко е наред, и да го посъветва да подпише заповедта, с която да осигури победата в тази война.

Накрая мълчанието беше нарушено и Бърнхарт заяви:

— Слушай, Шон. Давам си сметка, че това не беше най-благоприятният начин, по който можеха да започнат нашите отношения, но ти наистина ме впечатли с работата си по този случай. И с начина, по който се справи с него. Бих искал да работиш за мен.

Не отговорих.

— Ще бъде глупаво от твоя страна да не се замислиш сериозно за предложението ми — продължи той. — Говорим за Белия дом и за шанса да оставиш нещо след себе си. Ще бъде добре за кариерата ти.

— Ще си помисля — казах му аз и прекъснах връзката.

После отидох до бара, където си поръчах още един последен скоч. Изпих го на един дъх, излязох навън и отидох да си разбия сърцето.