Брайън Хейг
Нощната смяна (36)

36

Когато се прибрах в къщата, която ни служеше за офис през последната седмица, Катрин ме чакаше на вратата. Беше скръстила ръце на гърдите си, а по лицето й се четеше безпокойство. Погледът й се спря на превръзката на ръката ми.

— Добре ли си?

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Счупена ли ти е ръката?

— Трябва да видиш другия — отговорих аз с най-мъжествения тон, на който бях способен.

— Хората на О’Райли ни казаха, че си участвал в някакъв конфликт. Казаха, че си убил човек.

— Все пак той се опита да ме убие пръв.

— Как? И по-важно, Шон, защо искаше да те убие?

— С бухалка — отговорих аз, макар и не съвсем напълно. Тя ме изгледа с недоумение.

— По същия начин, по който е убил генерал Пашаси. За капитан Хаузър и майор Уайнстийн е използвал други методи, но искаше да убие мен по същата причина, поради която е убил тях.

— И каква е тази причина?

— Нямам представа — излъгах аз. — Очевидно се е побъркал, след като е бил на война. Превърнал се е в социопат. Аз се прибирах насам, а той изскочи от тъмното с бухалката си. Просто превъртя.

Информацията беше много и нова и трябваше да я възприеме наведнъж; отначало Катрин изглеждаше зашеметена, но винаги беше съобразявала бързо, така че скоро видях как започнаха да се въртят зъбчатите колела в главата й. А в нейния случай това винаги беше опасно. Както вече казах, тя притежаваше свръхестествена способност да чете мислите ми.

Преглътнах тежко и продължих:

— Катрин, налага се да те уведомя, че се оттеглих от делото. Подадох молба за освобождаване. Тръгвам си още тази вечер.

Катрин изглеждаше шокирана. Както и наранена и объркана.

— Не говори глупости, Шон. Знам, че усложних нещата, но това не е причина да си тръгваш. Оттегли тази молба, моля те.

— Решението ми е окончателно, Катрин.

— Не искаш ли да ми кажеш защо? Вярвам, че ми дължиш обяснение.

— Ти нямаш нужда от мен — извърнах поглед аз. — Имам доверие в теб, Катрин.

В очите й вече напираха сълзи. Устните й трепереха. Самият аз не се чувствах особено сигурен и знаех, че трябва да приключа бързо, иначе никога нямаше да успея да го направя. Катрин изглеждаше по-красива и привлекателна от всякога. Тя направи две крачки напред и ме прегърна през раменете.

— Ако е заради Нел, нека да поговорим — каза тя и ме притисна по-силно. — Не искаш ли поне да останеш, за да чуеш кого съм избрала?

Катрин се опита да улови погледа ми, но за мой късмет, неуспешно.

— Трябва да се омъжиш за Нел. Той е чудесен човек и те обича. Заслужаваш живота, който може да ти даде.

— Не ме интересуват проклетите му пари, Шон.

— Знам. Просто не съм подходящ за теб.

Тя отстъпи една крачка и сведе очи към пода. Гласът ми прозвуча малко по-рязко, отколкото исках.

— Кажи на Имелда да ми приготви багажа и да го изпрати в апартамента ми в Арлингтън.

Наведох се и целунах Катрин по челото. Тя не откъсна очи от земята дори когато затворих вратата зад гърба си.

Във вените ми течеше твърде много скоч, за да мога да шофирам законно или безопасно обратно до Вашингтон, затова реших да се възнаградя с една нощ в хотел „Тейър“, където бях отсядал заедно с баща ми преди толкова много години. Щях да спя до късно, а после да взема кола под наем. Може би дори щях да поискам да ми дадат някой приус. И да го пиша на сметката на Нелсън. Все пак ми го дължеше.

Докато влизах в базата през портала, вдигнах поглед и видях герба на „Уест Пойнт“, издялан в камъка — същия герб, който баща ми носеше на пръстена си. „Дълг, чест, родина“, три прости думи, които са отпечатани в сърцето, ума и в самата душа на всеки мъж и жена, завършили военната академия.

Според мен това е страхотен девиз и за цялата армия, но е и предупреждение за риска, който поема всеки, който се закълне в него, защото дългът е безграничен, а родината и армията изискват много от онези, които са готови да носят тяхната униформа. В замяна на цял живот ниско заплащане, скапани жилищни условия, непрекъснато местене, авторитарни, често ирационални началници и неимоверни лишения — както физически, така и емоционални. Армията иска от вас единствено винаги да бъдете готови да изпълните дълга си дори когато се изисква голяма лична саможертва.

Но ако се замислите, никой мъж или жена — или поне никой с всичкия си — няма как да знае какво ще поискат от него или нея, докато вече не е твърде късно и не може да се върне назад.

Може би двамата с Катрин щяхме да изградим прекрасен живот заедно. Тя е красива жена, стимулиращ и очарователен партньор и винаги ме държи във форма, макар че последното можеше да създаде и много проблеми. Поне децата ни щяха да имат голям шанс да изглеждат добре.

Мисля, че я обичам, и повярвах на думите й, когато тя ми каза същото; това винаги е добра отправна точка. Но ние сме твърде различни в много други отношения и може би тези разлики, колкото и да се бяхме опитвали да ги преодолеем, щяха да доведат до катастрофа.

Като цивилен адвокат Катрин разполага с лукса да прави нещата така, както иска. Затова я обичам и се възхищавам от нея. Тя не е светица, но се радва на свещеното право никога да не допуска компромиси с вярванията, идеалите и принципите си.

Но това, както казах, е истински лукс. Един войник, който е и адвокат, понякога трябва да реши кое стои на първо място — да се държи като войник, който се подчинява на вековната заповед винаги да побеждава във войните, водени от неговата родина, или да се държи като истински адвокат, който е положил клетва да поставя интересите на клиентите си над всичко друго. Защото да уважи едното означава да измени на другото.

Ето защо нямаше начин да продължа да работя по нашето дело — или да остана с Катрин — след онова, което бях направил току-що. Аз бях укрил едно престъпление, бях убил човек, за да потуля тази тайна, и току-що бях сключил сделка за изхода на делото. Знаех, че Катрин никога няма да го разбере, както и че не бива да се опитвам да я накарам да го разбере.

Колкото до Лидия, Джун, Андреа и Майк, една година със сигурност беше по-малко от онова, което заслужаваха заради всичко, което бяха направили там. Но независимо колко грешно беше тяхното поведение те бяха на фронта и бяха отишли там по собствено желание, което трябваше да се има предвид. Не биваше да забравям да напомня на Бърнхарт да не ги слагат в един и същ затвор.

Работата с ЦРУ ми беше харесала, но още преди началото на този случай вече бях усетил, че тази глава от живота ми отива към своя край. И без това с хората от Лангли никога не си бяхме допадали особено. Те живеят в света на сенките, но въпреки това винаги успявам да изгоря на слънцето, когато съм покрай тях. Както и военните, те са страхотни хора и страхотни патриоти и американският народ би трябвало да им благодари за всичко, което правят за нашата сигурност. Не съм сигурен, че ще справят по-добре без мен, но за себе си знам, че ще се справя по-добре без тях.

Във всеки случай, работата в Белия дом може да се окаже забавна. Ако не друго, поне ще мога да заповядвам на Филис. А това определено ми изглежда привлекателно.