Брайън Хейг
Нощната смяна (12)

12

Веднага след като се прибрахме в къщата след кратко напрегнато пътуване с колата, по време на което никой не проговори, аз се качих в стаята си и се обадих на Терънс О’Райли — вярната хрътка, която пазеше задника ми и този на нейно височество.

Представих се и попитах:

— Къде си в момента?

— От другата страна на улицата, точно отсреща. Взехме под наем една стая в къщата с грозните сини капаци на прозорците.

Дръпнах завесата, бързо открих с поглед единствената къща със сини капаци на прозорците и видях О’Райли, който ми помаха от втория етаж. Отвърнах на жеста, като му показах среден пръст.

— Винаги съм казвал, че адвокатите имат стил — засмя се той.

— Значи твоите момчета ни държат под око?

— През цялото време.

— Не съм ги видял.

— Моите момчета са добри. Предполага се, че няма как да ги видиш. Когато влезете през портала, ви оставят. От там ви поемат военните полицаи от базата, но иначе през цялото време са с вас. Как беше вечерята в „Макдоналдс“? Поръча си „Биг Мак“, нали така? Внимавай за кръвното.

— Успокоих се — казах му аз. — Има ли нещо ново по убийствата?

— Не особено. На всички им е писнало и само се замерят с различни теории.

— Коя е най-популярната?

— Би трябвало да е тази за превъзбудените араби. Нали се сещаш — петте хлапета са обидили вярата им и са унизили мнозина от техните сънародници, но тъй като ги охраняват прекалено строго, техните адвокати ще платят цената вместо тях.

— Ти подкрепяш ли тази теория?

— Какво да не й подкрепям? Да убием всички адвокати. Това беше от Шекспир, нали? Литературна справедливост.

Засмях се от учтивост.

— Работата е там — продължи той, — че според тази теория те са вкарали в страната наемен убиец или са активирали спяща клетка, за да изпълни тази свещена мисия. И ако теорията е вярна, с вас е свършено.

Смятах, че знам отговора на този въпрос, но все пак попитах:

— Защо?

— Защото в такъв случай убиецът е професионалист, вероятно със самоубийствени наклонности. Ще бъде съсредоточен като ракета с топлинно насочване. И също толкова труден за прехващане. Той няма да допусне никакви глупави грешки. Ще има издържана биография, перфектни документи и вероятно помощ отвътре, от някоя терористична клетка на територията на страната. Като събереш всичко на едно място, става почти невъзможно да го открием. — О’Райли направи кратка пауза и ненужно добави: — И още по-трудно да го спрем.

— Ти вярваш ли, че е така?

— Две перфектни убийства без никакви следи, свидетели и улики… освен онази бележка в колата, в която е убит майор Уайнстийн, която подсказва за омраза на религиозна основа. Как да ти кажа, изглежда ми доста вероятно.

— На мен тази теория никак не ми харесва — отбелязах аз.

Той се разсмя.

— Пробвай с някоя друга — предложих аз.

Той отново се разсмя, после каза:

— Добре, ето ти теория номер две. С нея може би ще спиш по-спокойно.

— Да я чуем.

— Теорията е за някой откачалник, привлечен от светлината на прожекторите. Общо взето, типичен сериен убиец, който иска да вдигне голям шум и да се сдобие с мигновена слава. Имам предвид, че в момента по цялото земно кълбо се говори за хлапетата, които са тормозили затворниците, нали така? Теорията гласи, че някой откачен лешояд е решил да използва безплатно готовата реклама.

— На кого му хрумна тази идея?

— На психолозите на ФБР от централата в Куонтико, които съставят психологически профили на заподозрените.

Помислих върху тази теория.

— Знаеш ли вица за двамата ловци, които отишли на лов за елени и единият изведнъж се строполил на земята като мъртъв?

— Не, кажи ми го.

— Значи, другият веднага извадил мобилния си телефон и с треперещи ръце набрал номера за спешни случаи. Започнал да крещи, че другарят му е мъртъв, а жената от другата страна му казала да се успокои, да си поеме дъх и първо да се увери, че приятелят му наистина е мъртъв. След малко се чул изстрел, после човекът пак вдигнал телефона и казал: „Добре, току-що го застрелях в главата, така че вече със сигурност е мъртъв. Сега какво да правя?“.

О’Райли се изкикоти.

— Добре де, знам, наистина звучи малко измислено, но я си спомни за онзи откачен, който застреля Джон Ленън, или за онзи ненормалник, който се опита да направи покушение срещу Рейгън, за да покаже на някаква актриса колко я обича. Серийните убийци по определение не са в ред. Кой знае как точно им хлопат дъските, а?

— Има ли някакви други теории? — попитах го аз.

— Колкото си искаш. Но ако тази не ти харесва, не искаш да чуеш останалите, повярвай ми.

— Може пък да искам.

— Повярвай ми, подполковник. Всичко живо мята изпражнения по стената, за да види кое ще залепне. Честно казано, всичките са толкова шантави, че може да загубиш доверие в хората, които те пазят.

— Кой ти каза, че ви имам доверие?

От другата страна на линията изведнъж настъпи тишина, после О’Райли изкрещя:

— Какъв е този, да му го начукам?!

— Какво? Кой?

— Нали се разбрахме да ни казвате, когато очаквате посетители?

— Не очаквам никакви… За кого говориш?

— На верандата… някакъв мургав тип… О, мамка му, има пистолет!

Сърцето ми подскочи в гърлото, дръпнах завесата и надникнах от прозореца, но на верандата нямаше никого. Погледнах от другата страна на улицата и видях на прозореца на отсрещната къща един вдигнат среден пръст. О’Райли започна да се смее и аз също се разсмях. Беше си смешно, така де. После го попитах:

— Познаваш ли някой си началник Ринзи?

— Томи? Естествено, че го познавам. Защо?

— Той е водил разследването за смъртта на генерал Пашаси, човека, когото са намерили мъртъв в килията му в „Ал Басари“. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Бива го. Старо куче, играе по правилата, открай време се занимава с такива престъпления.

— Интелигентен ли е?

— Е, не колкото Айнщайн. Но, да, Томи има глава на раменете си. Защо, ще се срещаш ли с него?

— След около трийсет минути.

— Ще ти дам един съвет. Томи обожава пица. С аншоа и ананас.

— Сериозно ли говориш?

— Да, знам. Иначе е типична италианска мутра, но баба му е от Хаваите. Странна работа, нали?

Сбогувахме се и аз затворих. Двамата с Катрин явно не бяхме на едно и също мнение по отношение на начина, по който водехме разпитите, а освен това, както вече казах, подходът ни към стратегията на защитата беше крайно различен, така че реших да проведа този разговор без нея. Знаех, че тя ще се вбеси, ако разбере, че съм действал на своя глава, но исках да науча от началник Ринзи само фактите, без да позволявам на Катрин да се навлезе в любимата си територия — провала на армията.

Трийсет минути по-късно отново спрях пред същата сграда от червени тухли, която бяхме посетили заедно с Катрин онзи ден. Ринзи ме чакаше на стъпалата пред главния вход, когато паркирах колата и излязох от нея с две големи кутии за пица от „Доминос“. Освен тях бях поръчал и шест пици с всичко, които да доставят на адреса на О’Райли и неговия екип. Винаги е добра идея да се погрижите хората, които ви охраняват, да са щастливи и доволни. А и по една случайност сметката за пиците беше платена от Нелсън.

Двамата с Ринзи си стиснахме ръцете и той ме поведе навътре в сградата и по един коридор към някакъв кабинет в дъното. В кабинета цареше клинична чистота и обзавеждането беше минимално — явно беше просто временно място, където се беше установил, докато започне процесът. Ринзи се настани зад сивото метално бюро, аз дръпнах пред него един сив сгъваем метален стол, седнах на него с лице към облегалката и двамата отворихме кутиите си с пица.

Ринзи остана приятно изненадан, когато видя върху пицата си аншоа и ананас.

— Еха. Откъде разбра?

— О’Райли ме охранява.

Той натъпка половин парче пица в устата си и подхвърли с пълна уста:

— Паднал ти се е Тери, а?

— Бива ли го?

— Да, става — отговори той и се замисли, като дъвчеше и преглъщаше шумно. — Изгубил е само двама… не, всъщност четирима души, които е охранявал.

Погледнах го, за да проверя дали не се шегува, но изражението му беше съвсем сериозно.

— В продължение на две години Тери се занимаваше с охрана в Багдад — обясни той и се зае със следващото парче пица. — Никой не е съвършен.

— Като стана дума за това, как точно разбра за трупа в „Ал Басари“?

— Обадиха ми се късно през нощта. — Той отхапа още едно голямо парче и продължи разказа си, докато го дъвчеше: — Офисът ми беше в Зелената зона, на около трийсет минути с кола от „Ал Басари“, ако разполагаш с въоръжен конвой и няма информация за бомби по пътя. — Ринзи се забави, колкото да преглътне, после добави: — Пътната обстановка в Ирак е съвсем друго нещо.

— Кой ти се обади?

— Секретарят от кабинета на коменданта.

Ринзи довърши едно парче, после сложи следващите две едно върху друго, преди да се заеме с тях. Явно знаеше какво искам да узная, защото обясни:

— Тялото било открито от сержант Хейли. Той извършвал рутинна проверка, погледнал в килията и отначало си помислил, че човекът спи. Много от затворниците спят почти през цялото време. Но после забелязал, че ръката на генерала е увиснала навън от спалния чувал, а миризмата… имам предвид, че в целия затвор миришеше на престояли изпражнения, но тази воня била още по-неприятна. Бил мъртъв от два дни.

— Сержант Хейли пипал ли е нещо?

Ринзи очакваше този въпрос и ме посъветва:

— Като адвокат няма смисъл да дълбаеш в тази посока. Всичко е направено точно по устав. Хейли цял живот е служил във военната полиция, така че това не е било първото му убийство. Отключил килията, влязъл, проверил за пулс на китката, установил със сигурност, че генералът е мъртъв, излязъл на заден ход, сложил пазач пред вратата и накарал да ни се обадят веднага.

Ринзи вече беше изял половината от пицата си, която беше от най-големите. Той затвори капака на кутията и се облегна назад, после избърса устата си с една салфетка и се потупа по корема. Определено не беше красива гледка.

— Можеш ли да ми разкажеш точно какво направи, когато пристигна?

— Първо отидох в кабинета на коменданта. Беше май петнайсетото убийство, което ми се налагаше да разследвам в този затвор, така че всички бяха наясно с…

— Петнайсетото? — прекъснах го аз. — Това ли каза?

Той кимна.

— Виж, „Ал Басари“ беше истинска катастрофа. Не мога да ти го опиша. Да го наричаме „затвор“ е обида за останалите. Като начало, всяка седмица беше подложен на обстрел с минохвъргачки. Повечето затворници живееха на палатки извън сградата. Понякога загиваха по пет-десет души на седмица от снаряди, които бяха улучили палатките им. Освен това имаше и много убийства на затворници, извършени от други затворници.

— По каква причина?

— По всякакви причини. Някои сигурно ги очистваха по поръчка на бунтовниците. Например, когато някой започне да пее или когато е член на някоя конкурентна секта джихадисти, или просто знае прекалено много и бунтовниците се притесняват да не ги издаде. Точно както и в нашите затвори, иракчаните се организират на банди и групички, така че не е трудно да се вкара съобщение от външния свят и е още по-лесно да се намери човек, който да се наеме да извърши убийството. Мога да ти кажа, че цената за наемен убиец там е смешна — няколкостотин долара. Имаше и от типичните убийства за отмъщение, които се случват навсякъде по затворите. Но все пак говорим за Ирак — общество, което е основано на правото на отмъщение, — така че там ставаше още по-често. Няколко пъти се случваше и някой затворник просто да превърти и да започне да избива останалите. Не забравяй, че в „Ал Басари“ нямаше никаква система за подбор, така че заедно с нормалните затворници бяха затворени и абсолютни откачалки и доказани психопати.

— Това ли си помисли, когато пристигна тогава?

— Да, общо взето. Предишните пъти обяснението обикновено беше такова.

— Можеш ли да ми опишеш какво видя, когато влезе в килията?

— Нещо ужасно — отговори той и направи гримаса, за да подчертае думите си. — Няма как да ти го опиша както трябва. На първо място вонята. Към този момент… имам предвид, че трупът беше там почти от три дни. А в онази жега… в затворено помещение, при положение че газовете от разлагането вече бяха разкъсали стомаха и бяха отворили вътрешностите… нека просто да кажем, че никога не бях усещал такава воня от труп.

Лицето му беше изкривено от спомена — или може би от вкуса на пицата му. Все пак беше човек, който обичаше да комбинира аншоа с ананас, така че вонята сигурно наистина е била чудовищна.

— Знаеше ли кой е убитият? — попитах го аз.

— Отначало нямах никаква представа. От кабинета на коменданта ми казаха просто за труп.

— И какво стана после?

— С мен беше Лени Блейзър. Тя се зае с огледа на мястото, а аз започнах да разпитвам личния състав.

— И какво откри тя?

— Жертвата бе напъхана в спален чувал на американската армия. Мъжът бе облечен с бельо, подгизнало от кръв. Лени взе проби от кръвта — всичката беше от него. Вдлъбнатините и охлузванията по китките и глезените му показваха, че е бил завързан с грубо въже, когато е умрял. Въжето е било свалено след настъпването на смъртта, преди да го пъхнат в чувала.

— Откъде знаеш, че не е влязъл сам в този чувал?

— По дедукция. Побоят, който е бил нанесен на Пашаси преди това, е бил твърде тежък.

— Обясни ми.

— И двата му крака бяха счупени, единият на многобройни места. Бяха строшени капачките и на двете му колене. Шест или седем ребра бяха счупени. Лицето му беше толкова размазано, че все едно го беше блъснал камион. Повечето му пръсти бяха счупени, както и единият му лакът.

Вече бях прочел резултатите от аутопсията и списъкът на Ринзи съвпадаше с доклада от нея — минус няколко допълнителни наранявания по вътрешните органи и множество контузии. Но аз имах нещо наум, когато започнах да му задавам тези въпроси. Исках да се отпусне и да започне да им отговаря автоматично.

— Значи предполагаш, че е бил твърде увреден физически, за да може да се намести сам в спален чувал?

— Предполагам, че е изпитвал мъчителна болка — повече от достатъчна, за да не може да се движи. Две от счупените му ребра влизаха навътре в белите дробове. При две от фрактурите по краката костта стърчеше навън от кожата. Този човек бе умрял в агония.

— И ти предполагаш, че е бил изтезаван?

Без да се колебае, той отвърна:

— Да, определено беше изтезаван. Човекът беше методично пребит до смърт и съзнателно налаган с някакъв тъп предмет, сигурно бейзболна бухалка. Защо? Ти как би го нарекъл?

Не обърнах внимание на очевидния му опит за сарказъм, а вместо това много хладно заявих:

— И така, предвид сериозните поражения по тялото му ти предполагаш, че смъртта му е настъпила в резултат на предумишлени и контролирани действия. По твоите думи, той е бил изтезаван.

Томи Ринзи беше опитен офицер от ДКР, който отдавна се занимаваше с адвокати. Затова никак не му харесваше да говоря от негово име, макар че в този случай просто повтарях онова, което ми беше казал той, така че незабавно възрази:

— Не съм казал това. Казах ти…

— Каза ми, че е изтезаван.

— Казах, че може да е бил изте…

— Не, началник, заключението ти беше недвусмислено. Изтезание, без никакво колебание или съмнение. Нещо повече, ти го описа като „методично“ — значи побоят, нанесен на Пашаси, не е бил случаен или импулсивен. Било е хладнокръвно, систематично нападение, осъществено в резултат на логично взето решение. — Оставих го да помисли върху собствените си думи, после продължих: — Изтезание. Как точно достигна до това съществително?

— Така ми изглеждаше.

— Разбирам. Не е било така, а така ти е изглеждало. Значи не говорим за обективно описание, а по-скоро за мързеливо субективно заключение, направено в резултат на това как си се чувствал онази сутрин.

— Някакъв проблем ли имаш с думата „изтезание“?

— Да, същия проблем, който ще имаш и ти самият, когато застанеш на свидетелското място. Но вече е твърде късно да промениш тази дума, защото точно нея си използвал, при това многократно, в доклада си от местопрестъплението. Но ти всъщност нямаше как да знаеш, че е било изтезание — нали така, началник?

— Знам, че със сигурност не беше самоубийство, по дяволите.

— След като вече сме в областта на догадките, нека да опитаме с няколко други теории. Какво ще кажеш за отмъщение? Или неконтролируем пристъп на гняв или ярост? Или, ако тези не ти харесват, какво ще кажеш за нападение от друг затворник, който е изгубил всякаква връзка със здравия разум? Ти сам каза, че затворът в „Ал Басари“ е бил пълен с откачалки, шизофреници и психопати.

Началник Ринзи вече беше толкова раздразнен, че се зае да разтърква челото си с ръка. Току-що се беше превърнал от съвсем доволен човек, натъпкал се с безплатна пица, в определено нещастен индивид, принуден да заеме несъстоятелна позиция. Беше допуснал грамадна грешка — смъртният грях да прави догадки, — а аз току-що му бях демонстрирал как някой можеше да му натика този гаф в задника по време на процеса.

Нещо по-лошо, юридическото изнасилване щеше да бъде групово, защото на съд щяха да бъдат изправени и петимата обвиняеми, а петимата адвокати от защитата щяха да гледат един от друг.

Ринзи се опита все пак да запази спокойствие.

— Защо повдигаш този въпрос точно сега?

Имаше предвид защо изстрелвам всичките си патрони предварително. И двамата знаехме, че можех да си запазя тези муниции за самия процес и да ги използвам срещу него, за да го дискредитирам като свидетел.

— Честно?

Естествено, този въпрос винаги беше прелюдия към някоя лъжа.

— Да, разбира се.

— Ти си вършил трудна работа в непосилни условия, а аз не искам да те закопавам на свидетелската скамейка. Няма да ми помогне.

Ринзи сякаш не повярва на това обяснение; напротив, явно смяташе, че се опитвам да го подхлъзна. Беше интелигентен тип. Затова след известно колебание той ме попита:

— И в замяна ще поискаш някаква услуга от мен?

— Оценявам предложението ти, началник.

— Добре, какво искаш?

— Ти си провел разследването и си бил първият, който е огледал местопрестъплението и заподозрените. Какво си помисли тогава? Кой го беше убил?

— Нямах никаква представа.

— Продължавай.

— Какво знаеш за генерал Пашаси?

— Да приемем, че не знам нищо — отвърнах аз, като пропуснах да уточня, че това си беше самата истина.

Ринзи се облегна на стола си и кръстоса крака.

— Пашаси бил един от любимите генерали на Садам. Бил от региона на Тикрит, родния град на Садам, и командвал една от дивизиите на Революционната гвардия — уникална чест, запазена за най-верните помощници на Садам.

— Значи не е бил от добрите?

— О, напротив — имал е съвсем заслужената репутация на истински негодник. През годините вършил много мръсна работа за своя покровител. И като казвам мръсна, имам предвид буквално, във всеки смисъл на тази дума. Шиитите и кюрдите го мразили особено много и се страхували от него. Бил ключова фигура след първата война в Залива, когато отговарял за потушаването на въстанията. Според военните доклади е унищожил три шиитски села, а след това е заповядал да ги сравнят със земята и да ги заринат с пясък — не защото жителите им са били виновни за въстанията или свързани с тях, а само за да обезкуражи останалите да се вдигнат на въстание. За да даде пример. Старци, жени, деца — заровил ги всичките. Казвам ти го, за да придобиеш някаква представа за начина му на действие.

— Значи е имал много врагове?

— Много? — повтори той. — Какво ще кажеш за около три четвърти от населението на страната? След навлизането на нашата армия в Ирак той минал в нелегалност. От разузнаването предполагат, че е бил определен от Садам да вдъхновява, да организира и да ръководи бунтовниците. Точно с това се е занимавал, когато са го заловили. Не е бил на първо място в списъка на издирваните военнопрестъпници, но определено е бил в първата десетка.

— Как са го заловили?

На Ринзи явно му стана смешно от този въпрос, защото се разсмя.

— Предал го собственият му братовчед.

— На семейството винаги може да се разчита.

— Използвал къщата на братовчед си като скривалище, но докато се криел там, изнасилил дъщерята на домакина. Тъпанар. Момичето било само на дванайсет години, а освен това му била кръвна роднина, за бога.

Ринзи добави нещо, с което донякъде бях съгласен:

— Пашаси е заслужавал да умре точно по този начин.

Всичко това, разбира се, беше много ценна информация, защото щеше да свърши страхотна работа в убеждаването на съдебните заседатели във факта, че генералът е бил смъртоносно чудовище много преди да стане жертва на убийство. На теория убийството си е убийство, но на практика от убийство до убийство има голяма разлика. Това по никакъв начин не смекчаваше факта, че един човек е бил убит, но даваше силен аргумент в полза на снизходителността — след доказването на вината на обвиняемите, естествено.

За съжаление, не бях научил нищо повече за евентуалната вина или невинност на моята клиентка, така че в тази връзка попитах:

— Мислиш ли, че някой от обвинените надзиратели или всичките заедно имат нещо общо с убийството му?

Ринзи хладно ме изгледа.

— Трябва да разбереш нещо, подполковник. Докато разследвах това престъпление, аз не знаех нищо за… извънработните занимания на твоята клиентка и нейните приятели. Но след като вече знам онова, което знаем всички — че Елтън и неговите хора колективно са се побъркали там вътре, — да, бих ги сложил някъде в началото на списъка със заподозрените.

Той помисли малко и уточни:

— В самото начало.

— Между секс игрите и убийството има голяма разлика. Няма никакви веществени доказателства, които да ги свързват със смъртта му.

— Не е съвсем точно казано. Имаме близост, мотив и необичайния факт, че той е умрял в крило на затвора, контролирано от тях. Не забравяй, че в тях са били ключовете от неговата килия. И те безспорно са демонстрирали някои… проблеми в поведението си.

— Всичко това попада под определението за косвени доказателства.

— Ти ме попита какво мисля. Аз ти казвам. Виждал си снимките. Ситуацията в тази част на затвора е била извън контрол. Когато сравниш дейностите от първата нощ с ужасиите, които са се случвали на двайсетата, определено оставаш с впечатление, че на малката им банда й е ставало все по-трудно да се въздържа. Погледни снимките. Разгледай лицата им, подполковник.

— И какво ще видя по лицата им, началник?

— Виж, ако не си чел „Повелителят на мухите“, силно ти препоръчвам да го направиш. Точно това се е случвало в онова крило на затвора. Там са били захвърлени няколко хлапета, оставени без контрол от възрастни хора, далече от цивилизацията. И те са се върнали към собствените си правила. Колкото повече им се е разминавало, толкова повече неща са опитвали. И като се има предвид какви неща правят на последните снимки, да — определено мога да си представя как се изкачват до следващото ниво на лудост.

Искаше ми се да възразя срещу тази логика, но всъщност бях напълно съгласен. Освен това си мислех и нещо по-важно: съдебните заседатели, избрани сред добри и честни войници, също щяха да се съгласят с него. Точно тази тревожна мисъл не ме беше оставила да заспя предишната нощ, след като бях разгледал цялата отвратителна колекция от снимки.

Заедно и поотделно Лидия и нейните приятели бяха предприели едно пътуване в сърцето на мрака, което беше ескалирало в отсъствието на всякакви морални задръжки или намеса от облечените във власт хора над тях. Ринзи беше прав — те се бяха държали като деца, които бяха нарушили правилата, бяха останали изненадани, че им се е разминало, и по този начин бяха решили, че те самите създават правилата. Но дали бяха нарушили най-важното правило — шестата Божа заповед? Все още не бях готов да приема, че са го направили. Но не бях готов и да го отхвърля.

Благодарих на Ринзи за уточненията и честността му и заявих:

— Може би отново ще искам да говоря с теб.

— Ура. Нямам търпение.

В действителност изглеждаше така, сякаш му се искаше да бъде на което и да е друго място, само не и тук. Излязох и оставих началник Ринзи в малкия му кабинет, който вече се беше просмукал с миризмата на препечена аншоа.

Мислех си, че от изхода на този процес зависи съдбата на много хора — със сигурност на петимата обвиняеми, но и на офицерите над тях, както и на онези, които бяха разследвали престъпленията, а вероятно и на адвокатите и прокурорите. И не на последно място кариерата на онзи адвокат, на когото държа най-много от всички.

В действителност сфинктерите на всички замесени в този процес бяха толкова здраво стиснати, че можеше да докараме малко въглища и да започнем да произвеждаме диаманти. Но все пак изпитвах облекчение от откритието, че сигурно поне няма да ми се налага да се тревожа за обвинението в убийство. Ринзи, общо взето, ми беше признал, че обвинението разполага само с косвени доказателства. И със сигурност нямаше нищо, което да свързва пряко моята клиентка със смъртта на генерала.

Мобилният ми телефон звънна. Погледнах номера и открих, че беше на Катрин, която очевидно се обаждаше да ме попита къде съм. Вдигнах и заявих леко обидено:

— Току-що приключих разпита на разследващия офицер. Къде беше?

— Какво? За какво говориш?

— Току-що говорих с Ринзи. Пак те питам, къде беше?

— Какво? Какво си направил? Очевидно си го направил без мен. Това е…

— Не получи ли съобщението ми?

Което, разбира се, не беше лъжа, а ловък адвокатски номер да не казвам истината.

— Не ми ги пробутвай тия.

Е, значи беше време да сменя темата.

— Имам добри новини за теб — информирах я аз.

— Не се опитвай да смениш темата. Няма да ти позволя да действаш на своя глава.

— Ринзи не знае кой е извършил убийството. Нямат никакви веществени доказателства.

Настъпи кратка пауза.

— Какво?

— Разполагат само с факта, че Лидия и нейните приятели са били в затвора, имали са ключове от килията и вече са били започнали да се държат невъзпитано. Това са косвени доказателства, с главно „К“.

— Ринзи ли ти го каза?

Забележете, че вече беше забравила за малкия си проблем с моя милост. Понякога съм много хитър.

— Почти дословно.

— Тогава какво прави това убийство в списъка с обвиненията?

— Не задавай въпроси, които имат очевидни отговори.

— Направи така, че да ми стане по-очевидно.

— Щеше да е невъзможно да не го включат, Катрин. Един високопоставен иракски офицер е загинал по ужасен начин в крило на затвора, контролирано от няколко военнослужещи, готови за конкурса за най-голям почитател на маркиз Дьо Сад. Армията не може да замете това убийство под килима, а нашите клиенти вече са били на мястото на идеалните заподозрени.

В разговора настъпи дълга пауза, докато тя обмисляше чутото.

— Но ако обвинението е толкова слабо, те рискуват да подкопаят и останалите си обвинения, нали така? Нито един прокурор няма да поеме толкова глупав риск.

— Мислиш ли?

— Не се преструвай, Шон. Ако съдебните заседатели видят, че обвинението в убийство е немарливо и недоказуемо, това впечатление ще се прехвърли върху всички останали обвинения. Такава грешка може да дискредитира целия процес.

Катрин беше започнала да схваща.

— Точно така — потвърдих аз. — И мога да се обзаложа, че от обвинението са протестирали на всяка крачка. Но командващият генерал е решил да избегне обществения скандал, който щеше да предизвика неразкритото убийство, като е настоял да го включат в списъка на обвиненията. И прокурорите не са имали друг избор, освен да се подчинят.

— Това е глупаво.

— Може би.

— Има ли други възможни обяснения?

— Първото, което не изключва предишното, е прокурорът да няма никакво намерение да вкарва убийството в съда. Може да е номер — разменна монета, която да искат да използват, за да постигнат споразумение със защитата. Ако никой не захапе въдицата, ще оттеглят обвинението в убийство, преди да се изложат пред Военния съд.

— Но това щеше да свърши работа само ако не знаехме, че блъфират, нали така? Какво е второто?

— Разследването да продължава и в момента. Те да продължават да ровят и да се надяват на пробив. Или на чудо, преди да започне процесът.

— Не ми се струва много вероятно. Ако не са го разкрили досега, никога няма да го направят.

— Може и да си права, Катрин.

— Прозвуча така, все едно накрая трябва да има „но“.

— Но ето ти нещо, за което може би не си помислила. Може и да грешиш.

— Знаеш ли, наистина не бях помислила за това.

Според мен се шегуваше, но с Катрин никога не можех да бъда сигурен.

— Е, в името на нашата клиентка нека да не изключваме и тази възможност.

— Защото вярваш във вероятността тя или някой от нейните приятели да са убили генерала?

— А ти не вярваш ли?

Катрин не пожела да отговори на този съдбоносен въпрос, което ми се стори интересно. Вместо това ме попита:

— Какво друго може да проверяват? Какви други улики може да имат?

— Катрин, аз работя по този случай само от два дни. Все още дори нямам бельо за пране — казах аз. — Но може би трябва да говорим отново с нашата клиентка.

— Добра идея. Нека просто да не е днес.

— Защо не? По-добре да го отметнем веднага. Ако изключим обвинението в убийство, ще можем да се съсредоточим върху останалите.

— Днес е нейният преглед при психолога от армията.

— Не искаш да й създаваш излишно умствено напрежение, така ли?

Пропуснах да добавя, че за това сигурно щеше да бъде достатъчно да я попитаме дали в САЩ има щат, който се казва Монтана.

— Ами, ако трябва да съм честна, тя наистина има ограничена способност да се концентрира върху повече от един проблем — призна Катрин, но после добави нещо по-необяснимо. — Както и един друг човек, когото познавам.

В това твърдение имаше някакъв скрит смисъл, но аз не го долових. Може би нарочно.