Брайън Хейг
Нощната смяна (20)

20

Както и очаквах, когато пристигнах без предупреждение в девет часа вечерта в нейния кабинет в необозначената сграда на управлението за специални проекти, която не беше на територията на ЦРУ, а в Кристъл Сити, щата Вирджиния, моята предполагаема началничка от ЦРУ Филис Карни беше зад бюрото си.

Използвах вълшебната си магнитна карта от ЦРУ, за да вляза в сградата, така че никой не ме спря и дори не ме забеляза, може би защото в цялата сграда беше тъмно и празно. Последната линия на отбраната на западната цивилизация беше една ивица светлина, която се процеждаше под вратата на кабинета на Филис. Отворих вратата, без да почукам, влязох и веднага седнах на един от столовете около дългата маса за срещи пред нейното бюро, а после зачаках да видя как ще реагира. Тя четеше някакъв доклад и не ме поздрави, нито прояви и най-малкия признак за тревога или изненада. Просто вдигна поглед към мен.

— Трябваше да си в Ню Йорк.

— А ти не трябваше ли да си вкъщи? Вече е девет вечерта, Филис. Една дама на твоята възраст трябва да си почива по това време.

Вместо да отговори на невъзпитаната ми забележка, Филис заяви:

— Не те очаквах… не и толкова рано.

— Но все пак ме очакваше?

— Нека просто да го наречем предчувствие, че в крайна сметка ще се озовеш тук.

Замислих се за това тайнствено предчувствие и реших да мина направо на въпроса:

— Защо ме изпрати да работя по този случай?

Тя подреди някакви документи по бюрото си.

— За да ти отговоря, трябва да разбера кой задава въпроса. Шон Дръмънд, който е временно зачислен към ЦРУ? Или подполковник Шон Дръмънд, който е военен адвокат и се стреми да постигне най-благоприятния изход за своя клиент?

Разбрах какво имаше предвид с това уточнение и предпочетох да не отговарям на въпроса й, а да оставя топката в нейното поле.

— Отговори на въпроса ми, Филис.

— Е… предполагам, че заслужаваш отговор.

— И още как, по дяволите.

Двамата се гледахме продължително и мълчаливо, преди тя да продължи:

— Сещам се за няколко различни причини. Първо, защото реших, че започва да ти омръзва тук и да се изнервяш, така че ще ти дойде добре да излезеш за малко от този офис. — Тя помълча, после продължи по-искрено: — Всъщност и на мен щеше да ми дойде добре да излезеш за малко от този офис. Освен това случаят е жизненоважен. Армията би трябвало да разполага с най-добрите си адвокати, които да работят по него.

— Опитай пак, Филис.

Филис небрежно отметна кичур бяла коса от челото си и се облегна назад. Не бях очаквал от нея да се изчерви или да потрепери, но пък и не очаквах да реагира по този начин, който можеше да се опише единствено като отегчен и резервиран. Бях я подценил и си отбелязах наум никога повече да не го правя.

Тук би трябвало да спомена, че Филис е стара пушка, във всякакъв смисъл. Започнала е в Бюрото за стратегически операции — предшественика на днешното ЦРУ — още като тийнейджърка към края на Втората световна война и продължава да работи на същото място по един или друг начин дълго след като е преминала всякаква пенсионна възраст, най-вече защото всеки нов директор на ЦРУ се страхува до смърт от нея. В офиса се шегуват, че тя знае тайните на маите, което може би е преувеличение, но тя със сигурност знае тайните на Чичо Сам, а от това следва, че топките на Чичо Сам са стиснати в нейното лично менгеме. Освен това аз наистина не можех да си представя жена като Филис да бъде изпратена в някой старчески дом във Флорида, където да посвети третата си възраст на задачата да мами на бридж и на въпроса какво ли са намислили този път симпатичните млади доктори от телевизионния сериал „Спешно отделение“; според мен и тя не беше способна да си представи подобно нещо. Нито пък можех да си представя как нейните господари от ЦРУ ще могат да заспят спокойно с мисълта, че Филис седи някъде във Флорида и за развлечение пише мемоарите си с разкрития за седем десетилетия на провали и скандали, които отдавна би трябвало да са погребани и забравени. Веднъж тя ми беше казала, че ще напусне кабинета си само по един начин — по гръб, в ковчег. Освен това по една случайност беше много добра в работата си, макар и да не бях съвсем сигурен каква точно беше тази работа, и настоящият случай беше идеален пример за това.

Филис се намръщи срещу мен като стара учителка.

— Ако се държиш прилично, Шон, този разговор може да бъде плодотворен. В противен случай можеш да си тръгваш веднага, няма да те изпращам.

Не бях готов да се откажа, така че явно беше дошъл моментът да отбележа няколко точки в атака. Затова я погледнах в очите и зададох последния въпрос, който очакваше — или искаше — да чуе:

— Кой е Амал Ашад?

Тя се забави, преди да ми отговори, и когато най-сетне го направи, прозвуча доста хладно:

— Защо смяташ, че знам кой е той?

— Това не е отговорът, който търся, Филис.

— Може би защото не го търсиш на правилното място. Но почакай малко, колко съм невъзпитана само. Искаш ли кафе или чай?

След като не отговорих на този очевиден опит да смени темата, Филис каза:

— Това трябваше да е намек, Шон. Но явно е бил твърде фин за теб. — Тя леко се усмихна и добави: — Фините неща никога не са били твоята стихия. За мен „Ърл Грей“, ако обичаш.

И така, аз трябваше да стана и да отида в ъгъла, където имаше две големи метални кани — едната беше пълна с блудкаво кафе, от което си налях една чаша, а другата с гореща вода, от която приготвих за нея чаша чай с две пликчета и две капки мед, без сметана, точно както го обичаше. Освен това не ми убягна какво правеше тя или колко коварно и заобиколно можеше да действа понякога. Филис използваше този дребен повод да ме накара да я обслужа, за да ми напомни, че тя ми е началник, а аз съм неин служител.

Трябва да ви кажа, че всеки разговор с Филис е като партия шах. Нито една дума не се използва случайно или напразно; тя винаги започва играта с два-три хода преднина и ако събеседникът й спазва нейните правила, в крайна сметка винаги губи.

Освен това трябва да се внимава през цялото време, защото е склонна да размества фигурите по дъската в мига, в който отклоните поглед от нея. Способна е да каже нещо привидно безобидно и невинно — например „Днес тук е непоносимо студено, не мислиш ли?“ — и ако човекът срещу нея се излъже да кимне, в следващия момент вече ще се намира на борда на някой реактивен самолет на път за горещия Ирак.

Занесох й чая, после взех блудкавото си кафе и се върнах на мястото си.

— Може ли да говоря безцеремонно? — попитах аз.

— За съжаление, според мен ти не си способен да се държиш по друг начин — отговори Филис.

— Погледни ме, Филис — казах аз и тя ме погледна. — Този разговор може да завърши по един от два възможни начина. Единият вариант е да ми кажеш истината; другият е аз да се обадя на Мелвин Креймър, той да започне да се рови, да открие кой е Амал Ашад наистина и двамата с теб да го прочетем заедно на първа страница във вестника.

Двамата продължихме да се гледаме в очите.

— Нали знаеш, че не блъфирам? — добавих аз.

Филис разбърка чая с лъжичката и остави чашата. После реагира по характерния си начин, при който всъщност не отговаряше на зададения въпрос:

— Какво те кара да мислиш, че Ашад не е онзи, който би трябвало да бъде?

— По-добрият въпрос е как някой изобщо е повярвал, че той е онзи, който би трябвало да бъде. На първо място, нека да ти дам един съвет за следващия път — човекът, който се занимава с фалшифициране на лични досиета, трябва да е прекарал поне един ден на служба в армията. На второ място, нито един човек от предишните му назначения, описани във въпросното досие, дори не е чуван за Амал Ашад. И на трето, в затвора „Ал Басари“ е имало всякакви хора от всякакви външни агенции, включително и от тази, които са душели наоколо, като са се опитвали да се обличат, да говорят и да се държат като нещо, което не са били — войници.

— Понякога забравям колко си умен и съобразителен.

— О, според мен през цялото време си знаела, че ще се досетя.

— Може и да си прав, Шон. Готова съм да призная, че когато генерал Фистър се обади за теб, аз имах… ами някои резерви да позволя прехвърлянето ти по този случай.

Това не отговаряше на разказа на Катрин, но Филис докосна чашата си с върховете на пръстите и добави:

— Нали знаеш, че цяла армия от военни следователи ровят в този случай вече от няколко месеца? Ти работиш по него едва от няколко дни, а никой преди теб не се досети за това.

— Шпионите оставят следи. Ашад беше оставил следи колкото за цяло стадо шпиони. Но ти не отговаряш на въпроса ми, Филис.

Тя отпи миниатюрна глътка от чая си, за да го опита, после извади пликчетата с лъжичката и с подчертано внимание ги остави в чинийката. Знаех какво прави: преценяваше ситуацията и мен самия и обмисляше следващия си ход. С други думи, беше дошъл моментът да внимавам кои фигури щеше да размести сега.

— Казваш, че искаш да разбереш истината, и аз съм готова да ти я разкрия. Но първо трябва да ми дадеш думата си.

— Думата си за какво? — попитах аз.

С нея човек никога не биваше да приема нещо без уговорки.

— Голяма част от онова, което ще ти кажа сега, е секретна и изключително деликатна информация. Тя не може да бъде разкривана при никакви обстоятелства — със сигурност не на обществеността, не и на съда и дори на твоята колежка от защитата или на твоята клиентка.

— Глупав ли ти изглеждам, Филис?

— Не, Шон, изглеждаш достатъчно интелигентен. Може би дори прекалено.

— Кажи ми всичко, което знаеш, иначе ще разкажа на телевизиите всичко, което знам аз.

Филис никак не изглеждаше доволна от тази заплаха — в ЦРУ обичат делата им стават обществено достояние горе-долу толкова, колкото мъжете обичат да ходят на преглед за простатата, което всъщност не е толкова лошо сравнение. Във всеки случай, тя стисна зъби в продължение на няколко секунди, преди да отстъпи:

— Не мисля, че трябва да обяснявам точно на теб колко е важно да разполагаме с надеждна и полезна информация във войните в Ирак и Афганистан. Подобни конфликти се решават именно от това кой какво знае и кога го научава. В началото и на двата конфликта ние подценихме… или направо забравихме за този факт, предполагам. Цената беше непосилна и ставаше все по-тежка. И двете войни отиваха по дяволите. У дома се прибираха хиляди войници в чували.

— Какво имаш предвид, когато казваш „ние“?

— Няма значение.

— За мен има значение. Отговори ми на въпроса.

— Армията, Централното разузнавателно управление, разузнавателната агенция към Министерството на отбраната, високопоставени членове на администрацията, някои войнствено настроени конгресмени. Всички хора, от които зависи нещо, както и доста от онези, от които не зависи нищо. Подхлъзнахме се да влезем и в двете войни с разузнавателен апарат, предназначен за съвсем други цели. И това се оказа грешка, катастрофална грешка.

— Какво общо има всичко това с Ашад?

— Престани да ми викаш, Шон, и ще стигна дотам. Една година след началото на войната армията шумно се оплакваше от неадекватната подкрепа от страна на нашата агенция. Агенцията от своя страна критикуваше военното разузнаване, че работи твърде аматьорски. Ситуацията стана… непоносима.

Точно в момента нямах нужда от лекция по бюрокрация.

— Въпросът ми беше какво общо има това с Ашад.

— Ще стигна дотам, Шон. След обичайната симфония от скърцане със зъби и сочене с пръсти стигнахме до споразумение. Разузнавателното управление трябваше да се съсредоточи върху практическата страна на нещата. Взехме решение да инфилтрираме определени агенти в армията, така че да съветват полевите командири за местните условия и да им осигуряват сурова информация, преди да хване паяжини от размотаване във вашингтонската бюрократична машина. Освен това решихме да изпратим някои от по-обещаващите си специалисти по водене на разпити на място — на фронта, ако предпочиташ.

— И Амал Ашад беше един от вашите хора?

— От нашите хора, Шон. И ти вече знаеш отговора на този въпрос, иначе нямаше да си тук. Преди около петнайсет години го взехме на работа направо от университета „Корнел“, където завърши арабистика. Той говореше гладко и арабски, и фарси и беше прекарал детството си по улиците на Багдад. Беше страхотен удар. — Тя направи един прозрачен опит да спечели съчувствието ми, като добави: — Освен това беше женен, с три малки деца, ако се интересуваш.

— Всъщност не, Филис. Защо го представихте за войник?

— По редица причини, една от друга по-добри. Но най-вече за негова собствена безопасност. Някои… всъщност повечето от хората, свързани с тази програма, работят под прикритие. Не искахме те да бъдат разкрити и сигурността им да бъде застрашена.

— И затова сте ги накарали да маршируват като оловни войничета? Научихте ли ги да отдават чест и да държат щика? Честно, Филис.

— Като го казваш така, звучи тъпо, а не е — тросна ми се тя. После дълбоко си пое въздух; Филис се гордееше със самоконтрола си, а аз обичах да изпробвам границите му и продължи по-спокойно: — Да вземем например нашия приятел Амал Ашад. Разквартируван е във военен затвор, където се среща с най-отвратителните боклуци на иракското общество и кой знае колко други чуждестранни джихадисти, които копнеят да убиват американци. Всеки ден застава лице в лице с десетки бунтовници. Защо да му окачаме на врата табела с надпис „ЦРУ“? Бъдещата му стойност във всяка чуждестранна операция щеше да бъде компрометирана.

— Значи униформата е трябвало да скрие самоличността му? — попитах аз, като може би позволих една миниатюрна нотка цинизъм да се прокрадне в гласа ми.

— Това беше едно от нашите съображения. А ето ти и друго. Ако хората, които беше разпитвал, бяха знаели, че е от ЦРУ, нямаше да бъдат толкова уязвими, толкова отворени към него. Щяха да се затворят веднага.

— Представям си — казах аз.

Тя беше свикнала с моя сарказъм и знаеше как да се справя с него, затова не ми обърна внимание, а продължи:

— Не се обиждай, но водещите разпити от страна на армията не се радват на особено уважение или страхопочитание сред бунтовниците. В армията това не е сред най-обещаващите кариери. Много от вашите хора имат ограничен опит, недостатъчно обучение и съмнителен талант. Някои дори не знаят арабски, за бога, налага им се да разчитат на преводачи. Ашад, от друга страна, притежаваше не само перфектни познания по езика и културата, но и магистърска степен по психиатрия от университета „Джонс Хопкинс“, финансирана от нашата агенция, както и години опит в разпитите при нас. Колко от вашите специалисти могат да се похвалят с подобно нещо?

Въпросът очевидно не предполагаше отговор и аз не го дадох. Филис прие този факт и продължи:

— Хората, които е разпитвал Ашад в „Ал Басари“, дори не са знаели, че ги манипулира истински професионалист. Когато го облякохме във военна униформа, ние все едно облякохме вълка в овча кожа. — Филис явно беше подхванала метафоричните аналогии, защото продължи с още едно сравнение: — Представи си някой гросмайстор да играе срещу аматьор, който дори не знае срещу кого се е изправил.

Погледнах Филис и се зачудих дали говореше за Ашад и неговите затворници или за самата себе си и за мен.

— Но в действителност — изтъкнах аз — това е било и перфектната възможност за ЦРУ да отрече участие във всичко, което се е случило. Всеки случай на тормоз отива на сметката на армията. Не се съмнявам, че твоите хора са помислили и за това. Освен това не се съмнявам, че тази част особено много им е харесала.

— Престани да говориш за „моите“ хора, Шон. Двамата с теб сме на една и съща страна.

— Така ли е наистина?

Забелязах, че Филис леко се намести на мястото си от неудобство — проява на емоция, която съвсем не беше характерна за нея.

— Повярвай ми, Шон, никой нямаше такива намерения. Никой не е искал да прехвърля вината на друг.

— Не знам за намеренията, но действителността е точно такава. Армията се намира под водопад от изпражнения и точно Ашад е човекът, който е пуснал водата в тоалетната.

Филис се усмихна снизходително.

— Не можеш да знаеш това.

— Така ли? Жената, която защитавам, и нейните приятели…

— За бога, Шон! — тросна се Филис. — Само не ми казвай, че това е първият случай, в който някой от собствените ти клиенти те лъже.

— Може би точно този път не смятам, че клиентът ми лъже.

— Значи е време да пораснеш. Тя и нейните приятели са готови да кажат всичко, за да се измъкнат. А смъртта на Ашад го прави перфектната изкупителна жертва. Все пак не може да отрече или да обори техните обвинения, нали?

— Ашад е знаел какво правят те, насърчавал ги е, давал им е инструкции и съвети и в няколко случая дори се е отбил да ги е посети. Дал им е фотоапарат, за да се снимат. Когато е пропускал вечерната сесия, още на следващата сутрин е точил лиги по снимките, докато си е пиел кафето.

— Очакваш да повярвам на това само защото го казват обвиняемите? Не ме вземай за глупачка.

Не бях сигурен дали самата Филис е убедена в това, което казва — тя беше съвършеният бюрократичен хамелеон, способна да лъже с такава сигурност и увереност, че сама да си повярва. Може би. Но беше дошъл моментът да поставя нова фигура на дъската, така че бръкнах в джоба си, извадих една от уличаващите фотографии и я подхвърлих на бюрото й.

Филис вдигна снимката, като внимателно я хвана само с върховете на двата си пръста, все едно пренасяше някаква венерическа болест, и небрежно я разгледа. На лицето й се изписа особено отвратена гримаса.

— Това ли е твоята клиентка? — попита тя, като посочи Лидия.

На снимката се виждаше как Лидия с подчертано тъпа физиономия пипа някакъв мъж по члена.

— Не гледай нея. Виж в горния ляв ъгъл… онзи мъж, който се крие в сенките. Познаваш ли го?

От гласа на Филис се процеждаше недоверие, когато ме попита:

— Искаш да ми кажеш, че това се предполага да е Амал Ашад? — Тя се вторачи по-отблизо в снимката. — Лицето на този мъж не се вижда… на униформата му няма табелка с името… не различавам никакъв знак за самоличност.

— Той е извадил крушките на осветлението и се е опитал да се скрие, но да, това е гордостта на ЦРУ на посещение в затвора. — Реших да преувелича малко и с неоправдан оптимизъм продължих: — Тази снимка заедно с няколко други вече се намира в една лаборатория, където ще увеличат пикселите и ще изчистят изображението, така че да видим нашия воайор както трябва. Искаш ли да се обзаложим какво прави господин Ашад на снимката? Дали се усмихва, или точи лиги?

Филис остави снимката обратно на бюрото си с лицето надолу. Не знаех дали беше наясно, че някой беше извадил определени снимки от оригиналната папка на компютъра, и не знаех дали ЦРУ има пръст, но ако беше така и тя знаеше за това, сигурно точно в този момент си казваше нещо като „О, мамка му, как така онези идиоти са пропуснали тази снимка?“.

Филис ме изгледа строго.

— Дори наистина да е Ашад — а аз дори за миг не вярвам, че е така, — но дори наистина да успееш да докажеш вън от всякакво съмнение, че той е присъствал там, какво доказва това? — Тя отговори на собствения си въпрос: — Нищо. Абсолютно нищо, по дяволите.

— Благодаря ти. Когато имам нужда от чуждо мнение по някой съдебен въпрос, ще се обърна към човек с диплома по право.

— Какво ще постигнеш с това според теб?

— Какво ще кажеш да покажа на света, че не само в армията има извратени садисти?

— Твоят сарказъм не ми харесва.

На никого не му харесва, Филис.

— Ашад е бил там — продължих аз, като я гледах в очите. — Присъствал е на някои от най-отвратителните унижения и не само е знаел за тях, но е бил свидетел и е стигнал дотам да дава съвети какви перверзни по-точно биха свършили работа според него. Искаш ли да ти кажа някои от съветите, които им е дал?

Тя очевидно не искаше, защото ми се тросна:

— И това ще помогне на клиентката ти да се измъкне?

Явно или самата Филис, или екип от адвокати на ЦРУ вече беше обмислил този въпрос. Реших, че е най-добре да не му отговарям.

— Ако го разкриеш, Шон, ще разкриеш и така ще подкопаеш цялата програма. И за какво? Програмата почти със сигурност ще трябва да бъде спряна. Знаеш каква е атмосферата в Конгреса. Ще се нахвърлят на ЦРУ като банда доказани изнасилвани. Сам ще им построиш бесилката, на която да ни линчуват. И какво ще постигнеш с това?

— Справедливост.

— Справедливост? — повтори тя, все едно това беше някаква мръсна дума на чужд език.

Сещах се за няколко мръсни думи на различни чужди езици, които описваха чувствата ми в момента.

— Звучи ми честно — отговорих аз.

— Честността няма нищо общо с това.

— Естествено, че има. На армията може би дори ще й хареса да си има другарче, докато я разнасят по първите страници на всички вестници на света.

— Това е лудост — отсече тя.

— На върха е самотно — добавих аз. — Можем да пътуваме заедно до Конгреса, за да ни разпитват. Ще спестим сума ти пари за бензин.

Филис се поколеба, после се приведе напред и каза:

— Шон, нека да ти дам един добър съвет.

Погледнах я в очакване да го чуя.

— Остави това. Забрави всичко, което знаеш за Ашад.

— А ако не го направя?

— Ще се върна към първоначалния си въпрос. С кого от двамата Шон Дръмънд разговарям в момента?

— Никога не е имало двама различни, Филис — казах й аз. — Положил съм клетва да защитавам интересите на клиентите си, както и клетва да защитавам Конституцията на Съединените щати, а не ЦРУ. Достатъчно ясно ли се изразих?

Явно беше време за нова тактика, защото тя подигравателно завъртя очи към тавана.

— Поведението на твоята клиентка е било толкова отвратително, че не може да бъде оправдано с нищо, което е направил или казал Ашад. На тази снимка се вижда цялата истина. — Тя вдигна снимката и посочи Лидия с пръст. — Погледни лицето й, Шон. Погледни я внимателно, тя се забавлява като за последно. На тази снимка не се вижда нищо друго, освен това момиче и нейните извратени желания.

Започваше да ми омръзва да ми трият тези снимки в лицето.

— Не съм толкова сигурен — казах аз.

Филис повдигна едната си вежда.

— Не говориш сериозно, нали?

— Няма значение дали говоря сериозно. Няма значение тук, между нас двамата, но ще стане много важно, ако влезе в съда. Както ти сама каза, Ашад е бил вълк в овча кожа. Нямам представа каква работа е свършила тази маскировка пред затворниците, но е направила чудеса с петима лесни за манипулиране американски войници. Именно той ги е подвел да се отдадат на това поведение, което така цветисто описа като зло и отвратително. Именно той им е дал разрешение да сбъднат най-тъмните си фантазии, да се отнасят с иракчаните като с играчки, като с неодушевени предмети, с единствената цел да постигнат сексуално удовлетворение. Нещо по-лошо, той ги е подвел да мислят, че това е в интерес на държавата, че колкото по-извратено и перверзно се държат, толкова повече ще помогнат да спечелим войната.

Филис се изправи, заобиколи бюрото си и седна на един стол до масата за срещи, като по този начин се озова точно до мен. После сложи ръка на лакътя ми и с мек, майчински глас заговори:

— Едно от нещата, които най-много харесвам и уважавам у теб, Шон, е твоята военна етика и нагласа. Говорим за един млад мъж, който е загинал в защита на родината си. Загинал е по потресаващ начин, на една чужда улица, в една ужасна война. Господи, от него дори не бяха останали достатъчно парчета, които да върнат у дома. А сега неговото скърбящо семейство, неговата съпруга и трите му малки деца имат една-единствена утеха, една-единствена мисъл, която да ги крепи: тази, че Амал Ашад е загинал като герой. — Тя ме стисна по-здраво. — Помисли за семейството му, Шон. Не съсипвай тази мисъл за него.

— Не, честно… — казах аз и поклатих глава. — Филис, не можа ли поне да пуснеш малко Вагнер за музикален фон, докато ръсиш тези глупости?

Ръката й пусна моята. Тя се усмихна и сви рамене.

— Явно този подход не ти действа, така ли?

Не отвърнах на усмивката й. Филис не е сантиментален човек и самият факт, че беше прибягнала до толкова патетичен и захаросан опит да промени решението ми, говореше за това, че репертоарът й се беше изчерпал. А това означаваше, че или няма какво повече да ми каже, или беше дошъл моментът за заплахите. Филис се облегна назад.

— Добре тогава, има и други… съображения.

— Винаги има други съображения, Филис. Но това не ме интересува.

— А би трябвало, Шон. Наистина би трябвало да те интересува. Затънал си в нещо твърде дълбоко. От изхода на тази ситуация зависят много повече неща, отколкото предполагаш. Има хора, които ще стигнат далече, за да ти попречат да разкриеш всичко.

— И кои са тези хора?

— Не знам.

По лицето ми сигурно се е четял определен скептицизъм по отношение на това твърдение, защото тя намери за нужно да потвърди:

— Казвам ти истината. Не знам.

— И ти ли си една от тях?

— Не, аз не съм част от тази операция. Но тя стига много по-високо от мен.

Не бях сигурен какво беше точното място на Филис в йерархията на ЦРУ, но знаех, че прекият й началник е самият директор на управлението. Което означаваше, че във въпросната операция е замесен най-големият шеф, а вероятно и неговият собствен началник — човекът, който живееше в Белия дом. Погледнах Филис и както обикновено не успях да определя дали това бяха пълни измишльотини, или тя говореше съвсем искрено. Но по лицето й наистина се четяха тревога и притеснение, все едно някое от любимите й деца се канеше да направи някаква ужасна глупост, която щеше да му причини безброй неприятности и нещастия. От друга страна, това все пак беше Филис; по-вероятното обяснение за изражението й сигурно беше фактът, че се притесняваше любимият й чай да не изстине.

Без да откъсвам поглед от нея, аз попитах:

— Това заплаха ли е?

— Не разбирам въпроса.

— Нека да го кажа по-просто. Двама адвокати от защитата вече са мъртви. Ще има ли трети?

— Не ставай глупав. Никой не възнамерява да направи нещо толкова драстично.

Ако се абстрахирахме за момент от това успокоение — заедно със скритата, но все пак ясна заплаха, която се криеше в него, — оставаше въпросът какво точно смяташе ЦРУ за по-малко драстично? Екскурзия до най-гъсто населения с талибани регион от Афганистан? Самолет, който излита, но не успява да кацне? Работата с параноята е там, че е игра за двама души — най-страшният ви кошмар може да се окаже по-малко страшен от любимия метод за действие на човека срещу вас.

— Опитвам се да разбера каква си — казах на Филис, като не откъсвах поглед от нея.

— Твоя началничка и твоя приятелка, или поне така ми се иска да вярвам.

— Приятелите не позволяват приятелите им да пострадат.

— Не зависи от мен, Шон. Просто ти предавам предупреждението. Вече ти казах, че не съм част от тази игра.

— В такъв случай искам да предадеш на твоите приятели и едно съобщение от мен. Ако открия и най-малката следа, че някой възпрепятства правосъдието, ще вдигна цялата ви агенция във въздуха.

Филис не отговори на тази юнашка закана, изправи се и се върна зад бюрото си, където я очакваше чашата чай. Имах чувството, че вече си е свършила работата и тя е била да определи как се чувства Шон Дръмънд в този ден.

И тъй като бях едновременно офицер от армията и временен служител на ЦРУ, току-що бях изяснил на коя страна от раздвоената си личност ще се доверя — не беше нейната и определено не беше страната на нейните хора, които и да бяха те. Тя мълчаливо седна зад бюрото и отпи от чашата си, докато аз я гледах как пие чай и размишлява как да постъпи с любимия си своеволен служител. Освен това се запитах дали Филис вече не беше в някаква опасност заради мен. Все пак бях неин подчинен и именно Филис се беше съгласила да ме прехвърлят, за да работя като юридически съветник за защитата на Лидия. В ретроспекция нейната агенция щеше да сметне това за погрешно решение, а неспособността й да ме привлече на тяхна страна в този момент щеше да бъде възприета като провал в задачата да поправи предишната си грешка. Подобно на повечето правителствени структури, ЦРУ е способно и редовно е готово да прощава грешки в рамките на рутинната работа, но не и когато въпросната грешка опетнява репутацията на любимата агенция.

— Ще им кажа, че не мога да те контролирам — заяви накрая Филис. — Но също така ще им кажа, че съм те информирала, че положението на Ашад е строго секретно, и ти си обещал да действаш внимателно.

— Кажи им каквото искаш. Но не забравяй да добавиш, че ако стрелят първи и не ме улучат, следващият изстрел ще бъде мой и аз няма да пропусна.

Тя кимна, но аз забелязах, че не изглежда твърде разтревожена или дори донякъде впечатлена от моята заплаха.

Тръгнах си и си помислих, че може би току-що бях допуснал голяма грешка; може би поначало беше глупава идея да ги оставям да стрелят първи.