Брайън Хейг
Нощната смяна (26)

26

Стомахът ми вече къркореше, когато пристигнах в сънливото малко градче Хайленд Фолс в девет вечерта. Знаех няколко места за хамбургери и пици наблизо, но любимото ми животно е стекът, така че реших да отида на лов за по-голям дивеч в хотел „Тейър“, който се намира на територията на военната база, веднага след портала. Освен това имах нужда от малко време, за да помисля, а предвид новините, които бях научил, никак не ми се искаше да влизам в поредния спор с Катрин. Като адвокат и професионален военен съм прекарал целия си живот в пазене на тайни и съм много добър в тази работа. Катрин обаче не играе честно. Защото има дразнещата способност да разбира какво мисля.

Паркирах на долното ниво, изкачих се до величествения стар хотел, минах през впечатляващия главен вход, завих вдясно и се спуснах на долния етаж, където беше ресторантът.

Беше късно вечерта в делничен ден, така че нямаше много хора — само две-три двойки, — но момичето на рецепцията тържествено ме попита дали имам резервация.

— Шегуваш ли се? — попитах я аз.

— Ни най-малко. Обадихте ли се предварително, за да си запазите маса?

— Има ли някакво значение?

Тя ме изгледа надменно, завъртя се на пета и без нито дума повече ме отведе до залата в дъното, където нямаше никой друг, освен мен. Но поне от тук можех да гледам през прозорците към неоспоримата прелест на долината Хъдсън и самата река, която преминаваше през нея. В началото на есента, когато дърветата и останалата растителност се обагрят в невероятни цветове, пейзажът заслужава да си продадете душата заради него, макар че ще ви излезе по-изгодно да си купите билет за някое от корабчетата, които плават по реката. През зимата, от друга страна, когато дърветата са голи и приличат на скелети, пейзажът най-често е сив и потискащ. За щастие, нощта вече се беше спуснала и навън беше просто тъмно.

Появи се една симпатична сервитьорка и аз си поръчах добре изпечен стек и един скоч, без лед, без вода, без каквото и да е, което би могло да притъпи ефекта от него. Около две минути по-късно в залата влезе офицер в униформа и аз разпознах капитан Нейт Уилборн, който очевидно също беше пропуснал да се обади предварително, за да си направи резервация. Беше сам, също като мен, и по лицето му отначало се изписа изненада, че ме вижда, а после жалък опит да се престори, че не ме познава, несъмнено придружавани от силно желание да изхвърчи навън.

Бързо се изправих и пуснах най-обаятелната си усмивка:

— Добър вечер, капитан Уилборн.

Той се принуди да ме поздрави с вяло махване.

— Искаш ли да седнеш при мен? — попитах го аз.

Той бързо огледа залата, като че ли търсеше компанията, която го очакваше, което при дадените обстоятелства беше някъде по средата между престорено и абсурдно.

— Спокойно, капитане. Можем да си говорим и лично, не само служебно.

По лицето му се изписа примирение и той се приближи до мен. Протегнах ръка и той я стисна. Но продължи да отбягва погледа ми.

— Не съм сигурен, че е добра идея. Няма ли някакво законово ограничение срещу личните срещи между свидетелите и адвокатите, които могат да се срещнат в съда?

— Можеш да ми имаш доверие, аз съм адвокат — отговорих му аз и дори успях да не се разхиля. — Ако имаше такова ограничение, със сигурност щях да съм чувал за него.

Пропуснах да спомена, че наистина имаше и аз бях чувал за него.

— Но за по-сигурно, нека да направим така — предложих аз. — Който пръв спомене нещо за „Ал Басари“, плаща питиетата.

Той пристъпи от крак на крак и почти се свлече на стола срещу мен.

— Може ли да те наричам Нейт? — попитах го аз. — Нали така се казваш?

— Точно така, подполковник. А аз как да те наричам?

— Подполковник — пошегувах се аз и той се засмя. — Но тази вечер предпочитам Шон.

— Шон… дадено.

Много редови офицери смятат, че специалистите като нас — военни лекари, психолози, адвокати и прочие — не са нищо повече от цивилни в униформа, и често се обръщат към нас на малко име вместо с официалния ни чин. Понякога дори на мен ми се струва, че съм цивилен.

Нейт явно си възвърна малко от спокойствието и самообладанието, защото отбеляза:

— Не знаех, че си в този хотел.

— И аз не знаех — отговорих аз, махнах на сервитьорката да се приближи и му обясних: — Но като малък няколко пъти съм идвал тук. Баща ми завърши военната академия. Няколко пъти ме довлече със себе си на срещите на випуска и винаги отсядахме тук. Тази вечер реших да си припомня детството.

Сервитьорката пристигна и Уилборн си поръча джин с тоник и свински карета за вечеря. После се облегна назад и аз останах с впечатлението, че вече беше с няколко питиета напред — точно както обичам да бъдат свидетелите, които се каня да разпитам. Той потвърди подозрението ми:

— Току-що си тръгнах от бара. Бяхме се събрали да изпием по едно-две.

— Ветерани от военния затвор? — попитах аз.

Той кимна, а аз продължих да любопитствам:

— И как беше?

— С една дума, странно — сведе поглед към приборите си той. — Там беше съвсем различно. Нямаше никакво време да си общуваме. Освен това всички бяха разделени. Надзирателите, хората от разузнаването, охраната, цивилните подизпълнители… работехме на едно и също място, но все едно живеехме в различни светове.

— И сега ти се сториха различни?

— Знаеш ли, точно така се получи. Например подполковник Егърс.

— Какво за него?

— Там той беше истинско страшилище. Може и да не изглежда така, но там беше като бич божи. Беше комендант на затвора и командир на батальона на военната полиция, така че земята трепереше, когато решеше да каже нещо.

— А сега?

— Сега е отпуснат плешивец на средна възраст, който трепери от страх, че кариерата му виси на косъм — каза Нейт и поклати глава. — Вече се беше напил, когато си тръгнах. Непрекъснато мърмореше, че са го прецакали. — Той ме погледна и добави: — Твоето име също се споменаваше често в този разговор.

Усмихнах се и Уилборн се усмихна в отговор. Винаги е приятно да научиш, че си изплашил свидетелите на противниковата страна. Сервитьорката пристигна с нашите питиета и аз й поръчах да ни донесе още две.

И така, двамата си поговорихме малко, най-вече за лични неща, които нямаха никакво значение за случая, но бяха добър повод да вкарам още няколко чаши в Уилборн. Беше роден в някакво градче край Бостън, беше завършил Бостън Колидж, беше се записал в армията веднага след колежа, също като мен, и все още беше неженен — положение, което нямаше да се промени скоро, както ми обясни той, защото беше получил заповед да се върне в Ирак в момента, в който завърши съдебният процес, за още една година.

Исках да се отпусне пред мен и пред себе си и следващите три джина се оказаха достатъчни, ако не да върже и двете кънки, то поне едната, поне ако се съди по начина, по който започна да заваля думите, и движенията му, които станаха тромави. Уилборн беше опитен и се контролираше добре, но във военната зона не беше разрешено да се консумира алкохол и след десет месеца на сухо в Ирак очевидно беше загубил тренинг. Колкото до мен самия, ако ми се наложи да живея цяла година без алкохол, по-скоро ще отида сам да си потърся някое импровизирано взривно устройство, за да се гръмна с него. Тези хора са истински патриоти.

В крайна сметка го попитах:

— До живот ли ще останеш в армията?

— Така си мислех — отговори той. — Но вече не съм толкова сигурен.

— Какво те накара да си промениш решението?

Той сякаш се замисли, преди да обясни:

— Войната. „Ал Басари“. — После помълча и добави: — И начинът, по който армията ни остави да оперем пешкира за цялата история.

— Ти пръв спомена „Ал Басари“. Питиетата са от теб, а аз съм жаден.

Той сви рамене. Направих знак на сервитьорката и поръчах още две. Нейт прие това като покана да довърши своя джин с тоник на една-единствена голяма глътка. Погледнах го и реших, че трябва да действам по-бързо, иначе щеше толкова да се напие, че нямаше да му се разбира какво говори. Затова небрежно подхвърлих:

— Аз също бях в Ирак известно време.

— Така ли?

— Прецакаха ме от туристическата агенция. Съвсем ясно им казах, че искам да отида на Бермудите.

— Повече не ходи при тях.

— Не, но ги препоръчвам на всички колеги, които не харесвам.

— Къде те изпратиха? — засмя се Уилборн.

— В Багдад. Но бунтовниците не ми бяха толкова голям проблем, колкото началниците. При война бюрократите стават още по-неприятни. Едва ли не ни казваха колко пъти да си го изтръскаме, след като се изпикаем.

— Говори ми — каза той и се огледа за сервитьорката, която трябваше да му донесе следващото питие. — В „Ал Басари“ така ме бяха стиснали за топките, че… — Нейт видя сервитьорката и спря по средата на изречението, докато тя му остави питието на масата. Отпи една голяма глътка от него, преди да продължи: — Идва например някой нов затворник и още на следващата сутрин отгоре вече ни опяват за него: с какво разполагате, защо все още не сте го пречупили?

Престорих се на невеж по въпроса:

— Не разбирам почти нищо от разпити. Това е невъзможно, така ли?

— Пълен абсурд. Повечето хора там дори не разбират какво точно правим, какво представляват разпитите, и настояват за резултати още на следващия ден. Все едно имаме някаква машина за четене на мисли, с която можем да гледаме направо в мозъка на затворниците. Не става така. Но пък аз не се съмнявам, че нашият началник на свой ред беше под натиск от шефовете в Зелената зона. Мръсотията отива надолу, нали така беше?

— А „Ал Басари“ беше на самото дъно?

— Не. Трябваше да застанем на пръсти, за да видим дъното. — Той проследи с поглед симпатичната сервитьорка. — Работата е там, че при нас двамата с Ашад изпращаха водачите на бунтовниците. Корави мъже. Обикновено бяха по-възрастни, по-самоуверени и със сигурност бяха по-решителни и опасни от обикновените местни бойци.

— Значи ви беше по-трудно да ги пречупите?

Той отпи още една голяма глътка от чашата си. Имах чувството, че знае какво правя с него — старая се да го напия дотолкова, че да разбия патологичната му резервираност, — но може би просто не му пукаше. Или пък точно защото по принцип той водеше разпитите, сега се наслаждава на размяната на ролите, на тръпката от това поне веднъж да бъдеш преследваният, а не преследвачът.

Спомних си как се чувствах винаги когато се връщах от фронта, където животът сякаш се движи с хиляда километра в час, всяко малко нещо придобива съдбоносно значение и непрекъснато се питаш дали този ден не ти е последен — тази улица, тази сграда, това мъртво куче, в което сякаш се е притаила онази с косата (както впрочем се случва много често). Усещането е неописуемо, това е най-вълнуващото изпитание за мъжеството и най-голямото приключение, което може да преживее едно човешко същество. Но освен това ти изкарва акъла.

А после изведнъж се озоваваш обратно в добрите стари Съединени щати, където най-важният въпрос е дали Бритни Спиърс пак не е забравила да си сложи бельо или коя тъпа звезда от музикалната сцена или киното е прекалила с наркотиците и се е разходила до моргата. Човешкият ум е забележително адаптивен орган, но за разлика от човешкото тяло не може да забави ход в момента, в който прекоси финала; нито пък успява да се пригоди както трябва към внезапната декомпресия от непрекъснатите молитви да не ти взривят задника до безсмисленото дърдорене и тривиалните глупости на съвременната американска култура.

Затова има един период — нещо като обратно ускорение, — когато умът все още е на ръба на бръснача и не пропуска нито една възможност, свръхчувствителен и копнеещ за следващата доза тестостерон.

Дори ми беше любопитно как така Нейт Уилборн вече беше получил следващите си заповеди да се върне на служба в Ирак, защото единственият начин то да се случи беше той да е кандидатствал доброволно да ускорят процеса. Което предполагаше, че не се чувства на мястото си тук или има някаква недовършена работа там — или и двете.

Той помисли още малко и отговори:

— Всичките бяха трудни за пречупване. При обичайни обстоятелства щеше да ни отнеме поне няколко месеца методични, изтощителни усилия.

— Но несъмнено е имало причина командването да ви изпраща толкова много тежки случаи. Не бъди излишно скромен, Нейт. Ти просто си бил добър в работата си.

— Не става дума за скромност — отговори той. — Пречупваше ги Ашад.

— Да, но вие двамата сте били екип — уточних аз. — Ашад е работил за теб. Ти си споделял всеки негов успех. И двамата сте го заслужавали.

— Виж, не беше така. Ние бяхме екип само на хартия. Той си правеше неговите неща, аз — моите.

Отпих една глътка от скоча си. Не можех да определя дали Уилборн все още беше достатъчно трезвен и се опитваше да се разграничи от действията на Ашад, или даваше свобода на нещо по-дълбоко, което определено беше по-интересната възможност.

Но поне в едно не се съмнявах — той нямаше никаква представа, че Амал Ашад още е жив, което потвърждаваше думите му; Ашад наистина беше действал като самостоятелен играч.

Както и той самият.

— Е, във всеки случай е жалко, че Ашад е загинал — казах аз.

— Така ли?

— Искаше ми се да се запозная с него. Останах с впечатлението, че е можел да накара всеки да се разприказва. — Усмихнах се и добавих, донякъде неискрено: — Аз също бих искал да науча някои трикове.

Уилборн остави питието си, подпря се с лакти на масата и се приведе към мен.

— Той беше много опасно копеле! — заяви той с жар, която ми се стори изненадваща. — Арогантен, самомнителен, манипулативен егоист. Гледаше всички ни отвисоко, защото не бяхме родени в Ирак и не бяхме завършили някакъв престижен университет от Бръшляновата лига. Мислеше само за себе си. Не вярваше в споделянето. Сякаш само той вършеше нещо полезно там.

— Стига де, Нейт. Не може да е бил толкова лош.

— Разбира се, на теб никога не ти се е налагало да работиш с него, така че няма как да разбереш за какво ти говоря. Той се преструваше на много вежлив и дори симпатичен, но си имаше своя игра. И всъщност не го интересуваше никой друг, освен него. Беше…

Но каквото и да се канеше да ми каже Нейт, той сякаш изведнъж осъзна какво прави и спря по средата на изречението. Откъсна очи от моите и се огледа, за да открие сервитьорката.

Накрая дори се провикна:

— Ей… Какво трябва да направя, за да получа още едно питие тук?

Явно все пак си даваше сметка, че беше разкрил малко повече за отношенията си с Ашад, отколкото беше възнамерявал. Затова след малко добави по-тихо:

— Виж, беше много тъжно, когато загина. Да те взривят така… как да ти кажа… никой не заслужава да си отиде по този начин.

В интерес на истината, на мен ми се стори, че според Уилборн Ашад си е получил точно това, което е заслужавал. Но в този момент се появи сервитьорката, като носеше моя стек в дясната си ръка, а свинските карета за Уилборн в лявата. И точно ги сервираше на масата, когато той изведнъж ме погледна и се оплака:

— Аз… ами май не се чувствам много добре.

— Спокойно, Нейт, току-що донесоха лекарството. От храната ще ти стане по-добре.

— Съжалявам — каза той и се изправи. — Аз… трябва да се кача в стаята си. Мисля, че ще повърна.

С тези думи той се извъртя и изхвърча от ресторанта.

— Ще се върне ли вашият приятел? — погледна ме сервитьорката.

— Не ми е приятел.

— О, ами…

— И, не, май му прилоша.

Тя ме погледна озадачено.

— Сложете му ги в нещо за вкъщи и нека да ги занесат в стаята му. Казва се Уилборн — обясних аз. — Чакайте да напиша една бележка.

И докато тя прибираше вечерята на Уилборн в кутия, аз надрасках няколко думи на една салфетка, подадох й я и се заех с вечерята си.