Брайън Хейг
Нощната смяна (16)

16

Екипът за бързо реагиране се състоеше от двама едри млади военни полицаи, задачата на които беше единствено да охраняват Катрин и мен, докато не се появи началник Тери О’Райли заедно с един от неговите хора — почти три минути по-късно.

Тери се изстреля от колата си, надникна през прозореца и изохка:

— О, мамка му.

Катрин погледна над рамото му към ушите в колата и попита:

— Какво става тук?

О’Райли погледна първо към нея, а после към мен, преди да заяви:

— Вижте, има една подробност от убийството на Мартин Уайнстийн, за която не ви бях казал.

— Чакай да позная — отговорих аз. — Убиецът е отрязал ушите на майор Уайнстийн.

О’Райли сви рамене, но в този жест нямаше и намек за извинение или неудобство.

— Искахме да го запазим в тайна. За да можем да установим дали си имаме работа със същия извършител на следващото престъпление, нали разбирате?

Всички продължихме да гледаме ушите. Очевидно беше същият извършител. Най-сетне О’Райли отбеляза:

— Психолозите от ФБР имаха и една теория, че си имаме работа с ловец на трофеи.

— Грешат — казах аз. — Имаме си работа с убиец, който обича да отправя послания. Убиец, който мисли с няколко хода напред. Убиец, който планира предварително.

— Е, да, вече го знаем.

— Още когато е убил Уайнстийн — продължих аз, — той си е мислел за нас или за следващата си жертва. И какво е посланието тук, началник?

— Питаш за ушите, нали? — загледа се той в колата. — Може би е нещо, свързано със слушане — или някой е чул твърде много, или не се е вслушал достатъчно. Или пък е чул нещо, което не е бивало да чува.

— Или — възразих аз — просто е искал да ни побърка от страх, а ушите на майор Уайнстийн са били най-удобното нещо, което може да се отреже с нож. — Посочих към тях. — Не е трудно да се отрежат. Някои американски войници във Виетнам са ги събирали като трофеи от войната.

О’Райли отново сви рамене — можеше и така да е. Но онова, което не казваше, а трябваше да ни каже, беше истината: О’Райли нямаше никаква представа какво точно става тук. Катрин стоеше до колата и се взираше в кървавата гледка.

— В едно от ушите май е напъхано нещо — каза тя.

Всички погледнахме към парчетата от горкия Мартин Уайнстийн, които бяха оставени на седалката на колата. В едното му ухо му наистина беше пъхнато нещо. О’Райли по навик постъпи като истински криминалист — измъкна чифт латексови ръкавици и си ги сложи, преди да протегне ръка. После внимателно измъкна от ухото парче хартия, разгъна го и го вдигна за едното ъгълче, така че всички да можем да го видим. На листчето с цветен маркер бяха изписани думите: „ВНИМАВАЙТЕ. НЕ ЗНАЙТЕ С КОЙ СИ ИМАТЕ РАБОТА“.

Почеркът беше едър и неравен, сякаш надписът беше оставен от дете, а инфантилният правопис и граматическите грешки подсказваха за лошо образование или може би за чужденец, който не познава както трябва правилата на езика.

— Някой да знае какво означава това? — попита ни О’Райли.

— Означава, че някой наблюдава мен и Шон — отбеляза Катрин.

— Имам предвид, за какво иска да ви предупреди?

Катрин отвори уста да каже нещо, но преди да успее да го направи, аз я изгледах предупредително и обясних:

— Ако знаехме отговора на този въпрос, началник, щяхме да ти го кажем.

О’Райли реши, че само ще си загуби времето, ако продължи да ни разпитва, така че ни махна да се отдалечим. Двамата с помощника му се заеха с обичайния криминалистичен ритуал по събиране на уши и стъклени отломки, ръсене с прах за снемане на отпечатъци и прочие. Но според мен всички си давахме сметка, че го правеха формално. Като се има предвид какви умения беше демонстрирал убиецът на предишните две местопрестъпления, дали имаше шанс точно този път да е проявил глупостта да ни остави някакви полезни следи? Надали.

Двамата с Катрин използвахме момента, за да проведем един честен разговор на тема защо бяхме набелязани за мишени, от кого и за какво. О’Райли ми се струваше добър човек и аз му имах доверие, че заедно със своите хора ще направи всичко, което му е по силите, за да ни опази живи — но дали му имах доверие, че няма да сподели откритията си за нашата стратегия със своите приятелчета прокурори? Това беше съвсем друг въпрос. Никога не биваше да се забравя кой му плаща заплатата.

И така, след като изгубихме няколко минути в обсъждане на всички неща, които не знаехме, Катрин заключи:

— Нашият предшественик е бил убит. А сега и ние сме набелязани според това предупреждение — ако приемем, че е било такова. Според мен не е съвпадение.

— Не, не е.

— Тогава какво е, Шон?

— По някаква причина убиецът проявява значителен интерес към защитата на Лидия Едълстън. Убил е и адвоката на Дани Елтън. Би трябвало да приемем, че това е някаква улика, някаква връзка.

— Определено. Но какво общо има между защитата на Елтън и Лидия? Ние дори все още не сме говорили с Елтън.

— Може би двамата пазят някаква обща тайна?

— Може би. Но не виждам каква може да е тя.

Помислих малко, но продължавах да не откривам никакъв смисъл в ставащото. Затова направих онова, което обикновено правя в подобни случаи — смених темата. Обърнах се към Катрин и я попитах:

— Кога е бил последният път, когато Лидия е преминавала пълен медицински преглед?

— Предполагам, че ти знаеш по-добре от мен.

— Сигурно преди да замине за Ирак — отговорих аз.

— Добре, и какво?

— Да намерим някой лекар, който да я прегледа набързо. Още днес, Катрин. Кажи на Лидия, че това е стандартна екстра към психологическия преглед, а на армията кажи, че се тревожим за общото й здравословно състояние.

— Какво общо има това с ушите в колата?

— Забрави за ушите. Помисли какво ти казват очите.