Брайън Хейг
Нощната смяна (17)

17

Понякога, макар и недостатъчно често, лошите новини вървят в комплект с добри. Лошата новина беше, че началник О’Райли в усърдието си да направи всичко както трябва се беше обадил на своя колега от местното бюро на ФБР, който също беше поискал да види с очите си липсващите парчета от майор Уайнстийн в нашата кола. Човекът от ФБР беше на петнайсет минути път от там, което пък означаваше, че няма да можем да използваме колата си поне още трийсет минути.

Добрата новина беше, че така ни оставаха трийсет минути, които трябваше да убием по някакъв начин — макар че това май не беше най-подходящата фраза в случая, — а се оказа, че сержант Даниъл Бун Елтън се намира в продълговатата сграда от червени тухли и току-що е приключил срещата си с адвокатите от един друг екип на защитата.

Целият този случай се превръщаше в някаква игра на надхитряне между адвокати, свидетели и обвиняеми. Целта й беше да останеш жив достатъчно дълго, за да успееш да седнеш на някой стол.

И така, двамата с Катрин се отправихме обратно към сградата и този път влязохме в малка задушна стая за срещи на втория етаж, където открихме сержант Дани Елтън с адвоката му капитан Бил Делонг. С изненада открих, че Елтън всъщност изглежда доста добре — имаше волева брадичка и стройно мускулесто тяло. Камуфлажната му униформа беше добре изгладена, а ботушите му, които бяха черни, а не в така модерното напоследък пустинно жълто-кафяво, бяха лъснати до блясък.

В интерес на истината, той изглеждаше като подвижна реклама на армията, което беше поредното доказателство, че не бива да се съди само по външния вид на хората. Или адвокатът му го беше накарал да се спретне така, или самият Елтън притежаваше някои качества, за които нямах представа. От друга страна, Делонг приличаше на един от онези военни адвокати, заради които подозират всички ни в некадърност или професионална небрежност. На първо място, беше с наднормено тегло, меко пухкаво лице, хлътнали очички и дебели устни. На второ място, униформата му изглеждаше така, сякаш не е почиствана или гладена още от Втората световна война.

Като повечето офицери от техническите подразделения на армията, и аз не държа чак толкова на устава. Но някои хора просто прекаляват. Предположих, че капитан Делонг или беше толкова добър в работата си, че нямаше нужда да се притеснява за подобни неща, или беше толкова затънал, че вече нямаше смисъл да се притеснява. Неприятното ми първо впечатление се затвърждаваше от позата и изражението му — дразнеща комбинация от готовност за палячовщини и самодоволна арогантност. Капитанът явно имаше доста високо мнение за себе си и доста ниско мнение за всички останали. Разликата между самоувереността и наглостта е много тънка. Аз например понякога съм твърде самоуверен; но този тип изглеждаше готов да целува собствения си задник. Дори не се изправи, когато в стаята влезе по-старши офицер от него, на което армията няма да погледне с добро око, нито пък когато в стаята влезе дама, което нямаше да допадне на собствената му майка. Освен ако нямаше особено развинтено въображение, просто не можех да си представя откъде черпи подобна арогантност. Е, може би имаше голям член.

Във всеки случай Катрин се усмихна сърдечно, зае се със задачата да ни представи и вежливо благодари и на Делонг, и на Елтън, че се бяха съгласили да се срещнем с такова кратко предизвестие. Когато реши, тя е способна да се държи много дипломатично; сега очевидно искаше да предразположи Дани Елтън, което ми се струваше добра идея. От записа на разпита му изглеждаше, че Дани реагира на конфронтацията по същия начин като мен.

Двамата с Катрин седнахме един до друг срещу Елтън и неговия адвокат и аз с усилие изобразих усмивка на лицето си. Не обичам да се усмихвам на задници.

Капитан Делонг държеше да стреля пръв.

— Възнамерявам да остана на тази среща. — После добави, без дори да се опита да прозвучи искрено: — Надявам се, че няма да е проблем за вас двамата.

Катрин се усмихна още по-мило.

— А ако беше?

— Щеше се наложи да се примирите — сви рамене той.

Катрин без колебание го излъга:

— И без това щях да те помоля да останеш.

Тя извади от дамската си чанта малък диктофон и го сложи по средата на масата. После с престорена официалност обяви:

— Разговор със сержант Даниъл Елтън в присъствието на адвоката му капитан Бил Делонг. Четиринайсет и трийсет, двайсет и трети февруари.

Тя погледна към Елтън и попита:

— Сержант Елтън, от колко време познаваш с Лидия Едълстън и как се срещнахте?

— Може и да те излъжа, но беше някъде преди една година.

— Добре, това отговаря на първия ми въпрос. А сега ми кажи как се запознахте? И къде?

— Имахме учение през почивните дни. В Индианаполис май. И една вечер след заниманията заедно с няколко момчета отидохме в един местен бар, за да ударим по няколко бири и да видим как са момичетата. Аз доста се натрясках и вече си мислех, че няма да падне нищо за чукане, но тогава една мацка дойде при мен и без да каже нито здрасти, нито нищо, ми вика: „Ей, готин, искаш ли да ходим да се чукаме?“.

Катрин дори не примигна.

— Просто така? Лидия е дошла при теб, най-неочаквано?

— Яко, нали? — каза Елтън и нагло намигна на Катрин. — Дори не разбрах как се казва, по дяволите. Но човек няма нужда да знае как се казва мацката, за да я чука. — Той се обърна към мен и ми се усмихна по мъжки, преди да ми довери: — Не беше нищо особено, но аз си казах, какво пък, момичето има желание.

И двамата с Катрин не отговорихме нищо на тази не особено ласкава оценка, а той се облегна назад и шумно се изхили.

— Обаче, да ви кажа ли, тази мацка беше чисто луда. Веднъж като започне, не спира. Като онова зайче от рекламите. Нямаше нещо, което да не иска да пробва. След това два дни не можех да ходя като хората, по дяволите.

Е, може и да изглеждаше чист и спретнат, но под тази преобразена фасада Дани Елтън си беше останал абсолютно същият недодялан задник, какъвто изглеждаше от личното си досие и записа от разпита по член 32.

Катрин замълча за момент и макар че запази неутрално изражение и отношение, аз не се съмнявах, че отвътре кипи. Катрин очевидно беше голяма почитателка на цялата идея за еманципацията на жените, така че според мен не се притесняваше и шокираше от размяната на ролите. Но въпреки това си оставаше дама до мозъка на костите си, с всички морални устои, които включва това, а Дани Елтън, с неговите вулгарни разкрития и мъжка бруталност, все едно размахваше червен плащ пред някой разярен бик.

Имам предвид, че дори на мен ми се прииска да натъпча юмрука си в гърлото му.

Капитан Делонг обаче явно намираше чувството за хумор на клиента си за неустоимо, защото също се разсмя. Гласът на Катрин стана доста по-хладен и скован:

— Значи вие двамата сте развили близки отношения?

— Близки… отношения? — повтори той и се намръщи.

— Искаш ли да ти го напиша с главни букви?

Елтън я изгледа за момент с присвити очи, като очевидно се опитваше да я класифицира по някакъв начин. Според мен не прекарваше много време с образовани жени с висок коефициент на интелигентност, които не го намираха за очарователен и не харесваха чувството му за хумор.

— Яко се чукахме, ако това имаш предвид — отговори той накрая.

— Предполагам, че това е едно от възможните определения за близки отношения.

Той се плесна по бедрото и се разсмя:

— Точно така, малката. — После спря да се смее и продължи: — Във всеки случай, когато всички отидохме в Ирак, Лидия ми стана другарче за секс. Тя…

— Какво имаш предвид? — прекъсна го Катрин.

Елтън я погледна със саркастична усмивка.

— Искаш ли да ти го напиша с главни букви, бейби?

— Достатъчно е да ми дадеш определение.

— Господи, къде си живяла? Другарче за секс — имам предвид, че ако ми се чукаше, тя винаги беше на линия, с вдигнати крака, готова да помогне.

За нейна чест, Катрин не се изчерви и дори не мигна.

— Значи отношенията ви са били сексуални, а не романтични?

— Какъв е този въпрос, по дяволите? Господи, това момиче не е нищо друго, освен ходеща вагина. Тъпа е като гьон. — Елтън явно се забавляваше от обидните думи, които се сипеха от собствената му уста, защото не се стърпя да продължи още малко: — Имам предвид, не че се оплаквам или нещо подобно. Другите момчета в Ирак само гледаха порно и блъскаха чекии. А аз си имах какво да чукам всеки път, когато ми се прииска.

Той се обърна към мен и добави:

— Честно да ти кажа, приятел, това момиче е като секс играчка без бутон за изключване.

Още преди да се срещнем, двамата с него не бяхме приятели. Струваше ми се все по-малко вероятно това да стане с всяка изминала секунда. Елтън отново се разсмя, както и адвокатът му, докато аз разсъждавах дали да не прескоча масата и да ги изритам и двамата в топките. Но Катрин ме погледна особено, като че ли искаше да ме предупреди да не си мисля подобни неща. Вместо това се приведох напред.

— На кого беше идеята да използвате жените за специалното отношение?

— Какво говориш, човече? Идеята не беше на никого.

— Е, стига. Все някой трябва да го е измислил пръв. Мислех, че си истински мъж, истински водач, сержант Елтън. Не смятах, че си такъв женчо, че да оставиш гостите да управляват твоето крило.

Както и подозирах, Елтън не прие добре тази атака срещу личната си мъжественост. Той присви очи и се прокашля.

— Е, понякога човек трябва да оставя нещата да се случват от само себе си — каза той, поколеба се и продължи: — Лидия има богато въображение, нали разбираш?

— Искаш да кажеш, че инициативата е била на Лидия?

— Искам да кажа, че двете с Джун бяха там една вечер, докато прибирах един затворник от разпит. А Лидия, тя е такава разгонена кучка… имам предвид, че при нея всичко има връзка с чукането. Затова тя накара Джун да се прави на стриптийзьорка. Отначало се стреснах — стига бе, момиче, обличай се. Но когато видях, че върши работа, нали се сещаш, си казах — какво толкова, мамка му.

— Върши работа? Какво по-точно означава това?

— Онзи затворник превъртя, човече. Започна да крещи, да плаче, да размахва ръце, направо откачи. Беше много по-добре, отколкото да го бием, дявол да го вземе. — Той спря за момент, за да помисли върху това сравнение между грубата сила и либидото. — Работата е там, че иракчаните имат проблем със сливата. — Елтън помисли още малко и продължи да разяснява социологическата си теория: — Всичките са мамини синчета, мамка му. Имам предвид, страх ги е от сливата. Тяхната религия наистина ги побърква, човече.

Катрин не обърна внимание на вулгарностите и юнашкия му анализ на сексуалната патология на иракчаните и продължи:

— А каква беше ролята на Андреа?

— Господи, тя е тъпа колкото Лидия. Цяло чудо е, че не забравя да диша.

— Не те попитах какво мислиш за нея, а каква е била нейната роля.

— Чух какво ме попита. Но тя беше просто още една мацка, която беше готова да отдаде сливата си за каузата. Беше готова на всичко, общо взето.

— А какви бяха отношенията ви с капитан Уилборн и офицерски кандидат Ашад?

Елтън се облегна назад с развеселено изражение.

— Пак стигнахме до отношенията, а?

— Въпросът ми беше съвсем ясен. Отговори, ако обичаш.

— Ами те се опитваха да изкопчат някаква информация от затворниците, а аз знаех как да ги накарам да пропеят. Тези двамата просто нямаха достатъчно големи топки, за да направят каквото трябва. А аз имах. Такива ни бяха отношенията. — Елтън помисли малко и добави: — Топки назаем, така да се каже.

— Технически погледнато, ти не си бил техен подчинен и би трябвало да е съществувала бариера между твоята работа като надзирател и техните отговорности като водещи разпитите. Така че въпросът ми е следният: формализирана ли беше тази уговорка между теб, капитан Уилборн и началник Ашад?

— Формализирана? — повтори той и погледна Катрин така, все едно мозъкът му отказваше да обработи тази дума. — На кой свят живеете вие бе, адвокати?

Беше добър въпрос, но Катрин много търпеливо му обясни какво има предвид:

— Въпросът ми е дали сте обсъждали тази уговорка с водещите разпитите, дали те са ти давали нареждания, дали ти и момичетата сте правили онези неща, защото са ви помолили.

Елтън се приведе на стола и се зае да подчертава думите си, като размахваше пръст:

— Чакайте да ви кажа сега. Ашад ми каза, че му харесва как се справяме. Даде ми фотоапарат. Накара ме да правя снимки, за да види какво е свършило работа и как точно. Всяка сутрин след нашите занимания аз му докладвах какво сме правили и тъй като нищо не разбирам от компютри, му давах фотоапарата, за да сваля шибаните снимки на неговия компютър. Той изграждаше цялата си стратегия за разпитите през деня на това, което му казвах аз. — Елтън погледна към Катрин. — Това достатъчно формализирано ли ти се струва, мамка му?

Опитах се да потвърдя онова, което ни беше казала Лидия.

— Присъстваше ли лично началник Ашад на вашите занимания?

— Много ясно.

— Сигурен ли си?

— Да, идва няколко пъти. Или може би повече… не съм съвсем сигурен. — Той помълча малко и ми намигна. — Но не искаше да ни прекъсва, така че си беше направил едно скривалище, откъдето да гледа тайно.

— Къде беше това място?

— В дъното на крилото. Беше развинтил крушките на тавана, така че да може да се крие в сенките, нали се сещаш?

Замислих се за това, което ми беше разказал досега и което ни бяха разказали Лидия и Джун; интересно, че говореха само за Ашад като за отговорник на действията на своята групичка. Единствено Ашад беше посещавал крилото по време на нощните им занимания.

— А капитан Уилборн? — попитах аз. — И неговото участие ли беше същото като на Ашад?

— Той беше шеф на Ашад — сви рамене Елтън, като че ли този отговор беше достатъчен да потвърди вината на капитана. — Естествено, че знаеше какво става. Знаеше всичко. Не им вярвайте, ако ви кажат нещо друго.

Катрин побърза да го уведоми:

— В действителност той отрече всичко. По-рано тази сутрин разговаряхме с капитана и той подчерта, че не е знаел какво се случва в крилото.

— Така ли е казал? Е, значи е голям лъжец.

— Но нито Лидия, нито Джун са се срещали с Ашад или Уилборн. Така ни остава само твоята дума, че те двамата са знаели какво се случва.

Лицето на Елтън беше почервеняло.

— Сигурен съм, че Ашад му е казвал какво се случва. Няколко пъти, докато докладвах на Ашад, Уилборн влезе в стаята. Но искаше да се държи на разстояние. Нали ги знаете такива като него — искаше славата за себе си, но не искаше да си цапа ръцете. — Елтън се намръщи от отвращение. — Никакви топки няма този нещастник. Веднага щом разбра за какво си говорим, изхвърча от стаята като заек.

— Значи може да се каже, че отношенията ти са били предимно с Ашад? — попита Катрин.

— Виж, ако ме питаш кой ми е давал нареждания, на кого съм докладвал и с кого съм говорил… да, това беше Ашад. Само Ашад, през цялото време. Но ако искаш да ми кажеш, че Уилборн не е знаел какво става, ми сервираш една дърта тлъста лъжа, малката. — Елтън ни погледна и настоя: — Не оставяйте тоя задник да се измъкне така.

Катрин и аз не отговорихме нищо, така че Елтън повиши тон и повтори още по-настоятелно:

— Той знаеше какво става там. Знаеше и още как, по дяволите!

— Добре — каза умиротворително Катрин. Очевидно вече беше чула достатъчно по този въпрос, защото смени темата: — Как мислиш ти, кой е убил генерал Пашаси?

Капитан Делонг се събуди от ленивата си дрямка и се намеси в разговора грубо и невъзпитано:

— Моят клиент няма нищо общо със смъртта на генерала. Ако някой от вас твърди, че не е така, този разговор приключва веднага.

Катрин ми хвърли един поглед, за да ми каже, че аз трябва да се справя с този проблем като офицер с офицер — или като идиот с идиот, така че аз се обадих с най-успокоителния си тон:

— Спокойно, капитане. Никой от нас не твърди, че сержант Елтън има нещо общо с убийството на Пашаси. Катрин просто попита какво мисли той по този въпрос.

В действителност за мен, както и за много други хора, Дани Елтън изглеждаше най-подходящият кандидат за убиец на генерала. Беше невъздържан, имаше гигантски проблеми с егото си, никакви видими морални задръжки и в чисто физически смисъл със сигурност притежаваше нужната сила, за да пребие някого до смърт. Не искам да звуча като човек, който има някакви предразсъдъци по отношение на половете, но колкото и крайно да беше поведението на Лидия, Джун и Андреа в сексуално отношение, просто не можех да си представя нито една от тях да смаже някого с такава сила, невъздържаност и ярост. Открай време се знае, че жените използват секса като оръжие, и точно това бяха направили тези момичета, следвайки собствените си виждания по въпроса, и със сигурност във физически смисъл: бяха използвали секса като оръжие във войната.

Грубата сила, от друга страна, е запазена марка на мъжете. Както беше установил началник Ринзи, на генерала беше нанесен побой със сюрреалистична бруталност, а след като бях прекарал пет минути в компанията на Дани Елтън, вече изобщо не се съмнявах, че той притежаваше както безразсъдната жестокост, така и разпуснатия морал, необходими да се упражни подобно насилие над друго човешко същество.

Нещо повече, мислех си, че за човек като Елтън, който ненавижда авторитета във всичките му проявления, сигурно ще бъде истинско удоволствие да убие някой генерал, независимо към коя армия принадлежи. Но Делонг сякаш прие моите уверения и рязко кимна на Елтън, че може да продължи. В интерес на истината, повереникът му сякаш нямаше търпение да го направи. Той ме погледна и се ухили.

— Знаеш ли, че ти си първият, който ми задава този шибан въпрос?

— Е, сержант, ето твоят шанс да му отговориш.

— На твое място щях да вдигна мерника на Ашад и Уилборн, мамка му.

Не се стърпях да го попитам:

— Защото не ги харесваш? Защото единият от тях е мъртъв, а другият ще се измъкне безнаказано? Защо по-точно са основните ти заподозрени?

— Защото шибаният Пашаси направо ги побъркваше. Изобщо не ги уважаваше. И отгоре много ги натискаха заради него.

Катрин се облегна напред на лакти и попита:

— Откъде знаеш?

Елтън се отпусна по-удобно на стола си.

— Може ли да запаля?

Намирахме се във военна сграда и той определено не можеше да запали, но аз само кимнах в знак на потвърждение, което накара Катрин да ме изгледа неприязнено, защото не й хареса как не се съобразих нито къде се намираме, нито с нейните бели дробове.

Елтън измъкна от джоба си пакет „Кемъл“ без филтър, потупа с него по опакото на дланта си като гангстер от филмите, измъкна една цигара, запали я и си дръпна дълбоко и бавно. После каза:

— Уилборн ми каза, че двамата с Ашад са получили нареждания да направят всичко възможно, за да го пречупят.

— От кого? — попитах аз.

Той отново дръпна от цигарата си и сви рамене.

— В онези каравани в базата имаше всякакви шпиони. От военното разузнаване, ЦРУ, АНС и всички останали съкращения. Правеха всякакви простотии, за да не се набиват на очи и да се преструват на войници, но се виждаха от сто километра като пъпка на бебешко дупе.

В този момент ми хрумна нещо и аз го запомних за по-късно.

— Значи не го знаеш със сигурност? — попитах аз.

— Със сигурност, не, но слушай какво ще ти кажа. Здравата ги бяха натиснали. В това съм абсолютно сигурен, мамка му.

— Защо го казваш?

— Защото Уилборн беше доста печен, но дори той се беше шашнал.

— Как така се беше шашнал? От какво?

— Виж, аз бях пречупил много от онези типове. Заради мен Ашад и Уилборн изглеждаха герои, по дяволите, но на онези задници в караваните никога не им беше достатъчно. Адски държаха генералът да се разприказва. Уилборн и Ашад бяха жестоко притиснати. Затова преместиха Пашаси в моето крило и Уилборн ми обеща, че ако го накарам да се разприказва, той веднага ще уреди да ме прехвърлят на Хаваите.

— Защо, не ти ли харесваше в Ирак? — попитах го аз.

— Какво да ти кажа? — усмихна се той. — Плажовете не струват, а мюсюлманските мацки не пускат.

— Доста повърхностни причини.

Той се разсмя. Съжалих, че съм дал повод да се развесели така, затова изчаках усмивката да слезе от лицето му, преди да го попитам:

— Значи си се опитал да накараш Пашаси да се разприказва?

— И още как, няколко пъти. Обаче трябва да ти кажа, че този дъртак беше корав като кълвач.

— Какво по-точно направи с него?

— Малко твърда игра — блъсках го, може и да съм го ударил няколко пъти… но както ти казах, дори да му го бях жулил с шкурка, нямаше да се разприказва. Няколко пъти го пуснахме на специалното отношение и знаеш ли какво?

— На него му е харесало — предположих аз.

— Адски се изкефи, дъртакът му с дъртак. Непрекъснато се смееше и викаше на момичетата да вдигнат градуса, да действат по-живо. Много се беше запалил. Държеше се така, все едно режисира някакво порно. Караше ги да използват вибратори и да се целуват.

— Докладва ли за това на Ашад или Уилборн?

— О, те следяха развитието на Пашаси много отблизо, по дяволите. Така че, да, естествено. Казах им. Показах им и снимките.

Отбелязах си още нещо наум.

— И как реагира Ашад на тази новина?

— А ти как мислиш?

— Аз знам какво си мисля, сержант. Питам те ти какво мислиш.

Елтън отново дръпна от цигарата си и се наведе напред. Беше от онези хора, които държат да застанат много близо до събеседника си, преди да му споделят нещо.

— Той го ненавиждаше. Искаше да го убие.

— Точно така ли се изрази?

— Имаше си много начини да го каже, човече. Но наистина го мразеше. И двамата с Уилборн смятаха, че Пашаси е самият дявол. — Той се приведе още по-близо, за да ми довери: — Ашад даже ми каза веднъж, че си мечтае да го пребие така, че да се задави от собствената си кръв и да пукне. — Елтън повдигна вежди. — А точно така е умряло старото копеле, нали?

— Значи смяташ, че той е решил да сбъдне тази мечта?

— Може би — той сви рамене. — Със сигурност имаше по-големи топки от Уилборн.

Замислих се. Очевидно в клаустрофобичната представа за света на Елтън всичко се свеждаше до топките. Един истински мъж трябваше да бъде готов да бие, да измъчва и да убие някого, за да го уважават. Ако някой друг мъж го предизвикаше, поемаше голям риск. Продължих с въпросите.

— Генералът е бил в заключена самостоятелна килия, под непрекъснато наблюдение и надзор от твоята смяна. Усещаш ли накъде бия, сержант? Как е възможно Ашад да влезе там, без да разбереш и съзнателно да му помогнеш?

— Забравяш нещо.

— Така ли?

— Дневната смяна.

— Добре, прав си. Кой отговаряше за дневната смяна?

— Трима-четирима различни типове. Никой не се задържаше. Не можеха да понесат напрежението, нали се сещаш? Моето крило беше ужасно, ако не си чувал. Чакай да помисля… — Той се опита да си спомни. — Да, по времето, когато са очистили генерала, шеф на дневната смяна беше Джими Мартин.

Катрин, изглежда, не се интересуваше от този въпрос, защото се намеси:

— Знаеш ли, че Ашад е мъртъв? Загинал е от бомба на пътя.

— Да, чух — каза той и се разсмя. — Доста удобно, като се замислиш.

— Не и ако се замислиш за близките и любимите хора на Ашад и сержант Уейлън — изтъкна Катрин.

Елтън си дръпна за последен път от цигарата и я смачка на пода. От ноздрите му се виеше дим.

— Да, но пък ако наистина се замислиш, след като него го няма, всички ще се измъкнат.

— Не всички — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се той. — Аз съм тотално прецакан.

Стори ми се подходящо твърдение, с което да завършим разговора, така че се обърнах към неговия адвокат капитан Делонг.

— Бил, ще дойдеш ли с нас за една минута?

— Графикът ми е запълнен. Много съм зает.

— Да, сигурно, но само за една минута. Моля те, важно е, иначе нямаше да те притеснявам.

Той изглеждаше раздразнен от тази молба, но все пак стана от мястото си и тримата излязохме навън в коридора. Капитанът ме погледна.

— Нямам време. За какво става въпрос?

— Разбрах, че току-що са те определили за адвокат на Елтън — започнах аз. — Поздравления.

— Преди няколко дни, точно така — потвърди той и се усмихна самодоволно. — Генерал Фистър лично ме е избрал.

— Да, и мен също.

— Е, добре. Ако няма друго…

— С какво си го ядосал?

— Какво? Аз… нямам представа за какво говориш.

— На твое място не бих се радвал, че са ме назначили на това място, след като някой е очистил предшественика ми. Ще ти дам един съвет. Поднови си застраховката „Живот“.

Капитан Делонг тежко преглътна.

— Това няма нищо общо с мен.

— Много ясно. Надявам се и убиецът да го вижда така. Е, добре, с какво си въоръжен?

Извадих моя любим пистолет .45 калибър и му го показах.

Капитанът го погледна, все едно беше някакъв радиоактивен отпадък.

— Аз не нося огнестрелно оръжие — каза той.

— Наистина ли? Аз пък обичам пистолетите.

— Адвокатите няма нужда да носят оръжие — каза той, погледна си часовника и ме подкани: — Ако имаш да ми казваш нещо, давай.

— Ами не искам да те тревожа или да те притеснявам, но… ние току-що намерихме ушите на майор Уайнстийн. В нашата кола.

Очите му изведнъж се разшириха.

— Какво? Аз…

— Да, нали? Явно убиецът е вдигнал мерника на адвокатите на твоя клиент.

Помълчах малко, за да му дам възможност да обмисли това, после продължих:

— Имам предвид, че убиецът е бил тук преди по-малко от един час. Още няколко крачки и… Представяш ли си, това можеха да бъдат твоите уши, Бил.

— Моите…?

— Как мислиш, дали е знаел, че си тук?

Лицето му беше пребледняло като брашно и сякаш не можеше да отлепи очи от пода.

— О, господи. Ушите му, така ли? — изохка той и млъкна.

— Знам, отвратителна история. Е, колко души охрана ти дадоха?

Капитанът сякаш не ме чу, докато разсъждаваше колко близо е бил до онази с косата, после изведнъж ме погледна.

— Ами… трима.

Повдигнах едната си вежда.

— Какво? Защо, това проблем ли е?

— А, не. Просто…

Той ме сграбчи за лакътя.

— Просто какво?

— Ами ние двамата с Катрин… нашите са общо двайсет.

— О… мамка му… о, мамка му.

Потупах капитан Делонг по ръката. Оставихме го да си мърмори нещо и се отправихме по коридора към стълбите. Катрин мълча, докато не слязохме долу, после се обърна към мен:

— Безсърдечен негодник. Нямаше нужда от такава жестокост.

— Глупости. Просто го предупредих да внимава повече.

— Просто… Шон, ти му изкара акъла.

Катрин понечи да каже още нещо, но спря, помисли малко и очевидно си промени решението, защото се разсмя.

— Но беше доста надут, нали?

— Мисля, че „беше“ е най-подходящото граматическо време в случая.