Брайън Хейг
Нощната смяна (13)

13

Изминах за пет минути разстоянието обратно до нашата къща/кантора, взех моята колежка от състава на защитата и я откарах обратно до портала на военната академия. На пост беше същият млад военен полицай, който ни погледна само веднъж и припряно ни махна да минаваме, а по лицето му се изписа огромно облекчение, когато се подчинихме на това нареждане. Мисля, че искаше да избегне разговора с Катрин. Понякога е много досадна.

От там продължихме към учебната зона и аз отново паркирах на същия покрив. След това отидохме пеша до същата сграда, където по-рано се бяхме срещнали с подполковник Пол Егърс, но този път продължихме по стълбите към друг етаж и друга зала за срещи, където ни очакваше още един свидетел на защитата, капитан Нейт Уилборн.

Бутнах вратата, пуснах Катрин пред мен и влязох след нея. Капитан Уилборн седеше до дългата маса, а до него беше една привлекателна млада дама от Военния съд. Нямаше нужда да поглеждам нито пагоните, нито табелката с името й, за да разбера какъв чин има и как се казва. Майор Мери Ингъл.

Бяхме се срещали вече два пъти — веднъж в съдебната зала, където тя загуби, и още веднъж на един дансинг, от който отидохме на вечеря, а от там да изпием по нещо, а от там… но един джентълмен не говори за такива неща.

Е, да, стигна се и дотам.

Във връзка с онази нощ си спомних доста неочакваното разкритие, което направи Мери на следващата сутрин в къщата си, докато пиехме кафе:

— Моят годеник Пийт ще се прибере всеки момент. — Тя продължи с разкритията: — Той е от „Делта форс“ и е един от най-добрите им стрелци. — И накрая ме попита: — Искаш ли да останеш да се запознаеш с него, или предпочиташ да се проявиш като съвършен джентълмен и веднага да се измъкнеш през задната врата?

Не бях видял годежен пръстен, а тя очевидно беше пропуснала да ме информира за тази малка подробност, така че от моя гледна точка не бях направил нищо лошо и нямаше защо да се страхувам от Пийт, по прякор „Десетката“, но бях готов да се обзаложа, че той няма да гледа на нещата по същия начин. Във всеки случай, никой не може да твърди, че Шон Дръмънд не е съвършен джентълмен, когато обстоятелствата го изискват.

Ако ви е любопитно, ето един от онези случаи, когато от мъжа не се очаква да изпрати цветя или шоколадови бонбони на следващата сутрин.

Както и да е, Мери се усмихваше, когато влязох в стаята, и беше очевидно, че ме беше очаквала, макар че аз не знаех предварително, че тя ще участва в това дело. Бях разгледал списъка с представителите на обвинението и бях съвсем сигурен, че нейното име не фигурира в него.

Освен това беше интересен и фактът, че капитан Уилборн е решил да дойде на тази среща в компанията на юрист, макар че, както вече споменах, самият той беше просто свидетел.

Катрин се представи на Нейт Уилборн и на Мери, а после обясни:

— А това е моят юридически съветник, Шон Дръмънд.

Уилборн стана от мястото си като истински джентълмен и двамата си стиснахме ръцете. Беше дребен мъж, но очевидно се опита да произведе здраво ръкостискане. Мери предпочете да остане седнала и непринудено отговори:

— Двамата с Шон вече се познаваме.

— Разбирам — каза Катрин, като осъзна какво означава това. — Шон явно се познава с много хора.

Мери се усмихна на Катрин, която отвърна на усмивката й. Като коментар на тази неудобна ситуация Мери отбеляза:

— Светът е малък.

Е, мога да ви кажа, че температурата в стаята незабавно падна с около сто градуса. Откъде ги разбират жените тези неща?

Помислих малко как да реагирам адекватно в тази неудобна ситуация и бързо реших, че не дължа на никого нито обяснение, нито извинение — независимо дали щеше да бъде подходящо или, както би трябвало да се очаква от мен, неподходящо. Макар че се познавах с Катрин вече повече от десет години, не бях спал с нея, така че не беше и нейна работа кои са другите хора, с които съм спал. От друга страна, ако бях спал с нея, въпросът за споделянето на информация щеше да стане още по-интересен.

Колкото до Мери, какъвто и да беше протоколът в случай на свалка за една нощ, за която вече съжалявах, той не беше включен в моя екземпляр на наръчника „Служебен етикет в армията“, четвърто издание.

Всички седнахме и Шон, Катрин и Мери се опитаха да се престорят, че моментът не е неудобен. Поне Нейт Уилборн нищо не беше разбрал. Мъжете не притежават инстинкт за подобни неща.

— Какво правиш тук? — обърнах се към Мери.

— В рамките на тази среща можете да ме смятате за юридически съветник на капитан Уилборн.

Катрин зададе логичния въпрос, който иначе щях да задам аз:

— Защо един свидетел на защитата да има нужда от адвокат?

— Няма нужда, поне засега. Смисълът на присъствието ми тук е вие да се държите почтено.

Реших да не обръщам внимание на очевидното противоречие в това някой адвокат да следи други адвокати да се държат почтено и попитах Мери:

— Значи работиш за прокуратурата, така ли?

— Да.

— Откога?

— Открай време.

— Интересно, не видях името ти в списъка.

— Тъй като има пет отделни процеса, беше взето решение да се назначи общ координатор. Това съм аз.

Двамата с Катрин се спогледахме. Беше добър ход от страна на армията, защото даваше на петимата обвинители голямо преимущество, от което защитата нямаше как да се възползва. Борбата между обвиняемите щеше да бъде на принципа всеки срещу всеки, а всичките им адвокати щяха да се борят със зъби и нокти да издействат най-доброто за клиентите си, дори ако то означаваше за останалите обвиняеми да остане дебелият край на тоягата, т.е. най-тежката присъда.

На военен жаргон тази тактика се нарича „разделяй и владей“ и ролята на Мери като координатор щеше да бъде да проучва нашите слаби места, да насочва в една и съща посока действията на прокурора, да обезврежда потенциално опасните ситуации и да донесе на господарите си колкото е възможно повече скалпове.

— Поздравления — казах аз на Мери. — Генерал Фистър е направил добър избор.

— Ще приема, че го казваш искрено, и ще ти благодаря, Шон.

— Приеми каквото искаш.

Е, сексуалното напрежение в стаята определено можеше да се реже с нож. Така и не разбрах защо Мери беше решила да ме съблазни, нито защо аз бях решил да се поддам на чара й, но предполагам, че имаше нещо общо с обичайното напрежение около сключването на брак, несигурността дали е избрала най-подходящия партньор и желанието за свалка в последния възможен момент — или пък просто беше имала нужда от секс. В общия случай нямам нищо против да ме използват като средство за задоволяване на тази нужда, но не и когато партньорката ми е омъжена или сгодена. Особено за доказан член на най-елитната и смъртоносна част в армията. Но основната причина за напрежението беше униформената блуза за бременни, с която беше облечена Мери. Изглеждаше някъде в осмия месец, което приблизително съответстваше на въпросния ден, в който се бях измъкнал от задната врата на нейния дом.

В тази връзка не пропуснах да кажа:

— Поздравления и за сватбата ти.

Което беше възпитан начин да отбележа златната венчална халка на пръста й, без да казвам нещо не толкова умно като например „Да очаквам ли дело за бащинство?“.

— Благодаря ти — отвърна Мери. — Беше прекрасна церемония. Щях да ти изпратя покана, но явно съм загубила адреса.

— Поздравления и за детето — не пропуснах да добавя аз много хитро.

— Казва се Пийт — каза тя, отпусна ръка на корема си и ме възнагради с една майчинска усмивка. — Като баща си.

Едва не подскочих от мястото си и не извиках от радост, когато чух хитроумно замисленото послание, но се задоволих само с бледа усмивка, за която се надявах да не изразява твърде силно облекчение. Ако сте любопитни, облекчение означава точно това. Нищо не носи толкова облекчение на един мъж, колкото простата фраза: „Не е твое“.

Горкият капитан Уилборн, за когото се предполагаше да е обект на тази неприятна малка среща, започваше да изглежда като пето колело. За щастие, Катрин смени темата на срещата от „Лична драма“ към нещо по-безопасно.

— Има ли някакви правила за провеждането на тази среща?

— Да, доста — отвърна Мери и ми хвърли един поглед. — Но не се тревожете. Ще ви кажа, ако нарушите някое от тях.

Катрин обмисли тази доста неясна заплаха, после се обърна към капитан Уилборн, без да протака повече.

— Какви точно бяха задълженията ти в „Ал Басари“?

Той хвърли поглед към Мери, която кимна, очевидно за да му покаже, че може да поеме риска да отговори на този съвършено невинен въпрос.

— Бях ръководител екип в Триста и петнайсети батальон на военното разузнаване. Отговарях за…

— Ръководител екип? — прекъсна го остро Катрин. — Какво означава това?

— Канех се да…

— Колко голям беше екипът?

— Стандартен, за раз…

— Стандартен? Какво трябва да означава това?

— Ами… бяхме общо трима.

Катрин беше извадила бележника си, беше приготвила писалката си и беше подострила както ума, така и езика си. Очевидно се опитваше да го разтърси и обърка с тези скоростни прекъсвания, но поне засега той запазваше хладнокръвие.

Военното разузнаване е интересна част от въоръжените сили. Основната му задача е да проучва врага, да тълкува неговите намерения и да осигурява достатъчно информация на командира на бойната част, така че да елиминира евентуалните неприятни изненади, например поражение в битката. В общия случай офицерите от военното разузнаване са интелигентни, много организирани и по същество щабни плъхове, а не водачи — което обикновено означава по-бюрократичен характер, а то на свой ред води до склонност към педантизъм и повишена непоносимост към изказването на твърдения, за които може да се докаже, че не са верни. В армията често ги наричат „двустранния отдел“, защото обикновено започват разговора с репликата „От една страна, това, а от друга страна, онова“.

В този случай капитан Уилборн очевидно смяташе Катрин и мен за противника, така че едва ли не виждах как се въртят зъбчатите колела в мозъка му, докато се опитваше да разтълкува нашите намерения и тактика.

— Кои бяха другите двама? — попита Катрин строго и недоверчиво.

— Офицерски кандидат Амал Ашад и сержант Кени Уейлън.

— Къде са те в момента?

— ЗВС. Загинали на военна служба.

— Благодаря, капитане, знам какво означава ЗВС. Искаш да кажеш, че и двамата са били убити?

— Да, и двамата.

— Как? Кога?

— В Ирак. Преди около два месеца. — Той спря и я погледна, като явно очакваше ново грубо прекъсване от нейна страна. Но Катрин не го прекъсна и той продължи: — Не съм бил там, но доколкото разбрах, техният бронетранспортьор е бил ударен от бомба на пътя. Нарича се ИВУ, което означава „импровизирано взривно…“.

— Знам какво означава и ИВУ.

— Добре — каза той, но не прозвуча искрено.

В действителност полагаше съзнателни усилия да изнерви Катрин с тези малки намеци за нейното положение на цивилна и липсата на военни познания.

— Ами бомбата е била голяма. Загинали са на място. И двамата са станали на каша.

Катрин размени един поглед с мен. Два месеца по-рано беше горе-долу по времето, когато се беше разразил този скандал. Аз казах на капитан Уилборн онова, което си мислехме:

— Двама от ключовите свидетели излизат от играта точно когато започва разследването. Малко странно съвпадение, не смяташ ли?

— Да. Много неприятно.

Като адвокат не обичам никакви съвпадения, особено когато са насочени срещу мен. Не че не вярвам в тях, защото те се случват, макар и рядко. Но по-често думата „съвпадение“ се оказва синоним на „укриване на следите“, „измама“ или дори още по-интересното „елиминиране на голям проблем“.

Уилборн явно разбра какво си мисля — не беше трудно — и бързо отбеляза:

— Вижте, там се води война. Стават ужасни неща. Не ние, а врагът избира кой да умре.

— Невинаги.

— Може би е така — отговори той и се опита да си придаде увереност. — Но в този случай определено е бил врагът.

— Нали каза, че не си бил там?

— Като техен пряк ръководител бях информиран за обстоятелствата и бях включен в цялата кореспонденция и документация около смъртта им. Определено е било ИВУ. Както вече ви казах, подполковник, стават ужасни неща.

— Не ми звучиш много разстроен, че са загинали.

— Стана преди два месеца. Траурът свърши. — Той явно осъзна колко брутално и безсърдечно прозвучаха думите му, защото ни осведоми: — Истината е, че не бяхме толкова близки. Те бяха зачислени в моя екип, след като пристигнах в страната. Амал Ашад беше доста дръпнат, а аз не поддържам приятелски отношения със сержанти под моето командване. — И ненужно добави: — Армията не насърчава приятелството между военнослужещи с различни чинове.

— Разбирам — казах аз. — Какви бяха техните отговорности като членове на твоя екип?

— Нашата мисия бяха разпитите. Ашад беше емигрант от Ирак. Беше роден в Багдад, но беше заминал да живее в Съединените щати още като момче. Това беше родният му език и той беше много полезен в тълкуването на местната култура. Уейлън беше нашият шофьор и имаше допълнителни административни задължения.

— Какво точно означава това?

— Поддържаше документацията в ред и изпълняваше всякакви всекидневни задачи.

— Много разпити ли провеждахте?

— Имаше хиляди задържани, които трябваше да бъдат разпитани. Така че отговорът е „да“.

— Кой решаваше с кого трябва да се справи твоят екип?

— Някой от щаба — обикновено полковникът или оперативните щабни офицери. Но най-често беше на случаен принцип, освен ако нямаше пряка връзка.

— Обясни ни какво означава това.

— Става дума за обичайна цел в провеждането на разпити. Да кажем, че сме отбелязали напредък с определена бунтовническа клетка, а за някого от новите задържани има подозрения, че е свързан с тази клетка, или някой от новите има връзка с някоя от целите, които вече са набелязани за нашия екип. В тези случаи беше логично съответният затворник да бъде зачислен като източник на информация към нас. Идеята беше да поддържаме някаква приемственост. Разбира се, това невинаги беше постижимо.

— Защо не?

— Защото непрекъснато пристигаха нови и нови хора, като някакъв безкраен потоп, все едно ги изпращаха на поточна лента. А ние не разполагахме с достатъчно персонал. И, разбира се, бързината винаги представляваше проблем.

— Бързината?

— Бързината, да. Хората са най-уязвими и объркани в психологическо отношение веднага след залавянето. Инициативата и инерцията са най-важното нещо при провеждането на разпит — не можете да си позволите да изгубите няколко седмици или няколко дни, или дори няколко часа, докато спорите кой да поеме затворника. Ако изгубите този психологически прозорец, този кратък момент на объркване, страх и усещане, че човекът се намира на непознато място, това мимолетно психологическо преимущество, може би никога няма да го получите отново.

— Така ли беше прехвърлен генерал Пашаси към твоя екип?

Той отвори уста да отговори на въпроса, но Мери остро се намеси:

— Този въпрос не е разрешен.

Погледнах я.

— Какво означава това?

Тя се обърна към Катрин.

— На какво ниво е разрешителното ти за работа със секретни материали?

— Много смешно — отговори Катрин.

Мери погледна обратно към мен.

— Разпореждането за генерал Пашаси и начинът, по който се е стигнало до това решение, са засекретени.

— От кой? — попитах аз.

— От кого.

— Започваш да ме ядосваш, Мери.

— От командването в Багдад, Шон. Капитан Уилборн не е оторизиран да разкрива секретна или поверителна информация и вие ще се въздържате от въпроси, които могат да компрометират или да застрашат настоящи операции във военната зона.

— Шегуваш се, нали?

— Изглеждам ли ти като човек, който се смее?

За момент я погледнах по-внимателно. Не, не изглеждаше, поне не външно, макар че все пак не успяваше да потисне колко се забавлява вътрешно. Отбелязах си наум никога повече да не спя с адвокати от противниковата страна. Вместо това запитах съвсем логично:

— Как да разберем кога задаваме въпрос, заради който можем да изгубим войната?

— Аз ще ви кажа.

Беше особено подходящ момент да й покажа среден пръст, но аз имах по-добра идея и насочих вниманието си обратно към капитан Уилборн.

— Не ми е съвсем ясно как работите във вашия сектор. Можеш ли да ми обясниш каква точно беше тактиката ти към генерала?

Разбира се, не беше съвсем вярно. Когато служех в специалните части, веднъж бях преминал през цял месец обучение по техника на разпита, но реших, че капитанът може да се отпусне повече, ако не го знае.

— Ами… той не беше от свидетелите, които „сътрудничат“. Официално погледнато, беше класифициран като „враждебен и антагонистичен“, макар че това… ами, предполагам, че не е съвсем точно казано.

— Защо не е съвсем точно казано?

— Защото той не беше точно враждебен. В действителност понякога беше много сърдечен. Дори очарователен… или, предполагам, най-точният израз е „бащински настроен“.

— Бащински?!

— Беше генерал, а аз бях просто капитан, за бога. Със сигурност не се чувстваше потиснат или стреснат от моя чин и положение. Още от първата ни среща ми се стори, не знам… примирен със съдбата си. — Той помисли малко и подчерта последното си твърдение със следните думи: — Според мен едва ли не очакваше да свърши по този начин, в някой затвор.

— Човек би си помислил, че готовността да се примири със съдбата ще направи задържания по-склонен да говори, капитане. За опитния разпитващ един разбит и деморализиран дух е като широко отворена врата. А той не е искал да ви сътрудничи, нали?

— Не, отказваше да разкрие каквото и да било. Напротив, изнасяше ми лекции за това каква глупост е било нашето нахлуване в Ирак, колко арогантни и наивни са американците и как не е възможно бунтовниците да не спечелят. Нямаше значение какво го питах или по какъв начин. Той винаги намираше начин да го извърти така, че да заговори на любимата си тема.

Катрин му зададе един много добър и подвеждащ въпрос:

— Дразнеше ли те? Ядосваше ли те?

Той я погледна така, както някой родител би погледнал непослушното си дете.

— Аз съм опитен професионалист, госпожице Карлсън.

— Можеш ли да ми обясниш какво общо има това с моя въпрос?

— Добрите водещи разпити не влагат емоции в тях. Ние не се ядосваме, не се дразним и не ставаме агресивни. Ние започваме с очакването, че няма да получим нищо, и така оставаме съвършено спокойни, когато резултатът от разпита е точно този.

Очите ни се срещнаха и аз не можех да разбера какво точно си мисли — например дали казваше истината, или лъжеше и мажеше с такава лекота, че можеше да боядиса стените, преди да забележим. След пет минути в компанията на капитан Уилборн останах с неудобното впечатление, че той наистина е впечатляващ професионалист. Гласът му беше спокоен, твърд и контролиран, така че не издаваше никаква емоция или враждебност; говореше като представител на фармацевтична компания, която произвежда успокоителни. Имаше проницателни сини очи, тънки стиснати устни, веждите му не помръдваха и с изключение на онзи подигравателен поглед към Катрин в началото, изражението му през цялото време не показваше абсолютно нищо. Мъжът срещу мен изглеждаше така, все едно в лицето му — а може би и в мозъка му — са инжектирани десет тона ботокс. На външен вид, поне според мен, приличаше на съвестен ученик, беше строен и стегнат, а униформата и аксесоарите му бяха безупречни. Изглеждаше така, все едно беше готов да забива клечки за зъби под ноктите на някого или да преподава в неделното училище без никаква промяна в поведението си или морални противоречия.

Спомних си твърде хладния начин, по който беше описал преждевременната смърт на Амал Ашад и сержант Уейлън, и си помислих, че онова, което бях сметнал погрешно за опит да прикрие действителните си емоции, всъщност беше обичайното му състояние — безпристрастно безразличие. Освен това изпитвах неприятното усещане, че разговорът протича точно така, както искаше той, а не както искахме ние. Или по-точно казано, както трябваше да протече този разговор за него.

Беше време да вдигна залога, така че попитах капитан Уилборн:

— Всички източници на информация, с които работеше твоят екип, бяха затворени в Първа зона, така ли?

Той хвърли един поглед на Мери и нейната реакция беше многозначителна. Отначало изглеждаше леко озадачена от този въпрос, после кимна, но неохотно, все едно от това движение щеше да я заболи вратът. В действителност въпросът никак не беше безопасен. В никакъв случай. Но, разбира се, нито един от двамата нямаше как да го знае.

— Не, не всички — отговори той.

— Колко, капитан Уилборн? Много или малко?

— Наистина не знам. Вероятно не повече от няколко.

— Бъди по-точен, капитане. Би ли казал, че половината от вашите случаи бяха в Първа зона, или повече от половината?

— Наистина не знам.

— Значи е възможно да са били повече от половината?

— Съмнявам се.

— Според свидетелските показания на сержант Елтън неговото крило в затвора е било запазено за най-тежките и агресивни случаи. Въпреки това ти току-що ни информира, че според твоята преценка генерал Пашаси не е бил враждебен, а сърдечен и едва ли не… бащински настроен. — Оставих го да обмисли това противоречие, преди да го попитам: — Виждаш ли парадокса в това? Как си обясняваш факта, че е бил затворен в крилото на Елтън?

— Честно казано, нямам никаква представа кой го е разпределил там или защо. Подобни решения бяха от компетенцията на коменданта на затвора.

Бяха откровени лъжи, разбира се, но аз реших да не му възразявам, поне тук и поне засега, и продължих:

— Беше ли наясно с репутацията на крилото?

— Всъщност не.

Той видя, че няма да се хванем на тази лесно доказуема лъжа, и бързо перифразира твърдението си:

— Имам предвид, естествено, със сигурност бях чувал слухове за Първа зона. Но „Ал Басари“ беше като фабрика за лъжи. Беше достатъчно да обядваш веднъж в столовата, за да затънеш до коленете в измислици и фантасмагории. Нали знаеш какви стават хората във военна зона, подполковник? Всички надзиратели от затвора си мислеха, че няма по-корави от тях.

Катрин видя накъде отивам и бързо попита:

— Познаваше ли сержант Дани Елтън?

— Да, разбира се.

— Колко добре го познаваше?

— Между нас и надзирателите имаше всекидневен контакт. Виждахме се с тях, когато ни докарваха затворниците, както и когато ги прибираха обратно в килиите им. И точно според указанията често обменяхме впечатления и наблюдения.

— Той работеше ли за теб?

— Не… съвсем не.

— А мислеше ли си, че работи за теб? — попита го Катрин.

— Не виждам как е възможно да е останал с такова впечатление.

— Ти си капитан, а той е младши сержант. Аз не съм служила в армията, но са ми казвали, че офицерите могат да казват на войниците какво да правят. Или съм разбрала погрешно?

Капитанът леко се усмихна в отговор на редкия изблик на сарказъм от страна на Катрин.

— Ако се срещнете със сержант Елтън, ще се убедите, че той не изпитва особен респект към когото и да било заради по-високия му чин.

В един от малкото моменти на искреност Уилборн добави:

— Този човек има неоправдано високо самочувствие.

— Казвал ли си му как да се отнася със затворниците?

— Не разбирам въпроса.

Катрин си поигра с молива. Помислих си, че ще го строши на две, но вместо това тя взе мъдрото решение да перифразира въпроса:

— Сержант Елтън и останалите хора от неговия отряд са свидетелствали, че ти си използвал техните услуги, за да подготвят различни затворници за разпит. Твърдят, че си им казвал да се отнасят по-специално с определени хора, да ги „обработват“ преди разпит по собствените ти думи, че си им благодарил, когато това отношение е карало задържаните да проговорят, и си ги насърчавал да увеличават натиска, когато не се е получавало. Твърдят, че си им дал фотоапарат, за да документират тези действия, така че двамата с Ашад да можете да следите ефекта от тях.

— Това е лъжа.

За момент оставих твърдението да увисне във въздуха, после попитах капитана:

— Кое по-точно е лъжа?

Ако този въпрос го подразни — а идеята със сигурност беше тази, — той не го показа по никакъв начин.

— Нямах представа какво правят те там вътре. Когато разбрах, бях също толкова шокиран, колкото и всички останали.

— Шокиран? Наистина ли?

— Да, това е точната дума. Нека да добавя и „отвратен“.

— Защо да лъжат?

— Не е ли ваша работа да разберете защо?

— Ами някой очевидно лъже. Моята работа е да разбера дали си ти, или са те — отговорих аз. — Защо да лъжеш, капитан Уилборн?

Мери остро ме прекъсна:

— Стига толкова, Шон. Веднага престани с тези въпроси.

— Ти престани, Мери. Все пак не съм го попитал дали е убил Пашаси.

Но след като го казах, ми се стори страхотна идея. Така че се обърнах към Уилборн и го попитах:

— Ти ли го уби?

Този въпрос също не хареса на Мери и тя побърза да ме уведоми:

— Подполковник Дръмънд, не сме на кръстосан разпит. Ще се въздържаш от враждебни забележки или подвеждащи въпроси.

— Още едно от измислените ти правила?

— Да, едно от най-важните. И ако пак го нарушиш, ще прекратя тази среща. Напомням ти, че капитан Уилборн е тук като жест на добра воля.

Започваше да ми писва от Мери, нейните безкрайно умножаващи се правила, враждебните й прекъсвания и бариерите, които поставяше на пътя на разпита, така че й отговорих подобаващо:

— Той е тук, Мери, защото моята клиентка и още четирима войници са заплашени с доживотен затвор за престъпление, което може би не са извършили. Капитан Уилборн е тук, защото всеки съдия ще отсъди, че тъй като двамата с госпожица Карлсън бяхме включени в процеса твърде късно, след снемането на свидетелските показания имаме право да го разпитаме, преди да започне военният съд. Но ако продължаваш да се държиш така, мога да отида да намеря някой съдия и да го помоля да ми издаде съдебна заповед.

— Няма нужда да… — Тя вдигна ръка, за да си оправи косата, и смени изражението си. — Просто перифразирай въпроса.

Обърнах се към капитан Уилборн.

— Като се има предвид, че всички обвиняеми те сочат с пръст, със сигурност имаш някакво подозрение или поне теория какво се крие зад това?

Той се замисли върху думите ми, после каза:

— Разбира се, че съм разсъждавал по този въпрос. Те се опитват да използват моя екип като алиби. Налага им се да оправдаят отвратителните си действия и да скрият истинския си мотив. Очевидно е, не смятате ли?

— За мен не е — отсече Катрин.

Уилборн се наведе над масата и почти докосна лицето на Катрин.

— Тогава нека да ти го изясня. Тези хора са болни. Нали си виждала снимките? Те са извратени, просто и ясно. — Той не можа да се въздържи да не добави: — Особено онази, която защитавате вие двамата. Тя е чисто луда.

Отношението му към Катрин ме ядоса и реших да му пусна малко кръв.

— Значи не одобряваш онова, което са правили? — попитах го аз.

— Разбира се, че не — отвърна с надуто възмущение той.

— Ако беше знаел за техните действия, преди да избухне този скандал, щеше ли да докладваш за тях на по-висша инстанция?

— Щеше да бъде мой дълг като офицер. Да, със сигурност щях да го направя. С радост.

— Те тормозеха ли някой от твоите затворници, капитане?

Уилборн очевидно не беше подготвен за този донякъде предвидим въпрос и в рядък пристъп на загуба на самоконтрол хвърли ужасен поглед към Мери, която също изглеждаше неподготвена за него. Измина един дълъг миг, в който тя не му подсказа нищо, после капитан Уилборн отговори:

— Мисля, че съм виждал няколко от моите източници на снимките… така че отговорът е „да“.

— Според моите сметки на четиристотин и шестте снимки, с които разполагам, се виждат общо четирийсет и трима иракчани. Колко от тях бяха твои източници?

— Нямам представа.

— Струваш ми се интелигентен човек. Направи приблизителна преценка, капитан Уилборн — по-скоро трима, по-скоро десет или над двадесет?

— Казах вече, че нямам представа.

— Да, наистина ми каза. Просто не успя да ме убедиш.

Мери отново се опита да ни прекъсне, но аз не й обърнах внимание, а продължих да го притискам.

— Имаше ли практика по време на разпитите да наблюдаваш физическото и психологическото състояние на своите източници?

Отново се затрудни да отговори. Реших да му окажа малко съдействие, така че погледнах в бележките си и му прочетох дума по дума следното:

— „Водещият разпита трябва непрекъснато да следи резките промени в настроението, с които обикновено се характеризира поведението на един източник по време на срещата. Да отбелязва всяка дума, жест или интонация на източника. Да определя защо източникът е в определено настроение или защо настроението му внезапно се е променило.“

Вдигнах поглед и попитах капитан Уилборн:

— Познато ли ти е това?

— Предполагам, че да. Имам някакъв спомен…

— Надявам се, че е повече от някакъв спомен, капитане. Това беше откъс от първа глава на „Полеви наръчник 34-52“ — библията на американската армия за водене на разпити. Не се съмнявам, че знаеш какво ударение поставя този наръчник на факта, че разпитващият трябва да бъде особено наблюдателен и бдителен по отношение на всяка промяна в настроението, отношението или психическото състояние на своите източници.

На лицето му се изписа болезнено изражение, сякаш знаеше какво ще последва.

— Наясно съм с правилника, подполковник.

— Добре, капитане. Действията в Първа зона винаги са се провеждали късно през нощта. Затворниците са били изкарвани насила от килиите си и са били принуждавани да участват в тях до малките часове на утрото. В продължение на цял месец те не просто са били тормозени физически и са били насилвани психически и физически, а безмилостно лишавани от сън. Не забеляза ли някакви промени в настроението им? Не ти ли се сториха необичайно изтощени?

Той си придаде вид, че разсъждава по този въпрос, като остана съвършено безизразен и неподвижен. Бях виждал ледени статуи, които излъчват повече жизненост и интерес. Най-сетне, след като изцеди докрай тази поза, той отговори:

— Не си спомням. Имам предвид, че да, разбира се, имаше дни, в които определени затворници изглеждаха изтощени. — Той се усмихна, все едно това беше някакъв голям майтап. — Но, дявол да го вземе, имаше и дни, когато и двамата с Ашад трябваше да използваме клечки за зъби, за да си държим очите отворени. Там всички живеехме само на кофеин.

Аз не отвърнах на усмивката му.

— Забелязвал ли си синини или охлузвания?

— Не, никога.

— А някакви признаци на депресия?

— Не забравяйте, че тези хора бяха в затвора. Обичайното им психическо състояние беше депресия и отчаяние.

— Забелязвал ли си следи от сексуален тормоз?

— Ами, честно казано, самият аз никога не съм изнасилвал никого и не съм упражнявал сексуално насилие. Така че не знам как биха изглеждали такива следи, подполковник.

Стаята не беше голяма и в нея имаше място само за едно магаре. А този тип започваше да ми лази по нервите.

— Може би са се оплаквали от нощните занимания? — предположих аз.

— О, онези хора непрекъснато се оплакваха. Това беше неофициалният химн на затвора „Ал Басари“.

— От какво се оплакваха?

— От храната, вонята, жегата, медицинското обслужване, лошите битови условия… Дявол да го вземе, ние се оплаквахме не по-малко от тях. — Той отново ми се усмихна. — Ще ти кажа една голяма военна тайна, подполковник. В „Ал Басари“ беше отвратително.

— Въпросът ми беше дали са се оплаквали от нощните занимания.

— Не, никога.

— Може би са показвали признаци за някаква травма, физическа или психологическа? — Спомних си някои от действията, запечатани на снимките, и добавих: — Може би са се затруднявали да седнат?

— Вижте, неудобно ми е да си го призная, но не съм забелязал нищо. Нямаше нищо осезаемо, нищо видимо, нищо подозрително. В ретроспекция, разбира се… Иска ми се да съм бил по-наблюдателен. Дявол да го вземе, и досега не знам как е възможно да съм пропуснал тези предупредителни сигнали или каквото са там.

— Освен това е задължително да водиш записки от всички разпити, в които да отбелязваш наблюденията си. Водеше ли такива записки?

— Да. Както ти каза, това се прави задължително.

В този момент Мери избухна отново.

— Няма да получите достъп до тези записки.

— Защо, Мери?

— Защото съдържат строго секретна информация. Няма да получите достъп до тях и няма да задавате въпроси за факти и наблюдения, които могат да се съдържат в тях.

Катрин, която за пръв път чуваше както за това изискване, така и за самото съществуване на подобни записки, не прие никак добре новото правило на Мери. В гласа й се четеше рядка нотка на откровена тревога и негодувание, когато се тросна:

— О, я стига. Шегуваш се, нали?

— Не изглеждам ли достатъчно сериозна? — попита Мери и отговори на собствения си въпрос, като че ли не можехме да схванем за какво става дума: — Няма да получите достъп до тях и точка.

— Тези записки се отнасят до сърцевината на този случай, майоре. Нямаш право да лишаваш клиентите от възможността да получат оправдателна информация.

— Напротив, имам. Мога да го направя и със сигурност ще го направя.

Двете продължиха още известно време в този дух, като си разменяха заплахи, докато двамата с Нейт Уилборн се облегнахме на столовете си, за да гледаме мача.

Както и Катрин, Мери беше много добра като адвокат — макар и не чак толкова. Но от друга страна, на нея не й се налагаше да е толкова добра — нито днес, нито по-късно, пред седем съдебни заседатели във Военния съд. След Единайсети септември съдът обикновено подкрепя обвинението в повечето случаи, в които правата на обвиняемите се сблъскват с твърденията на правителството, касаещи правото на личен живот, продължителния арест и класификацията на поверителни материали.

Не знам кой има право и кой не; знам единствено, че представителите на обвинението вече разполагат с една много голяма тояга, а когато им дадете голяма тояга, обикновено се свършва с това, че тя шари по вашия задник. Имам предвид, че тези дни бюрократите от правителството могат да лепнат едно „Строго секретно“ дори на списък за пазаруване и съдът в общия случай ще ги подкрепи, а това е горе-долу същото като да дадете на някой клептоман ключовете от задния вход на супермаркета.

Катрин също го знаеше, разбира се, но използваше Мери за гръмоотвод, за да си го изкара на нея. Не се съмнявах, че това беше удовлетворително от емоционална гледна точка, но нямаше да ни доведе доникъде. Катрин има зъб на властта по принцип и обикновено двамата сме от двете страни на конфликта, но специално в този случай бях съгласен с нея, макар че, ако бях на мястото на Мери, сигурно щях да се съглася и с нея. Този случай наистина беше много противоречив.

След около две минути вербален пинг-понг ми омръзна и ги прекъснах, като без особено въодушевление се обърнах към Мери:

— Добре, ще подадем искане за записките и ще видим какво ще стане.

Капитан Уилборн, който обикновено не се отклоняваше от стоическото си поведение, този път не се стърпя да се усмихне.

— Можете да го направите, разбира се. Но не бих искал да си губите времето.

— Какво означава това? — попитах го аз.

— Няма да има смисъл — поясни той, като си придаде съжалително изражение. — Опасявам се, че тези записки липсват.

— „Липсват“ е двусмислена дума, капитане.

— Да, знам.

— Тогава бъди по-точен. Какво имаш предвид, когато казваш „липсват“ — че са заключени в някой дебел сейф в подземието или че случайно са попаднали върху някоя голяма клада?

Този път изражението му беше съвсем официално.

— Както ви казах по-рано, сержант Уейлън се занимаваше с административните задачи в екипа. В края на всеки ден аз му давах записките от разпитите. След като той загина, аз отидох да ги потърся и… — Той сви рамене, почти убедително: — … ами те бяха изчезнали.

— Просто бяха изчезнали?

Можете да си представите колко обичам да ме подхлъзват така.

— Знам колко съмнително звучи. Но не забравяйте, че условията в базата бяха примитивни и хаотични. Нямаше сейф, така че Уейлън ги прибираше в един голям кашон за документи. И кашонът беше изчезнал.

— Как е възможно един кашон, пълен със секретни материали, просто така да изчезне? — попитах го аз, като не правех усилие да прикривам нито гнева, нито недоверието си.

— Добър въпрос.

— Знам, така че се опитай да му отговориш.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Нека да ти кажа какво си помислихме ние. След като Уейлън загина, няколко войници провериха и описаха всичките му лични вещи, както се изисква. След това нещата му бяха опаковани и изпратени на семейството му в Съединените щати. Същото се случи и с личните вещи на Амал Ашад. Всичко беше изпратено на съпругата му. Може би погрешка са изпратили и записките. Освен това винаги остават и някакви боклуци, например порно или мръсни списания, или пък официални документи, които не могат да бъдат изпратени на семейството, защото са с неподходящо съдържание, не ги засягат или нямат никаква стойност за тях. Според обичайната процедура войниците са отделили тези материали и са унищожили всичко останало. Струва ми се твърде вероятно хората, които са се занимавали с описа на личните му вещи, да са открили секретните материали, да не са разбрали какво е военното им значение и да са ги унищожили заедно с всичко останало или пък да са ги изпратили някъде другаде. — Той помълча малко, после добави: — Което е сериозна загуба на материали със стратегическо значение за националната сигурност. Естествено, аз докладвах за нея по надлежния ред.

— Споменаваше ли се този кашон с документи в описа на вещите му?

— Знаеш ли, ето още едно странно нещо.

— „Странно“ е една от най-подходящите думи за целия този случай — отбелязах аз.

— Ами, не, не се споменаваше.

— Без майтап. И как си го обясняваш?

— Възможно е Уейлън да е държал кашона на друго място. Или да го е съхранявал Ашад. Наистина не знам. Търсихме го, но се оказа напразно.

Той определено лъжеше. Ние знаехме, че той лъже, и той също знаеше, че лъже, но според правилото на Мери всички трябваше да се преструваме, че чуваме истината. Знаех, че това няма смисъл, но все пак казах на капитан Уилборн:

— Дори не си добър лъжец.

— Съжалявам — леко сви рамене той.

Не разбрах дали беше извинение за изчезналия кашон, за лъжата или за факта, че дори не беше добър лъжец.