Брайън Хейг
Нощната смяна (30)

30

Лидия седеше на масата в стаята за разпити на втория етаж. Когато влязох, беше забила нос в някакъв евтин любовен роман и му беше посветила цялото си внимание, така че й трябваше известно време да се върне в реалността. Тя вдигна глава и бавно осъзна, че Катрин я няма. Сигурно бях пропуснал да го спомена, когато си уговарях срещата. Седнах отсреща и приковах суров, безкомпромисен поглед в нея.

Лидия остави книгата, но не ме погледна в очите. Както и очаквах, отсъствието на Катрин я притесни. Въпреки коравата си професионална външност Катрин е едно добро същество с голямо сърце и защитата на по-слабите е нейна искрена кауза. Кариерата й на адвокат на хомосексуалисти в армията е култивирала в нея нива на топлота и уважение към клиентите, които според мен са опасни за всеки нормален адвокат по наказателно право; но тъй като почти всички досегашни клиенти на Катрин бяха обвинявани най-много в укриване на сексуалната си идентичност, това никога не беше представлявало проблем за нея.

Колкото до Лидия, тя имаше сериозен проблем с привързването, цял живот се беше чувствала като жертва и толкова невротично се страхуваше да не остане сама, че беше цяло чудо как не беше завъдила бълхи, за да й правят компания.

Така Катрин естествено беше влязла в ролята на нейна защитничка: както юридически, в качеството си на адвокат, което беше съвсем уместно, така и на подсъзнателно ниво, като загрижената по-голяма сестра, която Лидия никога не беше имала.

За разлика от Катрин самият аз много отдавна бях разбрал, че когато се състезават работа и емоции, работата винаги печели. Военната професия е трудна и човек не може да оцелее седемнайсет години на служба, без да развие няколко мазола на сърцето си и услужлива съвест. Така че нямах абсолютно никакъв проблем да сплаша и манипулирам Лидия, за да достигна до толкова дълго укриваната истина.

Лидия плетеше пръсти и правеше нещо странно с устата си. Както и всичко останало при това момиче, дори нервните й тикове бяха странни. Изчаках цели две минути, преди да наруша мълчанието.

— Вчера бях при родителите ти. Казаха ми да ти предам, че те обичат.

В действителност не бяха направили нищо подобно, макар че трябваше. Лидия не отговори.

— Казах им също, че си бременна.

Лидия помълча малко, после заговори като сърдито дете:

— Аз щях да им се обадя, заклевам се…

— Реших да ти спестя този труд, Лидия — продължих аз. — Освен това се запознах със стария директор на гимназията ти, господин Хенри Ливингстън.

Тя ме изгледа безизразно, но аз останах с впечатление, че бях засегнал неприятна тема — миналото й. Преди да успее да се опомни, продължих с успокоителен тон:

— Трябва да ти кажа, Лидия, че двамата си поговорихме надълго и нашироко за теб и за твоите неприятности в училище. Той ми разказа за всички момчета, с които сте си играли на чичо доктор в началното училище, както и за тримата учители, които си съблазнила в гимназията. Освен това ми каза, че подозира как си била подложена на сексуален тормоз вкъщи и точно той е причината за твоята неспособност да се държиш адекватно в сексуални ситуации.

— Той е един мръсен лъжец — заяви Лидия, на лицето й отново се изписа онова нацупено изражение и тя извърна очи от мен. — Изобщо не знае какви ги говори.

Наведох се над масата и с по-суров тон й казах:

— Не е вярно, Лидия. И двамата знаем, че всъщност ти лъжеш. Защо излъга за Уили Пекър например?

— Не знам за какво говориш.

— Нека да ти опресня паметта. Не е било развод, а погребение, след като Уили е изхвърчал с колата си от някакво планинско шосе.

Не откъсвах поглед от лицето на Лидия, но не беше лесно да се разбере какво се върти в главата й, ако изобщо в нея се въртеше нещо. Спомних си за предупреждението на Хенри Ливингстън, че Лидия няма да може да каже истината, дори ако й я напишат предварително. Както всички опитни адвокати от защитата, и аз съм свикнал клиентите да лъжат. По различни причини — обикновено за да прикрият нещо, например вината си, или пък за да защитят някой друг или репутацията на своята част или институцията, към която принадлежат. Но понякога се случва и да излъжат за нещо неудобно, което се оказва смекчаващо вината обстоятелство.

Никога няма да забравя един симпатичен млад капитан, който беше правил секс със съпругата на генерала в момента, в който собствената му жена беше убита в дома му. Той имаше перфектното алиби, но смяташе за въпрос на лична чест да приеме доживотната присъда, за да защити репутацията на любовницата си, без да си дава сметка, че и двамата вече я бяха съсипали в момента, в който се бяха озовали заедно в леглото на генерала. Шон Дръмънд обаче имаше доста по-цинични възгледи за личната чест. След като адютантът на генерала ми намекна за тази връзка, аз довлякох генералската съпруга на свидетелското място и я принудих да си признае всичко. Тя получи развод, капитанът беше осъден по далеч по-лекото обвинение в изневяра, съпругите в офицерския клуб се сдобиха с нова тема за разговори, а военните полицаи се размърдаха и откриха истинския убиец, който се оказа любовникът на жената на капитана.

Хората лъжат по безброй причини и понякога го правят дори когато това вреди на самите тях. Понякога лъжите им са благородни, дори достойни за възхищение, но те винаги знаят, че лъжат.

Лидия Едълстън обаче беше различна. Подозирах, че ако я пусна на детектор на лъжата и я накарам да повтори всички лъжи, неистини и изопачена информация, които беше казала на Катрин и мен, тя щеше да мине теста с отличие. Тя не беше родена такава, но беше попаднала в капан; съдбата, семейните обстоятелства и генетичното й наследство се бяха съюзили, за да й съсипят живота. Беше отгледана в запусната каравана от родители, които не й бяха обръщали внимание и може би дори я бяха тормозили, но не беше надарена нито с нужната интелигентност, нито с красота, за да промени или да избяга от трагичните обстоятелства в живота си. Именно бягството беше онова, от което имаше толкова отчаяна нужда, и когато действителността не й го беше осигурила, тя се беше обърнала към фантазията.

Истината беше точно пред очите ми, трябваше само да я видя. Беше в нещата, които Лидия непрекъснато искаше да чете. Холивудските жълти списания, които превъзнасяха живота в името на красотата, блясъка и богатството — също толкова илюзорни, колкото и съблазнителни за една необразована млада жена. Или любовните романи, в които дамите в беда винаги бяха спасявани от някой страстен силен Адонис, който им обещаваше, че винаги ще ги обича и ще ги боготвори. Някои хора неслучайно търсят бягство в подобна литература и в повечето случаи тя си остава само това: кратко въображаемо бягство в полето на фантазията, което свършва в момента, в който дебелият небръснат съпруг се разкрещи, че е гладен, или плачливото бебе се разреве, че трябва да му се смени памперсът. Но за Лидия, мислех си аз, фантазията се беше превърнала в нещо повече от бягство; лъжата беше основата на цялата й вселена.

В нейното съзнание и нейното сърце Дани Елтън беше онзи широкоплещест жребец с квадратна челюст, който е и главният герой в съвременните любовни романи — красив, мускулест и мъжествен, дори спасител на всяка жена, с известно приближение в образа. Все пак той наистина беше хубав мъж по един определен грубоват начин. Но когато човек се дави, износената спасителна жилетка сигурно му се струва също толкова привлекателна, колкото и някой луксозен круизен кораб.

И когато Лидия танцуваше и подскачаше гола пред Дани, в главата си тя беше като Мадона, която омагьосва зяпналите тълпи с въртенето на ханша си, или като Катрин Зита-Джоунс, докато съблазнява Ричард Гиър в мюзикъла „Чикаго“. Едва сега осъзнах, че точно това бях видял в онова неуловимо изражение на Лидия, запечатано на снимките. Всичко беше сън, мечта, измислица, но за нея беше достатъчно истинско. Тя вече не беше обикновената трътлеста Лидия Едълстън от Джъстин, захвърлена в някаква задушна воняща дупка в Ирак; тя беше в някакво далечно вълшебно място, където Дани Елтън беше като Робърт Редфорд, а Лидия беше горещата съблазнителка, която ще сбъдне всичките му мечти.

За съжаление, тези мечти се бяха превърнали в кошмар както за самата нея, така и за останалите четирима обвиняеми, за армията и за цялата нация. Но сега беше дошъл моментът да се отдели истината от измислицата и аз знаех как да го направя.

Погледнах Лидия и продължих:

— Не знам дали потискаш спомените си, или се опитваш да скриеш миналото си от срам и угризения. Но миналото вече не бива да се крие, Лидия. Кажи ми истината. Аз няма да те съдя, а освен това ти си била жертва, малко момиче, което не е можело да се защити от по-големия хищник. В това няма нищо срамно, Лидия. Кажи ми.

Тя седеше мълчалива, с напълно безизразно лице, без да откъсва поглед от масата. Или не искаше, или беше неспособна да отговори. Значи трябваше да сипя още малко сол в раната.

— Знам какво си правила в „Ал Басари“. Знам, че си се опитвала да задържиш Дани Елтън като свой любовник, но той е избрал Джун пред теб и разбирам колко много те е раздразнило и разярило това. Ти си измъчвала и унижавала затворниците по същия начин, по който Дани е унижавал теб.

По лицето й вече се стичаха сълзи. Тя започна да подсмърча. Знаех какво иска да чуе, така че продължих:

— Дани Елтън е лош човек, Лидия. Той е противен грубиян и лъжец. Възползвал се е от теб, а след това те е изоставил. Възползвал се е от теб сексуално и още по-лошо, емоционално. Ти си му дала всичко, което може да пожелае един мъж, и си направила всичко, което е поискал. Но след като не е видял колко си красива и колко го обичаш… той поначало не те е заслужавал.

Тя вече кимаше.

— Той е задник! — каза ми тя. — Точно така! Аз наистина му дадох всичко. Исках само да му е хубаво… да е щастлив… — Лидия вдигна ръка и избърса носа си с ръкав. — А той се отнасяше с мен като с боклук.

— Да. А онези, които си смятала за свои приятели, като Джун Джонстън, са били още по-лоши от него, нали?

— Тя е злобна кучка! — извика Лидия. — Аз й се доверявах, разбираш ли?

— Да, а тя ти е откраднала Дани и ти го е натрила в носа пред всички.

Лидия вече беше бясна: беше стиснала юмруци и лицето й беше почервеняло.

— Тя знаеше какво изпитвам към Дани. Аз й казах. Тя винаги говореше така, сякаш ме разбира.

Кимнах.

— А през цялото време е планирала да ти го отнеме.

— Нямаше търпение да си навре циците и задника в лицето на Дани. А този тъпак беше толкова глупав, че не виждаше каква е лъжкиня. Тя изобщо не го обича.

Сълзите й бяха пресъхнали, заменени от ярост.

— Тя е една лъжлива курва.

— А сега носи неговото дете, също като теб.

Лидия ме погледна.

— Ако имах пистолет, щях да я гръмна в тъпата глава.

— Разбирам как се чувстваш — уверих я аз. — А още по-лошото е, че сега двамата те обвиняват за всичко, което се е случило в „Ал Басари“. Те твърдят, че всичко е било твоя идея, Лидия. И двамата ще свидетелстват, че ти си направила така, че нещата да отидат много по-далече, отколкото са искали те. Което не е истина, но няма значение. Защото са двама срещу един. И съдът ще повярва на тях.

— Мислиш ли?

— Дани и Джун вече ми го казаха — отговорих аз и я погледнах с примирение. — Тъжна история. Ти ще свършиш в затвора, а те сигурно ще заминат някъде и ще се оженят.

Реакцията й беше да ме погледне с истински ужас.

— Ще се оженят? Мислиш, че те двамата ще се…?

Лидия се задави и дълбоко си пое дъх няколко пъти. Виждах, че вече губи контрол върху себе си. Преди да се срине съвсем, аз се облегнах назад и отсякох:

— Всъщност няма нужда да става така, Лидия. Не бива да ги оставяш да спечелят. Трябва да ми кажеш истината. Не мога да те защитавам, ако не ми се доверяваш за всичко.

— Вината не беше моя — проплака тя.

— Знам го и знам какво се е случило, Лидия. Знам, че те са те накарали да направиш онези неща. Знам, че са те предизвикали и са те засрамили, за да те докарат дотам. Знам, че не са ти оставили друг избор.

Което, както вече бях видял от записа, не беше самата истина. Но Лидия Едълстън, както ми беше казала Катрин, беше много уязвима, а аз не исках да предизвикам емоционален срив у нея; напротив, трябваше да изградя една нова морална действителност на мястото на онази, която унищожавах пред очите й, за да може да си намери място в нея.

— Това е самата истина — каза ми тя. — Понякога казвах на Дани, че не искам да правя такива неща… а той… той просто ми викаше: „Хайде, бейби, какво толкова?“. И ми казваше, че ме обича.

— Дани ли уби генерал Пашаси? — бързо попитах аз.

Лидия ме изгледа толкова продължително, колкото умееше само тя, преди да отговори:

— Аха. Той беше, да.

— Сигурна ли си?

— Да… той беше.

— Как стана? Кога?

— Към края. Той… имам предвид Дани… така и не успя да накара дъртия да проговори. Непрекъснато се опитваше, но не… и това адски го вбесяваше.

— Защо го вбесяваше толкова? Генералът със сигурност не е бил единственият затворник, който е отказвал да проговори.

— Защото онзи капитан непрекъснато разправяше на Дани, че дъртият е най-важният от всичките. Казваше, че си губим времето с другите. Разправяше, че генералът знае повече от всички, взети заедно. И притискаше Дани да го накара да се разприказва.

— Капитан Уилборн ли му казваше тези неща?

— Точно той. И затова накрая Дани откачи и направи на дъртия една специална сесия. Той…

— Специална сесия? — прекъснах я аз. — Това е различно от специалното отношение, така ли?

— Аха. Специалната сесия беше, когато Дани или някой от разпитващите се занимаваха сами с някого. Нали се сещаш, без нас.

— Нас? — повторих аз. — Имаш предвид себе си, Джун и Андреа, нали така?

— Аха — отговори тя. — Онази вечер бяха само двамата с Майк и затворника. Дани каза, че двамата с Майк отиват до столовата, за да си вземат нещо за хапване… но не отидоха там. В дъното на коридора имаше една празна килия. Малко настрани, по-далече от другите.

— Ти беше ли там?

Тя кимна.

— Но беше много късно. След като Джун и Андреа си бяха тръгнали.

— Значи си била единственият свидетел на убийството?

Тя отново кимна.

— Обаче чувах какво ставаше там. Дани винаги си носеше една стоманена бейзболна бухалка като онзи корав шериф от филма, как се казваше…

— „Гордо изправен“? — попитах аз.

— Май да. Дани дори си лягаше с тази бухалка. Както и да е, двамата с Майк започнаха да се редуват да налагат дъртия.

— Колко време продължи това?

— Аз правех кафе в стаята за почивка, така че не съм си гледала часовника или нещо подобно. Но… не беше половин час примерно. По-скоро пет минути или там някъде.

— И ти чуваше какво правят?

— Ами… не всичко.

— Видя ли нещо?

— Не. Нали ти казах? Дани и Майк рекоха, че отиват до столовата да вземат храна, а аз останах в стаята за почивка.

— Кажи ми какво точно чу, Лидия.

Тя сякаш се замисли.

— Един мъжки глас, който говореше нещо на дъртия. И шума от побоя — нали се сещаш, силни удари, но някак си мокри, — все едно хвърляш дини на земята. Никак не беше приятно. Даже си запуших ушите.

— Видя ли с очите си какво точно ставаше?

Тя поклати глава.

— Нали ти казах, правех си кафе.

— Сигурна ли си, че мъжкият глас беше на Дани?

— Така ми звучеше.

— Чу ли какво говори?

— Не, спомням си само че Дани беше много ядосан. Както ти казах, след като чух няколко от онези удари, се опитах да не ги слушам. Запуших си ушите.

— Дани споменавал ли ти е нещо за случилото се през онази нощ? Говорил ли е за онова, което са направили двамата с Майк?

— Не, никога — каза тя и извърна очи за момент. — Но и аз не съм го питала. Май не исках да знам какво е станало. Онзи тип е умрял, нали така?

Така. Реших да сменя темата и обясних на Лидия:

— Следващият въпрос ще бъде също толкова труден за теб, колкото ще бъде неудобен за мен. Но е важно да разбера истината. Била ли си подложена на сексуален тормоз като дете и от кого?

Тя ме погледна и макар да не се отдръпна физически, психически направи една голяма крачка назад. Беше готова да разкаже за едно брутално убийство, но не искаше да говори за инцест.

Дадох й малко време, за да се пребори със задръжките си, но когато тя не го направи, аз настоях:

— Сигурен съм, че твоите родители са ти забранили да говориш. Сигурно баща ти или майка ти, или и двамата са те заплашили да не разкриваш семейната тайна.

От начина, по който Лидия започна да хапе долната си устна, се убедих, че Ленор и Сайлъс бяха направили точно това и Лидия се затрудняваше да наруши тази забрана. От всички престъпления на света инцестът предизвиква най-противоречиви чувства в жертвата, защото в крайна сметка тя се разкъсва между верността към любимия човек, който я е изнасилил, и вечния срам от подлагането на действия, които както обществото, така и природата смятат за гротескно отвратителни. За да оцелее и да не се побърка съвсем, едно дете трябва да прогони спомена за онова, което се е случило, в най-тъмното ъгълче на съзнанието си, да го потисне и много често съвсем да го заличи.

В много случаи бащата, който изнасилва дъщеря си, през деня е съвършеният родител — грижовен, посветен на детето си, дори сляпо привързан към него; баща, който винаги стои до игрището по време на футболните мачове на дъщеря си, а след това я води на сладолед. И само нощем, когато угаснат светлините, той се превръща в чудовище. По този начин съдбата на жертвата се разделя между деня и нощта, светлината и мрака и става все по-трудно да се разбере какво точно се е случило.

Продължих с по-настойчив тон:

— Но това вече няма значение, нали така, Лидия? Ти си на двайсет години. Пораснала си. И си била на война. Ти си самостоятелна, истинска жена, зрял човек в очите на закона и със сигурност в моите очи. И няма нужда да се страхуваш.

Тя се облегна назад и аз я оставих на спокойствие да реши кога да говори. Най-после тя направи първата колеблива крачка:

— Никога не ми е харесвало.

— Разбира се, че не ти е харесвало — успокоих я аз.

— Опитах се да го накарам да спре, но той… просто не искаше.

— Кой не искаше да спре, Лидия?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да му направиш нищо, става ли? Знам, че беше лошо, но не бива да казваш на никого.

— Не мога да ти обещая, Лидия — казах аз. — Кой беше? Баща ти? Чичо ти? Кой?

— Не беше татко, не — каза тя, помълча и добави: — Не беше и чичо Клийт.

— Сигурна ли си, Лидия? Можеш и трябва да ми кажеш истината.

— Татко понякога ме биеше, но никога не е правил другото нещо.

— Добре. Тогава кой правеше… другото нещо? — попитах аз, като приех нейния евфемизъм за редовно изнасилване.

— Джими, по-големият ми брат. Когато бях малка, той ме пипаше… нали се сещаш, по слабините. Когато станах на девет-десет години, започна да прави всичко.

— Колко време продължи?

— Колко време?

— Да. На колко години беше ти, когато той престана да го прави?

— Той не е преставал.

— О — казах аз.

— Джими е много едър. И не понася да му се отказва.

— И твоите родители са знаели какво става?

Тя кимна.

— Казаха му, че трябва да престане. Татко дори го наби няколко пъти, след като го хвана. Но Джими е голям инат. Така че мама и татко просто започнаха да ми дават хапчета против забременяване.

Спомних си шока и ужаса по лицата на Сайлъс и Ленор, когато ги бях информирал, че Лидия е бременна. Ето какво си бяха помислили — бяха се изплашили до смърт, че глупавият им син е забременил дъщеря им. Истински родителски кошмар.

— Това ли беше основната причина да се запишеш в Националната гвардия? — попитах аз. — За да избягаш от Джими?

— Май да. Но Джими, както ти казах, е ужасен инат. И той също се записа в Националната гвардия. Оказахме се в една и съща част.

— Разбирам — казах аз и реших да стрелям в тъмното. — Кажи ми за онази нощ, когато си се запознала с Дани Елтън в онзи бар в Индианаполис, още преди да ви изпратят в Ирак. Джими там ли беше?

— Много ясно — кимна тя. — Реших, че ако се забия с Дани, може да ме остави на мира. Джими много се ядосва, когато флиртувам с някого, но Дани… ами той просто не се дава на никого.

— И как реагира брат ти тогава?

— Ами… вбеси се, но нямаше какво да направи — усмихна се тя при спомена за тази малка победа.

Това откровение разкриваше една нова възможност за разрешаване на тайната, която имаше такова значение за мен — самоличността на убиеца на адвокатите. Затова продължих да я разпитвам:

— Джими беше ли в твоята част в Ирак? Беше ли в „Ал Басари“?

— Трябваше да е там, но…

— Но…?

— Извадиха го точно преди да заминем. Оказа се, че имал рахит, защото не се е хранил добре като малък.

— Да, така става — казах аз. — Кога видя Джими за последно?

— Преди да заминем. Оттогава не съм го чувала — каза тя и сви рамене. — Джими никога не си е падал по писмата.

Аз имах и още един въпрос.

— Вече знам, че си била ядосана на Дани и останалите. Ти ли изпрати папката със снимките на онзи репортер по електронната поща?

Лидия сякаш се притесни от този въпрос.

— Не, не бях аз — настоя тя и потвърди подозренията ми. — Дори не бях виждала тези снимки… поне преди вестниците да започнат да ги показват. Снимките бяха в караваната на Ашад. Заклевам се.

Благодарих на Лидия и обясних, че нейните отговори ще бъдат много полезни в съда. Не беше съвсем вярно, но тя нямаше нужда да го знае. Лидия се усмихна и ми зададе един-единствен въпрос:

— Наистина ли мислиш, че Дани ще избяга и ще се ожени за онази лъжлива кучка Джун?

Шегуваш ли се?, помислих си аз. Дълбоко си поех въздух, преди да отговоря:

— Съветвам те да забравиш за Дани, Лидия.

После излязох от стаята за разпити. Докато отивах към колата, извадих мобилния си телефон и позвъних на Тери О’Райли, отговарящ за охраната ми. В момента, в който казах кой се обажда, той заяви:

— Нямам навик да проявявам неуважение към по-висшестоящите офицери, но знаеш ли какво? Ти си голям задник.

— Това нищо не е. Трябва да чуеш как ми викат моите приятели.

— Никога повече недей да изчезваш така, без да се обадиш! Да не си някакъв самоубиец?

— Нищо ми няма — казах му аз. — Проверявах задната седалка всеки път, когато се качвах в колата. И си носех амулета дори в банята.

— Обхватът му е само осем километра — каза ми той.

— О — казах аз.

— Следващия път аз ще ти прережа гърлото.

Дадох му малко време да се успокои.

— Имам нужда от една услуга.

— Честно? Топките ми висят на ключодържателя на шефа, защото ми се измъкна под носа, а сега искаш да ти направя услуга?

— Искам да ти се отплатя, началник. Хайде, това ще се отрази добре на кариерата ти.

Казах му да се обади на приятелчетата си от дирекцията за криминални разследвания и ФБР и да накарат местната полиция да разбере дали на петдесет километра в радиус около „Уест Пойнт“ не пребивава човек на име Джеймс или Джими Едълстън. Да проверят всички хотели, пансиони, квартири и да не забравят къмпингите, защото Едълстън си беше от дълбоката провинция и беше свикнал да живее на открито. А началниците му от ДКР да се обадят в Националната гвардия, за да проверят дали не го издирват и от там.

— Благодаря, че ми каза как да си върша работата — отвърна пренебрежително той. — Този тип е някакъв роднина на пиклата, нали?

— Брат й.

— Искаш да кажеш, че са двама? Мамка му.

— Ако е някъде наблизо, трябва да приемеш, че е опасен.

— Има ли нещо общо с убийствата, или просто се опитваш да разбереш дали пикаенето по лицата на хората е семейна черта?

— Може би и двете. Може би той има мотив да убива адвокати.

— Ще ми кажеш ли какъв е този мотив?

— Приятен ден, началник — отговорих аз, прекъснах връзката, излязох навън и се качих в моя приус.

Понякога можете да надушите кога идва финалът. Погледнах си часовника. Оставаха ми само осемнайсет часа, за да разкрия едно убийство, което десетки следователи не бяха успели да разкрият след два месеца разследване. Не беше проблем.

Но имах чувството, че на гърба ми вече е нарисувана една голяма мишена. Нещо ми подсказваше, че току-що се бях превърнал в следващата цел на убиеца.