Брайън Хейг
Нощната смяна (23)

23

Следващата ми задача беше да се обадя в старата си работа, и по-конкретно на Лайла, специалистката по сигурността на рецепцията, която само се преструваше на секретарка, а имаше пистолет в най-горното чекмедже на бюрото си, черен колан в биографията си и сигурно знаеше десет различни начина да убие човек със сусамово семе. Беше доста привлекателна и щастливо омъжена, но обичаше да флиртува, както и аз, така че двамата бяхме интересна двойка в онази сграда, пълна с кисели бюрократи.

Представих се и Лайла се изхили.

— Дръмънд? Дръмънд…? Съжалявам, името ми е непознато. Той е изтрит от паметта на човечеството. Вече не съществува.

— Не знам за какво говориш — отвърнах аз, като се преструвах на невинен.

— Наистина ли, Шон? Когато дойдох на работа тази сутрин, на бюрото ми имаше едно доста недвусмислено формулирано нареждане, че са ти отнели достъпа до поверителна информация и ако се опиташ да влезеш, трябва да те напляскам.

— Шегуваш ли се?

— Споменах ли, че нареждането беше подписано от Филис? Според мен тя се е пошегувала за последен път някъде през двайсет и трета година.

— О — казах аз.

Лайла се засмя, помълча малко и заяви:

— Наистина ще ми липсваш тук.

— Имам нужда от една услуга — съобщих аз.

— Ами не знам. Името ти вече е в черния списък. Не искам да си имам неприятности с полицията на мисълта.

— Трябва ми само един телефонен номер. На Маргарет Мартин.

— Къде работи?

— Някъде в двореца на загадките. Коя дирекция отговаря за мъченията?

— Дирекцията по професионална етика? — предположи тя и се изкикоти.

— Не толкова страшни мъчения — уточних аз.

— Сигурно няма да имам неприятности, ако просто ти дам един телефонен номер, нали така? — Не отговорих нищо на това съмнително твърдение, така че Лайла пропя: — Задръж малко.

Задържах, докато тя провери номера.

— Ето го — каза след малко Лайла. — Работи в дирекция „Операции“. Длъжността й се води директор „Външни услуги“.

— Външни услуги? — повторих аз. — Така ли казват в ЦРУ на изтръгването на нокти и играта на пинг-понг с топките на хората?

— Престани, Шон. Знаеш много добре, че не се занимаваме с такива неща.

Не, никога, помислих си аз. Вместо това карате някой друг да сваля панталоните на хората и да си играе с онези им работи. Но не го казах на глас, разбира се. Само уточних:

— Не, вие просто вежливо ги питате кой възнамерява да бомбардира Ню Йорк и после чакате търпеливо, докато ви отговорят.

— Е, понякога мъжката памет работи по-добре след ритник с коляно в топките. Поне при мъжа ми е така. И какво, да ти давам ли номера или не? — Лайла ми продиктува номера и аз го записах. После тя ме предупреди: — Внимавай, Шон. Ядосал си някои много влиятелни хора.

Благодаря, че ми каза, Лайла.

— Като стана дума, познаваш ли някакъв тип на име Хелнър? — попитах аз.

— Марк Хелнър? Естествено, по едно време работехме заедно.

— Разкажи ми за него.

— Ами той е нисък, дебел и неприятен и…

— Това го знам.

— Вече сте се запознали, така ли? Е, точно се канех да продължа с много коварен, брутално амбициозен и абсолютно безмилостен. И делови — той е точно от онези хора, които се усмихват, докато изпращат товарен вагон с военнопленници в лагер… или, ако искаш да ти дам един друг пример, които могат за една нощ да ти отнемат разрешителното за работа със секретни материали и да зачеркнат кариерата ти. Надявам се, че не си го ядосал.

— За него трябва да се тревожиш, Лайла. Все пак говорим за мен. Майките плашат децата си с големия лош Шон.

Настъпи особено дълга пауза, после тя заяви с подчертано неутрален тон:

— Аха. Ами все пак се пази. Хелнър не играе честно.

— Добре — отговорих аз, затворих и се замислих какво да правя сега.

Реших да започна с кратък преглед на всичките си проблеми — или, както би казал някой не толкова циничен по природа човек, всичките дребни предизвикателства, с които трябваше да се справя.

На първо място, там някъде все още имаше някой, който сигурно се опитваше да ме убие. Не беше отбелязан никакъв напредък в разкриването на самоличността на убиеца; поне засега единственият признак за прогрес беше фактът, че събираха труповете, които очистваше този тип. Дали отрязаните уши бяха само безобиден опит за сплашване или официално предупреждение, че двамата с Катрин бяхме следващите в списъка на онази с косата? Отговорът на този въпрос не ми се струваше маловажен. Но единствено убиецът го знаеше, а аз не исках да научавам разни неща от него по неправилния начин.

На второ място, ние изобщо не се бяхме разбрали колко виновна — или колко невинна — беше нашата клиентка, нито бяхме изковали защитната си стратегия, която до голяма степен зависеше от това. Разговорите ни с други двама от членовете на нощната смяна показваха, че Лидия е виновна и още как; нещо повече, останалите възнамеряваха да натопят най-глупавия и най-уязвимия сред тях за най-тежкото наказание. Позиция, която Лидия можеше да спечели без никакви усилия. Всички щяха да твърдят, че тя е измислила цялата работа, а те само са я следвали. Когато се стигнеше до присъдите, Лидия щеше да бъде на първо място.

И като че ли това не беше достатъчно, вече имаше и трето — ЦРУ ми беше вдигнало мерника. Аз знаех голямата им тайна, а единствената им надежда да я покрият беше да покрият мен. Можех да си представя срещата, която се провеждаше някъде на високите етажи в централата точно в този момент: Амал Ашад си блъска главата как да се върне в света на мъртвите, а шефовете му се чудят как да пратят и мен самия на онзи свят.

Отговорността да се справи с проблема „Дръмънд“ очевидно се беше паднала на Марк Хелнър и аз си припомних сърдечното и цветисто описание, което ми беше дала Лайла за него: безмилостен, брутално амбициозен и не играе по правилата. Според мен Лайла има вярна преценка за хората — все пак харесваше мен, нали така? — така че нямаше да е загуба на време от моя страна да се притеснявам за Хелнър. Да ми вземе пропуска за ЦРУ със сигурност не беше единственият коз в доста широкия му ръкав. Както обичат да казват нашите приятели от мафията, най-добрите свидетели са мъртвите свидетели.

И на последно място, макар и не по значение — Катрин. Милата Катрин. Дали я обичах? Въпреки нейния характер, който беше в състояние да ме подлуди, и нашето пъстро и напрегнато общо минало, отговорът беше положителен. Бях почти сигурен, че я обичам. Но беше ли достатъчно, за да се оженя за нея? Беше съвсем друг въпрос. Тя не ми беше дала ултиматум, а по-скоро беше дала ултиматум на себе си, но в този случай това беше, общо взето, едно и също.

И така, какъв беше най-лошият вариант? Можех да загубя делото, да загубя Катрин и да загубя живота си — като трите неща съвсем не се изключваха помежду си. А най-добрият? Ами… можех да спечеля делото, да надживея убиеца и все пак да свърша с доживотна присъда. С други думи, дали Шон и Катрин бяха в състояние да забравят цяло десетилетие отровни спорове и конкуренцията на всички останали хора в живота си, за да изградят един щастлив брачен съюз? Не ми звучеше много обещаващо. В интерес на истината, звучеше ми по-скоро като сюжет на някакъв особено лигав сапунен сериал — или като рецепта за взаимно убийство.

Както и да е, засега отблъснах тази тревожна мисъл, за да се съсредоточа върху един по-належащ въпрос, а именно, защо от ЦРУ си бяха направили труда да инсценират смъртта на Амал Ашад? Очевидно, за да скрият и/или да прикрият следите от нещо, което бяха направили. Но какво? Каква можеше да бъде тази толкова голяма и толкова опасна тайна, за да си заслужава такова усилие?

И, в по-егоистичен план, дали моята любима институция — армията на Съединените щати — беше замесена? Сега, след като със собствени усилия се бях превърнал в персона нон грата в ЦРУ, моментът ми се струваше подходящ да помисля дали все още имам къде да се върна на работа. Като се имаше предвид мълчаливото одобрение от страна на армията в тази конспирация, може би по-скоро не. В ЦРУ са генетично предразположени към конспирациите. Но в армията не е така. На първо място, армията просто е твърде некомпетентна и тромава, за да се занимава с конспирации. Както се казва, интелигентността и униформата не вървят ръка за ръка. А и самият факт, че армията понасяше всички неприятни последици от цялата афера, говореше за това, че не го прави доброволно — или, както бях започнал да откривам, дори не бе знаела, че ще й се наложи да го прави.

Не, помислих си аз, армията беше прецакана от ЦРУ. Амал Ашад беше докаран, за да им помогне, но след като помощта му беше станала твърде опасна, а скандалът вече се беше разразил благодарение на информацията, изтекла към Мелвин Креймър, от ЦРУ се бяха стреснали и бяха оставили армията сама да опере пешкира.

Защото, ако се вярваше на Дани Елтън, именно Амал Ашад беше сивият кардинал зад всички извратени лудории на нощната смяна. Което със сигурност беше сериозно провинение, но дали наистина беше толкова срамно и скандално, че да оправдае организирането на така сложна измама с единствената цел да скрие неговата роля? Може би. Човек никога не бива да подценява докъде е готова да стигне една обществена институция, за да избегне евентуалния скандал. Но инстинктите ми подсказваха, че тук има и нещо повече. С каквото и да се беше занимавал Ашад, то беше далеч по-зловещо и съдбоносно от това да насърчава няколко войници, лесни за манипулиране, да вършат лоши неща под булото на мрака.

Съсредоточих се върху тази мисъл. Каквото и да беше това нещо, защо ЦРУ просто не бяха отписали Ашад и не го бяха оставили да поеме цялата вина? Можеха да го представят на медиите и разследващите комисии в Конгреса като агент, на когото преди е можело да се разчита, но той се е пречупил и е излязъл извън контрол, да изгорят всички документи, които уличават други служители на ЦРУ, и да следват любимия си девиз: „Отричай до последно“. С други думи: какво беше това нещо, с което самият Амал Ашад държеше ЦРУ?

Ако можех да си отговоря на този въпрос, тогава и Шон Дръмънд щеше да държи ЦРУ за топките. А с големите институции е същото, както и с хората: ако ги държиш за топките, те ще те последват и със сърцата, и с умовете си.

Само преди четири дни седях в бара на един офицерски клуб и не ме занимаваше нищо друго, освен въпроса как да вкарам в леглото си една симпатична преподавателка. Сега се бях забъркал в цял куп сюжетни линии и всяка една от тях — или всичките — можеха да се окажат опасни за кариерата, да не говорим за здравето на любимия ми герой. Мен самия.