Брайън Хейг
Нощната смяна (15)

15

Лидия вдигна очи към нас и се усмихна. По някаква необяснима причина изглеждаше забележително здрава и щастлива, а страните й бяха изненадващо румени за човек, който е прекарал зад решетките по-голямата част от последните два месеца. Приличаше ми на някого, но не можех да се сетя на кого.

Катрин заобиколи масата и я прегърна, а после двете отново си залепиха по една въздушна целувка на бузите, докато аз сковано останах на мястото си. Подполковниците не се прегръщат и не се целуват с ефрейтори, освен ако не държат да ги обвинят в сексуален тормоз. В същия дух от адвокатите и клиентите им се очаква да спазват известна дистанция — както физически, така и емоционално. Не бях сигурен какво точно ставаше между Катрин и Лидия, но каквото и да беше, миришеше на неприятности.

Накрая всички седнахме и Катрин попита Лидия:

— Как се чувстваш?

— Добре. Но все още ми е много скучно.

— Как мина срещата с психиатъра?

— Добре, предполагам — Лидия изглеждаше така, все едно имаше нещо друго наум, защото сви устни. — Но ми задаваше много странни въпроси — добави тя.

— Обичайно е, Лидия. Имаше ли нещо конкретно, което те притесни?

Лидия ме погледна, сякаш изпитваше неудобство да обсъжда такива интимни въпроси в мое присъствие. С най-успокояващия си глас я уверих:

— Всичко е наред, Лидия. Няма да те съдя и всичко, което кажеш, ще си остане само между нас.

В действителност бях готов да я съдя и още как, но Лидия вече беше разкрила толкова много от себе си в онези снимки, че дори не можех да си представя нещо, с което можеше да притесни някой от нас към този момент. След известно време тя се престраши:

— Задаваше много въпроси за секс. Беше странен тип.

— Какви въпроси? — попита Катрин.

— Попита на колко години съм била, когато са ме отворили, и ме накара да му разкажа почти всеки път, когато съм си лягала с някого. — Тя се вторачи в масата, после се поправи: — Естествено, той не го каза така. Използваше всякакви там сложни думи като „коитус“ и „кунилингус“ и прочие.

Сложни? Прехапах устни, за да не се усмихна, когато си представих как на доктора му се беше наложило да обяснява дефинициите на тези по-официални сексуални термини на толкова необразован пациент. Когато пъхнеш А в Б, това е коитус; когато А влезе във В, това е кунилингус. Разбира се, трябваше да се предположи, че Лидия знае азбуката и има някакви познания по анатомия, а това сигурно не беше обосновано предположение. Катрин явно също изпитваше затруднения да контролира изражението си, но запази самообладание.

— Интересуваше ли се от нещо по-конкретно?

Лидия сви рамене в знак, че нищо не разбира.

— Освен това адски се интересуваше и от семейството ми.

— Което според мен също е естествено. Някои психиатри смятат, че всички проблеми се коренят в ранните семейни отношения.

Ако това фройдистко откритие говореше нещо на Лидия, тя не го показа по никакъв начин.

— Мен ако питате, той има нужда от доктор. Пълна откачалка.

Много ясно, Лидия все пак е психиатър. Но човекът не ме интересуваше, така че смених темата.

— Лидия, двамата с Катрин вече говорихме с офицерите в затвора и хората от военното разузнаване. Всички твърдят, че никой не е нареждал на сержант Елтън да измъчва или да тормози военнопленниците.

Тя ме изгледа втренчено, като явно се опитваше да реагира на внезапната смяна на темата, а после отговори много обидено:

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Напротив, ти…

Глупостта й започваше да ми лази по нервите, така че няколко пъти си поех въздух, за да се успокоя.

— Припомни ми. Какво точно ви наредиха да направите?

За съжаление, мисълта й все още беше фиксирана върху онова, което бях казал току-що.

— Никой никого не е измъчвал — настоя тя, като вече звучеше готова да се разплаче от обида.

Без да обръщам внимание на тройното отрицание, аз попитах:

— А ти как би го нарекла?

— Просто се забавлявахме.

— Забавлявахте се?!

— Никой не е пострадал. Просто си играехме. На никого нищо лошо не сме направили.

В действителност някой беше пострадал и още как. Пашаси беше мъртъв.

— Просто си играехте? — повторих аз.

— Точно това казах. Много от онези затворници се забавляваха също толкова, колкото и ние.

Хвърлих един поглед на Катрин, но тя се преструваше, че не се притеснява от изкривената логика на Лидия. Не откъснах поглед от нея и Катрин най-сетне зададе въпрос, макар и неохотно:

— Защо казваш това, Лидия?

— Защото е вярно, Катрин.

Лидия вече се цупеше с всичка сила. Беше скръстила ръце на гърдите си като ядосано малко момиченце, което всеки момент ще избухне в рев.

— Мъжете плащат луди пари, за да гледат стриптийзьорки. А онези иракчани гледаха колкото си искат. При това без пари. Нищо не им струваше.

След като Катрин не отговори на това абсурдно логическо разсъждение, Лидия продължи:

— Имам предвид, че те бяха в затвора и умираха от скука. Мога да ви кажа, че ни се кефеха.

— Кефеха? — повторих аз. — Имаш предвид, че им харесваше?

— Имам предвид, че се надървяха и свършваха навсякъде.

— О — казах аз.

— Така че, да, ако ме питате, със сигурност им харесваше, по дяволите — настоя Лидия.

Нямаше смисъл да спорим. Лидия очевидно беше от хората, които много трудно можете да разубедите, след като си намислят нещо, а в нейния случай беше направо невъзможно, защото не беше в състояние да мисли за повече от едно нещо. Въпреки това я предупредих:

— Може и да смяташ така, но недей да го казваш в съда.

— Защо не? Когато мъжете се надървят и свършат, това не означава ли, че си прекарват страхотно?

Наистина ми се искаше Катрин да се оправи с тази абсурдна сексуална логика — по женски, така да се каже, — но когато я погледнах, тя явно беше твърде заета да се забавлява с изражението на моето лице. И все пак някой трябваше да го направи, така че аз казах:

— Вие насила сте докарали тези мъже до състояние на възбуда, Лидия. Те не са участвали по своя воля и от техните лица на снимките може да се съди, че със сигурност не са се забавлявали. Много от тях изглеждат ужасени от онова, което им се случва.

Лидия продължаваше да ме гледа неразбиращо, така че аз се опитах да й обясня:

— Технически погледнато, вие сте ги изнасилили. Вероятно сте ги изнасилили и в юридическия смисъл на думата. Ако извадиш благовидния аргумент, че случилото се е било също толкова приятно за тях, колкото и за вас, все едно каниш обвинението да задълбае в този въпрос и да те очерни пред съдебните заседатели. — С последна надежда да сменя темата я попитах: — Виждала ли си лично капитан Уилборн или офицерски кандидат Ашад?

— Аха.

— Кога?

— Ами… Ашад сигурно съм го виждала един-два пъти.

— Добре, къде?

— В затвора.

Да накарате това момиче да ви даде директен недвусмислен отговор беше като да се разправяте с цяло стадо политици.

— Бъди по-точна, моля те. Имам предвид, къде в затвора?

— В нашето крило. Той идва при нас един-два пъти.

— През нощта или през деня?

— Нали вече ти казах, че не съм ходила там през деня?

— Добре. Значи е било през нощта?

Лидия ме погледна така, все едно аз бях този, който схващаше бавно.

— Да де. — Тя се поколеба и добави: — Спомням си, защото веднъж дойде, докато провеждахме СО. Но той не каза нищо и нищо не направи. Просто си стоеше там, в един ъгъл. И погледа малко.

Хвърлих поглед към Катрин.

— А спомняш ли си какво точно правихте през онази нощ?

— О… ами да, съвсем добре си спомням.

Вече беше някакъв напредък.

— Защо си го спомняш толкова добре?

— Ами имаше един джихадист, който много изоставаше от програмата. А един от другите джихадисти говореше английски съвсем сносно, така че каза, че този тип бил много образован. Някакъв професор от университета, много надут. Тогава Дани ни каза, че трябва да го пречупим.

— Защото е бил образован?

— Не… не точно. Защото всички останали гледаха за пример от този тип, нали разбирате… Сигурно защото е бил толкова образован и прочие. Всеки път им мърмореше нещо на иракски и разваляше цялата работа. Така и не разбрахме какво им казваше, но явно беше нещо да не ни се дават.

— Значи Дани е решил да го пречупите. За да го накара да престане да се съпротивлява, нали така?

Тя бързо кимна.

— Както и да е, онази нощ го вързахме на един стол и старата Джун му се качи и му извъртя такъв танц, че и петел да беше, щеше да припадне. Дани беше пуснал музика и Джун, казвам ви, се въртя сигурно десет минути върху него и… ами нищо. Странна работа. Онзи иракчанин просто си седеше с една странна физиономия — нали се сещате, все едно му е скучно или всичко това е някакъв голям майтап, или нещо подобно. — Лидия клатеше глава, като си припомняше онази нощ. — Джун слезе от него и ни каза, че дори не се е надървил.

— Някои мъже се контролират по-добре от други.

— Не, не беше така. Трябва да ви кажа, че когато Джун се съблече и започне да се върти, всеки чеп на света ще стане на резачка.

Тя ме погледна, за да провери дали разбирам за какво говори.

— Разбирам — казах аз.

Резачка?

— Затова Дани се обади на началник Ашад и го попита какво да правим сега. А този Ашад беше много умен тип. Той казал на Дани, че може би гледаме на проблема от обратната страна.

— И какво стана после?

— Ами около пет минути след това пристигна Ашад. А дотогава Дани вече беше подредил един друг затворник и го накара да се съблече, да се качи на скута на професора и да започва да се върти и да танцува. И гледай ти — на онзи професор… ами вече не му беше смешно. Щеше да си пръсне гащите.

— Значи е бил гей?

Тя усърдно кимна и широко се усмихна.

— Същински педал. — Лидия реши да завърши разказа си, като ме информира: — Сега, аз нямам нищо против педалите, но нищо чудно, че Джун не можеше да му го вдигне.

— Да, нищо чудно. И какво се случи след това?

— Ами това беше краят на СО за тази вечер, така че Дани ни каза да прибираме всички обратно по килиите. Обаче после се оказа, че иракчаните никак не си падат по педалите, защото на следващата вечер, когато изкарахме този тип от килията му, беше жестоко пребит. Имам предвид, че останалите джихадисти… ами бяха го натупали здравата.

Тя помълча, после много доволно добави:

— След това вече нямахме никакви проблеми с него.

— И Ашад е станал свидетел на това?

— Нали ви казах, че беше там? Не каза нищо, все едно просто ни проверяваше как се справяме. Добър офицер.

— И това беше единственият път?

— Имаше и още един. Почти съм сигурна, че беше той, но не мога да се закълна или нещо подобно.

— Кога се случи?

— Почти към края и вече беше много тъмно. Аз бях много заета, но видях един силует. Беше застанал в сенките, нали се сещате, и ни гледаше много внимателно.

Както си спомнях от снимките, „почти към края“ означаваше, че Ашад е станал свидетел на някои от най-ужасните унижения.

— Видя ли му лицето?

— Не точно… но съм почти сигурна, че беше той, имам предвид Ашад. Онзи силует, който видях, беше много слаб в кръста и с много широки рамене. Точно като Ашад.

— Има ли някаква друга причина да смяташ, че е бил той?

— Май да. Защото Дани непрекъснато поглеждаше натам, сякаш имаше някой, на когото искаше да направи добро впечатление. Дани много уважаваше този арабски офицер.

— Но може да е бил и някой друг? — намеси се Катрин.

Лидия комично се навъси, докато обмисляше въпроса.

— Катрин, нали ти казах, че не мога да се закълна?

— Да, точно така каза — съгласих се аз, за да избегна поредния пристъп на цупене. — Видя ли го някой друг от твоите хора?

— Май ще трябва да питате тях.

Бързо смених темата:

— Случвало ли се е да давате от „специалното отношение“ на генерал Пашаси?

Понякога в разговора с клиентите подобна внезапна и неочаквана смяна на темата може да предизвика полезна реакция — например да кажат истината, — но умствените процеси на Лидия бяха толкова летаргични, че не бях оптимист в това отношение. Внимателно разгледах лицето и очите й, докато мислеше по въпроса, и точно както очаквах, мина доста време, докато думите ми преминат през ушния канал, пробият си път през задръстената й глава и потънат в дълбините на мозъка й. И точно в този момент изражението й бързо се промени от изненада до нещо, което приличаше на тревога, преди да се върне към обичайното й състояние на притъпена бдителност.

— Не. Никога не сме правили СО с него — каза тя абсолютно убедено.

— Сигурна ли си?

— Нали това казах?

— Срещали ли сте се с него? Под каквато и да било форма?

— Не знам. Може и да се е случвало, предполагам. Ние така и не разбирахме как се казват, нали се сещате? — Лидия помисли и добави едно особено неудачно пояснение, което се надявах да не повтори в съда: — За нас всичките бяха просто месо.

— Е, Пашаси е бил по-възрастен, на шейсет и няколко. Спомняш ли си да сте имали работа с по-възрастен господин?

— Повечето от тях бяха по-възрастни от мен.

Вярно беше. Извадих снимката на генерала от куфарчето си и я вдигнах пред Лидия, така че да я види.

— Това е генерал Пашаси. Не бързай, разгледай го и ми кажи дали си го спомняш.

На лицето й отново се изписа някакво странно изражение и тя разтърка слепоочията си.

— Май не, струва ми се — каза Лидия и след още една мъчително дълга пауза добави: — Но не съм сигурна.

— Много е важно, Лидия. Влизала ли си в неговата килия след смъртта му?

— О… не, със сигурност не съм. Няма начин.

— Сигурна ли си?

— Защо питаш?

За да те дразня.

— Защото има голяма вероятност да ти зададат същия въпрос в съда и двамата с Катрин трябва да сме сигурни, че не съществува нищо, което да те свързва с генерала или да сочи, че си била замесена в смъртта му.

— Ами нямах нищо общо с нищо подобно.

Катрин й зададе още няколко въпроса — дали Лидия беше чувала някои от останалите да обсъждат убийството му и така нататък, — а после направи и още няколко уточнения.

Лидия завърши със следните думи:

— Те вече имаха всички снимки и прочие, така че ми се струваше тъпо да се опитваме да отричаме какво сме направили. Аз и без това не бих отричала, в никакъв случай. Аз даже се гордея. Имам предвид, че много от онези джихадисти казаха на разузнавачите всякакви работи. Ние спасявахме животи. Помагахме да спечелим войната.

Странното беше, че тя като че ли си вярваше. Хрумна ми една забавна мисъл — представих си Лидия след петдесет години, седнала на люлеещия стол, обградена от куп внучета, които я гледат с отворена уста, и любопитният Били-Джо я пита: „Какво точно прави ти във войната, бабо?“. Е, момче, запуши си ушите, защото баба ти е дала всичко от себе си.

Погледнах към Катрин; засега и двамата нямахме повече въпроси към Лидия. Но беше голямо облекчение да потвърдим, че няма от какво да се страхуваме по отношение на убийството на Пашаси — нито от дирекцията за криминални разследвания, нито от Лидия. Сбогувахме се с нея и излязохме в коридора.

След като се отдалечихме достатъчно, за да не се чуваме, аз се обърнах към Катрин.

— Преди процеса ще трябва да направим една сериозна репетиция.

— Не съм сигурна.

— Катрин, тя си мисли, че е била домакинята на най-страхотното парти, а гостите са се забавлявали като за световно. Мисли си, че няма проблеми някой мъж да бъде принуждаван да изпита оргазъм. Според нея Чичо Сам й дължи една голяма прегръдка и може би един-два медала в добавка. И това са само онези идиотски самозаблуди, за които знаем със сигурност.

Катрин не отговори дълго време. Най-сетне ме попита:

— Можеш ли да измислиш някакъв начин как тези снимки да изчезнат?

— Не го ли обсъдихме вече?

— Припомни ми какво си казахме.

— Съгласихме се да изберем най-ужасните и да представим искане към съдията да бъдат изключени като веществени доказателства, защото са излишни и в ущърб на обвиняемите. Не си играй игрички с мен, Катрин.

— Значи не смяташ да атакуваш всички снимки?

— Какво искаш да кажеш?

Вече вървяхме между колите. Тъй като бяхме на територията на военна база, на целия паркинг имаше само един приус — една-единствена идиотска жълта машина сред всички пикапи, джипове и евтини седани. Нахлупих фуражката си по-ниско над очите, като се надявах никой да не ме види как отивам към това нещо. Катрин продължи:

— Съдебните заседатели ще видят достатъчно снимки, за да се убедят във вината на Лидия. Не можем да го избегнем. Но и ще чуят от самата нея доколко е била неспособна на сериозна морална преценка. Мисля си да я изправим на свидетелското място. Може би единственият ни шанс е да я изкараме заблудена идиотка.

— Ужасна идея.

— Знаех си, че ще кажеш така.

— Катрин, аз…

— Шон, наистина не съм в настроение да спорим сега.

Е, желанието на Катрин се изпълни, защото точно в този момент стигнахме до колата и каквото и да се канех да кажа аз, се изпари без следа.

Първото, което забелязах, беше счупеният прозорец от страната на шофьора — беше напълно строшен, все едно някой го беше разбил с лост или чук. Второто бяха двете човешки уши по средата на седалката на шофьора — два леко сбръчкани органа, отделени от човешка глава, които просто си седяха там.

С едната си ръка сграбчих Катрин за рамото и я съборих на асфалта, а с другата се протегнах зад гърба си, под униформата, и извадих автоматичния си пистолет .45 калибър.

Огледах се за миг, за да проверя дали някой не ни наблюдава, после измъкнах от джоба на панталона си амулета, с който ни беше снабдил началник О’Райли, и го стиснах с всичка сила.

Минаха четири минути, преди при нас да пристигне екип за бързо реагиране, които ми бяха достатъчни да си задам някои много добри въпроси. На кого бяха тези уши? И какво правеха в нашата кола?