Брайън Хейг
Нощната смяна (1)

1

Една привлекателна жена застана до моята маса и попита:

— Може ли?

Вдигнах поглед към нея и отговорих доста категорично:

— Не, не може.

— Но ти си сам.

— Не, мястото е заето.

Жената не чу какво й казах или нарочно се направи, че не ме е чула, и се настани невъзмутимо на стола срещу мен. После мълчаливо отпи от бирата си.

— Махай се — казах й аз.

Този път жената със сигурност се направи, че не ме е чула.

— Дамата, с която съм на среща, отиде да си напудри носа — съобщих аз, което си беше самата истина. После размислих и добавих нещо, което не беше съвсем самата истина: — Освен това има разрешително за носене на оръжие и си пада малко нещо психопат.

Натрапничката се засмя.

Бяхме в офицерския клуб във Форт Майър, щата Вирджиния, и по-точно в бара в подземието на офицерския клуб, или още по-точно, в евтината и минималистична имитация на стар английски пъб, която се намираше там. Натрапничката беше облечена с тесен червен костюм с панталон, който отиваше на дългата й черна коса, изумруденозелените очи, бледата кожа и изящното тяло на балерина; по една случайност аз пък бях с най-елегантните си цивилни дрехи — син вълнен костюм, вратовръзка на червени и сини райета и колосана бяла риза, — които съвсем не отиваха на обстановката.

Хората около нас носеха униформи и бяха предимно старши офицери от армията, няколко генерали и повече от няколко полковници и майори. Освен това бяха все мъже с посивели или посивяващи коси, които тихо разговаряха на сериозни теми и не бързаха с питиетата си. Всички, с изключение на посетителите на съседната маса, които пиеха по-амбициозно и по-шумно и бяха по-млади офицери: лейтенанти и капитани с пагони, които издаваха принадлежността им към Трета пехотна дивизия — или както сами се наричаха, „Старата гвардия“.

По-младите офицери вече не откъсваха очи от жената на моята маса.

— Тези изглеждат достатъчно навити — отбелязах аз и понечих да се изправя. — Нека да те запозная…

Тя ме хвана за ръката.

— Чакай, не ти ли дадох номера си? — попита ме тя, без да се старае да говори по-тихо.

После отговори на собствения си въпрос, още по-силно:

— Естествено, че ти го дадох.

— Така ли?

— Сигурна съм, че го оставих на нощното ти шкафче последния път, когато се видяхме.

— Не си спомням.

— Не си спомняш?

Офицерите от масите наоколо също бяха започнали да се обръщат към нас. По една случайност Катрин Карлсън е състудентка на вашия разказвач от Юридическия факултет в Джорджтаун и, както става ясно от настоящия ни разговор, понякога може да бъде адски досадна.

Двамата бяхме работили заедно по един военен процес преди няколко години в Корея. Процесът беше истинско юридическо и емоционално мъчение, взривоопасен от гледна точка на общественото мнение и, сякаш това не беше достатъчно, във връзка с него се бяха опитали да ме застрелят.

Но Катрин е страхотен адвокат. Тя е интелигентна, безмилостна, маниакално амбициозна и когато реши, а тя го решава в повечето случаи, може да бъде агресивна и опасно манипулативна. Освен това е истинско левичарско страшилище и гореспоменатия последен път, когато се видяхме, аз лежах в болницата с куршум в стомаха. Куршумът не беше изстрелян от самата Катрин; но ако не беше тя, нямаше да се озове в стомаха ми.

Станах от масата и отидох на бара, като си взех питието: скоч с лед. Барманът, който имаше обветреното лице и суровата къса подстрижка на армейски сержант и явно работеше тук на хонорар, ме видя и подхвърли:

— Май имаш проблеми с жените, приятел.

— Как позна?

— Две мацки едновременно — каза той и забърса бара с един парцал. — Мен ако питаш, това вече е проблем.

Аз му отговорих по мъжки:

— Справял съм се и с повече.

Той се засмя. После кимна към Катрин.

— Честно да ти кажа, тази по̀ ме кефи.

В действителност на подходящо осветление Катрин изглежда не просто хубава, а направо красива по онзи начин, който често се определя с термина „ангелски“. Предполагам, че точно затова хората остават толкова изненадани, когато им строши капачките на коленете.

— Тя е дяволът в човешки образ — уведомих го аз.

Барманът отново се засмя. Защо никой не ме приемаше на сериозно?

Отпих от скоча си и продължих да държа под око огледалото зад бара, в което виждах едновременно Катрин на масата и вратата на дамската тоалетна.

Дамата в тоалетната се казваше Джули Дюбоа и двамата бяхме на първата си среща след три седмици невъздържан флирт. Аз съм почти на четирийсет години, а Джули е на около трийсет. Тя е редовен университетски преподавател с докторска степен по английска литература, блестящ ум, руса коса и сини очи. И е доста привлекателна, макар че това няма никаква връзка с темата.

От цяла седмица очаквах тази среща; наистина нямах търпение да разбера какви са вижданията на Джули по отношение на повсеместната употреба на подчинителни изречения в творчеството на Марсел Пруст — една литературна мистерия, над която явно не мога да спра да си блъскам главата… и, да, Джули също не повярва на това. Но според мен мъжете, които излизат с жени само заради външния им вид, са истински свине.

И все пак не мога да пропусна факта, че Джули има забележителни крака.

Барманът наруши мълчанието, като кимна в другата посока:

— Естествено, и другата също си я бива. Имам предвид, онази русата.

— Тя е много интелигентна — уверих го аз.

— Аха. Е… това също е важно. Във всеки случай, има страшни крака.

Барманът явно беше поредният широкоскроен мъж с модерни разбирания.

Вече се канех да го помоля да ми налее още едно, когато той се насочи към джубокса и малко по-късно от колоните се разнесе гласът на Стивън Стилс, който се дереше, че „трябва да обичаш тази, с която си“. По някаква причина тази песен се пуска във всеки офицерски клуб, в който съм бил през живота си, и двама лейтенанти с розови бузи на съседната маса толкова се развълнуваха от нея, че започнаха завалено и фалшиво да припяват, докато киселият старши офицер с тях не им се тросна и те не млъкнаха.

Голям купон.

Когато бях по-млад, тези барове бяха съвсем различни — в някои отношения бяха по-добри, а в други, предполагам, не. Тогава имаше малки подиуми, на които се извиваха полуголи момичета, изпиваше се достатъчно евтин алкохол, за да се потопи военноморският флот, и въздухът натежаваше от толкова много дим на цигари и пури, че все едно се беше водило артилерийско сражение. В петък вечер имаше специална програма — разюздани вакханалии, в които пияни лейтенанти имитираха кацане върху палубата на самолетоносач, като използваха вместо нея няколко маси, подредени една до друга и залети с бира, а почерпени полковници се качваха на сцената при момичетата с препаски, пискюли на зърната на гърдите и съблазнителни усмивки.

На горния етаж, където беше трапезарията, офицерите се държаха като истински джентълмени и водеха възпитани разговори със семействата си около масата за вечеря; под тях, в тъмния бар, властваха варварите.

Над входа нямаше табели с надпис „Яж, пий и се забавлявай, защото утре може да умреш“; въпреки това атмосферата беше точно такава и по-висшите военни, които вече бяха твърде стари, за да се включат в купона — или твърде спечени, за да поискат да го направят, — се отнасяха към нас с изненадващо безразличие, или може би толерантност.

Но войнствените племена винаги и навсякъде по света имат нужда от ритуали за доказване на своето мъжество. Древните гърци принасяли животни в жертва на боговете си. Маите изтръгвали човешки сърца за своите. Индианците сваляли скалповете на враговете си, за да ги занесат на своите любими.

Като се има предвид всичко това, колениченето пред порцелановите божества в тоалетните на офицерските клубове не беше чак такъв проблем.

А в една смъртоносно сериозна професия, където на раменете на младите мъже насила се стоварваха прекалено тежки отговорности, офицерските клубове бяха последното убежище, където момчетата можеха да се държат като момчета, а по-напредналите с артрита воини можеха да се превръщат обратно в момчета, без никой да им задава въпроси.

Разбира се, нареждането да се въведе равенство между половете във въоръжените сили сложи край на всичко това. Жените офицери не се забавляваха от гледката на разлигавените си колеги, тъпчещи влажни банкноти в прашките на момичетата; предполагам, че опитите на разгонените им колеги да натъпчат банкноти в тяхното собствено бельо им бяха още по-малко забавни.

Времената се промениха.

Днес баровете на офицерските клубове са храм на добрите обноски, в който дори една пуритански настроена възрастна дама ще се почувства у дома си — или, както беше в моя случай тази вечер, една сравнително либерална университетска преподавателка със страшни крака. А днешната армия вече е полово хомогенна, успешно интегрирана въоръжена сила, в която половин милион братя и сестри по оръжие живеят, работят, тренират и водят войни рамо до рамо — един за всички, всички за един, е pluribus unum и съединението прави силата — и ако не се взирате твърде внимателно под повърхността, като нищо може да повярвате на това.

Или поне такава беше партийната линия — защото, макар и в онзи момент все още да не подозирах нищо подобно, на по-малко от пет минути от бара, до който стоях и отпивах от скоча си, в една малка стая беше затворена млада жена, обвинена в престъпления, които заплашваха да преобърнат тази митична утопия, и възмездието за тях щеше да застраши самите устои на военния ред и дисциплина и да срине идеята за благородството на войната, водена в далечна земя. Но по-конкретно, в този момент барманът се върна и щедро допълни чашата ми със скоч. После отново кимна към някого зад мен.

— Явно не видя какво стана зад гърба ти, преди да дойдеш тук, приятел.

След като се убеди, че няма да кажа нищо в отговор на това наблюдение, той ме осведоми:

— Готината блондинка си тръгна.

— Да, наистина съм го пропуснал.

— Аха, и аз това си помислих. Изхвърча от кенефа, все едно бикините я бяха захапали за задника.

Взех си питието и се отправих обратно към масата си и Катрин, която седеше там.

Тя ми се усмихна; аз й се усмихнах в отговор. После спрях да се усмихвам.

— Какво си направила или си казала на Джули в дамската тоалетна?

— Не знам за какво говориш.

— Кажи ми, Катрин.

— Няма нищо за казване. Просто се представих.

— Не, наистина.

— Двете проведохме кратък, съвсем обикновен разговор.

Както вече казах, Катрин е адвокат и не лъже; но след като излезе от нейната уста, понякога истината е неузнаваема.

— Как по-точно се представи?

— Не си спомням… точно.

— Кажи го неточно.

— Мисля, че… Добре де, може и да съм се представила като Катрин Дръмънд.

С тези думи тя спокойно се върна към бирата си, а аз се загледах във футболния мач, който даваха на големия телевизор над бара, защото това беше единственият начин да не я удуша пред толкова много свидетели.

Двамата помълчахме известно време, а аз размишлявах за нашето общо минало, нашето настояще и евентуалното ни бъдеще заедно, което може би включваше и убийство. И определено не включваше тя да стане госпожа Дръмънд.

Макар че бях с цивилни дрехи, аз нося чин подполковник и името Шон Дръмънд и съм бивш офицер от пехотата — командоси, рейнджъри, разузнавателни бригади, специални части и други подобни, — който не успя да избегне няколко куршума и неволно отдаде далака си на своята родина. Тогава не се оплаквах и сега също няма да се оплаквам; хората, които се докосват до смъртта и оживяват, така че да имат възможност да се оплакват, обикновено не се възползват от тази възможност.

В действителност, ако само един от онези куршуми беше попаднал няколко сантиметра по-ниско, Шон Дръмънд нямаше да има нужда от ципове на панталоните си. Беше на косъм. Докато разсъждаваше на глас за моя късмет, докторът от военната болница „Уолтър Рийд“ ме информира:

— От медицинска гледна точка и двата органа не са жизненоважни. Човек може да живее дълго и щастливо и без далак. Но без онази работа животът само изглежда много по-дълъг. Господ те обича, синко.

Амин, докторе.

И така, в днешно време съм военен адвокат и радостен клиент на писоарите, макар че точно в този момент бях изпратен като офицер за свръзка, или даден под наем — или може би прокуден — в един отдел на Централното разузнавателно управление. Нарича се Отдел за специални проекти и макар че това звучи донякъде безобидно, реалната задача на този отдел е да пази задника на директора на ЦРУ от неговите недоброжелатели. А какво правеше гордостта на американските военни съдилища в него, беше по-интересен въпрос, на който все още се опитвах да намеря отговор. Във всеки случай, настоящото ми назначение обясняваше както цивилните ми дрехи, така и цивилното ми отношение към живота.

Единственото, което ми липсваше, беше разрешителното да убивам — но това пък беше добре за някого, сещате се за кого говоря.

Но тъй като световната война срещу тероризма продължаваше с пълна пара, включително и в Афганистан и Ирак, работата беше доста интересна, понякога дори вълнуваща — макар че в ЦРУ най-голямата опасност е да не си умрете от скука на поредната презентация.

Ако трябва да бъда съвсем честен, страдах от известен културен шок. Имам предвид, че шпионите като цяло са окей и се отнасят достатъчно добре с мен; просто не мислим еднакво. Когато видя пирон, аз се протягам за чука. А те се заемат да изучават пирона, да се тревожат какво представлява в действителност и дали не може да бъде превърнат в нещо друго, например в болт или може би във винт, и накрая се заплитат в някакви двойни и тройни игри с него. И доста често става така, че пиронът най-сетне се забива в собствения им задник.

Размишленията ми бяха прекъснати от неканената ми гостенка.

— Иска ти се да ме убиеш, нали?

— Отдавна минахме тази точка, Катрин. В момента мисля къде да скрия трупа.

— Тя не можеше да остане, Шон. Двамата трябва да си поговорим.

Катрин ме погледна в очите и уточни:

— Сами.

— Предпочитам да си пия — отвърнах на нейния поглед и уточних: — Сам.

— Виждам, че не си се променил.

— Ти също, Катрин. Трябва да поработиш върху това.

Тя се усмихна.

— Така ли се говори с любяща съпруга?

— Ако наистина бяхме женени, щях да си сипя отрова в сутрешното кафе.

— Не — каза ми тя. — Аз щях да ти сипя.

— Печелиш.

Да се върнем към мен. През по-голямата част от кариерата си във военното право съм бил прокурор или адвокат в специфични дела, в които жертвата или обвиняемият са били членове на секретни военни поделения. Това обикновено означава хора от специалните части и поверителното естество на тяхната работа изисква съдебните процеси, свързани с тях, никога да не виждат бял свят. Не говорим за наказания без съд и присъда или някакви други подобни ужасии. Не, това са си съвсем нормални военни съдилища с едно-единствено изключение: никога няма да прочетете за присъдата в сутрешния вестник.

Катрин беше вдигнала ръка, за да си поръча още една бира.

— Става късно — отбелязах аз. — Не трябва ли вече да си лягаш?

— Не ти ли липсвах?

— Как можеш да ми липсваш, като не си тръгваш?

— Прозвуча ми като заглавие на кънтри песен.

— Ето ти още едно. Ако телефонът ти не звънне, значи съм аз.

Тя се разсмя.

В интерес на истината „Работата“ — както я наричахме помежду си — наистина ми липсваше. Военнослужещите от специалните части обикновено са по-зрели, по-дръзки, интелигентни и неизменно колоритни. В действителност много от тях са специално обучавани да извършват тежки престъпления и понякога професионалните им умения се пренасят в личния живот, а в такива случаи престъпленията им като цяло са далеч по-фрапантни и коварни от тези на обикновените войници, които най-често извършват обикновени престъпления и оставят след себе си цяла съкровищница от улики, пръстови отпечатъци, нишки от дрехите си, следи от ДНК и прочие. Имам предвид, че много от тях сами си връзват примката на шията — в три екземпляра. Но няма да повярвате на какви неща са способни престъпниците от специалните части, колко лукави, безстрашни и коварни са.

Специалността на Катрин са — или може би бяха — случаите с хомосексуални военнослужещи. За нея това не беше просто работа, а призвание; или поне беше така последния път, когато я видях. Политиката на армията в това отношение се изчерпваше с кратката фраза „Не питай и не казвай“, но Катрин беше истинска хрътка, която беше твърдо решена да използва съдебната система, за да я перифразира, така че да гласи нещо като: „Питай, колкото си искаш; умирам си да ти кажа.“

Левичарите, хипитата и еколозите си закачаха нейната снимка над леглата.

Но когато законите са написани така, че да работят срещу вас, загубата е неизменна част от играта — макар че тя правеше всичко възможно победата на армията да бъде пирова. Хонорарите й се поемаха от една неправителствена организация и за адвокатка, която беше завършила Юридическия факултет в Джорджтаун първа в своя випуск, тя получаваше обидно ниско заплащане без никакви бонуси.

Още малко за мен. Аз съм роден и израснал във военни бази в семейство на военен. Завърших офицерска школа в Джорджтаун, носил съм униформа в продължение на седемнайсет години и както можете да предположите, до голяма степен съм продукт на средата си и на начина, по който съм възпитан — в политическо, културно, социално и всякакво друго отношение.

Картин от своя страна беше родена в планините на Колорадо, беше израснала в комуна, и двамата й родители бяха непоколебими хипита. Тя носеше индиански бижута и дебели гривни, сигурно имаше татуировка на Джони Мичъл над лявата си гърда и… нужно ли е да продължавам?

Затова не беше изненада, че като адвокат започна да се занимава с дела от обществен интерес, нито пък че си избра за мишена такава закостеняла институция като армията: както и повечето други прависти с нейните убеждения, тя посвещаваше всеки час от живота си, в който не спи, в измисляне на нови и нови начини да атакува системата.

А аз по всякакъв начин съм олицетворение на системата.

Отпих голяма глътка от скоча си. Беше малко след девет вечерта; по моите изчисления Катрин сигурно беше пристигнала в базата поне трийсет минути по-рано. Реших да се осведомя:

— Нямаш ли какво друго да правиш в петък вечерта, освен да ми досаждаш?

— Например?

— Приятел? Съпруг? Деца? — попитах аз. — Или това е твърде конвенционално за теб?

— Да не би да ме питаш, по някакъв особено тромав и индиректен начин, дали съм омъжена, или имам връзка?

— Защо би ме интересувало?

— Добре казано. Защо би те интересувало?

На това място би трябвало да отбележа, че винаги бях приемал за даденост — може би донякъде цинично, — че изборът на кауза от страна на Катрин води до интересния въпрос за собствената й сексуална ориентация. Естествено, един съвременен, чувствителен мъж никога няма да зададе този въпрос на една дама. Досега не ми се е случвало да ме обвинят, че съм съвременен или чувствителен, но дори аз нямам такива големи топки.

И все пак, когато една толкова привлекателна, интелигентна и успяла в професията си дама нито веднъж не е била забелязвана в мъжка компания, човек няма как да не се зачуди какво става. Това би било съвсем оправдано, разбира се: нито един човек, който е работил за обвинението в повече от двайсет случая на изнасилвания и други сексуални извращения, не може да запази убеждението си, че хетеросексуалните индивиди заслужават някакво запазено място на пиедестала на сексуалната нетърпимост към останалите.

Но както с изненада научих в Корея, призванието на Катрин не беше продиктувано от биологични, а от философски принципи.

Ако все пак се интересувате, отношенията помежду ни винаги са били чисто платонични, основно заради нейния дръпнат характер, различния ни начин на живот, темперамент, възгледи и, разбира се, гореспоменатата биологическа несъвместимост. А в момента двамата придавахме нов смисъл на взаимоотношенията си на едно съвсем друго равнище.

И не бих казал, че започвахме по най-добрия начин.

В потвърждение на това тя подхвърли:

— Защо мъжете винаги си представят, че всички жени си мечтаят за бяла ограда, две цяло и три деца и тъпия Майло, който да им носи сутрешния вестник в зъбите си?

— Аз не си представям такова нещо. Освен това Майло е много тъпо име за куче.

— Куче? — повтори Катрин. — Майло е съпругът.

Катрин рядко се шегува, така че се засмях от учтивост.

После отново погледнах към екрана на телевизора, на който вървеше футболният мач, а Катрин се върна към бирата си. Никога не съм успявал да разбера за какво си мисли. Отчасти защото, както повечето мъже, аз по принцип не разбирам жените: те имат само един мозък. Освен това най-често съм доста прям и откровен, което върши работата в армията, защото там пагонът на рамото на човека ви казва всичко, което трябва да знаете за него.

Катрин рядко се поддава на емоциите си и макар че има професионална склонност да манипулира хората, в личните си отношения с тях не е интригантка. Но все пак държи картите си така, че никой друг да не ги вижда, а в нейния случай е трудно да се направи разграничение между личния и професионалния живот.

И настоящата ситуация беше идеален пример: въпреки че се бяхме срещнали на обществено място, тя определено имаше нещо наум, но изобщо не бързаше да стигне до него.

— Какво искаш? — попитах я аз.

— Да се успокоиш малко — отговори тя. — Предпочитам да не водим този разговор, докато си ядосан.

— Защо смяташ, че съм ядосан?

— Защото лицето ти е почервеняло, кокалчетата ти са побелели и ръмжиш, докато говориш — обясни ми тя.

После добави:

— Всъщност ти направих голяма услуга. Някой ден ще ми благодариш.

— Няма да има някой ден.

— Виж, Шон, нещата между вас двамата нямаше да завършат добре.

— Мисля, че съм напълно способен и сам да прогонвам жените, с които съм излязъл на среща, Катрин.

Тя се разсмя.

— Така си е. Но тя не беше твой тип.

— И какъв е моят тип?

— Ами… не знам точно за какво си мечтаеш, но съм сигурна, че каквото и да е, ще има гъста козина, копита и ще яде с ръце.

Това явно също беше смешно, защото тя се засмя.

Освен нея се засмяха и двамата капитани на съседната маса, които явно си падаха по подслушването. Ето едно от нещата, които не ми липсват от старите барове в офицерски клубове: лешоядите от дъното на хранителната верига, които се хранят с остатъците от плячката на по-големите хищници.

В този момент Катрин явно реши, че няма да чака настроението ми да се оправи, защото сложи куфарчето си на масата и обяви:

— Няма да го увъртам. Имам нужда от военен юридически съветник.

— Тогава се обади на офицерите за свръзка на военния правен отдел и ги накарай да ти препоръчат някого. Знаеш как се прави, Катрин. Не би трябвало да се налага да ти обяснявам.

— Но аз искам точно теб.

Знаех си, че ще каже това.

— Не — отсякох аз.

— Не искаш ли поне да чуеш какъв е случаят?

— Не. И ако все още не разбираш какво точно имам предвид, ще го кажа още веднъж: не.

— Това не е поредният случай с хомосексуалист, Шон — продължи тя, все едно не бях изрекъл нищо. — Говорим за наказателно дело, при това много сложно. И много важно.

Отпих от скоча си, без да отговоря нищо.

— Не си ли поне малко любопитен?

— Любопитството затри котката.

— Мислех те за корав мъж, а не за някакво коте — усмихна се тя палаво.

Аз не се усмихнах.

— Хайде, нека да ти кажа какъв е случаят.

— Как разбра къде да ме намериш?

Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите. Вместо да отговори на въпроса ми, тя продължи така, както си беше намислила:

— Кой да е военен адвокат няма да ми свърши работа. Трябва ми човек, който е участвал в бойни действия и разбира под какво напрежение живеят хората на ръба. И какво ги кара да се пречупят и да прекрачат от другата страна.

— И си се сетила за мен? Колко мило.

— Виж, ти си добър адвокат. Юридическият ти опит ще ни бъде от полза…

— И…?

— И… освен това ще имаме безценна полза от опитен командос с многобройни медали за проявена храброст в сраженията, който да седи на масата на защитата.

Не бях пропуснал да забележа, че по някаква причина Катрин не беше споменала нито името на клиента си, нито за какво беше обвинен. Но въпреки това ми беше разкрила картите си и не беше толкова трудно да разбера какво става в действителност. Така че отделих малко време да направя няколко лениви предположения и лесни умозаключения. Първо предположение: престъплението беше извършено във военна зона; може би в Афганистан, но по-вероятно в Ирак, където се водеха повече бойни действия.

Второ предположение: ставаше дума за акт на физическо насилие.

И трето предположение: обвиненията бяха сериозни, което обикновено следваше от предишното.

И така, първо умозаключение: заседателите във военния съд щяха да бъдат предимно ветерани с опит в бойни действия — мъже и жени, които бяха участвали в сражения и бяха попадали под вражески огън.

Както и в цивилното правораздаване, подсъдимият военнослужещ може да бъде съден единствено от независими и обективни съдебни заседатели, а това означава, че те също трябва да бъдат военнослужещи. В общия случай войниците са си войници — бурмички в голямата зелена машина, които са взаимозаменяеми помежду си. Но има и случаи, когато това не е така. Когато подсъдимият е обвинен в убийство на бойните си другари или в нарушения на Женевската конвенция — престъпления, които могат да бъдат извършени единствено на бойното поле, — съдебните заседатели трябва да бъдат хора, които са били там и могат да го докажат с пагоните си. Военнослужещ, който не е участвал в реални бойни действия, може да погледне на тях твърде абстрактно и повърхностно в сравнение с такъв, който, подобно на подсъдимия, познава от личен опит миризмата на горяща плът, особения страх и уникалната логика — или по-скоро липсата на такава, — характерни за онези ситуации, в които вашите другари умират навсякъде около вас, а някой се опитва да убие и вас самите.

Всеки адвокат от защитата, който си разбира от работата, ще направи всичко възможно още при първоначалния подбор да изхвърли от бъдещия състав на съдебните заседатели всички онези кандидати, които не са участвали в сражение.

Катрин Карлсън, както вече споменах, си разбираше отлично от работата. Тя знаеше всичко това и несъмнено го имаше предвид в подготовката си. Нито един друг съд в страната не е толкова едноцветен — толкова силно споен от общи вярвания, виждания и навици, — колкото военният.

Колкото и да са добри, цивилните адвокати събуждат дълбоко вкоренени предразсъдъци и подсъзнателно недоверие — те може би имат място в съдебната зала, но очевидно не носят униформа и твърде често поддържат погрешни схващания.

И ако наистина бях прав за военното престъпление или убийството на бойни другари, никак не ми се искаше да бъда на мястото на Катрин Карлсън — жена, цивилна, легендарна с антивоенните си убеждения, — когато се изправи срещу седем ветерани с погледи като стомана, за да ги убеждава в невинността на подсъдимия.

А тя беше права и за другото. Кой да е военен адвокат нямаше да бъде достатъчен, за да наклони везните.

И нямаше нужда да казва в прав текст и още нещо, за което се досещах: всъщност й трябваше само манекен, окичен с медали, който да изглежда на мястото си във военен съд, да спечели симпатиите на съдебните заседатели и да си държи езика зад зъбите.

Но тя трябваше да си помисли по-внимателно — имам предвид, за мен.

Последно, но не и по важност — второ умозаключение: Катрин нямаше да бъде в подземния бар на офицерския клуб във Форт Майър в този късен час в петък вечерта и да подхожда толкова отдалече към въпроса, ако доказателствата срещу нейния клиент не бяха съкрушителни.

Погледнах я в очите.

— Намери някой друг. В Афганистан и Ирак имаше стотици военни адвокати. — Хвърлих поглед наоколо и добавих: — Сигурно ще мога да ти намеря поне един дори в този бар.

Тя ме хвана за лакътя.

— Трябва ми такъв, който е убивал, който познава вкуса на кръвта, който е вземал пленници, загубил е бойни другари и разбира как бойното поле превръща хората в зверове.

Не отговорих.

Този подход нямаше да свърши работа. Тя помълча и реши да опита нещо друго.

— Мисля, че в Корея бяхме добър екип.

Аз се засмях. Още малко за този случай. Всеки подсъдим в армията може да избира между безплатен военен адвокат или — в случаите, в които е готов да плати хонорара му — на цивилен защитник по свой избор. В подобни ситуации обикновено се назначава и военен правист, който да служи като юридически съветник, защото армията е уникална общност, а военните закони имат някои тясно ограничени клаузи и тънкости, неразбираеми за външните хора. Цивилното правораздаване например се гради на тезата, че правата на личността са свещени и стоят над всички останали съображения, например справедливостта; военните закони обаче отговарят на друг принцип — мисията винаги е най-важното нещо, така че, когато е необходимо, нуждите на институцията и изискванията на мисията са от решаващо значение и правата на личността остават на заден план. Или, както се изразяваше първият ми сержант в школата: „Имаш точно толкова шибани лични права, колкото аз ти кажа“. Което означава много малко.

А изводът какъв е — армията не желае осъдените да обжалват с довода, че цивилните адвокати по делото не са знаели каква е разликата между помийната яма и столовата, макар това може би да не е много добър пример.

И по причини, които все още не разбирам, Катрин беше пожелала лично мен за юридически съветник в екипа си, съставен единствено от хомосексуални адвокати — оказа се доста… хм, интересно.

— Клиентът ни беше съвсем доволен от нашата работа — отбеляза тя.

— Ти нито веднъж не ми се довери, не се съобразяваше с юридическите ми съвети и не ми казваше всичко, което знаеш.

— И то никак не ми харесваше.

— Наистина ли? На мен ми се струваше, че ти беше много забавно.

— Нали спечелихме делото?

— Но стреляха по мен.

— И все пак ти оцеля — заяви тя, макар и да не звучеше много щастлива от този факт. — И сега си тук, нали?

— Изгубих осем сантиметра от червата си, в продължение на два месеца се храних само с желе, медицинските сестри бяха злобни и грозни, а клизмите се правеха със студена вода.

— Искаш да кажеш, че вече не си пълен с лай…

— Престани, Катрин.

— Извинявай. Беше тъпо — усмихна се тя и се прекръсти. — Обещавам ти, че този път няма да стрелят по теб.

— Права си. Няма. Защото отговорът ми е „не“.

И това беше всичко. Край на случая. Край на спора и край на Катрин.

В този момент трябваше да стана и да си тръгна, но натрапничката беше Катрин, а един мъж не бива да отстъпва от своята територия, така че аз останах.

Първата ми голяма грешка.