Брайън Хейг
Нощната смяна (32)

32

На рецепцията на ресторанта в хотел „Тейър“ беше същата млада дама.

— Поздравления — явно ме позна тя. — Този път не забравихте да си направите резервация. Гостът ви вече пристигна.

Момичето ме заведе до масата, на която бяха настанили капитан Нейт Уилборн. Протегнах ръка и той я стисна.

— Радвам се, че реши да дойдеш — казах му аз.

— Имах ли друг избор, Шон? Онази озадачаваща бележка, която ми беше изпратил снощи с вечерята, със сигурност предизвика любопитството ми.

Той ме погледна и повтори текста от бележката:

— „Знам, че си ти.“ Какво трябва да означава това, по дяволите? Какво съм аз?

Отпуснах се на един стол и се наведох към него.

— За теб вече не съм Шон, капитане.

— О — каза той.

— Тази вечер имаме официална работа, а не личен разговор.

Той вече си беше поръчал питие и аз забелязах, че освен ако не пиеше скоча си с лимон, в чашата му този път имаше чай с лед. Явно си даваше сметка, че предишната вечер беше допуснал голяма грешка, и не беше в настроение да я повтаря.

— Звучи страшничко — каза ми той. — Да повикам ли адвоката си?

— Със сигурност е твое право, капитан Уилборн. Но в такъв случай ще се наложи да приема, че искаш да скриеш нещо от мен, и тази среща ще се проведе в участъка на военната полиция, след като ти прочета правата, накарам да ти предявят обвинение и ти сложат белезници. — Погледнах го, преди да продължа: — Невинен човек няма защо да се страхува от един обикновен разговор. Можем да го проведем спокойно, докато се храним, или да отидем във военната полиция, където ще бъдеш окован за масата. Ти избираш.

— Няма да го направиш — каза той.

В отговор го изгледах втренчено, без да казвам нищо.

— Мисля, че блъфираш — настоя той.

— Много хора са мислили така и сега съжаляват.

— Нищо лошо не съм направил — обясни той.

— Глупости, Нейт. Всеки е направил нещо лошо. В армията има толкова правила, че дори майка Тереза е виновна за нещо според тях. Единственият важен въпрос е колко точно си виновен.

— Няма за какво да ми предявиш обвинение.

— Може да е така, а може и да не е така. Като военен адвокат по закон съм длъжен в този момент от разговора да те уведомя, че все още не си заподозрян, но и не си съвсем извън подозрение. Което означава, че трябва да говориш с мен.

Той се отдръпна назад на стола си и се замисли върху този юридически парадокс. В действителност човек или не е заподозрян и в такъв случай няма нито нужда, нито задължение да говори с когото и да било, или е заподозрян, а в такъв случай да говори с някого без адвокат е най-глупавото нещо, което може да направи. Но повечето офицери в действителност не са толкова наясно с нюансите и тънкостите на военното право. Точно затова в армията има и адвокати — и точно затова не исках адвокатът на Уилборн да присъства на този разговор.

Въпреки професионалната му биография любопитството взе връх и той не се стърпя:

— И какво точно си мислиш, че съм направил? Аз не съм убил никого.

— Казах ли нещо такова, Нейт? Ще те помоля да не слагаш думи в устата ми, нито мисли в главата ми.

Сервитьорката се появи до масата ни. Поръчах си хамбургер и бира, а за Уилборн поръчах свински карета, без да го питам. Никога не съм смятал, че осъденият трябва да може да избира каква да бъде последната му вечеря. Питието обаче е друго нещо, така че все пак го попитах:

— Искаш ли бира или може би джин с тоник?

— Не, по-добре не.

Сервитьорката се отдалечи и аз продължих:

— Познаваш ли Мелвин Креймър?

— Кой?

— Репортерът, който публикува снимките и сложи началото на скандала.

— А, да, чувал съм името. Не, не го познавам лично. Защо?

— Онзи ден случайно се срещнахме.

— Така ли?

— Да, и аз го попитах кой му е изпратил снимките.

Уилборн положи максимални усилия да не реагира на това разкритие и небрежно ме попита:

— И какво каза той?

Смених темата и го уведомих:

— Освен това прочетох оценките за дейността ти като офицер по времето, когато си служил в „Ал Басари“.

— Тези оценки са секретни — отсече той. — Нямаш право да ги четеш.

— Напротив, капитане, като адвокат, който подготвя защитата на своя клиент, имам достъп до документи, които при други обстоятелства се смятат за неприкосновени. — Поклатих глава, преди да продължа: — Според мен кариерата ти е в много труден момент, Нейт. Началниците ти явно не са те оценили високо.

— Тези оценки не бяха справедливи — тросна се той.

— Така ли? На мен ми се сториха съвсем ясни. Оценката ти за разпитите е на дъното.

— Стандартите им бяха невъзможни. Никой не може да очаква от мен да накарам някакви хора да се разприказват, след като те нямат абсолютно никакво намерение да разкрият онова, което знаят. Както вече ти обясних, при мен идваха най-трудните случаи.

— Но нали точно това е била работата ти, Нейт. Другите войници са били навън, по улиците, и са се сражавали. Другите войници са умирали, защото са ги взривявали и са стреляли по тях. А единственото, което се е искало от теб, е било да накараш затворниците да се разприказват. — Направих кратка пауза, преди да изтъкна: — Ашад явно не се е затруднявал да накара своите хора да си кажат всичко.

— Не ми ги пробутвай тези. Той ги измъчваше.

— Да, но имал резултати. А ти не.

— И аз имах някои успехи.

— Не и според досието, което прочетох, нито според хората, с които говорих — излъгах го аз. — Според един от шефовете ти не си бил в състояние да накараш и канарче да пропее, а радиото е продължавало да мълчи дори след като си го включвал.

— Значи не си говорил с когото трябва.

Отново смених темата.

— Веднъж ми спомена, че ако беше знаел с какво се занимават хората от нощната смяна, си щял да докладваш за действията им по-нагоре, защото е щяло да бъде твой дълг като офицер и ти си щял да го изпълниш с радост. Продължаваш ли да го твърдиш?

— Да, спомням си. Казах го съвсем искрено и оттогава не съм променил мнението си.

— Разполагам с други свидетели, според които ти си знаел за действията на нощната смяна, многократно си молил Ашад да те включи в своите разпити и си побеснял, когато ти е отказал. Дори си го умолявал да споделиш част от неговите успехи.

— Долна лъжа. Но след като Ашад е мъртъв, никога няма да успеем да я разобличим, нали?

Облегнах лакти на масата и се приведох срещу него. Разпитът на заподозрян е психологическа игра и като цяло има две школи как да се процедира. Според едната школа трябва да си изберете един определен инцидент или свидетелско показание и да го атакувате с всички сили, като ровите във всяка подробност в търсене на несъответствия или непоследователност, а след това да обърнете срещу заподозрения собствените му лъжи и преувеличения, докато не се доберете до истината. Според другата школа трябва да го бомбардирате с непрекъснати обвинения, за да разстроите психологическата му защита, да го извадите от равновесие и да внимавате за момента, в който ще се разкрие.

Или според тактическата терминология на армията изборът е между съсредоточаването на всички атакуващи сили на един-единствен фронт или разпръскването на силите на много фронтове едновременно, така че противникът също да не може да съсредоточи силите си за отбрана; в крайна сметка линията на отбраната се пропуква някъде и това е моментът, от който трябва да се възползвате.

Според мен Уилборн разбираше какво правя — атакувах го по много фронтове едновременно и някои от тези атаки не бяха нищо повече от финтове. Но със сигурност си даваше сметка и за друго: че рано или късно ще открия пукнатината.

Продължих в същия дух.

— Има и нещо друго, което ми се струва интересно. Прегледах записките на моя предшественик в това разследване, капитан Брадли Хаузър. Ти познаваше ли капитан Хаузър?

— За съжаление, не сме се срещали.

Почаках един миг, преди да го попитам:

— Сигурен ли си, че това твърдение отговаря на истината, Нейт?

— Не си спомням… не, сигурен съм, че не сме се срещали — настоя той.

— Хм, колко странно.

— Кое е странно?

— Капитан Хаузър е бил много педантичен адвокат. Записките му бяха забележително подробни и точни. Тази сутрин ги четох и открих една бележка, според която се е срещал с теб. Два дни преди да го убият.

Уилборн ме изгледа стреснато.

— Да го убият? Но аз… аз чух, че е загинал в автомобилна катастрофа. Грешно ли съм информиран?

— Появиха се нови следи, които накараха дирекцията да преквалифицира смъртта му като резултат от убийство. Делото отново е отворено и ще се хвърлят всички сили за разкриването на престъплението.

— Така ли? — Той откъсна поглед от мен и сведе очи към вилицата си. — Ами надявам се да го хванат.

— Разследването едва сега започва и, естествено, първо е определянето на мотива. Процесът може да продължи доста дълго. Може да е имал врагове, професионални или лични, или пък да е затънал в хазартни дългове към неподходящите хора. Има толкова много възможности, които трябва да се проверят, че просто се изисква време.

Той упорито гледаше вилицата си и отбягваше погледа ми. Аз продължих:

— Естествено, добрата новина — или лошата — е тази, че убиецът на капитан Хаузър най-вероятно е убил и майор Мартин Уайнстийн. Което би трябвало до голяма степен да опрости задачата за определянето на мотива. Нали виждаш каква е логиката, Нейт?

— Няма откъде да знам, но… според мен връзката не е толкова ясна. Може би Уайнстийн е имал връзка с чужда съпруга, а Хаузър е станал жертва на безразсъден шофьор. Трябва да се внимава с подобни разсъждения, защото могат да доведат до неправилни изводи.

— Да, със сигурност трябва да се внимава — отвърнах аз с цялата неискреност, която заслужаваше неговата забележка. — Както ти казах, Нейт, аз не те смятам за заподозрян, поне засега, но… от известно време се опитвам да конструирам един сценарий в главата си… все още няма нищо определено… и в действителност дори не съм го споделял с никого, но…

— Но какво?

— Ами просто се питах дали ще се съгласиш да споделя с теб идеите си, за да чуя какво мислиш. Някои са наистина откачени, но ти все пак си бил в „Ал Басари“ и се надявам да ми кажеш дали изобщо има смисъл да се разсъждава по тях.

Сервитьорката ни донесе моята бира и хамбургера и неговите свински карета. Към този момент със сигурност трябваше да се е досетил, че съм го надушил; нещо повече, трябваше вече да е съобразил, че е много глупаво да продължава да седи и да разговаря с мен без адвокат. Помислих си, че се опитва да разбере какво точно знам, а единственият начин да го направи беше да си остане в ролята на мишена.

А може и просто да беше гладен.

Безброй пъти се бях озовавал в подобно положение, но истината е, че никога не знаете какво точно се върти в главата на заподозрения, когато започнете да го притискате. Заподозреният е като вълк, който се е хванал с едната лапа в капана на ловеца — дали да се дърпа, да се бори и да се опитва да се измъкне; дали да ограничи щетите, като прегризе собствения си крак и избяга; или да остане в капана и да се опита да изяде ловеца, когато се появи?

Мислех си, че неговата самоувереност като експерт би трябвало да го накара да избере първото. Точно както един професионален играч от отбор по американски футбол знае, че може да хвърли топката по-добре от обикновения човек на улицата, така и Нейт Уилборн се смяташе за несравним в изкуството на разпитите, поне в сравнение с невежа като мен.

Но един опитен съдебен адвокат съвсем не е невежа, а разпитите на свидетели са различни от разпитите, провеждани с разузнавателна цел. Обучението и опитът на Уилборн му помагаха да кара разпитваните да разкриват военните си тайни, но това бяха хора, които вече бяха паднали духом. Фактът на тяхната вина вече беше установен — единственото предизвикателство беше да бъдат принудени да изменят на страната или на съвестта си.

Аз, от друга страна, си изкарвам прехраната, като карам лъжците да кажат истината, като ги принуждавам да разберат, че това е най-добрият вариант за тях и всъщност няма друг изход, освен да си признаят. Разликата не е особено голяма, но при настоящите обстоятелства беше много важна.

Както и подозирах, Нейт взе решението да не прегризе собствения си крак, за да избяга. Щеше да остане, да се дърпа и да се бори да се измъкне от капана. Почти всички правят така, но човек никога не може да бъде сигурен предварително.

В момента, в който сервитьорката се отдалечи от нашата маса, той заяви:

— Ако искаш моето мнение за случилото се, вече ти казах, че нямам никаква представа. Но ако искаш да играем тази игра… добре, нека да играем.

— Не си съвсем точен, Нейт. Ти си бил там. Познаваш всички основни заподозрени и вече ми каза какво предполагаш за извършителя на престъпленията. Нали си спомняш?

— Да, спомням си. Но както сам спомена, бяха само предположения.

Аз отхапах от хамбургера си, а той взе ножа и вилицата и се зае със свинските карета. Ръката му малко трепереше и той полагаше усилия да я контролира — в резултат все едно се опитваше да среже чинията си с трион.

Продължих да дъвча, после подхвърлих:

— Защо не започнем от мистерията с файловете със снимките, изпратени на Мелвин Креймър?

Той вдигна вилицата към устата си.

— Вече знаем от свидетелските показания, че Дани или Майк са направили всички снимки. Отначало и аз предположих, че хората от нощната смяна са имали собствен компютър и са сваляли снимките на него, а после са изпращали файловете на Ашад по електронната поща. Но според техните свидетелски показания всъщност не е било така. В крилото на затвора не е имало компютър. А Дани Елтън е един от онези много рядко срещани американци, които не умеят да използват компютър. Виждаш ли накъде бия, Нейт?

— Не. Обясни ми.

— Вместо да изпращат файловете на Ашад всяка сутрин след специалните си занимания през нощта, сержант Елтън директно е давал на Ашад фотоапарата, който е използвал предишната вечер. Единственият компютър в „Ал Басари“, на твърдия диск на който са били свалени тези файлове, е бил в служебната каравана, която сте използвали вие с Ашад. Както знаеш, тя се е намирала в оградената зона, била е заключена и под постоянно наблюдение. Все още не съм проверил, но предполагам, че достъпът до вашата каравана е бил под стриктен контрол. Прав ли съм?

— Влизаше се само с пропуск, издаден от офицера от контраразузнаването в щаба на батальона — потвърди той. — Може би Ашад е изпратил файловете, преди да загине. Помисли ли за това?

— Да, определено е възможно. Но за Ашад щеше да бъде професионално самоубийство да се издаде по този начин — да не говорим, че така щеше да зачеркне цялата операция, която сам е организирал. Това не доказва противното. Но факторът „съмнение“ скача до тавана.

Уилборн сведе поглед и се заигра с храната в чинията си, като използваше ножа и вилицата. Сетне отново вдигна очи към мен.

— Ти приемаш, че Ашад е действал напълно рационално. Но не беше така. Нощната смяна беше негова операция, неговата рожба. Какъв човек може да измисли подобно нещо?

— Опасявам се, че това просто не е убедителен довод, Нейт. Нощната смяна и действията й, колкото и да са били извратени, са били от полза за Ашад. А по твоите собствени думи той е бил егоист, който е гледал само собствения си интерес. — Поклатих глава и настоях: — Не, просто не виждам логика в тук.

Хрумна му друга мисъл и той реши да я изпробва:

— Има и нещо друго, което не съм споменавал досега, защото не исках да поставям под съмнение репутацията на един човек, който е загинал за родината си. Но към края аз наистина си мислех, че Ашад е полудял.

— Полудял? — повторих аз. — В преносен смисъл или като клиничен термин за психическо заболяване?

— Откачен, побъркан, превъртял — точно това искам да кажа. Той не се държеше рационално. Беше започнал да забравя, страдаше от кошмари, често ми се оплакваше, че не може да спи. Ставаше все по-трудно да се води свързан, разбираем разговор с него.

— Имаш ли представа какво е причинило умственото разстройство?

— Не съм дипломиран психиатър, но, да, мисля, че имам представа. Вина. Беше обзет от чувство за вина. Както казах, по онова време не подозирах за съществуването на нощната смяна или за техните действия, нито пък за ролята на Ашад. Но сега, когато поглеждам назад и вече знам онова, което всички знаем… Според мен съвестта на Ашад го е изяждала жив.

Изобщо не можех да повярвам, че става дума за онзи Амал Ашад, с когото се бях запознал само преди един час. Човекът беше твърде арогантен и самонадеян, за да изпитва и намек за вина или разкаяние. Затова попитах Уилборн:

— Значи не вярваш да е бил… да кажем, някой, който е завиждал на успеха на Ашад, не го е харесвал както в личен план, така и професионално и е искал да го съсипе?

— Не — каза той и натъпка още едно парче свинско в устата си. — Честно казано, тази теория ми се струва съвсем ирационална и глупава. Не мислиш ли така?

— Просто подхвърлям теми, за да видя дали някоя няма да ти допадне, Нейт. Вече си извлякох някои изводи и ползи от нашия разговор. — Замълчах за момент, за да му дам време да се разтревожи какво съм искал да кажа. — Имам още няколко шантави идеи. Искаш ли да ги чуеш?

Уилборн се забави малко, преди да отговори:

— Ако смяташ, че мога да ти бъда полезен.

— Отлично. Следващата ми идея е свързана с генерал Язид Пашаси и неговата смърт. Според съдебния лекар той е бил убит през нощта на двайсети декември. Бил е пребит до смърт с тъп тежък предмет, най-вероятно бейзболна бухалка, каквито в „Ал Басари“ е имало много, защото са били използвани както за спорт от войниците, така и като символ на физическо превъзходство от надзирателите.

Уилборн кимна, за да покаже, че следи разсъжденията ми.

— Но убиецът не е знаел, че при убийството на Пашаси е имало свидетел.

— Така ли? — каза той и дълбоко си пое дъх. — Бях останал с ясното впечатление, че никой не знае нищо за онази нощ.

— Да, наистина беше така, Нейт. Но както много често се случва в престъпните заговори — обясних му аз, — един от обвиняемите промени решението си, от което последва промяна на свидетелските му показания. Този свидетел вече ме информира, че е чул всичко.

— Така ли?

— Свидетелят потвърди, че убиецът наистина е използвал бейзболна бухалка. Свидетелят ми е бил в друга килия, където е приготвял кафе, и е чул всеки удар. Ако се интересуваш, убиецът на Пашаси определено е бил сам и определено е бил мъж.

Макар че се справяше впечатляващо със задачата да контролира лицевите си мускули, в очите на Уилборн все пак прочетох, че не беше очаквал да чуе за съществуването на свидетел на убийството на Пашаси. През всички тези месеци беше смятал, че е извън всякакво подозрение, а сега изведнъж някой си беше променил решението и той се беше озовал с единия крак в гроба. Уилборн не се сдържа и ме попита:

— А твоят свидетел знае ли името на убиеца?

Помислих си дали да не го излъжа, но това нямаше да ми послужи за нищо.

— Не — отговорих аз, като избрах да му кажа друга лъжа и поклатих глава. — Знае единствено, че убиецът определено не е бил Майк Тилър или Дани Елтън. Свидетелят е съвсем сигурен.

— За малко — каза той и се облегна назад. — Значи остават… колко? Между девет и десет хиляди мъже, които са били в затвора през онази нощ?

— Почти всички те са били заключени или в килиите си, или в лагера до затвора.

— Добре де, поправям се — отвърна той. — Значи остават между петстотин и шестстотин американци от мъжки пол, всеки един от които може да е убил генерала.

— По същество, да — казах аз.

Той се облегна още по-удобно и лицето му видимо се отпусна при мисълта, че се беше измъкнал. Не исках да се успокоява, затова реших да го притисна малко:

— Разбира се, едно по-щателно разследване би трябвало бързо да намали броя на заподозрените до степен, с която вече може да се работи.

— И как ще стане?

— Всъщност не е толкова трудно, Нейт. На първо място, убиецът трябва да е бил човек, който има свободен и неограничен достъп до затвора. Второ, убиецът е знаел кога Елтън и Тилър са излезли от крилото, за да отидат до столовата да хапнат нещо. По една случайност Джун и Андреа също са си тръгнали няколко минути по-рано, за да се приберат в палатките, което е подсказало на убиеца, че теренът е чист. Сигурно е наблюдавал цялото представление в очакване на момента, в който ще нанесе своя удар. Виждаш ли до какво заключение стигаме, Нейт?

— Не, може би трябва да ми обясниш.

— Убиецът трябва да е човек, който е знаел всичко за съществуването, действията и навиците на нощната смяна. Той е знаел например че сержант Елтън често носи бейзболна бухалка, затова е използвал бухалка за убийството на Пашаси с мисълта, че така Елтън неизбежно ще се превърне в основен заподозрян. И е вярвал, че когато Дани и Майк излязат от крилото, той ще остане насаме с Пашаси.

— Струва ми се, че това са все недоказани предположения. Надявам се, че не по този начин разкриваш престъпления и защитаваш клиентите си.

— Зависи, Нейт. Понякога всичко е ясно, друг път търсиш пътя си в гъста мъгла. Много често убиецът сам си признава — или от чувство за вина, или защото се убеждава, че е неизбежно да бъде разкрит. Така всички си спестяват много време и неприятности и ние се показваме в добра светлина, затова обикновено възнаграждаваме подобна честност и откритост с намаляване на присъдата с няколко години.

Той ме погледна мълчаливо. Колкото и да беше мъгляво, описанието сигурно му беше прозвучало като покана да направи самопризнание, каквото си беше. Ако не приемеше предложението ми, за всички щеше да стане по-трудно. Но по ирония на съдбата, ако го приемеше, нямаше да стане по-лесно. За да подкрепя предложението си, аз добавих:

— Когато това не се случи, Нейт, ние започваме да си подхвърляме идеи, докато някоя от тях не започне да ни звучи добре, после хващаме лошия, заключваме го и изхвърляме ключа. Но в този конкретен случай, в който ни гледа целият свят и нашият заподозрян може да е извършил многобройни предумишлени убийства, има съвсем реална възможност той да се озове на електрическия стол.

Погледнах го в очите и подчертах:

— Доброволното самопризнание може да се окаже единственият начин да се избегне този изход.

Той сведе очи към чинията си и аз разбрах, че се бори със себе си. После вдигна поглед и заяви:

— Просто не е много… успокояващо, че изобщо обмисляш толкова налудничави идеи.

— Да, Нейт, но така се прави. Започваме с откачените неща, но рано или късно някои от тях започват да изглеждат стряскащо смислени. А сега ще ти кажа нещо още по-странно. Искаш ли да го чуеш?

— Ами…

Реших да приема това за положителен отговор.

— Да си представим един обещаващ млад офицер, който има амбиции, надежди и мечти за продължителна кариера в армията, но работи под ужасно напрежение и получава отвратителни оценки за работата си, защото нито един от неговите затворници не е проговорил. За да му даде възможност да поправи това впечатление, така нареченият му партньор му прехвърля Пашаси. Генералът е един от най-високопоставените военни в целия затвор. Началниците от Зелената зона непрекъснато настояват да разберат защо този човек все още не е проговорил. И нашият млад герой в продължение на няколко месеца всячески се опитва да пречупи Пашаси. След като обичайните методи не вършат работа, той се обръща към Дани и го притиска да направи необходимото — в крайна сметка е свършил работа на Ашад, — така че нощната смяна се заема да пребива затворника и накрая прилага и специалното отношение. За съжаление, никакъв резултат. Пашаси продължава да държи лекции за глупостта на войната и дори има дързостта да се оплаква, че специалното отношение не е достатъчно упадъчно за неговия вкус.

Спрях за момент. Уилборн сякаш беше омагьосан от разказа за нещо, което си мислеше, че знае единствено той.

— Представи си, ако обичаш, какво удовлетворение ще донесе на този млад офицер да вземе една бейзболна бухалка и да пребие затворника до смърт. Всеки удар му изглежда съвсем заслужен. В крайна сметка Пашаси е лош човек, истински злодей, който е причинил толкова много злини и е убил толкова много хора. А сега, в добавка към всичките си престъпления, той проваля и кариерата на един амбициозен млад офицер.

Нейт Уилборн беше спрял да се храни. Беше избутал чинията си настрани, но продължаваше да държи ножа и вилицата си, като че ли не знаеше какво да прави с тях — или със себе си. Накрая каза:

— С тази разлика, че Пашаси не беше от моите случаи. Беше на Ашад.

— Така ли? Ще се наложи да ме извиниш. Както знаеш, майор Мери Ингъл ми е забранила да проверявам списъците със затворниците, за които са отговаряли различните офицери. А работните дневници, които сте водили двамата с Ашад, са изчезнали, разбира се.

— Аз ти казвам, че Пашаси беше на Ашад. Затова смятам, че ако следваме твоя сценарий, най-обещаващият заподозрян е Амал Ашад. Всичко, което каза, може да се отнесе също толкова лесно към него, колкото и например към мен.

— Определено си давам сметка, Нейт. Всъщност точно това е причината все още да не съм довел до вниманието на дирекцията нито този анализ, нито подозренията, до които води той. Не искам да хвърлям съмнения върху оценката на характера и репутацията на един обещаващ млад офицер, който може би просто се е озовал в печална близост до множество осъдителни действия.

Уилборн вече беше впил поглед в мен като човек, който току-що е пуснал последния си долар в ротативката и знае, че шансът да удари джакпота е милион към едно, но въпреки това не може да откъсне очи от бясното въртене на символите.

— В подобни случаи обикновено се заравям още по-дълбоко — продължих аз. — След като разбереш мотива, става много по-лесно да разбереш и кой е извършил убийството. Отговорът на въпроса „Защо?“ те отвежда направо до отговора на въпроса „Кой?“.

— Така ли?

— Има множество хора, с които мога да разговарям, и предостатъчно обещаващи следи, които възнамерявам да проверя. Например, като се имат предвид новите свидетелски показания и разкритията от тях, вече не се съмнявам, че ще успея да убедя някой съдия да отхвърли забраната на майор Ингъл, така че разпределението на затворниците да бъде предоставено или на мен самия, или поне на дирекцията, така че да установим със сигурност кой е отговарял за разпита на Пашаси. Нещо повече — продължих аз, — със сигурност мога да изключа Амал Ашад като възможен извършител на убийствата на майор Уайнстийн и капитан Хаузър. Мъртъвците не говорят и не извършват убийства, нали така?

— Предполагам, че да.

— Но дали има причинно-следствена връзка между убийството на Язид Пашаси, разкритието за действията на нощната смяна, направено от един известен репортер, и убийството на двама военни адвокати? Не знам. Ако и Уайнстийн, и Хаузър са започнали да подозират един и същ човек за убийството на Пашаси или ако и двамата са се срещнали с действителния убиец и са предизвикали у него опасения, че има риск да бъде разкрит, това със сигурност ще свърже всички убийства.

Уилборн явно вече разбираше, че обвинението срещу него е много силно, а аз бях изброил достатъчно въпроси, за които да бъде екзекутиран. Когато най-сетне вдигна очи от чинията си, той заяви:

— Това е много сложен случай за теб, нали?

— Разследването на убийство винаги започва сложно, Нейт. Имаш жертва и убиец, но между задържането и присъдата има мотив, начин на действие, неочаквани свидетели, проблеми с доказателствата, съдия, адвокат от защитата и съдебни заседатели. Построяваш обвинението си малко по малко и в крайна сметка достигаш до момента, в който седемте съдебни заседатели кимат в знак на съгласие с всяка дума, която казваш. — За да подчертая последното, отбелязах: — Например аз все още не съм проверил записките и документите на майор Уайнстийн, но когато го направя, може би ще открия, че той също се е срещал с убиеца малко преди смъртта си.

— Не съм се срещал с него — каза Уилборн, без дори да се опита да прозвучи убедително; вече беше достигнал до момента, в който продължаваше да чете от сценария дълго след като публиката си беше излязла. — Нито пък имам причина да искам да го убия.

— Е, от ФБР могат да проверят кой заподозрян е пътувал до Колорадо и Северна Вирджиния в дните, в които са били убити Хаузър и Уайнстийн. Удивително е колко много могат да изровят с едно име и една снимка. Ако например си платил на магистрала 95 в южна посока и те имат регистрационния номер на колата, много често се оказва, че имат и снимка с теб зад волана. Ако спреш в някоя закусвалня или отседнеш в някой хотел, почти навсякъде в днешно време има камери, така че можеш да се видиш на живо. Плащанията с кредитни карти също се документират. Когато им покажеш снимка, сервитьорките и служителите от хотелите могат да си спомнят нещо. Ако си се качил на самолет, това се записва. Трябва да ти кажа, че в днешно време е много трудно да убиеш някого, без да оставиш следи. Винаги остава нещо.

— Много добре — каза той. — Препоръчвам ти да направиш точно това. Аз съм невинен и колкото по-дълбоко се ровиш, толкова по-сигурен съм, че ще бъда оневинен.

— Може и точно така да се окаже, Нейт.

— Но от нашия разговор оставам с впечатлението, че имаш множество косвени доказателства, които според теб сочат към мен.

Двамата се погледнахме в очите.

— Да, определено ми изглежда така, Нейт.

Той вече се беше превърнал във вълка с лапа, попаднала в стоманените челюсти на капана. Не беше успял да се измъкне от него, колкото и да се беше дърпал. Е, трябваше да се опита за последен път.

— И все пак всичко, което чух, ми звучи като косвено доказателство. Не можеш да осъдиш някого с косвени доказателства. Нито един военен съд няма да издаде присъда на базата на нещо толкова условно и несигурно.

— Не е съвсем така, Нейт. В действителност съм изпращал много хора в затвора на базата на косвени доказателства и нищо друго. Върховният съд ги признава за валидни. Съвсем не е толкова трудно, колкото си мислиш. Като се има предвид всичко, което съм изровил дотук, както и обещаващите следи, за които говорихме, не се съмнявам, че мога да назова убиеца. До утре или най-късно вдругиден очаквам да разполагам с достатъчно доказателства, за да предам разследването на съответните власти и да поискам да бъде извършен арест.

Оставих една банкнота от петдесет долара на масата и заявих на Нейт:

— Сега наистина трябва да тръгвам. Вече е късно, а аз трябва да се прибера пеша до апартамента си в Хайленд Фолс.

— Мога да те закарам — предложи той. — Колата ми е на паркинга.

— Благодаря ти, капитане, но имам нужда от чист въздух — засмях се аз. — Партнър Лейн не е далече. На първото кръстовище след портала вдясно, а после нагоре по хълма до къщата на върха.

Изправих се и погледнах Нейт Уилборн. Очите ни се срещнаха за момент и аз видя точно онова, което очаквах да видя — не беше успял да се измъкне с дърпане от капана, а вече беше изпуснал момента да си прегризе лапата и да избяга. Оставаше му само една възможност. Беше дошъл моментът да изяде ловеца.

Вместо да се сбогувам с него, аз казах:

— До скоро виждане.