Брайън Хейг
Нощната смяна (18)

18

Още с влизането в къщата казах на Катрин, че тримата с Имелда трябва да разгледаме всички снимки още веднъж. Предложението ми не беше посрещнато с въодушевление.

— Нали вече си виждал снимките? — заяде се Катрин.

— Искам да ги разгледам пак.

— Нали не ми казваш, че си започнал да развиваш някакви странни наклонности, Шон?

— Престани, Катрин.

Ето какво имах предвид: Елтън беше споменал за някакви снимки, които бил изпратил на Ашад и Уилборн, на които се виждал Пашаси по време на специалното отношение. И макар че бях разглеждал всички снимки за пръв път едва преди две вечери, бях почти сигурен, че не съм видял генерала на нито една от тях. Все пак си струваше да се провери. Исках и да проверя дали няма да открием снимки, на които се виждаше коварният Ашад, скрит някъде в дъното, тайно наблюдаващ Елтън и момичетата в действие.

Показах на Имелда една портретна снимка на Пашаси, оставих я да го разгледа както трябва, казах на всички какво търсим, разделих снимките на три приблизително еднакви купчини и тримата се заехме с тях. Ако си мислите, че беше много забавно да се разглеждат подобни снимки в присъствието на две жени, склонни яростно да осъждат подобни неща, по-добре се опитайте да разлиствате списание „Пентхаус“ в компанията на майка си и нейните приятелки, докато дамите се занимават с плетивото си и похапват сандвичи с краставичка. Бях самото олицетворение на напрегнато мълчание.

Мълчанието продължи все така пуритански в продължение на почти десет минути, нарушавано единствено от някой и друг неодобрителен поглед към мен, преди Катрин най-сетне да каже:

— Мисля, че намерих нещо. Да… ето тук… погледнете тази.

Тримата бяхме седнали един до друг и аз се приведох към нея, за да разгледам по-отблизо въпросната снимка. На нея се виждаше как Лидия държи един мъж за онази му работа, докато Джун и Андреа подскачаха около тях по евини облекла като някакви по-непристойни варианти на горските нимфи от комедиите на Шекспир. Снимката беше тъмна и аз предположих, че зад обектива е бил Майк Тилър, защото в кадъра се виждаше и Дани Елтън, който стоеше на около метър и половина от Лидия, но не гледаше към нея или към палавите момичета, нито дори към затворника, когото държаха за онази му работа, а накъде вляво от себе си. И в тази част от снимката, ако човек погледнеше както трябва, се виждаше неясният силует на някакъв човек, притаен в сенките — точно на мястото, което Елтън ни беше описал по-рано. Ако не знаех за какво да гледам, или по-точно казано, къде, никога нямаше да го забележа. Снимката приличаше на онези фалшифицирани фотографии, на които се вижда силуетът на призрак в дъното — виждаха се само краката, а останалото беше потънало в мрак.

— Браво на теб — казах на Катрин.

— Не, снимката е твърде тъмна. Не можем да сме сигурни, че е Ашад.

— Да бе. Сигурно е някой друг воайор — отговорих аз. — Това е Ашад, Катрин.

— Дявол да го вземе, Шон, знам кой е. Но снимката е твърде тъмна и неясна, за да я използваме в съда. — Катрин я премести от лявата си страна и добави: — Но сега поне вече знаем къде точно да го търсим. Може би ще открием и други.

След още десет минути разглеждане открихме още две, но на нито една от тях не се виждаше ясно, че силуетът в сенките наистина беше на Амал Ашад. На най-добрата снимка се различаваше цялото му тяло, чак до раменете — както ни беше казала Лидия, Ашад имаше издължено слабо тяло и широки рамене. Мъжът беше облечен само с кафявата си униформена тениска и по тази причина не се виждаше табелка с името, пагони или нашивки, по които да бъде идентифициран, а лицето му си оставаше потънало в мрак. Освен това всички снимки бяха малко зърнести и не бяха на фокус. Аз се обърнах към Катрин.

— Дали можем да получим оригиналите?

— Мисля, че разполагаме със същите снимки, които има и обвинението.

— Но не си сигурна?

— Не, не съм. Но не забравяй, че всички са били записани на компютър. Казаха ми, че са дали едни и същи файлове на всички ни, а това означава едни и същи пиксели.

Имелда, която винаги съобразяваше бързо, погледна към Катрин.

— Ако господин Арнолд е навит да плати за лаборатория, има си начини тези пиксели да се изчистят малко, така че този тип да се види по-ясно.

— Добра идея — кимнах аз. — Заеми се с това, Имелда. — После се обърнах и към двете. — И така, кого не видяхме на нито една от тези снимки?

— Пашаси — отговори веднага Катрин.

Това потвърждаваше, че тя също беше обърнала внимание на всичко, което ни беше казал Дани Елтън по време на разпита. Катрин разказа и на Имелда за твърдението на Елтън, че е изпратил снимки на генерала на Ашад. Имелда я изслуша и заключи:

— Значи някой разполага с още снимки.

Катрин кимна.

— Но ние знаем, че всички са били записани в една и съща папка на компютъра.

— Значи вече знаем, че въпросната папка е била прочистена, преди да бъде разпространена — казах аз. — И по тази логика някой е изтрил определени уличаващи фотоси, преди да изпрати останалите на твоя приятел Мелвин.

В интерес на истината, точно това бях очаквал да открием, когато чух Елтън да споменава, че на някои от снимките се вижда Пашаси по време на специалното отношение.

Погледнах Катрин.

— И какво означава липсата на някои снимки?

— Означава, че човекът, който ги е изпратил на пресата, преди това е извършил малко ограничаване на щетите.

— Ограничаване на щетите за кого? Ако си отговорим на този въпрос, ще разберем кой е изпратил снимките.

— На щетите за всички — каза тя.

— Не. Той — или тя — определено е искал да натопи Елтън и нашата клиентка. Според мен не е случайно, че не са изпратили нито една снимка, която може да уличи Ашад, Уилборн или някой друг по-нагоре по командната верига. А някъде там може би има дори още снимки на Ашад, да не говорим за Пашаси.

— Точно това се опитвам да ти обясня през цялото време, Шон — отговори Катрин. — Лидия и останалите са използвани за изкупителни жертви, за да се укрият действителните виновници.

Преди да успея да отговоря нещо на това обвинение или на тона, с който беше отправено, и на евентуалните последици от него, мобилният телефон на Катрин започна да дрънчи — с мелодията на някаква песен на Джони Мичъл, естествено. Тя го извади от дамската си чанта, отвори го и така, слава богу, поне спря проклетата музика. Никога не съм си падал по химните на протестите срещу системата. Все пак протестират срещу мен. След като Катрин потвърди, че е тя, разговорът от нейна страна протече горе-долу по следния начин:

— Да, благодаря ви, че реагирахте толкова бързо… Аха… Да, разбирам… Аз… О, мамка му…

На това място от разговора лицето й някак си порозовя:

— Аха… Добре… В кой месец, казахте?… Добре, благодаря ви.

Катрин затвори телефона и заби поглед в масата. Имах силно предчувствие какво се е случило, така че я попитах:

— Какво ти каза лекарят?

— Как разбра? — попита ме тя, като вдигна поглед от масата. — За Лидия, откъде разбра?

— Колко точно е бременна?

— Жената или е бременна, или не е, Шон. Няма степени на бременност.

— Благодаря ти, че ми го обясни. Не го знаех.

След като беше чула тази новина, очевидно беше станала по-раздразнителна. Дадох й малко време да се успокои, преди да я попитам:

— Знаем ли поне как се казва гордият татко?

— Не се притеснявай — каза ми Катрин.

Ако се съдеше по изражението й, никак даже не се беше успокоила.

— Не си ти, поне този път.

Реших да не отговарям на това предизвикателство. Откъде ги разбират жените тези неща? Катрин сви рамене.

— Очевидно най-вероятният виновник е Дани Елтън.

Как се сети, Катрин?

— Питам се обаче дали той знае, че неговото другарче за секс вече яде за двама — подхвърлих аз.

После се сетих, че нашата клиентка като цяло живееше в състояние на блажено неведение и се обърнах към Катрин.

— Дали Лидия е знаела за това, или лекарят й е съобщил щастливата новина?

— Естествено, че е знаела.

— Е, невинаги се случва така.

— Какво имаш предвид?

— Чел съм за жени, които разбират, че са бременни, едва когато ги приемат в акушеро-гинекологичното отделение.

— Престани да четеш евтини жълти списания. Естествено, че всички жени разбират за това. Менструацията спира. Тялото се променя. На много жени им става лошо сутрин.

— Наистина ли? На мен понякога ми става по-лошо сутрин, защото съм се напил предишната вечер.

— Това… — започна Катрин, но се отказа, защото все още беше впечатлена от първоначалната ми наблюдателност. — Пак те питам, как разбра за Лидия?

Имах една готова шега, но Катрин не ми изглеждаше в лековато настроение, така че си прибрах чувството за хумор и обясних:

— Ами тя е качила няколко килограма и дори след два месеца зад решетките ми се стори… подозрително здрава и жизнена. Като бременна жена, нали се сещаш?

Катрин ме погледна изучаващо.

— Мисля, че е имало и нещо друго. Или някоя друга. Онази надута адвокатка на Уилборн… Как се казваше, Маргарет? Или Мейбъл…? Няма значение.

— Знаеш как се казва, Катрин.

— Не ме интересува нито коя е, нито как се казва. Но мисля, че тази идея ти е хрумнала, след като видя, че тя е бременна.

Имелда ни наблюдаваше внимателно и взе мъдрото и навременно решение, че всъщност няма нужда да присъства на този разговор, така че бързо измърмори нещо съвсем неубедително, че трябва да приготви още една кана кафе, и изхвърча от стаята. Катрин изчака Имелда да излезе и в момента, в който вратата се затвори зад гърба й, заяви:

— Целият този случай е голяма бъркотия.

— Представи си как ще се почувства горкият Елтън, когато му съобщят за малкия Дани. Или ще бъде момиченце?

— Престани да се подиграваш. Моментът не е подходящ за сарказъм.

В цялата ситуация очевидно имаше и нещо друго, освен новината, че Лидия е глътнала топката. Имам предвид, че не съм съвсем задръстен, така че май разбирах какво друго има и точно това ме ядосваше. Аз не мърморех на Катрин заради Нелсън, с когото в момента тя имаше връзка, от когото беше получила предложение за брак и все още не го беше отказала. А тя ми мърмореше за някаква жена, с която бях имал повърхностна афера за една нощ и с която не бях разговарял повече от девет месеца. Представете си какво щеше да стане, ако наистина бях спал с Катрин.

Но вече ми беше омръзнало от тези глупости, така че й казах:

— Не се държиш рационално, нито пък честно.

— Ами… просто този случай много ме притеснява.

— Ти сама си го избра, нали си спомняш? Самият аз не си спомням да съм имал избор.

— Разбирам. И какво, съжаляваш ли?

На този въпрос имаше два възможни отговора и аз избрах оцеляването пред истината.

— Не, прекарвам си страхотно. Не мога да си спомня да съм си прекарвал толкова страхотно от…

— Лъжеш. Случаят е отвратителен.

Да, и с всяка изминала секунда ставаше все по-зле.

— Случаят или фактът, че си с мен? — попитах аз.

Тя се замисли.

— Просто наистина ме дразниш.

— Съжалявам, Катрин. Но след като бяха минали десет години, ти току-що ми каза как се чувстваш и аз… имам нужда от малко време, за да го преглътна. Да свикна с тази мисъл и…

— Не би трябвало да е така, Шон. Или изпитваш чувства към мен, или не.

— Добре тогава. Изпитвам… — В гърлото ми изведнъж заседна някаква буца, така че преглътнах тежко, преди да продължа: — … изпитвам чувства към теб, да.

— Прозвуча ми много измъчено, все едно те заболя да го кажеш.

Този път се опитах да вложа в гласа си малко повече въодушевление и увереност:

— Изпитвам чувства към теб, Катрин.

— За бога, Шон. Не би трябвало да се налага да ти дърпам думите с ченгел от устата.

Толкова по въпроса за това какво трябваше да кажа. Понякога мъжете наистина не са виновни; виновни са жените. Но през всичките десет години, през които бях познавал Катрин, тя винаги беше онази, която мислеше с главата си, не губеше самообладание и разсъждаваше трезво, докато аз бях като слон в стъкларски магазин — и в емоционално отношение, и във всякакво друго. И тази размяна на ролите никак не ми харесваше.

Хванах ръката на Катрин.

— Не ме притискай така. Объркан съм. Трябва ми малко време да си помисля.

— Шон, ако досега не си… Виж, ти си на трийсет и осем години, ерген, никога не си бил женен и сигурно никога не си имал сериозна дълготрайна връзка…

— Нямам и деца — добавих аз.

Тя обвинително постави пръст на ръката ми.

— Трябва да се замислиш за проблемите си с обвързването.

— Какво пък трябва да означава това?

— Бъди честен към себе си. В момента, в който нещата станат сериозни — в момента, в който едно момиче прояви интерес към теб — ти си слагаш маратонките и хукваш да бягаш.

— Катрин, от нас двамата ти държиш едно предложение за брак в резерва и се занимаваш едновременно с двама мъже.

— Е, нямаше как да си ти, нали? — каза тя. — Ти щеше доброволно да заминеш на бойна мисия в Ирак, преди да се спомене за брак. Щеше по-скоро да поемеш риска да те взривят, отколкото да се обвържеш сериозно.

Видяхте ли какво стана?

— Виж — казах аз. — Не ми е приятно да ме притискаш така.

Тя ме погледна за миг.

— Прав си. Аз… съжалявам. Просто…

— Аз не…

— Почакай. Остави ме да довърша, Шон. — Тя се облегна назад, по-далече от мен, което никога не е добър знак. — Просто смятам, че все още се чувстваш объркан от собствения си живот, отдаден си на армията и може би не си готов да се обвържеш с нещо друго или с някой друг. Разбирам го. — Катрин спря за малко и вяло ми се усмихна. — Може би дори мога да се поставя на твое място. Но аз съм на трийсет и четири години, искам да имам деца и не възнамерявам да седя и да те чакам да вземеш решение.

Едва не й отговорих, че няма нужда да прави нищо подобно, но вече си бях научил урока и си замълчах.

— Това не е ултиматум — каза тя, макар че си беше точно това, — но по този начин не съм честна с Нел, като го карам да чака. Така че си давам срок от два дни, за да взема окончателно решение.