Брайън Хейг
Нощната смяна (24)

24

Преди да потегля по дългия път обратно към „Уест Пойнт“, реших да се отбия в Джъстин, Западна Вирджиния — родния дом на ефрейтор Едълстън и единственото място, където можех да се надявам да науча нещо повече за младостта на Лидия, преди тя да се превърне в строгата господарка от затвора „Ал Басари“.

Карах почти три часа, преди най-сетне да се озова в малко градче по средата на Апалачите, което напълно отговаряше на безличното описание на Лидия. Според интернет Джъстин имаше общо 723 жители, а средният доход на домакинство беше 22 354 долара, което го поставяше някъде на дъното на икономическата скала. Средната цена на жилищата в градчето беше 65 000 долара, като сред тях очевидно преобладаваха караваните. Дори ако бяха сменили името на града на „Кенеф, Западна Вирджиния“, пак нямаше да ги обвинят в излишна скромност.

Адресът на семейството на Лидия беше в джоба ми, но реших първо да си поговоря с местните, преди да пристигна при нейните мама и татко, защото подозирах, че няма да ме посрещнат с отворени обятия и откровения за детството на проблемната си дъщеря. Опитът ми показва, че всички родители се смятат за майстори на възпитанието, а проблемните им деца са просто неразбрани ангелчета. Дори когато въпросните деца са се превърнали в серийни убийци или педофили. Вземете например моите собствени родители.

Както и да е, спрях колата на малкия площад в центъра на Джъстин — по-скоро кръстовище, на което имаше фамилно магазинче за хранителни стоки и неугледен бар, който вече беше отворен и на паркинга пред него беше пълно с ръждясали очукани пикапи. От другата страна на улицата беше супермаркетът, за който беше споменала Лидия вечерта, когато се запознахме.

Преди да потегля от Вашингтон, бях сменил униформата си с джинси и червена спортна блуза с къс ръкав. Реших, че барът може да се окаже по-подходящо място за моите цели от супермаркета; някой тук имаше нужда от питие.

Паркирах, влязох в заведението и точно като в онзи малък ресторант в Хайленд Фолс, където двамата с Катрин се срещнахме с нашия консултант по военните затвори Фред, все едно се върнах назад във времето — барът беше мътно осветен, с износен и мръсен линолеум на пода, няколко древни масички по средата на помещението и още по-древни наглед сепарета покрай стените. Обзавеждането беше в стил „бедняшка руина“. Забраната за пушене в затворени помещения очевидно не беше стигнала до Джъстин, защото въздухът беше посивял от цигарен дим. Беше три следобед и веднага се виждаше защо средните доходи в градчето бяха толкова оскъдни. Явно половината от мъжкото население вече си беше тръгнала от работа — ако изобщо бяха свършили някаква работа през този ден.

С чистата си блуза и поради факта че всичките ми зъби си бяха на мястото и бяха измити, очевидно биех на очи, защото всички се обърнаха да ме изгледат. Небрежно се приближих до плота, на който се подпираха по-възрастен господин и жена на средна възраст с професия, за която не ми беше трудно да се досетя. Намерих си място между тях, барманът ме доближи и ме попита:

— Не си ли много малък да пиеш, приятел?

Погледнах го и отговорих:

— Един скоч без лед.

— Някаква определена марка?

Бях почти сигурен, че в това питейно заведение не предлагат „Чивас Регал“, така че отговорих:

— Налей ми нещо, от което няма да ослепея.

Чутото очевидно му се стори много смешно, защото се разсмя, преди да отиде да лисне малко съмнителна течност в една чаша, за която можех само да се надявам, че е чиста.

Жената, която седеше до мен, явно долови някаква възможност за бизнес, защото ме попита:

— Нов ли си в града, приятел?

Как се сети, скъпа?

Жената беше на възраст между трийсет и петдесет години, макар че ми беше трудно да определя с по-голяма сигурност. Носеше троен пласт грим, тупираната й прическа изглеждаше някъде от осемдесетте години на миналия век, а самата тя беше сравнително привлекателна — или поне едно време е била такава, преди животът и тежкото пристрастяване към наркотиците или алкохола да я покрият с нещо като постоянна ръжда. Но ако търсите информация в малък град, местната проститутка винаги е по-добър източник от библиотекарката. Отговорих й така, както се прави в Западна Вирджиния:

— Само минавам, госпожо.

— Аха. И откъде си тогава?

— Отникъде — отговорих аз. — От армията.

— О — каза тя с такъв тон, все едно току-що я бях помолил за едно бързо за честта на родината.

— Адвокат съм — уточних аз.

Това явно предизвика по-голям интерес.

— Винаги съм харесвала адвокатите. По работа ли си тук?

— Защитавам в съда едно момиче от Джъстин. Лидия Едълстън. Познавате ли я?

— Тук май всички познават всички — намръщи се тя. — Здравата се е заклещила в менгемето, а?

— Колко добре я познавате?

— Виждали сме се. Много по-добре познавам татко й.

Последното твърдение разкриваше както нещо за състоянието на брачния съюз между господин и госпожа Едълстън, така и нещо за ограничения пазар, с който разполагаше тази дама. Тя отново сви вежди, сякаш се замисли дълбоко, после добави:

— Обаче съм сигурна, че онзи тип от другата ти страна я познава по-добре от всички.

— Така ли? — попитах аз и хвърлих поглед към мъжа отляво.

— И още как. Старият Ханк беше директор на гимназията в Джъстин, преди да се пенсионира миналата година.

Ханк явно се беше посветил на пиенето си, защото не обръщаше никакво внимание на нашия разговор. За да го накарам да ме забележи, протегнах ръка пред лицето му, между устата и чашата. Той се обърна и ме изгледа:

— Какво искаш, бе?

— Да си поговорим за малко — отвърнах аз.

Думите ми не предизвикаха особено въодушевена реакция от негова страна, така че се поправих:

— Нека да те черпя едно.

Не се наложи да го моля втори път. Мъжът веднага ме придружи до едно сепаре, където аз набързо му се представих и му обясних причината за посещението си в Джъстин. За да разчупя леда, първо му зададох няколко въпроса за него самия. Пълното му име беше Хенри Ливингстън и макар че предпочиташе да го наричат Хенри, местните явно държаха на Ханк. Не ми се иска да обобщавам по този начин, но в малките провинциални градчета имената с повече от една сричка като цяло се смятат за някаква префърцунена измишльотина.

Както и да е, Хенри беше работил като директор на гимназията в продължение на двайсет и шест години, както и като учител по природни науки и съветник по професионална ориентация. Не беше роден и отраснал тук, а в по-големия Уилинг, и с неодобрителен тон отбеляза, че само 3% от жителите на градчето имаха висше образование, а 65% дори не бяха завършили местната гимназия.

Хенри говореше с провлачения акцент на Западна Вирджиния, но далеч не толкова неразбираемо и неясно като Лидия. Във физическо отношение изглеждаше някъде между шейсет и шейсет и пет години, макар че, подобно на дамата на бара — макар и по други причини, или поне така се надявах, — не беше остарял добре: имаше голям отпуснат корем, оредяла разчорлена коса и лице, което постоянно беше намръщено от отвращение и разочарование. Приличаше на човек, който не изпитва никакво удоволствие и все още е жив само защото още не е умрял. Това впечатление се потвърди от трите чаши джин, които изгълта, преди да стигнем до този момент от разговора. С това темпо няма да ти се наложи да живееш още много дълго време, Ханк.

Преди да започне да заваля думите или черният му дроб да откаже, аз се обърнах към Хенри — а не Ханк — и го попитах:

— Колко добре познаваше Лидия?

— В гимназията имаше само 180 ученици, така че познавах всичките доста добре — отговори той и се замисли. — Проблемно момиче.

— В какъв смисъл?

— Като начало, семейството. Нейните родители в никакъв случай не могат да се нарекат идеални.

— А, разбирам.

— Бащата на Лидия е зъл кучи син — заяви Хенри. — А майката е проклета пияница.

Последната оценка сякаш нямаше нищо общо с факта, че Хенри се беше заел с четвъртия си пореден джин, откакто бяхме седнали в това сепаре. Той сви рамене и добави:

— Винаги съм подозирал, че са я малтретирали като дете.

— Това е доста широк термин. За какво малтретиране говориш?

— Тя имаше… ами, може да се каже, проблеми с поведението си в училище.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Не мога да го опиша по-точно. Лидия беше доста слаба ученичка. Учителите й смятаха, че е глупава и може би страда от някакъв умствен недъг — неспособност да се съсредоточава или нещо подобно. Оценките й със сигурност показваха, че нещо не е наред. Но всъщност изобщо не беше толкова глупава, колкото изглеждаше.

— Тогава какъв беше проблемът?

Той отпи още една голяма глътка от чашата си и се замисли какво да отговори. После се приведе към мен, снижи глас и прошепна:

— Виж сега, ще ти кажа нещо, но да си остане между нас, става ли? Аз бях директор на гимназията, така че работата ми беше да проверявам такива неща.

— Разбира се — отговорих аз.

На адвокатски език това означава „Ще си остане между нас, докато нямам повод и интерес да разкрия тази информация на други лица“.

— Май няма как да го кажа по-възпитано. Лидия се чукала с някои от учителите си. И била много агресивна, така да се каже. Ходела в домовете им късно вечерта и почти ги изнасилвала. — Лицето му се сви от съжаление. — Наложи се да уволня единия от учителите, стария Тед Ебърсол. Много жалко. Тед можеше да научи и куче да мяука. Щях да уволня и другите двама, за които разбрах, но ако го бях направил, нямаше кой да преподава геометрия или социални науки.

— Ясно. Знаеха ли за това хората в града?

— Не със сигурност. — Той отметна глава, за да излее нова голяма глътка джин в гърлото си, после си призна: — Но имаше слухове, разбира се. В такъв малък град хората никога не си затварят устата. Аз говорих с баща й, естествено.

— Как реагира?

— Разкрещя ми се да не си пъхам носа в нейните работи. Каза ми, че оная работа си е нейна, така че само от нея си зависи какво ще прави с нея. — Хенри сви рамене и вдигна чашата си към мен. — Интересното беше, че не изглеждаше особено изненадан.

— Значи подозираш, че самият той е упражнявал сексуален тормоз върху дъщеря си?

— Е, не съм специалист.

— Но въпреки това оставам с впечатлението, че си изградил някакво мнение по този въпрос за себе си, Хенри. Ще го споделиш ли с мен?

Отговорът явно беше „да“, защото Хенри поверително ми каза:

— Ами аз говорих с някои от нейните начални учители и те ми казаха, че Лидия още като малка е правила много невъзпитани неща в училище.

— Какви неща?

— Сексуални неща, каквито малките деца не правят. Нали се сещаш — пипала се е, показвала си е интимните части, такива неща. Момчетата от училището започнали да я наричат „сестра Лидия“, защото била като от някакъв порнофилм. — В очите му се появи болка, когато продължи: — Според мен това са типичните признаци за момиче, което е изнасилвано или тормозено у дома си. Честно казано, изобщо не се изненадах, когато видях снимките на Лидия във всички вестници и по телевизията казаха, че е правила онези ужасни неща. Мен ако питаш, момичето си беше отгледано за това.

— Докладва ли за подозренията си? — попитах го аз.

— На кого?

— На полицията. На социалните служби. На някой с достатъчно авторитет и възможности да разследва случая и да се намеси в него.

— Не можех — отговори той. — Нямах доказателства. Нейните родители и без това нямаше да се променят, по дяволите. Както ти казах, баща й е истински мръсник.

Хенри остави чашата си и ме погледна. Въпреки лесното оправдание той очевидно си даваше сметка, че е трябвало да докладва за подозренията си относно извращенията в дома на Лидия. Ако го беше направил, може би властите щяха да се намесят, може би Лидия щеше да получи професионална помощ и може би сега срещу него нямаше да седи Шон Дръмънд.

Един човек трябва да е имал някакви надежди, за да се разочарова така. Останах с впечатлението, че Хенри се беше опитал да управлява гимназията както трябва, да насърчава учениците си да завършат и да постигнат нещо в живота си, да се измъкнат от този град, в който имаше може би общо десет души с висше образование и само един от всеки четирима възрастни не се беше отказал от средното образование и от всякакво бъдеще. Не се съмнявах, че беше отбелязал някакви успехи — беше имало поне няколко умни, блестящи хлапета, които бяха победили съдбата и се бяха измъкнали от руините на бедността, алкохолизма и безнадеждността, проникнали във всички пори на това скръбно място.

Но освен това не се съмнявах, че в стотици други случаи надеждите му са били разбивани от живота на децата, които не бяха имали никакъв шанс, колкото и да се бе опитвал да им помогне. Не бях дошъл да го съдя, но ми изглеждаше, че той се съди сам и присъдата не му харесва.

И по някаква причина бях убеден, че най-известната му ученичка, Лидия Едълстън, по никакъв начин не му бе помогнала да се справи с разочарованието от живота си.

Така или иначе, вече си мислех, че посещението при родителите на Лидия няма да е такава загуба на време от моя страна. Трябваше да видя с очите си тези чудовища, които бяха изпратили детето си в армията като ракета с топлинно насочване.

Оставих една банкнота от петдесет долара на масата в сепарето и се изправих. Трябваше да стигне на Хенри, или на Ханк, ако предпочитате, да пие поне още един час за моя сметка. Благодарих му за помощта и понечих да си вървя, но тогава си спомних за още едно нещо, с което можеше да ми помогне. Обърнах се към него.

— Между другото, Лидия се е омъжила за един съученик от гимназията. Бракът им е издържал само няколко месеца, преди да се разведат. Дали си спомняш името на момчето, за което се е омъжила?

Хенри беше започнал да клати глава много преди да стигна до края на обяснението си.

— Уили Пекър — каза той. — Но нямаше развод.

— Ясно. А какво тогава?

— Погребение. Автомобилна катастрофа. Уили изхвърча с колата си от една скала.

В главата ми прозвуча сигнал за тревога, но направих всичко по силите си да си придам просто любопитно, а не разтревожено изражение.

— Тогава защо Лидия ми каза, че е било развод?

— Явно ще трябва да питаш нея. Но май трябваше да те предупредя, че Лидия и истината съвсем не са близки приятелки. Така и не разбрах какво се върти в главата на това момиче. — Той почука по собствената си глава. — Но мога да ти кажа едно. Тя не е съвсем наред тук горе.

Оставих Хенри в бара и се върнах в жълтия си приус, където въведох адреса на родителите на Лидия в навигацията, но тя не показа нищо. Затова се показах през прозореца на колата и се обърнах към една възрастна дама, която минаваше по тротоара.

— Извинете, ще ми кажете ли как да стигна до Холоубрук Роуд номер триста и тринайсет?

Жената сви рамене.

— Търся дома на Сайлъс и Ленор Едълстън — перифразирах молбата си аз.

— Тогава защо не каза така? — попита ме тя, не особено вежливо.

После ми обясни как да стигна и аз последвах нейните обяснения, така че след известно време се озовах на един черен път на около пет километра извън градчето, продължих още километър и половина по него и стигнах до някакво бунище, осеяно с изоставени коли, ръждясали хладилници и перални. Сред всички тези индустриални трупове се издигаше двойна каравана, подпряна на циментови блокчета — явно накриво, защото беше наведена на лявата си страна. Все едно бях пристигнал на края на света, където идваха да умрат всички нежелани създания от най-голямата консуматорска държава на планетата.

Слязох от колата и се качих на нещо, което минаваше за веранда на караваната, за да почукам на онова, което минаваше за врата. Отвътре се разнесе нещо, което явно минаваше за глас:

— Ленор, отвори вратата!

Отговори му женски глас:

— Не, вдигни си дебелия гъз и ти отвори!

— Тъпа мързелива кучка. Добре, но следващия път си ти.

Вратата се отвори и на прага застана едър, възпълен мъж с увиснали джинси и мръсна бяла тениска, опъната на корема.

— Кой си ти, бе? — изрева той вместо поздрав.

Отговорих му с името си, чина и кратко обяснение на причината за посещението си.

— Честно? — каза той и се облегна на вратата.

Първото нещо, което забелязах в Сайлъс, беше миризмата му — колкото неприятна, толкова и всепроникваща. Явно не се къпеше често или дори рядко, а суетата очевидно не беше сред пороците му, защото занемарената му коса висеше до раменете, а рунтавата му брада — до гърдите. Може би вече бях настроен срещу него, но наистина ми приличаше на човек, който упражнява сексуално насилие над деца. Той ме огледа от глава до пети и отбеляза:

— Нямаш униформа. Сигурен ли си, че не си от проклетите репортери, които идват в последно време?

— Приличам ли ти на някой задник, който си пъха носа в чуждите работи?

Лицето му показваше, че се колебае как да реагира на този въпрос, затова извадих военната си карта и я вдигнах към него, за да я разгледа. В крайна сметка той ме погледна:

— Ти ли защитаваш моето момиченце?

— Опитвам се — отговорих аз.

Човекът явно страдаше от пристъп на загуба на добро възпитание, така че реших да го попитам:

— Може ли да вляза?

— Малко е разхвърляно — предупреди ме той и отстъпи от вратата.

Реших да приема думите му за покана и влязох, за да открия, че горното беше доста меко казано. По пода бяха разхвърляни всякакви играчки, счупени мебели и машинни части, през които трябваше да си пробия път, за да стигна до дневната — или поне предполагах, че беше дневната, макар че приличаше по-скоро на склад за стари вещи.

— Кой е, дебелак такъв? — провикна се Ленор.

— Някакъв адвокат от армията! — изрева в отговор Сайлъс. — Казва, че защитава нашето момиченце.

В дъното на караваната се отвори една врата и по тесния коридор към нас се заклати Ленор Едълстън, като едва се промуши през вратата на дневната. В дневната незабавно стана доста по-тясно. Не знам как да се изразя по-възпитано, но Ленор беше голяма жена. Някъде около двеста килограма, макар и да се съмнявах, че вече ги брои, защото точният им брой отдавна нямаше никакво значение. Освен това не беше и кой знае колко привлекателна — имаше малък чип нос, скрит някъде по средата на голямото дебело лице, а от двете му страни се спускаше мазна, немита и неподстригана прошарена кестенява коса. Очите й бяха малки, кафяви и излъчваха недоверие. Макар че в караваната беше толкова разхвърляно, тя стъпваше уверено и с изненадваща ловкост, все едно знаеше къде точно се намират всички боклуци, и прекрачваше счупените мебели, без дори да погледне към тях.

— За тебе ли говори? — настоя да узнае тя с пресипналия си глас на заклета пушачка.

А за кой друг?

— Казвам се Шон Дръмънд, госпожо. Отбих се при вас, защото исках да ви задам няколко въпроса за Лидия.

Тя помисли малко върху тези думи и присъствието ми там.

— Трябваше да се обадиш предварително.

Защо?, помислих си аз.

— Да, госпожо. Сигурно наистина трябваше.

— Е, какво искаш?

Да се махна от тук, по дяволите, за малко не изригнах аз. Но само се усмихнах на госпожа Едълстън и я попитах:

— Знаете ли в какво обвиняват дъщеря ви?

— Естествено, че знам. Всеки скапаняк по света знае всички ужасни лъжи, които разпространяват за нашата Лидия.

Сайлъс беше излязъл за момент и сега се върна, като носеше една кутия от „шампанското на бедняците“. Бира „Милър“.

— Лидия не е виновна за тези простотии — добави той в подкрепа на твърдението на съпругата си. — Никога не съм виждал никой да ръси такива лъжи.

Ето откъде идваше склонността на Лидия да се изразява с тройно отрицание.

— Виждали ли сте снимките, които показват по новините? — попитах ги аз.

— Естествено, че сме ги виждали, дявол да го вземе — отговори Ленор, като се намръщи неодобрително.

Мъжът й надигна бирата си, което явно беше неговият начин да потвърди казаното.

— И какво? — тросна се Ленор. — Може да е направила една-две поразии, но то нищо не значи.

— Госпожо Едълстън, снимките, които сте виждали, показват съвсем малка част от действията на Лидия в затвора „Ал Басари“. Обвинението разполага с над четиристотин фотографии, на които се вижда как Лидия се занимава с различни „поразии“ в продължение на повече от месец, и всяка една от тях може да се окаже достатъчна да я осъдят за много сериозни престъпления. А може би има и още снимки, за които не знаем.

Ленор замълча, което беше много приятно. Но Сайлъс заговори вместо нея:

— О, майната им на всичките. Нали твоята работа е да я отървеш? — Той наведе глава, присви очи и добави: — Струва ми се, че нищо не правиш, за да помогнеш на нашето момиченце.

Бях влязъл в караваната им преди по-малко от една минута, а вече едва се удържах да не извадя пистолета си и да не застрелям на място Сайлъс и Ленор Едълстън. Колкото и грубо да се беше изразил той, реших да му отговоря вежливо:

— Господин Едълстън, работата ми е да осигуря на дъщеря ви най-добрата възможна защита, а в този случай това може да означава тя да се признае за виновна и да се сключи извънсъдебно споразумение, което да й даде възможност да излезе от затвора, докато все още е на възраст за пенсия. Дъщеря ви има много сериозен проблем и, не, работата ми не е да я отърва, което е твърде опростено и погрешно виждане по въпроса, а да направя всичко възможно да убедя съдебните заседатели, че престъпленията, извършени от Лидия, не заслужават възможно най-суровото наказание. Разбирате ли какво ви казвам?

Сайлъс се замисли и аз реших да налея още малко масло в огъня:

— Посещението ми има връзка с този въпрос. Има някои данни, че Лидия е била малтретирана от много ранна детска възраст, че е била подлагана на сексуален тормоз тук, в дома си, че е демонстрирала сексуално поведение в началното училище, което не е отговаряло на годините й, а в гимназията е съблазнила няколко от учителите си. Разбрах, че от училището са ви съобщили за това.

Сайлъс Едълстън ме гледаше с широко отворени очи и физиономия, която се колебаеше между шока и объркването; Ленор просто изглеждаше угрижена и тъпа, сякаш не можеше да си спомни дали е записала дамски превръзки в списъка за пазаруване.

— Повдигам тази тема — продължих аз, — защото има връзка със смекчаващите и утежняващите вината обстоятелства и въпроса дали решенията и действията на дъщеря ви в затвора „Ал Басари“ не са били мотивирани или дори предопределени от събитията в детството й — резултат от сексуална травма, която е понесла тук, в собствения си дом.

Явно нито Сайлъс, нито жена му разбираха точно за какво им говоря, така че перифразирах обяснението си с по-прости думи, които да схванат:

— Ето какво искам да кажа. След като си пипал дъщеря си, тя се е прецакала в главата. А след като се е прецакала, Лидия е повторила със затворниците онова, което ти си правел с нея. Сега разбираш ли за какво ти говоря?

Тези думи вече очевидно си пробиха път до съзнанието му, защото Сайлъс сви ръка в юмрук и се втурна към мен. Вече не бях онази смъртоносна машина, която бях в специалните части, но на Сайлъс му тежаха поне петдесет килограма чисти тлъстини, а и беше допуснал класическата грешка на нетренираните побойници да сигнализира за намеренията си.

В момента, в който той изкрещя нещо като „Копеле мръсно, сега ще те…“, аз направих една крачка надясно и протегнах лявата си ръка, за да го посрещна на нивото на гърлото, а после силно го ударих с десния си юмрук в ухото — далеч по-болезнено от удар по зъбите. Краката на Сайлъс продължиха по инерция, но задникът и главата му се стовариха право на пода и той шумно изпъшка, когато се приземи, а после се хвана за ухото и започна да се търкаля насам-натам и да вие от болка.

Жена му погледна първо мен, после него, преди да отбележи:

— Какъв си идиот, дебелак такъв. Нямаше как да го улесниш повече.

Дадох на Сайлъс малко време, така че болката да се уталожи, а той да спре да скимти, и му обясних:

— Ако изобщо ти пука за дъщеря ти, кажи ми истината. Може да е единственият й шанс да убедим съдебните заседатели, че тя не носи цялата вина за постъпките си в затвора „Ал Басари“. Пипал ли си дъщеря си?

Сайлъс вдигна очи към мен.

— Копеле мръсно. Счупи ми ухото.

— Изглежда болезнено. Боли ли? — попитах го аз.

— Да, по дяволите. Все едно цяло ято стършели ме жилят, да му го начукам.

Останах удовлетворен от това, че Сайлъс беше настроен на подходящата вълна, и настоях:

— Тогава ми отговори на въпроса. Пипал ли си дъщеря си?

Той остана седнал на пода и разтърси глава в опит да разсее болката в ухото си.

— Не, по дяволите. С пръст не съм я пипал малката. — После се поправи: — Имам предвид, че съм я бил много пъти, но нито веднъж не съм я пипал по този извратен начин, който казваш.

— Това е истината — намеси се госпожа Едълстън. — Сайлъс си обича момиченцето. Но не по този начин.

Погледнах към Ленор.

— Трудно ми е да ви повярвам. Лидия демонстрира всички симптоми и поведенчески характеристики на млада жена, която е претърпяла сексуален тормоз. Води безразборен полов живот, ексхибиционистка е, държи се като сексуален хищник и в затвора е моделирала постъпките и поведението си върху нещо, което познава от собствения си живот.

Не добавих нищо за това, че Лидия не притежаваше нито въображението, нито творческото мислене, за да измисли това сексуално поведение сама, но не се съмнявах, че те го знаеха. Докато Ленор Едълстън обмисляше чутото, аз реших да усложня положението им още малко, като направя следното разкритие:

— Между другото, ако все още не сте разбрали, ще ставате баба и дядо.

Госпожа Едълстън подскочи.

— Какво?

— Дъщеря ви е бременна. Някъде в третия месец, а това означава, че бащата сигурно е някой, с когото се е запознала в „Ал Басари“. Ще оставя на нея да ви каже кой е гордият татко, но има много голяма вероятност първото ви внуче да се роди в затвора. Просто си помислих, че трябва да го знаете.

Ленор и Сайлъс вече си разменяха погледи и физиономии, които варираха от изненада до ужас. Тези погледи изразяваха много неща — цял колаж от емоции, които ми беше трудно да разтълкувам, точно както на тях явно им беше трудно да достигнат до общо родителско решение. Но най-очевидната емоция не беше въодушевление от факта, че на света ще се появи ново поколение от рода Едълстън. Ако не се смята ужасът, ставаше дума за вина и страх.

— Да му се не… — каза Сайлъс. — Майтапиш ли се?

— Лидия е глътнала топката? — попита Ленор.

Ако се съди по интонацията, това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос. Към този момент Сайлъс явно най-сетне се беше опомнил и каза нещо, което на негово място щях да кажа много отдавна. Той ме посочи с пръст.

— Изчезвай от тук, по дяволите.

Сведох очи към него. Все още седеше на пода и разтриваше ухото си.

— Според мен казваш истината, че не си пипал дъщеря си — или поне някакъв вариант на истината. Но криете нещо друго. Нещо, което се е случило с Лидия, докато е живяла в тази къща, и двамата знаете какво е, но се опитвате да го запазите в тайна. Мисля, че изпитвате вина за това и съм убеден, че ако не си признаете за него, само ще утежните тази вина и безкрайно ще усложните както положението на Лидия, така и вашето.

— Изчезвай от тук.

— Приятен ден — отговорих аз.

После си тръгнах, като си проправях път както през боклуците, струпани в техния двор, така и през гъстата тиня на мъката, тайните и срама на семейство Едълстън.