Брайън Хейг
Нощната смяна (6)

6

Както можеше да се предположи, колата под наем на Катрин се оказа тойота приус — моделът, който наричат „хибрид“ — и макар че се смятам за също толкова чувствителен по отношение на унищожаването на околната среда, колкото всеки друг, трябва да ви кажа, че Шон Дръмънд изобщо не беше доволен от нея. Дори нямаше нужда от ключ, за да се запали двигателят, а вместо него имаше някакъв тъп бутон, който трябваше да се натисне, а след това двигателят дори не се чуваше, така че, след като натиснах бутона пет пъти поред, Катрин се обади:

— Престани, Шон. Проклетата кола вече работи.

— Сигурна ли си?

— За разлика от теб тя не вдига много шум. Да, сигурна съм.

Понякога Катрин може да бъде много забавна. Поехме на север по магистрала 95, продължихме по „Палисейдс“ и отбихме вляво точно преди моста „Беър Маунтин“. През по-голямата част от пътуването Катрин дремеше с глава, облегната на прозореца. За щастие, не хъркаше и нямаше нужда да спираме за тоалетна, което беше един малък празник за мен. И мъжете, и жените имат орган, който се нарича пикочен мехур, но макар че изпълнява горе-долу една и съща функция, явно при жените е четири пъти по-малък и няма бутон за изключване.

През краткото време, което прекара в будно състояние, Катрин все пак успя да сподели малко информация от практическо значение.

— Първото заседание на съда е след един месец. Ще трябва да работим здраво и бързо.

— Имаш предвид след трийсет дни?

— Да, Шон, както повечето месеци. Знам, че нямаме много време. Но аз вече съм свършила голяма част от предварителната работа.

— Разпитала ли си останалите обвиняеми?

— Не. Реших, че ще е по-добре да го направим заедно.

— Подала ли си някакви искания?

— Засега няма нужда. Така че отговорът е „не“.

— Срещала ли си се с някакви свидетели?

— Все още не.

— Тогава какво точно си свършила, Катрин?

— Наех способен екип и намерих място, на което да работим.

Поклатих глава.

— Кой плаща за всичко?

Беше очевидно какво целя с този въпрос и тя реши да не му отговаря. Но аз не бях готов да се откажа толкова лесно, така че подхвърлих:

— Нелсън Арнолд не е ли твърде стар, дори за теб?

— Защо винаги виждаш най-лошото в другите?

— Защото обикновено най-лошото е вярно.

— Подценяваш го, Шон — каза тя и ме погледна. — Недей да го правиш.

— Освен това е богат, представителен и притежава половината Манхатън. Някои жени намират това за привлекателна комбинация. Знам, че е повърхностно да се разсъждава по този начин, но все пак отговори на въпроса ми, моля те.

— Не мисля, че ти влиза в работата.

— Ако той ни плаща сметките, ми влиза в работата и още как. Искам да разбера доколко е ангажиран с делото.

И с теб, можех да добавя. Но не го направих, защото очевидно не беше мой проблем с кого спи Катрин. Нали така? Тя явно се отегчи от тази тема, облегна глава на прозореца и веднага заспа. Мисля, че беше решила да избягва разговора с мен през останалата част от пътуването.

За мое изумление, изминахме целия път до малкото сънливо селище Хайленд Фолс с по-малко от половин резервоар бензин. Ако можеха да произведат подобна кола, но с размерите и формата на форд бронко, може би дори и аз щях да си купя такава.

Във всеки случай Хайленд Фолс, както вече споменах, по кадастър се води село — малко, очарователно, но леко депресиращо населено място, основната функция на което е да обслужва военната академия. Според местните легенди първите хора са стъпили тук още през 1609 г., но едва след основаването на „Уест Пойнт“ през 1802 г. някой решил да се задържи за постоянно. Повечето военни бази се сдобиват с такива гарнизонни градчета, каквито заслужават, и за големите бази на армията това означава многобройни публични домове, питейни заведения, заложни къщи и в днешно време разнообразни закусвални за бързо хранене и студиа за татуировки. В случая на военната академия обаче това означаваше сънливо колоритно селище с многобройни магазини за сувенири и хубави църкви.

Бутнах Катрин по ръката, за да я събудя.

— Вече сме на главната улица в Хайленд Фолс. Накъде да карам сега?

Тя се протегна, без да бърза, и се огледа.

— Карай направо, после завий наляво по Партнър Лейн.

Улица „Партньорска“?! Това беше доста самонадеяно от тяхна страна, но сигурно нямаше да мога да ги убедя да сменят името само защото се чувствам засегнат от него. Затова продължих да карам направо и в момента, в който завих наляво, Катрин се обади:

— Нагоре до върха на хълма. Очаква те изненада.

Аз не обичам изненадите, а и Катрин вече беше използвала цялата си квота за вечерта.

Спрях пред единствената къща, в която все още светеше, и Катрин потвърди, че не съм сгрешил. Къщата беше малка, на два етажа, облицована с дъски и изглеждаше на осемдесет или сто години — или на петдесет, през които не беше поддържана както трябва, — а освен това беше боядисана в зелено, червено и жълто, но на кого му пука за някакъв цвят?

Другото, което ми подсказа, че това беше правилното място, беше мъжът с евтин цивилен костюм, който гостоприемно ни очакваше на тротоара. Предположих, че О’Райли, който сигурно ни следваше на известно разстояние, се беше обадил предварително по мобилния си телефон, за да предупреди своите хора.

— Вземете си бързо нещата и ме последвайте вътре, моля — нареди агентът, вместо да се представи и да ни приветства с „добре дошли“.

Аз грабнах сака си, Катрин слезе от своята страна на колата и мъжът ни поведе по неравния тротоар към малката веранда пред входа.

В мига, в който влязох в къщата, някой се провикна отвътре:

— Това си е моят офис, така че няма да ми разхвърляш. И дори не си помисляй да си оставяш проклетия сак на моя под.

Бях чувал този глас, както и тази заповед. Затова отговорих с най-властния си глас:

— Вече съм подполковник. Така че ще си оставям проклетия сак, където си искам.

От една стая в дъното излезе Имелда Пепърфийлд, като носеше димяща кана кафе и се мръщеше.

— О, нищо подобно. Аз пък вече съм цивилна, така че не ми пука, дори да имаш по десет звезди на всеки пагон. Щом ти казвам, ще си занесеш сака горе по стълбите.

Помислих си да прекося стаята и да я прегърна, но Имелда вероятно щеше да посрещне такава демонстрация на топли чувства с едно приятелско коляно в слабините.

Затова просто останахме по местата си и се огледахме взаимно. Преди години Имелда беше старши сержант и моя помощничка. Двамата с Катрин бяхме използвали услугите й заедно в Корея, а ето че вече получих доста ясна представа как прекарва времето си, след като се беше пенсионирала. Нейната длъжност в армията беше нещо средно между секретарка, офис мениджър и майордом. И макар че тя беше сержант, а аз — офицер, командната верига често работеше в обратната посока. Но аз понякога съм труден за шеф, а Имелда понякога е трудна като подчинена, така че системата работеше. Беше неомъжена, кисела, стряскащо интелигентна, склонна на редки прояви на топла привързаност, веща по всички правни въпроси поне колкото повечето адвокати и, както демонстрираше настоящият разговор, като цяло си падаше малко нещо диктатор.

Имелда реши да ми направи комплимент, като отбеляза:

— Малко си напълнял. Явно е започнало да те мързи.

— Благодаря ти. Ти също изглеждаш страхотно.

— Защо си облечен с този тъп костюм?

— Костюмът е на „Брукс Брадърс“ — отговорих аз, като имитирах високомерния акцент на богатите фамилии от Източния бряг.

Тя поклати глава.

— Като е техен, защо си го облякъл?

Без малко да й обясня какво съм искал да кажа, преди да се усетя, че Имелда се шегува, разбира се. Дори ми се стори, че забелязвам нещо като усмивка на лицето й. Е, стига толкова любезности и празни приказки. Имелда посочи към една стая, която явно беше изпълнявала функцията на трапезария в старата къща, преди да бъде превърната в правна кантора, и съобщи:

— Това е твоят кабинет. Вече ти оставих предварителните материали и папките на умрелия адвокат. Започни с тях. И ги остави така, както си ги намерил. Няма да ми разхвърляш.

— Благодаря ти.

— Сложих и завеси на прозорците. Няма да ги пипаш. Не искам да стрелят по нас. И заключвай вратата всеки път, когато излизаш.

— Освен това ще внимавам и да свалям дъската на тоалетната чиния.

Имелда за малко да се усмихне на това, но не искаше да разваля атмосферата.

— Ако имаш нужда от нещо друго, ще питаш Имелда.

Тя остави каната с кафе на масата, на която вече бяха подредени четири чаши, обърна се и потъна обратно в кухнята.

Аз занесох сака си на горния етаж, като им наредих да не ме безпокоят до осем сутринта. Никога нямаше да си го призная пред Катрин, но всъщност се радвах, че ме беше измъкнала от службата ми в ЦРУ. Липсваше ми правото, липсваха ми военнослужещите — и, да, дори армията ми липсваше.

А най-много от всичко ми беше липсвала самата Катрин. Като се изключат караниците и сексуалните заяждания, винаги бях изпитвал силно привличане към нея. Но животът в армията е смъртоносен за личните отношения, а каузите на Катрин и нейният навик да се посвещава изцяло на клиентите си не ни оставиха почти никакво време или възможност да изясним чувствата си един към друг. За мен тя беше една голяма незавършена история; беше време да открия дали и аз не бях такъв за нея.

Засега бях твърдо решен още утре да разбера кой беше предизвикал най-големия скандал в историята на тази война, кой беше направил снимките и кой беше убедил няколко почтени американски жени да извършат толкова противоестествени и покварени действия. А ако имах малко късмет, щях да разбера и кой беше убил онзи иракчанин в спалния чувал. Е, може би беше твърде оптимистично от моя страна.

В действителност, ако бях знаел какво ме очаква, нямаше дори да мигна. Вместо това щях да се кача обратно в колата и да потегля с максимална скорост, за да се отдалеча колкото е възможно повече от това място.