Брайън Хейг
Нощната смяна (3)

3

Двамата излязохме от главния вход и продължихме към участъка на военната полиция във Форт Майър, който за наше удобство се намираше само на пет минути пеша от офицерския клуб. По целия път до там имаше тротоар.

Нощта беше тъмна и студена, но военните бази обикновено са отлично организирани по отношение на всичко, включително и на осветлението. От дясната ни страна имаше ограден тенис корт, а зад него бяха представителните домове на най-старшите офицери във военните сили — началника на генералния щаб на армията и председателя на съвета на началник-щабовете. Зад нас останаха домовете на толкова много генерали с две и три звезди на пагоните си, че бяха достатъчни да превземат Европа още веднъж.

В един от тези домове живееше генерал-майор Фистър, председателят на Военния съд, който ми беше натресъл тази задача. Отбелязах си наум да не забравя да оставя на прага на къщата му запален хартиен плик, пълен с кучешки лайна.

Би трябвало най-сетне да порасна и да не се поддавам на такива детински импулси; от друга страна, той пръв започна.

Ако се интересувате, Форт Майър е една от най-старите военни бази в страната. Основана е в първите години на Гражданската война на едно възвишение с изглед към столицата от другата страна на реката, така че вътре да се разположат големи артилерийски батареи, способни да сипят огън и жупел върху евентуалните бунтовнически сили, които се опитат да превземат столицата на Севера. Тази война е свършила отдавна и както жертвите, така и победителите в нея са погребани, а внушителните артилерийски редици са се стопили до няколко самотни оръдия, които ръждясват и напомнят за някогашната благородна мисия. В нито една от последните си войни не сме се нуждаели от военна защита на столицата си, макар че на Единайсети септември бяхме на една крачка от това.

Затова в наши дни основната роля на Форт Майър е церемониална. В базата е настанена една представителна гвардейска част от най-висша проба, която да участва във въпросните церемонии, и за гвардейците е построен един голям плац, на който да си маршируват насам-натам; има и чудесен параклис, а в непосредствена близост се намира най-святото гробище на военните сили — националният гробищен парк „Арлингтън“.

Макар че от години служа по разпределение във Вашингтон, рядко идвам тук и всяко посещение извиква спомени — някои хубави, други не толкова. Когато бях малък и баща ми беше на служба в Пентагона, като повечето останали семейства на военни във Вашингтон и ние живеехме в малка едноетажна къща, взета под наем „от цивилните“ — израз, който ви казва всичко, което е необходимо да знаете за отношението на армията към целия останал свят.

През дългите знойни лета във Вашингтон мама натоварваше големия ми брат Джони и малкия Шон в семейното комби и ни водеше тук, за да си играем в басейна на офицерския клуб, да се подложим на седмичните военни подстрижки и да напълним багажника с евтини хранителни продукти от интендантството, а резервоара с евтин бензин от военната бензиностанция, преди да се върнем обратно в земята на данъкоплатците, заради които беше възможен целият този разкош.

Тогава Виетнамската война вървеше към своя мъчителен край и баща ми вече беше получил заповедите си за своята втора и, както щеше да се окаже, последна мисия във Виетнам и в армията изобщо. И докато си играехме в басейна и се заглеждахме по красивите генералски дъщери в оскъдните им бански костюми, в далечината често отекваха протяжният вой на тръбата и пушечните изстрели на гвардейците, които даваха почетен залп на поредното погребение на някой загинал войник — баща, син или съпруг. А когато на собствения ви баща му остава само един месец, преди да го изпратят на фронта, всеки далечен изстрел кара гърлото ви да се свива.

За съжаление, и сега, когато се водят две войни, тези изстрели продължават да отекват непрекъснато в далечината и за всички генерали, които живеят във Форт Майър, шумовете на смъртта са вездесъщи, неизбежни и отрезвяващи. Армията може би не го беше планирала точно така, когато беше разположила най-престижното си гробище точно до тази база, но идеята съвсем не беше лоша.

Двамата с Катрин повървяхме мълчаливо един до друг, преди да я попитам:

— Откога си адвокат на Лидия Едълстън?

— Малко повече от две седмици.

— Но тя беше арестувана преди колко, три месеца? Нали така?

— Два месеца, ако трябва да сме точни. В началото имала военен адвокат. Капитан Брадли Хаузър. Познаваш ли го?

Поклатих глава.

— Доколкото разбрах, бил добър юрист. Направил всичко възможно да я убеди да пледира „виновна“. Казал й, че е уредил добро споразумение с обвинението.

— Какви са обвиненията? — попитах аз.

— Заговор за убийство, заговор за възпрепятстване на правосъдието, многобройни обвинения за лъжесвидетелстване, многобройни обвинения за побой и непристойно поведение, изтезание на затворници, нарушаване на дълга… — Тя спря и си призна: — Опасявам се, че не ги знам всичките наизуст.

Изгледах я.

— Аха — съгласи се тя и многозначително отвърна на погледа ми. — Стрелят във всички посоки едновременно.

Това беше съвсем обичайна практика, особено когато имате сведения или съмнения за престъпен заговор. За да накарате един от заговорниците да свидетелства срещу останалите, струпвате на едно всички обвинения, за които се сетите — от съдбоносно важните до комично маловажните; от такива, за които няма грам доказателства и е почти невъзможно да се докаже вината на обвиняемия, до други — като нарушаване на дълга и/или непристойно поведение, — които по определение са толкова широки и всеобхватни, че дори една пръдня на обществено място би била достатъчна, за да се издейства обвинителна присъда. Така прокурорът увеличава шансовете си да достигне до присъда и разполага с цял арсенал от различни обвинения, които да изтъргува за постигане на споразумение, а на защитата се сервира цяла планина от изпражнения, която трябва да прерови.

Като част от обвинението и аз самият съм правил същото, а като адвокат са ми го правили и на мен. Предпочитам да играя на руска рулетка с пет патрона и половина в барабана на револвера, отколкото да се разправям с това.

— Какво точно значи „добро споразумение“? — попитах Катрин.

— Пет години в затвора „Левънуърт“. Разжалване в редник. Уволнение без почести.

— Не знам кои от обвиненията щяха да оттеглят в замяна, но споразумението не е толкова лошо.

— Може би. Но щеше да се наложи тя да се признае за виновна, да окаже съдействие на съда и да свидетелства срещу останалите, естествено. А тя не иска.

— Не виждам какъв е проблемът, Катрин. Дори военните адвокати не отхвърлят желанията на клиентите си.

— Тя си е давала сметка, Шон. Както и той. Тя не се е отказала от услугите му. По една нещастна случайност капитан Хаузър… ами той е претърпял катастрофа. Преди около три седмици.

— Колко нещастна случайност? — попитах аз.

— Фатална.

— Разбирам. И какво по-точно се е случило?

— Шофирал по тесен път с много завои в планините на Колорадо, когато го ударили отстрани и той паднал в една пропаст.

Не казах нищо.

— Полицията съобщила, че водачът на другия автомобил е избягал, след като го е блъснал неволно — уточни Катрин.

— И са сигурни, че е било неволно?

Тя ме изгледа мрачно.

— Знаеш ли, и аз ги попитах същото.

— И?

— Ами ето какво ми казаха. Капитан Хаузър карал порше, не много добре поддържано, старо, което купил втора ръка. Бил ерген и хобито му било да се спуска със ски по лавиноопасни склонове и да скача с парапланер от планински върхове. Животът му бил едно непрекъснато търсене на нещастен случай.

— Не можеш да правиш такива обобщения, Катрин. Хората, които живеят на бързи обороти, понякога умират от старост в леглата си.

Тя завъртя подигравателно очи, когато чу тази съмнителна народна мъдрост, и продължи да разказва подробности:

— Следите от гумите по асфалта показали, че е влязъл със сто километра в завой, в който ограничението било до петдесет.

— Добре де, разбрах.

Тя кимна.

— И все пак, Катрин, обичайната практика е армията да назначи заместник на адвоката и ако е необходимо, нова дата за провеждане на делото. Защо точно ти?

— Армията всъщност се заела да назначи нов военен адвокат. Лидия се срещнала няколко пъти с него и той явно не повярвал особено в невинността й, а тя не повярвала особено в желанието му да я защитава. Нали знаеш как е — нито един клиент не се чувства комфортно, когато собственият му адвокат се съмнява в невинността му.

— Ако изобщо е невинен — уточних аз.

Тя не отговори на въпроса, който зададох непряко, и продължи:

— И така, по ред причини моят работодател се заинтересувал от нейния случай. Изпратиха ме да проверя дали не мога да я представлявам. Аз отидох, кандидатът на военните се отказа и така стигнахме дотук.

— Дадоха ли ти документите на капитан Хаузър?

Тя кимна.

— От Военния съд събраха всичко, опаковаха го в кашони и ми ги изпратиха.

— И?

— И това е добрата новина. Хаузър е получил документите, предоставени от обвинението за запознаване на защитата, и имаме подробен запис от заседанието по член трийсет и две.

Според изискванията на закона обвинението трябва да изпрати на защитата всички доказателства, които възнамерява да използва в съда срещу обвиняемия — както такива, които могат да се окажат уличаващи, така и такива, които биха могли да го оневинят, — макар че понякога забравя да изпрати тези от втория вид. А член 32 е военният еквивалент на процес с голямо жури — първата стъпка към издигането на бесилката, на която да увисне обвиняемият.

— И как се е справил с домашното си добрият стар капитан? — попитах аз.

— Обичайната комбинация — някои от нещата са продукт на съвестно проучване, други са напразни усилия, хвърлени в грешната посока. Макар че е живял на ръба, както вече казах, той е бил добър адвокат. Обръщал е внимание на подробностите. Документите му са добре организирани. — Катрин извърна поглед, преди да продължи: — Но не е успял да завърши проучването си. Липсват няколко жизненоважни папки с документи. Открих празноти, които ме изненадаха.

— Човек никога не бива да се доверява напълно на някой адвокат — отговорих аз.

Катрин знаеше за кого говоря, но отказа да се хване на примамката.

— Моята препоръка е да се отнасяме с този случай като с нещо ново, което започваме отначало — каза тя. — И да използваме неговите документи за резервен вариант.

— Добра идея. А кой е твоят тайнствен работодател?

— „Ветерани от Виетнам против войната в Ирак“.

— Какво?

— Нова и неголяма организация. Но не бива да ги подценяваш. Имат солидни намерения и са много, много сериозно обезпечени.

Продължих нейната игра на думи, като изтъкнах:

— И много, много, много сериозно са объркали войните.

В продължение на няколко крачки тя не вдигна поглед от тротоара, после ме попита:

— Чувал ли си за Нелсън Арнолд?

— Милиардера?

Тя кимна в отговор и аз продължих:

— Директор на хедж фонд, нали така? Живее в Ню Йорк. Колекционира красиви жени, големи яхти и грамадни имения.

— Освен това колекционира и каузи, в които вярва. Той е ветеран от Виетнам и няма добри спомени от войната. И по различни причини е решил да отвори чековата си книжка.

— И какви са тези причини? — погледнах Катрин и уточних: — И по-специално, защо се интересува от ефрейтор Лидия Едълстън?

— Интересът не е лично към нея. Преследват се по-големи цели.

— Например?

— И тя, и останалите обвиняеми са превърнати в изкупителни жертви. В смисъл че нисшите чинове са прецакани, а хората, които носят действителната отговорност, винаги се измъкват.

Катрин замълча, после добави:

— Те са видели как става във Виетнам. И този път са твърдо решени да направят нещо по въпроса.

— Би трябвало да си гледат работата и да оставят армията да си върши своята.

— Толкова си предвидим.

— Това е съдебен процес, Катрин, а не политическа инквизиция.

— Не знаеш достатъчно за случая, за да правиш подобен извод.

— Но знам достатъчно за армията.

— Аз също, Шон.

— Престани, Катрин. Наистина.

— Има различни видове патриотизъм, Дръмънд. Колкото и да ти е трудно да го схванеш с дебелата си авторитарна глава, несъгласието и критиката могат да представляват най-висшата форма на вярност.

Тъй като не ми се слушаха още цитати от Хенри Дейвид Торо, неофициалния светец на либералите, реших да сменя темата.

— Къде ще се проведе процесът?

— В академия „Уест Пойнт“, щата Ню Йорк. Там има голямо местно население от офицери с опит в бойни действия, сред които да се наберат съдебни заседатели, и охранявана сграда, в която да се провеждат заседанията. Там е задържана и Лидия.

— Тогава какво прави тук?

— Докараха я със самолет, за да даде показания под клетва за един от останалите обвиняеми.

Кимнах отново. За онова, което се беше случило в затвора „Ал Басари“, каквото и да беше то, бяха обвинени общо петима войници — така че явно двама или повече от адвокатите им бяха организирали някакво споразумение за общи свидетелски показания. От това следваше, че ефрейтор Едълстън и нейната адвокатка се бяха съгласили да свидетелстват от името на един или повече от останалите обвиняеми, което вероятно означаваше, че ще получат същото в замяна; споразумението сигурно беше предложено от капитан Хаузър преди неочаквания му край. И Катрин очевидно продължаваше да го спазва.

Мразя да влизам неподготвен в дела, където някой вече е решил каква да бъде стратегията на защитата. Предпочитам да правя грешките лично и обикновено ги смятам за умни, защото са си мои.

Ако четете между редовете на обяснението на Катрин, тя и нейната неправителствена организация възнамеряваха да използват това дело, за да атакуват армията и администрацията за техните твърде снизходителни закони по отношение на тормоза и разпитите на затворници, ако не и за генералните грешки, допуснати във воденето на цялата война. Точно такава беше обичайната стратегия на Катрин в случаите с хомосексуални военнослужещи, където предварително беше ясно, че повечето й клиенти ще загубят делото — тя използваше военния съд, за да демонстрира на широката общественост колко жестоки и абсурдни са законите, които забраняват на хората с неприкрита хомосексуалност да служат в армията.

Хомосексуалните й клиенти бяха жертвени агнета, с помощта на които да се променят законите, и съответно юридическата тактика и стратегия на Катрин беше по-скоро атакуваща, отколкото дефанзивна — насочена не толкова към защитата на клиентите й, колкото към доказването на вината на администрацията. Но аз си помислих, че онова, което вършеше работа в случаите с хомосексуални военнослужещи, нямаше да свърши същата работа в процес, в който съдебните заседатели щяха да бъдат седем професионални войници, и те може би нямаше да се отнесат положително към една адвокатка, която се опитва да осъди собствената им институция за некадърност; нито пък, като ветерани от бойни действия, щяха да споделят скрупулите на Катрин по отношение на мъченията и агресивните техники за разпит, целта на които беше да се намали броят на жертвите сред нашите войници и да се печелят сражения.

Вече си представях поредната битка, в която щях да вляза с Катрин по отношение на нашия подход към защитата на Едълстън.

— И какво мислиш за ефрейтор Лидия Едълстън? — попитах в тази връзка. — Виновна ли е или не?

— Нека да обменим впечатленията си по този въпрос, след като се запознаете лично.

Беше добър и навременен завършек на разговора, защото двамата вече стояхме под навеса пред входа на участъка.