Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Night Crew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Брайън Хейг

Заглавие: Нощната смяна

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Обсидиан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Излязла от печат: 16.04.2015

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-378-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8279

История

  1. — Добавяне

8

Спуснахме се по хълма, направихме десен завой, намерихме място за паркиране и влязохме в едно малко заведение, което се казваше „Щори“. Беше като някаква симпатична машина на времето, която веднага ни върна в петдесетте години. Ресторантът беше пълен с прошарени местни жители — много от тях изглеждаха така, сякаш буквално седяха тук още от петдесетте години насам — и голям брой спретнати, късо подстригани, мускулести млади мъже с цивилни дрехи, които изобщо не криеха принадлежността им към армията.

Катрин ме отведе до дъното на заведението, където над една маса се беше навел един по-възрастен късо подстриган господин и пиеше чай с лед. Той скочи на крака, когато се приближихме към него, и ентусиазирано стисна ръката на Катрин. Тя ни представи:

— Фред Норел, това е Шон Дръмънд, моят военен съветник.

После се обърна към мен и продължи:

— Фред се е уволнил от военната полиция миналия месец. Служил е като подполковник в щаба на командира на корпуса в Ирак.

Двамата с Фред посветихме няколко секунди на типичния мъжки оглед на противника. Мъжете наистина са като кучетата; все пак не застанахме на четири крака, за да си подушим задниците, но то сигурно беше само защото нямаше да ни се размине, ако го направим. Фред беше висок, може би над сто и деветдесет сантиметра, строен и стегнат, с брутално къса подстрижка, която можеше да е дело единствено на военен бръснар. Лицето му беше мъжествено и обветрено, както се казва — със слънчев загар, преждевременно нашарено от бръчки, с присвити проницателни очи и здраво стиснати устни, — лице на човек, който беше виждал какво ли не.

Фред ни махна да седнем срещу него и двамата посветихме още малко време на задачата да се представим. Беше по-възрастен от мен, по-близо до петдесетте, отколкото до четирийсетте, имаше жена, три деца и типичната професионална биография на старши офицер от военната полиция. Беше започнал активната си военна служба в Германия и Корея, а след това кариерата му беше продължила в системата на военните затвори — първоначално в съответните институции във Форт Нокс и Форт Карсън. В крайна сметка се беше издигнал до големия затвор във Форт Левънуърт.

Катрин прекъсна нашите спомени за казармата и даде тон на разговора:

— Фред се съгласи да участва в процеса като свидетел на защитата. Освен това се съгласи да работи като неплатен консултант на нашия екип.

Това беше интересно — както фактът, че един професионален офицер се е съгласил да свидетелства в полза на Лидия, така и че отказал възнаграждение за тази услуга.

— Какво работеше там? — попитах го аз.

— Бях в международния щаб на корпуса. Беше дълга и трудна година. По-точно казано, отговарях за стратегическото планиране на затвора.

— Никога не съм чувал за такъв пост. Беше създаден специално за този затвор, така ли?

— Беше създаден специално за мен. — Фред явно си даваше сметка, че подобно твърдение има нужда от допълнително пояснение, защото добави: — Трябва да разберете, че след първоначалното влизане в Ирак всичко беше в състояние на неконтролируем хаос. Никой не беше допускал, че ще трябва да се справяме с окупация, сражения с бунтовници и гражданска война. Ако не си бил там, поне си чел вестниците и си гледал новините. Сигурен съм, че разбираш за какво говоря. Аз бях един от хората, които трябваше да гасят пожара. А той беше наистина голям.

В действителност аз бях ходил в Ирак — за кратко, в рамките на една строго секретна мисия, — но както се досещате, не исках да говоря за това пред госпожицата на нашата маса. Затова само кимнах и Фред го разтълкува като знак да продължи.

— В театъра на бойните действия и в цялата армия цареше хаос. Ирак беше потопен в насилие. По това време бях заместник-комендант на Замъка, но получих спешна заповед да замина за Ирак с първия възможен полет.

Знаех, че „Замъка“ беше неофициалното название на дисциплинарния карцер в „Левънуърт“, перлата в короната на системата на военните затвори и единственият сред тях, който беше строго охраняван според максималните изисквания. Затворниците там са най-тежките случаи, които на военен жаргон се наричат „трето ниво“ — за да се сдобие с място в някоя от килиите на „Левънуърт“, един затворник трябва да е осъден поне на седем години.

Фред продължи:

— Дейността на бунтовниците и фактът, че Садам беше изпразнил всичките си затвори, преди да нахлуем в Ирак, доведоха до неконтролируема експлозия на престъпността и насилието. Полевите командири не знаеха как да реагират и просто затваряха десетки хиляди млади мъже, най-често без никаква разлика помежду им. Приливът на нови затворници бързо надхвърли нашия капацитет да се справяме с тях. Само за няколко месеца корпусът вече беше задържал почти двеста хиляди души.

— Къде ги прибираха всичките? — попита Катрин.

— Точно това беше проблемът, Катрин. Иракската полиция беше разпусната или се беше разпръснала от само себе си. Старите затвори на Садам си бяха там, но бяха в ужасно състояние, а приливът на затворници и без това беше твърде голям за тях. Командирите на място бяха принудени да импровизират и да строят лагери с бодлива тел, а после да наемат частни доставчици за изхранването.

— Имаше ли и други проблеми? — попитах аз.

— Пазачите, Шон. Или надзирателите, както е по-правилно да се казва. За тази работа се изисква специално обучение и военната полиция поддържа специална школа за целта във Форт Ленърд Уд. Но военнослужещите, които са завършили тази школа, вече бяха заети в нашите собствени затвори на територията на САЩ.

— И какво включва това обучение? — попита Катрин.

Вече беше извадила бележника си на масата и си водеше подробни бележки. Винаги е била много старателна студентка.

— Ами… проверката на кандидатите е много важна част от него.

— Проверка? — попита Катрин. — За какво?

— Например за умствената нагласа. Проверява се за комплекс за малоценност, склонност за злоупотреба с властта, потенциално опасна несигурност и неувереност. Но най-важното е, че се търсят кандидати с нисък праг на избухливост, което приблизително отговаря на високо ниво на търпимост и ниско ниво на чувствителност. Много от затворниците имат остри личностни проблеми и комплекси. Много от тях са с изразено антисоциално поведение, в някои случаи агресивно. Работата с тях изисква определена умствена нагласа.

— Те точно затова са в затвора — ненужно отбелязах аз.

— Да… добре казано, Шон — отговори той и по някакъв начин дори успя да ми внуши, че наистина го мисли. — Обикновено са млади мъже, затворени в килии, лишени от секс и всякакви нормални развлечения, и те си го изкарват на единствените представители на властта, до които могат да достигнат. Надзирателите.

Както и с много други военни, да слушате Фред беше като да четете наръчник на армията. Всичко беше строго организирано, лаконично и точно. Забелязал съм, че след като прекарат достатъчно дълго време в униформа, полицаите и войниците се научават да ограничават ненужните думи и дори емоциите си. Изобщо не се съмнявах, че от него ще излезе отличен експертен свидетел.

— Какво специално обучение получават? — обърна се Катрин към него.

— Всичко от основна организация на дейността през отношение към затворниците до специални ситуации. Не забравяйте, че повечето от проблемите, които могат да възникнат в един затвор, са от уникално естество. Контролиране на бунтове, тормоз, сексуален или не, организирани банди, медицински усложнения… и разбира се, нека да не забравяме, че голям брой от тези хора просто са ненормални.

Както вече споменах, професионалният опит на Катрин като юрист беше свързан с проблемите, свързани с хомосексуалистите в армията, докато по-голямата част от моята кариера беше свързана с криминални дела. Много пъти бях посещавал „Левънуърт“, както и други военни затвори, за да се срещам с клиентите си. Но тези посещения винаги стигаха само до залата за свиждания. Като се изключат фантазиите на Холивуд, и двамата с Катрин нямахме никаква представа какво представлява истинската служба в тези затвори.

— А сега добавете и факта, че затворниците са иракчани — продължи Фред. — Дори езиковият проблем сам по себе си е огромен и непреодолим. Културната пропаст е още по-дълбока. Нашите войници са типични американски момчета и момичета, които дори не могат да си представят как докосването или гледането може да представляват проблем, а това е огромна обида за иракчаните, които са необичайно чувствителни хора.

— Искаш да кажеш, че в затвора „Ал Басари“ е било неизбежно да възникне проблем? — вдигна Катрин очи от бележника си.

— Не — Фред замълча за момент и отвърна на погледа на Катрин. — Това е твърде слабо казано. Искам да кажа, че положението беше много по-тежко, отколкото можете да си представите.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— За начало, липсата на достатъчно персонал беше сигурна причина за потенциална катастрофа.

— Можеш ли да ни разкажеш по-подробно?

— Добре, ще ви кажа едно общо правило, което използваме в планирането. За надзираването на всеки четири хиляди затворници трябва една пълна бригада на военната полиция, горе-долу деветстотин войници. Не съм си го измислил аз — това е доктрина, основана на опита, който сме натрупали в повече от десет войни и въоръжени конфликти. — Той ни даде възможност да осмислим това съотношение, а после продължи: — По времето на скандала в „Ал Басари“ бяха затворени около осем хиляди и петстотин души, а ги охраняваше само един батальон.

Катрин бързо пресметна какво означаваше това.

— Около триста военни полицаи, нали така?

— Да, приблизително. А трябваше да са по-скоро три хиляди.

Зададох на Фред един уместен въпрос:

— Посещавал ли си лично „Ал Басари“?

— Да, няколко пъти. Нямах търпение да се махна от там. Беше истинска адска дупка, бомба с часовников механизъм. Батальонът беше от Националната гвардия. Те са добри хора, но не са истински професионални войници, така че ситуацията беше безнадеждна — липсваше им както подходящото обучение, така и всякакъв опит. Повечето от тях съвсем наскоро бяха прехвърлени във военната полиция, за да запълнят празнините в нуждата от персонал. Преди това бяха служили в канцеларии, кухни и автосервизи. Бяха аматьори, от които се изискваше да вършат работата на десет пъти по-голям брой добре обучени войници.

— Значи цялата операция е страдала от липса на достатъчно квалифициран персонал — отбелязах аз, точно както щеше да направи прокурорът в съда. — Не мисля, че този довод ще спечели симпатията на съдебните заседатели.

На лицето на Фред се изписа замислено изражение.

— Значи вие двамата ще трябва да ги накарате да разберат истината.

— Но как? Какво означава тази липса на персонал? — попита Катрин с молив в ръка, готова да си записва.

— Вижте, една смяна в затвора обикновено продължава по три часа, после има почивка за два-три часа, а след това може би още една смяна от три часа. Тези прекъсвания за почивка и ограничаване на времето, прекарано със затворниците, са жизненоважни. Надзирателите трябва да получат възможност да се освободят от стреса и да облекчат напрежението от работата, преди да направят нещо глупаво или отмъстително. В местата с по-лек режим, където затворниците не са толкова опасни и агресивни, смените могат да бъдат и по-продължителни. Но в „Ал Басари“ беше по-напрегнато от всеки друг затвор, който съм виждал през живота си.

— По какъв начин?

— Да вземем температурата например. В един типичен летен ден в Ирак жегата често надхвърля 43 градуса. В „Ал Басари“ няма климатик и почти никаква вентилация. Вътре е като в сауна. А сега си представете да изкарате дванайсет часа на работа в такива непоносими условия. Вони на човешки изпражнения и пот, затворниците са разгневени и шумни — нито те, нито надзирателите могат да издържат. На всичкото отгоре затворът е по средата на военна зона, под непрекъснат риск от обстрел на минохвъргачки и снайперисти.

— И това не е всичко, нали?

— Смените продължават по дванайсет часа без прекъсване, седем дни в седмицата. Опитайте се да си представите дванайсет непрекъснати часа тормоз, зашеметяваща жега, гняв, безсилие, физическо и психическо изтощение. — Той помълча малко, за да подчертае думите си, а после натърти: — А сега се запитайте защо Елтън, някакъв си сержант, е бил назначен за началник-смяна на цялото крило?

Катрин захапа стръвта.

— Защо? — попита тя.

— Точно както и надзирателите, всички по веригата са били подложени на нечовешки стрес. Навсякъде в затвора младши чинове са работили на позиции, които изобщо не отговарят на опита им. А съотношението от десет към едно е било още по-тежко предизвикателство за офицерите и цивилните специалисти. — За да се увери, че го разбираме правилно, той обясни: — Вижте, един добър затвор функционира на базата на сигурни процедури, рутинни проверки и повсеместна подотчетност. Това са стълбовете, на които се обляга всяка една такава институция, но нито един от тях не е съществувал там. Надзирателите вършат работата си както трябва, защото са сигурни, че ги наблюдават, защото знаят, че всеки момент може да ги провери някой капитан, лейтенант или старши сержант. А в „Ал Басари“ това просто не се е случвало.

— Значи командната верига се е скъсала — предположих аз.

— Може и така да се каже — кимна той. — Те просто не са имали никакъв шанс. Надзирателите не са били обучени както трябва, имало е скандална липса на персонал, както и невъзможни мисии в кошмарна обстановка. За „Ал Басари“ не може да се съди по никакви обичайни стандарти.

— А как може да се съди? — попита Катрин.

— Ако мога да направя едно сравнение със спорта, да работиш в „Ал Басари“ е било същото като да излезеш срещу основния състав на „Ню Инглънд Пейтриътс“ с футболен отбор, съставен от трима гимназисти.

И докато двамата с Катрин разсъждавахме върху чутото, той приключи с мрачното обобщение:

— Не е никаква изненада, че се е стигнало до такъв скандал. Изненадващото е как скандалът е само един. И защо не е още по-страшен.