Брайън Хейг
Нощната смяна (4)

4

В тон с останалата част от базата, сградата на военната полиция беше от червени тухли в псевдоколониален стил, със старателно поддържан жив плет и прецизно изрисувана на ръка табела, която уведомяваше посетителите за предназначението й. В сравнение с полицейските участъци в по-големите военни бази тази беше малка и определено изглеждаше така, сякаш в нея не се случва нищо особено.

Но като се има предвид, че военнослужещите в тази база бяха или старши офицери, или внимателно подбрани войници от „Старата гвардия“, присъствието на истински старомоден шериф не беше нито необходимо, нито желано, а най-вероятно не беше и добра идея. Имам предвид, че генералите не обичат някой да арестува децата им за притежание на марихуана, нито пък да глобява жените им за превишена скорост.

Влязохме вътре и отидохме направо при един представителен сержант, който вдигна поглед от бюрото си и учтиво, но твърдо ни попита:

— С какво мога да ви помогна?

Аз се представих, показах му личната си карта от армията и му обясних коя е Катрин. Сержантът явно беше подготвен, защото хвърли поглед на часовника си и каза:

— Затворничката ви очаква в една стая за разпити. Последвайте ме, моля.

Той ни поведе по тясно стълбище към долния етаж и спря пред втората врата отляво. Пред нея не стоеше пазач — явно Лидия Едълстън не се смяташе за опасна нито за себе си, нито за околните, а и никой не очакваше тя да се опита да избяга. Последното ми се стори съвсем логично. Като се има предвид колко шум се вдигна около този случай, Лидия Едълстън нямаше да може да направи и две крачки, преди някое хлапе да я посочи и да каже: „Виж, мамо, това е какичката, която дърпаше онзи чичко за пишето му!“

Благодарих на сержанта и се осведомих:

— В стаята няма устройства за подслушване и наблюдение, нали?

— Не, господин подполковник.

— С колко време разполагаме?

— Един час.

— Благодаря, сержант. Не искаме да ни безпокоят.

Обърнах се към Катрин, тя кимна и аз отворих вратата. Влязохме в малка правоъгълна стая, около три на пет метра, обзаведена във функционалния минималистичен стил, предпочитан от армията — имаше само една продълговата дървена маса и десет дървени стола.

Ефрейтор Лидия Едълстън седеше до масата, облечена в камуфлажна униформа и без белезници. Носът й беше забит в един брой на списание „Пийпъл“. На корицата беше Том Круз и се усмихваше с характерната си мъжествена усмивка, за която му плащат по двайсет и пет милиона на филм. Когато чу вратата да се отваря, Лидия вдигна поглед към Катрин и на свой ред се усмихна, но после ме видя и усмивката й помръкна.

Приближихме се до масата и седнахме срещу нея. Катрин ме представи.

— Лидия, нали си спомняш как ти споменах, че ни трябва военен адвокат като юридически съветник на защитата?

— Май да.

— Това е подполковник Шон Дръмънд. Бяхме състуденти в Юридическия факултет и вече сме работили заедно по едно друго дело.

Лидия ме изгледа вторачено, сякаш не можеше да разбере защо съм облечен с цивилни дрехи.

Протегнах ръка към нея. Като по-старши офицер не бях длъжен да го правя, но военнослужещите обикновено се сковават или стават твърде плахи в присъствието на по-висши чинове, а подобни неофициални жестове много помагат да се разчупи ледът.

Лидия Едълстън обаче беше или твърде млада, или ръкостискането не беше обичайна форма на поздрав в социално-икономическите условия, с които беше свикнала. Тя гледа ръката ми в продължение на няколко секунди, преди да я стисне, едва ли не неохотно.

— Въпреки разликата в чиновете аз ще работя за теб, ефрейтор Едълстън — започнах аз.

Продължих с обичайната си реч за отношенията между адвокат и клиент, въпроса за поверителността и прочие, и прочие. Както обикновено, завърших тази реч със следния въпрос:

— Искаш ли да ме попиташ нещо, преди да започнем?

Тя помисли твърде кратко, преди да отговори:

— Не, господине. Май не.

— След като се запознаем по-добре, може би ще искаш. Но междувременно, тъй като твоят случай е нов за мен, самият аз имам няколко въпроса към теб.

Например този: „Какво си мислехте, че ще стане, когато си направихте онези проклети снимки, идиоти такива?“. Но не го изрекох на глас, разбира се.

Лидия погледна към Катрин, която й кимна — това ми се стори важно, — и едва тогава се обърна към мен.

— Откъде си? — започнах аз.

— От град Джъстин, Западна Вирджиния — заяви Лидия на диалект, който не оставяше никакво място за съмнение, че казва истината.

— Възраст?

— Двайсет години, сър.

— От колко време служиш в Националната гвардия?

— Около две години. Още от гимназията. Записах се в армията половин година преди да завърша.

— Харесва ли ти?

— Ами да, естествено — каза тя, после размисли. — Поне преди да се случи тая работа.

Все още не исках да отварям тази тема, така че попитах:

— Защо се записа в армията?

— Реших, че ще е готино. И ще науча това-онова, което да използвам по-късно.

— И да изкараш пари за колежа?

— Не, сър… Никога не ме е интересувал.

— Разбирам. — Помислих малко за това откритие, после продължих: — Джъстин? Не съм го чувал. Малък град ли е?

— Май да. В моя випуск на гимназията имаше нещо като четирийсет момчета и момичета.

Усмихнах се. Както много от жителите на неизвестни населени места по средата на нищото Лидия знаеше как да се възползва от този факт и бързо продължи с описанието му:

— В целия град има… не знам, май два светофара. Обаче си имаме супермаркет.

В действителност изненадващо голям брой от военнослужещите произхождат от подобни селища в дълбоката провинция. И най-често от тях излизат страхотни войници — упорити, издръжливи, трудолюбиви и лишени от цинизма на другарите си от големите градове. Такива хора са пропити с естествен патриотизъм, който води до безрезервна изпълнителност.

Колкото до мен самия, аз щях да се застрелям с личното си оръжие, ако ми се наложеше да живея на такова място. Освен това подозирах, че мотивите на Лидия да се запише в Националната гвардия бяха малко по-подозрителни и заплетени, отколкото си признаваше — на мен или дори на самата себе си. Оставих я да ми разкаже още няколко умилителни подробности за Джъстин, преди да я прекъсна:

— Беше ли на цивилна работа, преди да влезеш в армията?

— Много ясно. Работех в пощата.

Въпреки че знаех няколко различни вица за пощенски служители в армията, успях да запазя сериозното си изражение и попитах:

— Какво по-точно?

— Сортирах писма. Плащат добри осигуровки. Но заплатата е ниска.

И така нататък. Повечето от тези подробности, разбира се, можеха да се научат и от нейното лично досие или след повърхностен преглед на професионалната й биография. Но когато имате нов клиент, трябва да установите доверие и разбирателство, за да се опознаете по-добре, преди да стигнете до по-неприятните въпроси — например „Какво си мислеше, че ще стане, след като се изпика в лицето на онзи човек, идиотка такава?“.

Както и да е, продължихме разговора и първоначалните ми впечатления за Лидия Едълстън, общо взето, се потвърдиха, макар че на живо се оказа малко по-симпатична, отколкото на снимката, на която се виждаше как облекчава пикочния си мехур. Освен това ми се стори, че от тогава е качила няколко килограма, което сигурно се обясняваше с факта, че беше зад решетките и нямаше какво друго да прави, освен да яде.

Диалектът й беше дълбоко провинциален, а граматиката и правилното произношение определено не бяха сред най-добрите й страни. Въпреки че имаше диплома за средно образование, не беше умна и понякога ме гледаше неразбиращо прекалено дълго време, преди да отговори. Не можех да определя дали схващаше бавно, не се ориентираше в разговора или страдаше от някакво необичайно затруднение в мисловните процеси — а може би и трите едновременно.

Колкото и безочливи и лишени от задръжки да изглеждаха нейните пози и изражения на снимките, на живо Лидия беше по-скоро боязлива и затворена. И очевидно беше емоционално нестабилна, макар и не до степен на клинична депресия. Освен това непрекъснато поглеждаше към Катрин, сякаш имаше нужда от непрестанната й подкрепа. Предполагах, че е от доста бедно селско семейство. Когато я попитах, тя ме информира, че е отгледана в лоното на Баптистката църква, има един брат, който също служи в Националната гвардия, двамата й родители все още са живи и все още са женени и се надява да не са били първи братовчеди или, боже опази, брат и сестра.

Обикновена. Това беше прилагателното, което непрекъснато ми изскачаше в ума, докато търпеливо слушах нейните отговори на повърхностните въпроси, които от време на време се налагаше да перифразирам, защото тя се объркваше твърде лесно. Обикновени отговори. Обикновени възгледи. Едно повече от обикновено момиче. Изкушавах се да й поискам документ за самоличност, за да се уверя във възрастта й, защото както маниерите, така и свитото й поведение подхождаха повече на малко дете.

Колкото повече я слушах, толкова по-трудно ми беше да повярвам, че тази млада жена с оскъден интелектуален багаж беше провокирала толкова много внимание към себе си, беше предизвикала толкова много неприятности и беше причинила толкова много вреда. Ако някога бях срещал човек, на когото да му е било писано да изживее живота си, без да предизвика никакъв интерес или внимание от страна на околните, това беше Лидия Едълстън.

По някаква причина си спомних за Омир и хубавата Елена — „лицето предизвикало хиляди кораба…“. В този случай определено си имахме работа с някакъв парадокс или ирония на съдбата, защото по-скоро обикновеното лице от другата страна на масата заплашваше да потопи хиляда кариери, а може би и цялата война.

Загадката не беше дали тя е извършила престъплението или не. Тя определено го беше извършила.

Загадката беше друга: как и защо тази привидно незабележителна млада жена от някакво провинциално американско градче се беше превърнала в най-прочутия злодей в една война, която заплашваше да излезе от релсите?

Странно. Това беше единствената дума, с която можеше да се опише всичко това — странно момиче, странно поведение. Странен случай.

За момент затворих очи и се заслушах в гласа й; в ума ми неизбежно изникна образът на Лидия в някаква затънтена ферма, с развлечен син гащеризон, помъкнала ведра с мляко или лопата за чистене на кочината, или с каквото там се занимаваха селскостопанските работници в днешно време.

После отново отворих очи и веднага се върнах към снимките, на които Лидия правеше неща, които със сигурност бяха предизвикали много вълнение в нейната баптистка църква в Джъстин, щата Западна Вирджиния. Не можех да си представя какво мисли нейният проповедник — или родителите й, като стана дума — за вулгарните действия на тяхното малко момиченце. Но все пак можех да предположа, че изпитват гняв към армията, превърнала малкото им момиченце в такова чудовище. Армията го беше забъркала в тази катастрофа, сега искаше да го накаже с доживотна присъда.

Както и да е, продължихме с подобни повърхностни въпроси още двайсетина минути. В един момент я попитах каква е нейната ВОС — военна оперативна специалност, или с други думи, за какво е обучена и в какво има опит в армията. Останах изненадан, когато ми отговори, че е 71-В — работи в „Личен състав“, а не е служителка от военната полиция или специалист от военно разузнаване, както предполагах. И какво беше правила една служителка от канцеларията — тиловак, на военен жаргон — в охраняваната зона на военен затвор във фронтова зона?

И защо човек от „Личен състав“ се беше занимавал с разпит на затворници?

Цялото й военно обучение се заключаваше в три месеца активна служба във Форт Маклелън, непосредствено след като се беше записала в армията — там беше научила основите на системата за организация на личния състав и няколко базови канцеларски умения като машинопис, обработка на кореспонденция и други подобни. След това, според условията на стандартния договор за служба в Националната гвардия, два пъти месечно се беше явявала в местния стрелкови център за задължителни упражнения през двата почивни дни. В зависимост от това, за която част от Националната гвардия ставаше дума, престоят можеше да означава два бързи и яростни дни смислено обучение или едно продължително напиване с бира през целия уикенд.

Беше изпратена в Ирак в последния момент. И след една-единствена напрегната седмица за ориентация в страната и опреснително обучение по основни бойни умения Лидия се беше озовала на борда на един от самолетите, с които откарваха войници на фронта.

Тук би трябвало да спомена, че служителите от Националната гвардия са гражданската армия на Америка — в най-буквалния и благороден смисъл на тази дума. Те са патриотични граждани, които имат цивилна работа, семейства и отговорности към общността — т.е. пълноценен живот извън военната служба, изпълнен с отговорности и задължения. Иначе казано, те са съвременният еквивалент на доброволните милиции от ерата на Американската революция, готови при първия сигнал на тръбата да се втурнат към надвисналото природно бедствие или шума от изстрелите на вражеските оръжия, според случая.

Но дори това сравнение не беше достатъчно силно за кратката одисея на Лидия от мира до войната: в началото на едната седмица тя беше сортирала писма в кроткия малък Джъстин, където се беше питала единствено как ще оцелее в скуката на провинциалния живот, а в началото на следващата вече се беше намирала под обстрела на вражеските минохвъргачки в Ирак.

През целия разговор Катрин остана търпелива и неподвижна като сфинкс. Не се съмнявах, че вече беше разпитала обстойно Лидия, но освен това бях сигурен, че заради опита си в армията се бях сетил и за няколко въпроса, които никога нямаше да изникнат в благочестивия цивилен ум на Катрин.

Понякога изходът от едно дело зависи от най-малките подробности. И човек няма как да го разбере, ако не попита.

— Имаш ли нещо против да преминем към няколко предварителни въпроса за онова, което се е случило в „Ал Басари“? — попитах накрая аз.

Лидия Едълстън се усмихна.

— Предполагам, че точно затова сме се събрали, нали така?

Правилно предполагаше. Лидия вече се беше облегнала назад, сплела пръсти зад врата си. Очевидно не й беше неудобно от нея самата и макар че не се чувстваше съвсем удобно с мен, явно беше успяла да започне да ме вижда по някакъв друг начин, а не като непосредствена заплаха. В интерес на истината, аз не исках да се чувства чак толкова спокойна, но не исках и да я плаша, затова се опитах да създам по-подходящо настроение.

— Събрали сме се, защото ще бъдеш изправена пред военен съд със съдебни заседатели — най-сериозната форма на съдопроизводство в армията, с най-тежки последствия. А обвиненията срещу теб варират от участие в заговор за убийство до изтезаване на затворници.

Ръцете й се отпуснаха до тялото и тя се намръщи.

— Това са сериозни обвинения, Лидия — добавих аз. — Казаха ли ти какво може да бъде наказанието за тях, ако бъдеш призната за виновна?

Тя прехапа долната си устна.

— Да, сър. Другият адвокат, капитан Хаузър, вече ми каза.

— Доживотна присъда. Това ли ти каза?

— Освен ако не съм невинна.

Снимките крещяха с цяло гърло, че не беше невинна, но може би Лидия имаше някакво друго разумно обяснение, което щеше да снеме всички обвинения срещу нея; може би момичето на снимките беше нейната зла сестра близначка.

— Какъв беше твоят пост в затвора? — попитах я аз.

— Секретар. Работех в „Личен състав“ към Двеста и петнайсети батальон на военната полиция.

— Ясно — казах аз и помислих малко. — Но очевидно от време на време си давала и дежурства като надзирател в затвора.

— Не, сър.

— Никога?

— Не, никога.

— Но онези снимки са направени във вътрешността на охраняваната зона с килиите. Нали така?

— Точно така, господине. Моят приятел… ами той работеше там. Казва се Дани Елтън. От военната полиция.

— В такъв случай сигурно си работила и вътре в самия затвор? Може би в тяхната администрация?

— Не, сър.

— Тогава къде точно работеше?

— Около затвора беше изградена цяла фронтова оперативна база, както се казва. Имаше една пехотна част, един батальон на военната полиция, малко хора от военното разузнаване и сума ти цивилни доставчици… и всички живеехме в нея. Бяхме натъпкани много нагъсто в огромен град от палатки.

Усмихнах се.

— Това, което на военен жаргон се нарича „шибан хаос“.

Тя отвърна на усмивката ми.

— Точно така, сър. Освен това затворниците бяха прекалено много, за да се съберат в сградата. Затова бяха заградили и едно голямо пространство с високи огради и бодлива тел, в което държаха още седем-осем хиляди души. И те живееха в палатки, също като нас.

— Значи си живеела извън територията на затвора?

— Да, сър. Почти всички живееха извън него — в палатки. Много от по-възрастните офицери бяха в каравани с климатик. Жегата ужасно ги мъчеше. Дори повечето от надзирателите не живееха в затвора.

— Тогава какво си правила вътре в охраняваната зона?

— О… — Тя ме изгледа продължително, преди да отговори. — Ами Дани ме покани.

— Поканил те е? — повторих аз.

— Това казах… сър.

— По служба? По личен повод? Или какво?

— Не, аз… Нали разбирате, Дани и другите момчета от военната полиция работеха денонощно, общо взето, всеки ден. Единственият начин да се виждаме беше аз да го посещавам там.

— Разбирам — казах аз.

Но всъщност нищо не разбирах. Може би съм разглезен, но за мен затворът не е идеалното място за среща. Но сигурно пропусках нещо, така че продължих с въпросите:

— Често ли го посещаваше там?

— Доста често… да, сър.

— Колко често? Достатъчно е да ми кажеш приблизително.

— Почти всяка вечер, предполагам. Освен ако не трябваше да давам дежурство, не бях болна или не ми беше дошло — осведоми ни тя без никаква следа от неловкост или неудобство.

Размених един поглед с Катрин. От признанието на Лидия можех спокойно да си направя заключението, че двамата с Дани се бяха… ами двамата се бяха чукали. Във всеки случай бях изненадан и лицето ми сигурно го показваше, макар че това нямаше нищо общо с пропуснатите срещи заради нейната менструация — причината за изненадата ми беше небрежното й признание, че е влизала в охраняваната зона на затвора почти всяка вечер.

Лидия погледна първо към Катрин, а после обратно към мен. След това сви рамене и добави:

— Повечето дни свършвах работа към четири часа. А вечерно време нямаше какво да се прави. Ирак е доста скучно място.

— Имаше ли официално разрешение да влизаш в охраняваната зона?

— Нали ви казах — Дани ме канеше.

Или нарочно се преструваше, че не ме разбира, или двамата с нея говорехме на различни езици. Опитах се да изясня ситуацията.

— В килиите са били само мъже. Предполагам, че са били само мъже, нали така?

Въпросът ми сякаш я обърка.

— Да, предполагам.

— Имаше ли название или номер тази охранявана зона?

— Първа зона. Но вътре бяха всички тежки случаи, така че й казваха „разбойническото крило“.

Продължих с обяснението:

— Според политиката на военните затвори надзирателите от женски пол не дават дежурства в крилата, където са затворени само мъже. Освен това там не е позволено да влизат военнослужещи или гости от женски пол и със сигурност не им се разрешава да се разхождат свободно. Дори ако се изключат другите физически съображения, затворниците от мъжки пол са лишени от секс и лесно се възбуждат. И приемат женското присъствие като нежелателно нарушение на личното си пространство. — Помълчах и добавих: — Представям си, че мъжете от арабски произход са още по-чувствителни на тази тема.

— Ами… аз не знам нищо за това.

Тя може и да не знаеше, но офицерите, които управляваха този затвор, със сигурност трябваше да знаят.

— Просто казвам, че съм малко изненадан, че ти и други две жени военнослужещи изобщо сте влизали в тази охранявана зона.

Лидия отново ме гледаше с празен поглед и аз добавих:

— Ако се съди по новинарските репортажи, Лидия, посещенията ви често са се провеждали късно през нощта.

Тя продължи да ме гледа безизразно. Дори не примигваше. Ало, има ли някой вкъщи? Изкушавах се да я хвана за главата и да я разтърся, за да проверя дали вътре в нея ще издрънчи нещо, или беше съвсем празна.

— Ако не си разбрала, това беше въпрос.

— О… в такъв случай… да, сър. Винаги беше през нощта. Както ви казах, ние бяхме поканени.

— Виж… — започнах раздразнено аз, но прехапах устни.

Започваше да става много досадно. Поех си дълбоко въздух и се оттеглих зад една дружелюбна усмивка.

— Да, наистина ми го каза — съгласих се аз. После изчаках малко и смених тактиката. — Другите жени също бяха поканени, така ли?

— И още как. Андреа и Джун имаха гаджета в същата част, в която беше Дани.

— Знаеха ли вашите командващи офицери, че всички ходите там?

— Не мога да отговоря на този въпрос от името на Андреа и Джун.

— Естествено.

— Моята сержантка обаче знаеше. Знаеше и още как — заяви Лидия и добави: — Все пак най-често оставах да спя в затвора.

— Оставаше да спиш там?

— Ами да. Една от килиите беше направена на стая за надзирателите, нали разбирате. Имаше легла, няколко вентилатора, котлон за готвене. Беше много по-добре, отколкото в палатките навън. И по-безопасно, заради минохвъргачките.

Катрин бързо се намеси в разговора:

— Попадала ли си под обстрел на минохвъргачки, докато беше в Ирак?

— Няколко пъти съм ги чувала как стрелят.

— Наблизо?

— Не. Имам предвид, че понякога се чуваха тътен и взривове. Но далече, нали разбирате… имам предвид, някъде на хоризонта. Тъй като през повечето вечери оставах да спя в затвора, те не ме притесняваха толкова.

Вече знаех какво искаше да постигне Катрин с тези въпроси. Тя се приведе напред и попита:

— Нито веднъж ли не се е случвало да стрелят близо до теб?

— Не.

— А попадала ли си под вражески обстрел? Не задължително в затвора… може би докато си пътувала с някой конвой? Или на пътя да е избухвала бомба? Преживяла ли си някакво насилие, докато си била по служба в Ирак?

Лидия поклати глава.

— При нас имаше толкова много иракчани, че бунтовниците не ни закачаха много.

Това, за което ровеше Катрин, беше вероятността Лидия да е участвала в бойни действия, което можеше да е предизвикало шок или някаква друга форма на посттравматичен синдром и така да е увредило способността й да различава добро от зло. В днешно време този подход се е превърнал в много популярна и понякога дори ефективна тактика на защитата в съда.

Но ако първо ме беше попитала, щях да й спестя тези усилия. Съдебните заседатели в гражданския съд понякога се поддават на тази теза; те по природа са склонни да съчувстват на ветераните и не разбират онова, което са преживели войниците. Но във военен съд, със заседатели, закалени в битките, нямаше да е така — правилно или не, те вярваха, че след всичко преживяно си бяха останали съвсем нормални хора, каквото и да означава това в днешно време. Но със сигурност не означава, че участието във война задължително предизвиква някаква форма на морална булимия.

А още по-важното беше, че вероятността да бъдат убедени в това, че една секретарка — на военен жаргон „тиловак“ или „ШМТ“, т.е. „шибан мързеливец от тила“ — е била принудена да върши зло от демоните на войната, беше горе-долу същата, колкото моите шансове да спечеля титлата за „Мистър Колега“ на някой конкурс за красота. Като начало, изобщо не съм чак толкова красив.

Освен това в главата ми продължаваше да се върти един съвсем друг въпрос. Или по-скоро противоречие. Как така имаше стая за почивка в охраняваната зона с килиите?

— Какъв чин има Дани и какъв точно е неговият пост? — попитах аз.

— Началник на нощната смяна в затвора. Сержант — отговори тя и бързо уточни, — клас „Е-5“.

Това означаваше младши сержант, най-ниският офицерски чин. Един младши сержант обикновено ръководи най-малкото звено в армията, в което освен него има двама или трима други войници. Както се казва в армията, младши сержантите се носят в йерархията някъде между нивото на изпражненията на китовете и това на изпражненията на октоподите, а освен това, както знаех от собствените си чести визити във военните затвори, началниците на нощната смяна обикновено бяха поне от клас „Е-6“ или дори по-често „Е-7“ — старши сержанти.

Затова попитах:

— А знаеха ли неговите началници или висшестоящи офицери, че си била в Първа зона?

— Не мога да кажа.

— Опитай.

— Почти не съм ги виждала.

— Значи може да се приеме, че и те не са те виждали?

— Предполагам.

— Недей да предполагаш. Да или не?

— Не знам… Не мисля, че не са.

Реших да игнорирам това притеснително двойно отрицание и я попитах:

— Всеки път ли оставаше през цялата нощ?

— Невинаги.

— Колко често?

— Сравнително често. Защо?

— Имаше ли някаква процедура на влизане?

— Да, сър. На портала. Винаги се записвах, че влизам.

Посещавал съм повече военни затвори и отделения за задържане, отколкото мога да си спомня, и влизането винаги е голям проблем. Дори за мен, а аз по определение имам сериозни правни причини да посетя някого, подкрепени със съответните официални документи. Армията съществува в условия на ред и контрол, а военните затвори са като безмитна зона за безпрепятствено развитие на възможно най-тежката форма на бюрокрация. Но затворът „Ал Басари“ не ми приличаше на армията, която познавах и обичах.

— Ти спеше ли със сержант Елтън? — попитах аз.

Тя ме изгледа с празен поглед.

— Поддържахте ли сексуални отношения?

Тя продължаваше да ме гледа объркано.

— Чукаше ли се с него? — поясних аз.

Вече започвах да схващам, че единственият начин за комуникация с тази млада подсъдима беше да се слезе на нейното ниво.

— Да, сър. И още как.

Повдигнах вежди и тя добави без видима следа от неудобство:

— В това няма нищо лошо. Ние бяхме от различни части и не сме женени. Аз съм разведена. Той също.

Предвид възрастта й това ме изненада, така че попитах:

— Била си омъжена?

— Само веднъж — отговори тя, като звучеше доста горда от този факт. — За едно момче, с което бяхме заедно в гимназията. Не изкарахме повече от няколко месеца.

— Добре — кимнах аз. — Нека сега да си поговорим за нощта, в която са направени снимките.

Ефрейтор Едълстън отново погледна към Катрин с изражение, което говореше: „Тоя нищо ли не знае?“.

— Нещо грешно ли казах? — попитах я аз.

— Ами… — Тя помълча известно време, после ме уведоми: — Всичките снимки не са направени в една и съща нощ, сър.

Сега беше мой ред да се обърна към Катрин, но нейното внимание по някаква любопитна причина беше приковано в едно петно на стената.

— Може би е най-добре да ми разкажеш какво стана. От самото начало.

— Няма какво толкова да се разказва. Хората от разузнаването рекоха на Дани, че ние трябва да… ами да обработваме затворниците.

— Да ги обработвате? Точно тази дума ли са използвали?

— Ъъъ… не, сър.

Настъпи още една от онези необясними дълги паузи, после тя продължи:

— Да ги подготвяме за разпита. Така се изразиха.

— Значи това се е случвало всяка нощ, така ли?

— Всяка нощ? О, не, сър. Само някои вечери. И с някои определени затворници.

— Колко вечери?

На лицето на Лидия отново се изписа празно изражение, сякаш беше някъде далече от тук, така че аз поясних:

— Достатъчно е да ми кажеш приблизително.

В крайна сметка тя отговори:

— Може би петнайсет. Може би двайсет. Може да са били и повече… обаче сигурно не са били по-малко. В Ирак дните някак си се сливат.

— Значи би било правилно да се каже, че снимките документират нещо, което се е случвало често?

— Ами… някои вечери повече от други. Общо взето, зависеше от това кои бяха пленниците, колко бяха корави и колко беше важно за разузнавачите да ги накарат да пропеят.

— Разбирам. И кой избираше кои затворници да бъдат… подготвени?

— Ами те — хората от разузнаването. Но Дани и Майк всеки ден и всяка нощ бяха със затворниците. Те ги познаваха по-добре от всеки друг, затова понякога правеха предложения. Например че този или онзи днес не е в настроение, или неговите хора не се отнасят добре с него, или изглежда угрижен или депресиран.

— Добре. Кой доведе теб и останалите жени на тези разпити?

— То не стана точно така.

— Тогава как стана?

— Една вечер просто… ами просто се случи.

Безкрайното перифразиране на най-обикновени въпроси вече започваше сериозно да ме изнервя. При обичайни обстоятелства нито един адвокат от състава на защитата, който е с всичкия си, не би изправил собствения си клиент на свидетелското място, особено ако знае или подозира, че човекът има какво да крие. Например това, че е виновен. Но аз започвах да развивам теорията, че Лидия Едълстън може би представлява изключение от това правило. Представих си как прокурорът, който се е заел с разпита, толкова се вбесява от нея, че се застрелва в главата пред съда.

— Какво се случи? — попитах аз.

— Ами… една вечер Дани връщаше един затворник в килията му, след като го бяха разпитвали. Аз бях там, както и Джун. Във всеки случай, всички бяха сигурни, че този затворник е някаква голяма клечка, някакъв началник на бунтовниците. Онези от разузнаването го бяха разпитвали поне десет пъти и не бяха стигнали доникъде. И хич не бяха доволни от това.

Тя млъкна и изведнъж се замисли. Започваше да ми става интересно, така че се приведох над масата към нея.

— И какво се случи после?

— Ами… просто се опитвам да си спомня как точно стана. Спомням си, че той… този затворник, когато видя мен и Джун, много се напрегна. Нали се сещате, целият се сви и започна да се гърчи. И тогава Джун, която е доста директна, застана точно пред него и започна да му се отърква. Нали се сещате, да си отърква циците в него. Предполагам, че просто й хрумна да го направи… но тогава той започна да бърбори нещо… и тогава, преди да се усетим, тя вече беше започнала да си разкопчава униформата и да танцува пред него. И онзи тип… ами той изглеждаше така, сякаш току-що са му пъхнали остен в задника. Започна да говори и не искаше да млъкне. Изведнъж, от едното нищо.

— И какво стана после?

— Тогава Джун си свали тениската и панталона и продължи да танцува. Вече беше само по бельо, но тогава Дани и Майк започнаха да пеят една песен и Джун продължи да се прави на стриптийзьорка, свали си сутиена и започна да се извива съвсем бавно, да се щипе по зърната и прочие. А онзи затворник се правеше, че си е затворил очите. Но всъщност надничаше. И тогава Джун каза на Дани: „Ей, я му свалете панталона. Да видим какво има“.

— И Дани му свали панталона?

— Не… Дани първо се замисли дали да го направи. После обаче… ами аз му казах, че може би аз трябва да го направя… и…

— И…?

— Реших, че така трябва, нали разбирате? Освен това… не беше чак такъв проблем. Затова му свалих панталона и онзи тип… ами той се правеше, че не забелязва Джун, но това не беше вярно, защото всъщност здравата се беше надървил. И много се притесни от това и започна да вие някакви неща… направо се побърка.

— И после?

— Джун си свали и бикините и продължи да танцува, но вече беше… ами съвсем гола. И онзи иракчанин просто се срина, започна да реве и да вие, направо полудя. Тогава Дани го изведе навън и го върна обратно при разузнавачите, за да го разпитат. И после ни каза, имам предвид Дани, че онзи тип си е казал всичко. Имената на останалите джихадисти, къде са скрили някакъв голям таен арсенал… изпял всичко, за което го питали, и още малко отгоре.

Погледнах към Катрин, но тя беше твърде заета да се взира в нашия клиент в знак на подкрепа и не ми обърна внимание.

Затова се обърнах обратно към Лидия.

— Разбраха ли хората от разузнаването за това отношение, което е накарало затворника да проговори?

— Отношение?

— Разбраха ли, че Джун си е свалила дрехите и се е държала предизвикателно със затворника? Че той е бил психосексуално…

Този път се сетих, че трябваше да подбирам думите си по-внимателно, така че Лидия да ме разбере.

— Че затворникът е бил възбуден и това отношение го е накарало да проговори?

— О, да, сър. Дани им съобщи всичко — отговори Лидия и кимна на Катрин. — Те ни бяха много благодарни.

— Те са ви благодарили? Лично?

— Ами не… имам предвид, че са казали на Дани, а след това Дани ни предаде колко са ни благодарни — Лидия помълча малко, после изведнъж продължи, все едно току-що се беше сетила: — И преди да се усетиш, вече се занимавахме с всички тежки случаи.

— А защо бяха снимките?

— Дани каза, че ги искат хората от разузнаването. Те му дадоха един от онези модерни фотоапарати, от които снимките се качват на компютър… нали се сещате, за да се записва всичко. Дани каза, че снимките им трябват, за да следят кого обработваме, как точно и дали има ефект.

— И вие приехте тези инструкции като заповеди?

Лидия сви устни.

— Те си бяха заповеди, сър.

— От хората от разузнаването?

— Ами да.

— И как точно се случи?

Тя ме изгледа продължително, но не каза нищо.

— Лично ли ви дадоха тези инструкции?

Погледът й стана още по-празен.

— Едновременно ли ви ги съобщиха? Писмено? По електронната поща?

— Не беше така, сър.

— Тогава как беше? — попитах рязко аз.

Лидия веднага се отдръпна назад със стреснато изражение. Катрин бързо се намеси, наведе се към нея и с успокояващ глас й каза:

— Подполковник Дръмънд не се ядосва на теб. — После ме погледна и добави: — Просто понякога се затруднява да контролира импулсивното си поведение.

Лидия гледаше към Катрин и очевидно не беше сигурна какво точно означава „импулсивно поведение“, но усещаше, че не е приятно. Катрин отново се обърна към мен:

— Най-добре да се извиниш.

И просто в случай че не схващам какво точно има предвид, ме ритна под масата.

Аз? Да се извиня? Аз току-що се бях преборил с желанието си да удуша нашия клиент на място, но успях да кажа с възможно най-малко въодушевление:

— Извинявам се.

Лидия ме изгледа вторачено. Катрин отпусна ръка върху нейната.

— Не се притеснявай от него, Лидия. Продължавай, моля те.

В някои случаи е подходящо да се прилага играта на доброто ченге и лошото ченге; самият аз често я използвам, дори със собствените си клиенти. Но това тук беше съвсем друго; отношенията между Катрин и Лидия бяха на границата на тези между голямата и малката сестра, или още по-точно казано — между лекар и пациент. Във всеки случай, Лидия преглътна няколко пъти и ме погледна.

— Какъв беше въпросът?

Хм… какъв беше въпросът, наистина? Миг по-късно се усмихнах на Лидия.

— Как точно получавахте инструкциите да обработвате затворниците?

— Ами… чакайте да си помисля една минута.

И наистина си помисли една минута — имам предвид, едни безкрайни шейсет секунди, — преди да каже:

— Хората от разузнаването се срещаха с Дани. През деня, предполагам. Казваха му кого трябва да… нали се сещате, кого трябва да обработим. После Дани и Майк сядаха да измислят всичко — как точно да го направим. И после, след като ние трите с Андреа и Джун пристигнехме там, Дани ни казваше какво трябва да вършим.

— Нещо като сценарий?

— Сигурно може и така да се нарече — отговори тя, като изглеждаше впечатлена от това описание. — Дани ни казваше: ти ще правиш това, а ти — онова.

Описах накратко снимката, на която Лидия дърпаше горкия иракчанин за каишката около онази му работа, и попитах:

— Дани ли ти нареди да направиш това?

— Не беше точно така, господине.

— А как?

— Ами той просто казваше, че затворник номер две например днес има нужда от малко СО.

— СО?

— Аха. Специално отношение — СО, така започнахме да му викаме накратко. Много пъти оставяше на мен, на Джун или на Андреа да измислим точно как да го направим.

Лидия се усмихна.

— В това отношение Дани е добър началник. Насърчава инициативата на подчинените си.

Което ми се стори добър преход към следващия ми въпрос.

— Използвахте ли алкохол? Наркотици?

— О, не, сър. Пиенето е забранено на фронта — отговори тя.

Звучеше възмутена от това предположение, сякаш не си даваше сметка, че тормозът и сексуалното унижаване на затворници също не са разрешени.

— Всички бяхме примерни войници. Нямаше пияници и наркомани.

— Не ти ли се струваше понякога, че това е малко странно?

— Кое да е било странно?

За пореден път преглътнах желанието си да я удуша и обясних:

— СО, специалното отношение, подготвянето на затворниците за разпит по този начин. Това, че Дани ви е използвал, за да обработвате затворниците, докато се сринат.

Имаше ли как да се изразя по-ясно?

— Ами… да, може би — изрече колебливо тя. — Поне отначало. Но Дани каза, че хората от разузнаването са му обяснили, че най-добрият начин да прекършиш един арабин е със сексуален подход. Защото арабите имали много строги…

Тя млъкна, за да потърси точната дума. Стори ми се, че търсенето ще продължи безкрайно, затова предложих една дума вместо нея:

— Табута?

Лидия ме изгледа безизразно.

— Мюсюлманската вяра — обясних аз — включва много строги правила за благоприличието и разделението между половете.

Лицето й си оставаше безизразно.

Катрин разреши загадката, като се намеси:

— Мъжете от арабски произход лесно се шокират и се чувстват унижени от голотата и секса.

— Аха… ами да, сигурно. Дани каза горе-долу същото.

Лидия ме погледна и леко се изчерви, което беше интересно.

— Всъщност Дани го каза така: „Трябва само да им покажеш гола катеричка или да ги накараш да си свалят гащите, и те го удрят на рев“. Това са негови думи, естествено.

— Естествено — отвърнах съвестно аз.

— Трябваше ми малко време, за да свикна. Но заповедите са си заповеди.

— И кой точно даваше тези… заповеди?

— Както ви казах, Дани.

— Исках да кажа, кой даваше заповедите на Дани?

Тя ме погледна малко недоволно.

— Тогава защо не го казахте така?

Преборих се с желанието си аз самият да я ритна под масата и си признах:

— Да, сигурно трябваше да го кажа така.

— Един капитан и един офицерски кандидат.

— Какъв капитан? Какъв офицерски кандидат?

— Те бяха от военното разузнаване, зачислено към ФОБ. Живееха в караваните на офицерите, оградени с бодлива тел и пазачи. Много дръпнати типове. Обикновено влизаха вътре само за техните работи… нали се сещате, когато трябваше да разпитват затворници.

Лидия се замисли за миг и добави:

— По светло.

— По светло? — повторих аз.

— Тогава си вършеха своята работа. Точно затова започнаха да ни наричат „нощната смяна“.

— Спомняш ли си как се казваха?

— Капитанът се казваше Уилборн. Офицерският кандидат беше Ашад или може би Асад… нещо такова. Сигурно е бил арабин. Говореше много добре иракски.

— Уилборн и Ашад присъстваха ли на тези… подготвителни занимания?

— Не, господине.

Беше важно да се установи колко свидетели са присъствали лично по време на въпросните дейности, така че аз натъртих:

— Трябва да сме сигурни, Лидия. Кой присъстваше? Важно е да отговориш точно.

— Понякога Андреа и Джун не можеха да дойдат. Тогава бяхме само Дани, Майк и аз. Ние тримата. Но обикновено бяхме петима.

Тя направи кратка пауза, за да подчертае следващите си думи:

— Но аз винаги се чувствах по-добре, когато и другите момичета бяха там. — Лидия отново отклони поглед към Катрин. — Нали разбираш?

Катрин леко кимна, за да я подкрепи.

— Но Дани… — продължи Лидия. — Той винаги ни казваше колко са доволни хората от разузнаването. Казваше, че сме герои.

Погледнах си часовника и установих, че определеният ни един час почти беше свършил.

— Съжаляваш ли за онова, което си направила в „Ал Басари“?

Лидия за пореден път ме погледна с празните си очи. Бях почти сигурен, че все още никой не й беше задавал този въпрос въпреки очевидното му значение за сегашното й положение, да не говорим за бъдещата й защита в съда.

В крайна сметка тя отговори:

— Ами не… май не.

— Не съжаляваш ли, че си тормозила затворниците?

— Никого не съм тормозила.

— Нито че си се събличала и си ги унижавала сексуално, да не говорим, че си унижавала себе си?

Тя поклати глава.

— Нито че си позирала за снимките, които сега се използват като непоклатимо доказателство срещу теб?

И се показват на целия свят, включително на родителите ти, на приятелите ти от гимназията и на пастора ти от баптистката църква, можех да добавя, но не го направих.

— Не съжаляваш за нито едно от тези неща, така ли? — попитах аз.

Лидия нямаше как да не усети какво искам да кажа, нито неодобрителния ми тон и сви устни.

— Вижте, там всеки ден убиват и взривяват сума ти войници. Аз помагах във войната. Защо да се чувствам виновна за онова, което съм направила? Все пак не съм убила никого.

В действителност имаше и един убит — и той беше убит от някого. Но преди да стигна до този въпрос, вратата изведнъж се отвори със замах, без чукане. Представителният сержант от бюрото на входа погледна в стаята и ме информира:

— Знам, че не трябваше да ви притеснявам, господин подполковник. Но е важно.

— Само още една минута — изправих се аз и понечих да затворя вратата в лицето му.

Но той беше по-бърз и подложи крак пред нея.

— Двамата с госпожица Карлсън имате посетител. Казва, че трябва да говори с вас. Незабавно, за някаква спешна ситуация.

Катрин също се изправи и прибра бележника си обратно в куфарчето. После се обърна към нашата клиентка.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Още списания — отговори Лидия и вдигна броя на „Пийпъл“.

Списанието изглеждаше толкова измачкано, все едно го беше прочела поне десетина пъти.

— Може и някакви любовни романи. Но най-много обичам да чета за звездите и за хората от киното.

За нея всъщност беше по-добре да започне да чете закони, но не се поддадох на желанието да й го кажа. Двамата с Катрин последвахме сержанта навън и затворихме вратата зад гърба си, като оставихме Лидия Едълстън да си фантазира за живота на звездите.

Всеки има нужда от мечти. Просто се надявах тя да разбира разликата между живота на хората, които са осъдени на успех и слава, и другите, които са осъдени на доживотен затвор.