Стив Байн
Годината на Демона (60)

62.

— Кажи ми пак защо не искаш да се обадя на пресата — настоя майката на Марико.

Тя седеше заедно с двете си дъщери на пода край масата във всекидневната и трите играеха реми. Марико оглеждаше другите, без да каже нито дума. Майка й бе облякла тениска с яка и бродирано на джобчето лого, което Марико не можеше да разпознае; сигурно беше на производителя или на някой друг, свързан с любимия й тенис на маса. Лицето й сияеше, за разлика от обичайното й измъчено изражение. Тя, естествено, изпадна в паника, когато разбра, че голямата й дъщеря се бе намирала в същото помещение с трийсет и няколко килограма експлозиви, но го научи, след като Марико вече се бе прибрала на сигурно място у дома.

Саори изглеждаше добре. Беше възстановила голяма част от изгубените си килограми. Косата й вече не бе така занемарена и кожата й беше възвърнала блясъка си. Струпеите, които й се бяха появили, докато се друсаше, синините, бледността бяха изчезнали. Зъбите й никога нямаше да се оправят след всичките години употреба на амфетамини, но като цяло си бе възстановила някогашното уверено, женствено аз.

— Да — рече Саори, — ти си герой, Марико. Не си ли спасила, колко, петдесетина души?

— Петдесет и двама — отвърна Марико. И беше убила един, можеше да добави тя. Смъртта на Акахата се различаваше много от тази на Фучида. При Фучида бе просто танто за танто: той я беше изкормил, тя го бе намушкала в отговор. Но Акахата всъщност не беше извършил нищо насилствено; само бе заплашил да го направи. Марико го беше застреляла превантивно.

Няколко дни по-късно очакваше да се чувства виновна донякъде, но усещането все още не се бе появило. Нито пък изпитваше задоволство. Просто я изпълваха опасения за онова, което тепърва щеше да се случи.

Някой психолог сигурно щеше да успее да обясни от научна гледна точка защо тя предпочита да гледа напред вместо назад. Марико знаеше, че някой ден щеше да й се наложи да потърси професионална помощ. Всяко здравомислещо ченге в „Наркотици“ я беше питало как се чувства, а най-неделикатните направо й задаваха въпроса какво е усещането да застреляш някого. Рано или късно това щеше да й се отрази по някакъв начин. Освен това след инцидента все още не бе излизала на терен. Сакакибара беше отстранил временно Хан и бе наредил на Марико да си вземе два дни отпуск, което означаваше, че дори не беше поглеждала към пистолета си, откакто бе напуснала участъка онази вечер. Сигурно щяха да я побиват тръпки, когато се върнеше на работа, но за момента се радваше, че е със семейството си, и това й стигаше.

Но не и на Саори.

— Петдесет и двама — тя хвана настоятелно Марико за ръката. — Не трябва ли да си на първа страница във вестниците? Не трябва ли и аз да се появя там? Голямата ми сестра отново е в новините — и то по различна причина от онази, която те сочат. Стига, Мико, ти заслужаваш нещо по-добро от това.

— Не мога — отвърна Марико. — Първо, защото управлението вече даде изявление. И второ, може би си забелязала, че в него бомбата изобщо не е спомената. Трябва да разбереш колко е важно това да бъде запазено в тайна. На вас двете ви казах, защото смятам, че имате право да знаете какво се случи, но ако се разчуе за заплахата от бомба, Джоко Дайши ще получи точно онова, което иска: масова паника.

Изричайки го, не се почувства добре. Петдесет и двама души бяха видели как един полицай застрелва невъоръжен чистач, но Марико знаеше истината. Знаеше колко близо се бяха озовали до смъртта. Из радиостанциите циркулираха десетина различни теории, правеха се анализи от типа „какво можеше-трябваше-щеше да е най-добре“, каквито обикновено следваха всяка бейзболна игра, и Марико притежаваше силата да разсее блаженото им неведение с едно обикновено телефонно обаждане. Което можеха да направят и шефовете й. Но нямаше как от ТСУП да я оневинят, без да обяснят за бомбата, а точно това те не можеха да направят. Достатъчно бе само да споменат за нея, за да избухне масова паника, плюс един бог знае още какво по радиостанциите.

Не, по-добре героичната полицайка на Токио да понесе временен удар по репутацията си. Всички в „Наркотици“ бяха наясно каква е истината, същото се отнасяше и за шефовете и ако някой слух случайно се измъкнеше навън, никой нямаше да го признае официално. Дори Джоко Дайши не можеше да го направи. От една страна, защото приличаше повече на Тайлър Дърдън, отколкото на Осама бин Ладен: не беше от онзи тип, който поема отговорността заради политическата си кауза, особено след като агентът му се бе провалил. От друга — затворниците нямаха право да свикват пресконференции. Затова управлението лиши каузата му от юридическа сила и отписа Марико като косвена жертва.

— Трябва да ме разберете — каза тя. — Наистина, не бива да говорите за това. С никого. Ясно ли е?

— Ами ако…? — започна Саори.

— Ако някой те попита, кажи му, че сестра ти е решила, че нападателят представлява директна заплаха за живота на заложника. Не е нужно да си въоръжен с нож или бейзболна бухалка, за да убиеш някого. Строшаването на трахеята може да свърши същата работа.

Марико сложи картите си на масата.

— О — додаде тя, — аз свърших.

И отново се оказа обект на наказание, което не бе заслужила — този път я засипаха неодобрителни възгласи, макар че това сигурно беше много по-добре от дюдюканията, които получаваше в пресата. Всичко щеше да изгуби блясъка си до края на седмицата, бързо щеше да се изтрие от обществената памет, макар че за момента наистина силно я огорчаваше. Но за разлика от вестникарите и харпиите от радиостанциите, майката на Марико я възнагради с нова порция десерт.

— Добре, момичета — обади се тя, след като привършиха с черешовия сладкиш, — още една игра и тази стара жена трябва да си ляга.

— Съжалявам, но не мога — отвърна Марико. — Трябва да се срещна с един човек тази вечер.

— Охо! — възкликна Саори. — Среща! Готин ли е?

— Не. Определено не е.

— Кой е тогава? — попита Саори.

В същия момент майка й се намръщи и предположи:

— Някой от работата, нали?

— Може да се каже. — Истината бе доста сложна. Марико искаше да приключи професионалните си отношения с този мъж, но не бързаше да се озове в една и съща стая с него.

* * *

През по-голямата част от пътуването си с метрото тя си мислеше за Хан, за това какво да прави с него, за това докъде се простират етичните граници. При всички случаи партньорът й щеше да се изправи пред хората от отдел „Вътрешни разследвания“. Десетината секунди размишления по въпроса й подсказаха, че е длъжна да спазва закона. Ако някой гражданин наруши правилата и му се размине, това беше просто факт от живота, но ако ченге наруши правилата и му се размине, това говореше зле за самите правила. Правоохранителни органи без отговорност означаваше полицейска държава, а не полицейско управление.

Ами ако Сакакибара решеше да подкрепи играта на Хан? Ами ако намереше начин да изкриви факта, че един от подчинените му е нарушил гражданските свободи на заподозрян? Имаше ли значение това, че още на следващия ден същият този заподозрян се бе опитал да убие Марико и още петдесет и двама души? Не. В реалния живот щеше да има значение, но от законова гледна точка правата си бяха права.

Американците имаха много добра дума за тях: неотменими. Правото, което можеше да бъде нарушено в зависимост от обстоятелствата, не беше никакво право. Сакакибара уважаваше това. Той бе добър полицай и беше наистина безкомпромисен, когато ставаше дума за спазването на устава. Но винаги бе казвал, че го прави, за да защити нивото на разкриване на престъпления в своя отдел. Ами ако само този път бе решил да прати Джоко Дайши за по-дълго в затвора, като прикрие детектива, който беше нарушил границата? Ако той защитеше Хан, Марико щеше да се изправи пред избора да се противопостави на лейтенанта си и да предаде партньора си, или да си затвори очите пред недопустимо нарушаване на моралните норми.

Размишлявайки върху това, тя отиде до сградата, в която не искаше да влиза, и натисна звънеца, на който не искаше да звъни.

Когато стоманената врата се отвори, вътре я чакаше Куршума, запълнил половината асансьор. Обикновено приказлив, той не обели нито дума, докато се изкачваха към апартамента на Ханзо Камагучи.

— Ето я и нея — каза Булдога с усмивка, разкриваща острите му зъби, — моята малка гокудо полицайка. — Той се надигна от огромния кожен диван в западен стил, хвърли дистанционното настрани и грабна запотената бутилка с бира. — Настани стегнатото си малко задниче тук и кажи какво имаш за мен.

— Всичко, което искаш — отвърна Марико. Тя остана пред асансьора само за да покаже на Булдога, че няма да изпълнява заповедите му. — Задържахме маската ти като доказателство.

— И къде е тя?

— На едно телефонно обаждане оттук. — Марико извади смартфона от джоба си и го поднесе напред, сякаш му го предлагаше. — Ако ти донеса маската, ще отмениш ли наградата за главата ми?

— Такава е сделката, сладурче.

— Ами баща ти? И с него ли сме квит?

— Той ми прехвърли договора. Трябва да се притесняваш само за мен.

— В такъв случай разполагам с твой запис, в който признаваш за участието си в заговор за убийство. — Тя се приближи към него и му показа малкия екран на телефона.

Куршума пристъпи заплашително напред.

— Няма да постигнеш нищо, ако ми вземеш телефона — каза му Марико, без да сваля погледа си от Булдога. — Не съм го записала аз, а отделът ми. Чувате ли ме, сър?

— Високо и ясно — отвърна Сакакибара. Гласът му прозвуча сърдито и авторитетно дори през малкия говорител.

— Приятна вечер, сър. — Тя пусна телефона в джоба си. — Ето каква е сделката: аз ти връщам маската, тъй като и без това е твоя, но ти ще отмениш наградата за главата ми по един или друг начин. Разбираш как стоят нещата, нее? Ще подгоним не само теб, но и баща ти. И да, не мога да го докосна, и да, за известно време ченгетата ще си имат доста проблеми, но накрая полиция и якудза ще се завърнат към установеното положение и единствената разлика ще бъде записът ти, в който уличаваш своя старец. Според теб как ще ти се отрази това на следващото фамилно събрание?

Камагучи се надигна от дивана, стиснал бирената бутилка така, като че ли щеше да я използва като оръжие. Погледна я злобно, сякаш смяташе да метне през терасата телефона й заедно с нея. След това погледът му се премести върху лявата й ръка, която Марико несъзнателно беше отпуснала върху дръжката на своя зиг зауер.

— Не се страхуваш да използваш това, нали? — рече той. Тонът му прозвуча почти като поздравление.

— Не.

— Хе. Чух за това. Ти и онзи тип в метрото. Той ли открадна маската ми?

— Единият от тях, да.

— А другият? — Все още не беше отпуснал хватката си върху бутилката. В коленете и раменете му все още се забелязваше напрежение, сдържано, но готово да избухне, също като куче, което дърпа невидима верига.

— Задържан е. Ще лежи доста дълго.

Камагучи изпръхтя развеселено и остави бутилката.

— Значи сме квит, захарче. По дяволите, и без това нямаше да те убия. С теб е забавно да се бие човек. Хайде, седни и пийни една бира.

Марико поклати глава и отстъпи назад към асансьора.

— Относно маската ти…

— Не се тревожи за нея. Когато можеш, ще ми я донесеш. Знам, че мога да ти вярвам. — Той отново изпръхтя и се настани на големия черен диван.

— Така е — отвърна Марико, — но нямах предвид това. Онзи тип Джоко Дайши смята, че маската му дава божествена сила. Той е чисто и просто един терорист и ако отново се сдобие с нея, ще ни причини много неприятности.

— Дрън, дрън, дрън. — Камагучи махна с ръка, сякаш прогонваше някаква муха. — Тя е моя собственост, нее? Ще правя с нея каквото си поискам.

— Точно това е проблемът — рече Марико. — Той я открадна веднъж от теб. Може да го направи отново. Не мога да те принудя да я разтопиш, но ти казвам, че освен ако не искаш хората да решат, че не можеш да пазиш собствеността си, по-добре я дръж някъде, където е добре заключена и…

— Вече е продадена. — Камагучи смени канала.

— Какво?

— Вече му я продадох. Край.

— Продал си я на Джоко Дайши!

— Така ли се казва той? — Булдога се спря на някакъв спортен канал, предаващ мотоциклетно състезание. — Да, реших, че щом я иска толкова много, ще плати добра цена за нея.

Марико сви ръцете си в юмруци. Чуваше шумното си, гневно дишане и дори бе готова отново да посегне към пистолета си.

— Имаш ли и най-малката представа какво смята да прави с нея този мъж?

— Скъпа — извърна се той, за да я погледне. — Аз съм гангстер. С това се занимавам. — След това телевизорът отново привлече вниманието му.

— Масово убийство — рече Марико. — Масово унищожение. Може да убие дори твои хора. Със сигурност ще нанесе удар върху родния ти град. Смята, че за да го направи, се нуждае от маската. Това ли искаш?

— Скъпа, аз съм гангстер. Когато видя възможност да спечеля пари, я сграбчвам. Ако с хората ми се случи нещо, аз ще се оправям с това. Ако с останалите се случи нещо, ще те оставя ти да се оправяш.

Марико не можеше да повярва на ушите си. Всичките усилия, които беше положила, всички хора, преразпределени от управлението, целият страх, напрежението, тревогите, кашата, в която се бе забъркал Хан — всичко това за нищо. За втори път напоследък се изненада, че е толкова лоялна към града, който често я караше да се чувства чужда в него. Джоко Дайши не беше просто поредният престъпник. Бомбите му не представляваха просто заплаха за населението. Той бе заплашил Токио, по дяволите, града на Марико, града на Камагучи, а Камагучи дори не си бе направил труда да намали звука на телевизора, за да я чуе по-добре.

Единственото, което успя да каже, беше: „Егоистичен кучи син такъв“. Не й оставаше нищо друго, освен да си тръгне.