Стив Байн
Годината на Демона (24)

24.

Единственото, което Кайда можеше да направи, бе да помогне на баща си да се изправи на крака. Дясната му ръка висеше от ключицата безжизнена като платнена лента и при най-малкото движение той едва не припадна от болка. Гмуркането бе направило Кайда силна, но не достатъчно, че да носи сама възрастен мъж.

Никой друг не се осмели да дойде за Хару-сан, рибаря, чието коляно Гензай беше унищожил, нито за Сен, който продължаваше да лежи свит на кълбо. Кайда щеше да го помисли за мъртъв, ако не го бе чула да диша. Трябваше да се върне за Хару-сан сама, служейки му като човешка патерица, и тъй като Сен беше най-едрият от всички, тя не можеше да му помогне с нищо. Опита се да уговори някои от мъжете в селото да отидат да го вземат, но думата на баща й винаги тежеше повече от нейната, а единственото, което се чуваше от него, бяха викове от болка, докато две възрастни жени се опитваха да наместят рамото му. За лакътя му нямаше никаква надежда; той трябваше да зарасне сам.

Това дочу Кайда от възрастните жени, докато седеше пред колибата и наблюдаваше как по скалата лека-полека се плъзга още един дълъг сандък, спускан отгоре сигурно от коня. От време на време край нея минаваше мащехата й Чо. Тя се беше заела да обикаля край колибата, защото не издържаше да гледа онова, което ставаше вътре.

— Горкото момиче — каза тя, когато стигна за пореден път до Кайда. — Сигурно си била ужасно уплашена. И нека бъде благословено сърцето ти за това, че го доведе отново при мен.

— Не съм го върнала при теб.

— Ох, разбира се, че не. Той ти е баща. Знам. — Чо коленичи на пясъка и положи длан на коляното на Кайда. — А ти знаеш колко ме боли, че моите момичета така ти вадят душата. Знаеш го, нали? Горката тя.

— Тогава ги накарай да спрат.

Чо я изгледа със съжаление и любов, сякаш едновременно се опитваше да се усмихне и да се намръщи.

— Знаеш, че бих го направила, ако можех, нали? Просто младите жени са доста дребнави по природа. А техният баща… Е, той не беше мил като твоя. Нараняваше ги по начин, по който един баща не трябва да го прави. Знаеш ли, че когато той умря, моите момичета дори не заплакаха?

Кайда си спомняше. Смъртта на никого не беше тайна в Ама-мачи. Когато това се случи, Киоко и Шиоко изглеждаха по-скоро облекчени, а мъката на Миоко бе толкова откровено престорена, че след това се наложи да се упражнява в лъжене, докато то не се превърна в нейна втора природа.

— Те са преживели много — продължи Чо. — Ти също. Горкото момиче. Никак не е лесно да си девойка, нали? И аз съм била на твоята възраст. Знам как се чувстваш.

Кайда я погледна намръщено. Чо нямаше представа как се чувства тя. Мащехата й имаше две здрави ръце. Имаше красиво лице. И ако някога останалите момичета й се бяха подигравали, то сигурно щеше да е заради всичките момчета, с които се бе заигравала в буренака. Дори сега се шушукаха подобни неща за нея. Кайда знаеше, че баща й беше флиртувал с Чо още преди жена му — истинската му жена, майката на Кайда — да бъде убита. Напълно естествено бе да се оженят толкова скоро след това. Тя все още беше достатъчно плодовита. Той нямаше синове. Чо можеше да му ги осигури.

Едва сега Сен се появи в селото, като се олюляваше замаяно. Очевидно се бе събудил сам, защото другоземците бяха напуснали района. Вече се намираха в северната част на плажа, най-близо до мястото, където бе потънал корабът. Дългите тежки сандъци лежаха на пясъка като редица заспали тюлени.

По въжетата се спускаха още двама другоземци и броят им край селото нарасна на шестима. На скалите останаха още неколцина. Кайда беше чувала, че конете имали нужда от грижи, което винаги й се бе струвало странно. Нито едно животно в морето нямаше нужда от грижите на хората; тези коне сигурно бяха изключително глупави. Във всеки случай те се намираха горе, а другоземците, които бяха останали при тях, се появяваха от време на време, за да хвърлят отгоре дърва за горене. Другарите им долу ги събираха и ги трупаха край лагера им на брега. Вече бяха натрупали цяла планина, а не спираха да събират.

Това означаваше, че възнамеряват да се задържат тук. Кайда се чудеше с колко време разполага, за да открие начин да си тръгне с тях, когато напуснат залива.

* * *

Въпреки случилото се сутринта нямаше никаква причина за спиране на риболова и гмуркането. Денят беше идеален, но независимо от това по обяд във водата все още не се виждаха никакви лодки. Другоземците бяха уплашили всички.

Кайда не можеше да разбере напълно защо. Тя никога не бе виждала някой да упражнява насилие като Гензай, но в действителност, освен нея никой друг не беше станал свидетел на действията му. Хару-сан бе паднал още преди борбата да започне, а когато се беше озовал на земята, той вече здраво стискаше очи и зъби, сякаш се надяваше, че така ще успее да изцеди болката от тялото си. Цялото насилие беше упражнено върху бащата на Кайда и той бе понесъл всичките му последствия, но беше видял много малко. Всичко, което бе видял Сен, беше заключено в костенурчестия му мозък, откъдето нямаше излизане. Спомените на четвъртия рибар бяха невероятно фантастични, изкривени от заслепяващата паника. Историята му се променяше през час; едва ли някой вярваше на приказките му. Затова, макар Кайда да се страхуваше от Гензай и спътниците му, не разбираше каква е причината останалите да се страхуват от тях.

Тя размишляваше върху това, докато гледаше как слънчевите лъчи танцуват по повърхността на океана. Вълните се надигаха и се спускаха без нито една лодка върху тях. Тази вечер вечерята в Ама-мачи щеше да е много постна. Но не и разговорите около масата. Всички щяха да си чешат езиците с разкази за другоземците, за свръхестествената им скорост и нечовешка сила, с разговори за поличби и ками, с налудничави предположения за това какво ли е довело в Ама-мачи едновременно демоничните другоземци и призраците от морето.

Това беше глупаво, помисли си Кайда. Дори смущаващо. Цялото село, всички, които бе познавала някога, сплашени от четирима непознати. Доколкото Кайда знаеше, единственият опасен беше Гензай. Другите трима сигурно бяха пясъчни акули, на пръв поглед страшни, но абсолютно безобидни — освен ако не си мекотело. Кайда изпръхтя и се намръщи. Тя живееше в село, населено с мекотели.

Част от нея знаеше, че не е честно да си мисли такива неща. Преживяното от баща й беше страшно. Да се държиш на почтително разстояние от Гензай бе мъдър избор, а не проява на страх. Веднага щом стигна до този извод, Кайда осъзна, че никога не е схващала разликата между това да бъдеш предпазлив и да проявяваш страх. Всяка сутрин, когато се гмуркаше до потъналия кораб, тя изпитваше нещо, което бе смятала за страх. Сега осъзна, че просто е била предпазлива. А да проявяваш предпазливост, когато се гмуркаш до потънал кораб, не е слабост; това е… как го нарече Гензай? Предвидливост. Точно така. Плуването покрай Пастта на Рюджин си беше опасно и без потъналия кораб, готов да я погълне в мига, когато течението я отнесе в погрешната посока. Да внимава това да не се случи не бе проява на слабост. Беше проява на мъдрост, ако изобщо някой на нейните години можеше да се нарече мъдър.

Тъкмо си бе наумила да си намери гребец и да тръгне на лов за стриди, когато чу мащехата си да я вика.

— Кайда, баща ти вече се чувства достатъчно добре, за да поговори с теб. Горкото малко същество, сигурно си се поболяла от тревоги. Ела вътре.

В къщата беше много по-хладно, но освен това вонеше. Възрастните жени сигурно бяха приготвили някаква лапа и каквото и да бяха сложили в нея, то оставяше досадна горчивина в ноздрите на Кайда. Баща й седеше гол до кръста на футона, облегнал гръб на стената, а дясната му ръка беше омотана от ключицата до върховете на пръстите му, с каквито парцали бяха намерили. Ръката му приличаше на морска краставица, дебела и странно скована, сякаш бе изгубила гъвкавостта си само заради дебелината си.

Чо беше излязла на прага, за да извика Кайда вътре, но сега отиде и седна до съпруга си, докосвайки с ръка здравото му рамо. Кайда рязко спря, щом зърна трите дъщери на Чо, коленичили в редичка на пода до нея.

— Кайда-чан — повика я баща й. — Ела насам. Не се страхувай.

— Не се страхувам. Как се чувстваш?

— Казаха, че рамото ми сигурно скоро ще се пооправи.

Типично, помисли си Кайда. Опитва се да изглежда силен пред жените си.

— Влез — подкани я той. — Седни при семейството си.

— Нямам нищо против да стоя — отвърна тя, облегнала ръка на касата на вратата. — За какво искаш да говорим?

— Кайда-чан, трябва да прогониш тази лоша мисъл от главата си. Не можеш да избягаш с тези мъже. Помисли си какво ще кажат всички.

— Вече знам какво казват всички. Ако си тръгна, поне няма да се налага да ги слушам повече.

— Ти си на тринайсет. Няма да позволя хората да започнат да говорят, че дъщеря ми е уличница.

Кайда усети как мускулчетата под дясното й око започнаха да потреперват. Тя прехапа устната си, за да спре и нейното треперене. За миг се бе надявала, че баща й беше против, защото щеше да му липсва. И може би донякъде щеше да е така. Но най-голямото му желание беше тя да се бе родила момче и тъй като то нямаше как да се сбъдне, единственото, което искаше от нея, бе да не петни доброто му име.

До неотдавна мислите му бяха съвсем различни. Когато майката на Кайда беше жива, той също искаше синове, но въпреки това се бе отнасял с привързаност към Кайда. Но след като майка й беше убита, след като Кайда изгуби ръката си, той повече не я погледна по същия начин. Тя се чувстваше като жива рана, напомняне за онова, което някога е било цяло, и потръпваше от ужас при мисълта, че собственият й баща мислеше за нея по същия начин, както тя мислеше за грозните, лигави, раздуващи се червеи, които се гърчеха върху чуканчето на лявата й ръка. Когато я поглеждаше, я изпълваха гняв и чувство за загуба и ако не искаше да се чувства по този начин, просто извръщаше глава.

— Уличница ли? — възкликна Кайда. — Онези, които говорят такива неща, седят ей там. Тази сутрин чух Миоко да казва, че съм откупила живота ти с устата си. И нямаше предвид с говорене. Хайде, попитай я какво каза.

Миоко ахна.

— Не разбирам какво имаш предвид — обади се тя. — Целувки? За какво говори тя, майко?

— Миоко не ми е казвала нищо — обади се Шиоко. — На теб казвала ли е, Киоко? — Киоко поклати глава и сви рамене.

Чо плесна с ръце в скута си.

— Кайда-чан, ти си много сладко момиче, но няма да ти позволя да вкарваш такива мръсни мисли в главите на дъщерите ми.

— Не е нужно аз да им ги вкарвам. Момчетата вкарват много по-мръсни неща в техните…

— Кайда! — Баща й потръпна от болка и захапа кокалчетата на ръката, която все още можеше да движи. — Няма да ти позволя да говориш по този начин за сестрите си.

— Те не са ми сестри.

— Напротив. Ожених се за майка им. Това е всичко. А сега ще си избиеш от главата всички тези глупости за бягство с чужденците.

Той искаше да каже още нещо, но вниманието на Кайда бе привлечено от викове зад гърба й. Тя погледна през рамо и видя, че двама от другоземците са застанали до обърнатите с дъното нагоре лодки на брега. Гензай не беше сред тях. Неколцина от селяните също се бяха събрали там и образуваха импровизирана ограда между лодките и чужденците.

Най-после. Малко проява на кураж. Кайда се обърна, за да види какво става. Някой извика, че това е неговата лодка. Един от странниците отвърна нещо, но тя не можа да го чуе заради протестите на останалите рибари. Последваха нови викове и оградата се затвори около странниците.

Чужденците изчакаха да ги обградят изцяло. Кайда не можа да види какво бе първото нещо, което се случи. След него последва хаос. Оградата се разпадна; най-силните мъже от селото й се пръснаха като пясъчни крабове, които търсят сянка. От петимата, които останаха след тях, трима кървяха от носа и устата, а другите двама придържаха счупените си крайници. Чужденците изглеждаха невредими. Единият от тях застана между носовете на две лодки и подхвана по една с всяка ръка. Другият направи същото при кърмата и двамата тръгнаха обратно към лагера си в северния край на пясъчната ивица.

Когато се върнаха за следващите две лодки, никой не оказа съпротива.