Стив Байн
Годината на Демона (50)

50.

Бардакът в Минакучи се наричаше Мостът до другия бряг и напълно отговаряше на името си. Широката приемна всъщност представляваше мост: широк поток разделяше пода й на две, бълбукаше приятно и придаваше на сградата необичайно прохладна атмосфера. Самият бардак беше необичайно дълъг и необичайно тесен; започваше от пътя, преминаваше над потока и продължаваше навътре в бамбуковата горичка, която ограждаше пътя от двете страни. Вътрешните стени напомняха по конструкция покрит мост, достатъчно масивни, за да задържат свежия въздух.

След продължителната езда в горещия летен ден, Дайгоро знаеше, че Мостът до другия бряг би трябвало да му се стори освежаващ. Вместо това той се чувстваше смутен както първия път, когато влезе в къща на удоволствията. Очевидно тези неща не избледняваха с времето.

И въпреки това знаеше, че съветът на Кацушима беше мъдър: можеше да си позволи да отсяда само на места, където присъствието му нямаше да бъде разкрито. Дори се бе надявал да намери Кацушима тук, макар това да беше съвсем невероятно. Покрай Токайдо имаше безброй бардаци, които Кацушима би могъл да избере, но никой от тях нямаше да разкрие присъствието му там. Точно по тази причина издирваните ронини предпочитаха да отсядат в домовете, които познаваха стойността на дискретността.

И тъй като не откри Кацушима, натопил краката си в потока, Дайгоро нямаше как да разбере дали приятелят му се намира под същия покрив. Видя само момичета, толкова фини, че изглеждаха безтегловни. Щом влезе вътре, едното от тях му се поклони и го поведе през витиеватия каменен мост в средата на залата.

— Добре дошли на Другия бряг — каза девойката.

Дайгоро изтърпя стандартните разговорни гимнастики, отби опитите й да пофлиртува и подхвърли няколко думи за храна и удобства в заобиколен опит да се попазари за цената на стаята. Кацушима винаги бе намирал тази игра за вълнуваща, но тъй като Дайгоро нямаше никакво намерение накрая да вземе някое от момичетата, на него тя му се струваше само изморителна. Беше се отдалечил едва на един ден път от Киото, вече втори ден не бе спал, а и го очакваше още много работа, преди да си легне тази вечер.

Но стаите бяха удобни, храната беше топла и засищаща, а самите стени излъчваха аромат на парфюм, тамян и подправки. Едва не задряма, докато пиеше чая си.

Точно усещането, че се унася, го накара да се сепне и да застане нащрек. Беше избягал от оживената столица, но Минакучи и Другият бряг се намираха все още в сърцето на Кансай, а от спомените за осакатеното тяло на генерал Мио го връхлитаха студени вълни. Нямаше да се почувства в безопасност, докато не се отдалечеше от ловните земи на Шичио.

Повика съдържателката и попита за някое момиче, което умее да води разговор. Това бе едно от изкуствата на гейшите, и то от най-скъпите. Дайгоро не знаеше какво щеше да прави, когато парите му свършеха — през живота си не беше работил срещу заплащане и нямаше ни най-малката представа как да си потърси работа — но имаше нужда от информация и си спомни, че по време на дългия им път от Изу Кацушима бе споменал, че това е най-добрият начин да я получи. Искаше му се самураят да беше с него сега.

Името на момичето беше Ханако и кимоното й бе ушито от бледосиня коприна с красиво избродирани слънчобрани с бледорозов цвят. Беше дребничка, не толкова красива като Аки, но достатъчно приличаща на нея, за да накара Дайгоро да си спомни колко отдавна бе напуснал дома си. Първоначално поговориха за обикновени неща, но след това Дайгоро насочи разговора към политиката.

— Говори се, че около регента се е разразила буря — подхвърли той. — Чух, че един от главните му съветници е напуснал или е бил отпратен надалеч.

— О, да, нещо такова — отвърна Ханако. — Само че съветникът не си е тръгнал; Тойотоми-сама го екзекутирал за измяна. Можете ли да го повярвате? Един от генералите му, ако не се лъжа, мъж на име Мио.

— Така ли?

— Нее? — Очевидно Ханако намираше цялата история за изключително скандална и точно заради това — още по-възхитителна. — Казват, че Мио-сама бил заловен с писма до Йеасу Токугава. Вие знаете кой е той, разбира се. Е, регентът не може да нареди да убият човек като Токугава, нее? Помислете си какво послание би изпратило това на останалите велики домове! Затова наредил на Мио-сама да си разпори корема. — Тя се изкиска. — И то какъв корем. Чух, че този генерал Мио можел да погълне цял кит.

— И аз чух нещо подобно. — Дайгоро се насили да се усмихне, но в съзнанието му се появиха образи на ужасните зейнали рани на Мио.

— Можете ли да си представите кашата, Дайгоро-сама? Такъв голям и противен човек. Не като вас, господарю.

Отново се започва със закачките, помисли си Дайгоро. Беше казал достатъчно, за да поддържа разговора. Умът му бе на съвсем друго място, опитвайки се да разбере Шичио. За него измамата беше нещо напълно естествено, каквото за Дайгоро бе дишането. Той използваше лъжите си ловко, като меч, и посичаше враговете си, докато защитаваше себе си. Предложението на Кацушима да потърси помощта на шиноби вече изобщо не му се струваше отчаяно. Шичио беше неприятел, с какъвто Дайгоро не се бе сблъсквал досега. Изправянето срещу въоръжен с меч враг беше просто — ужасяващо, да, но просто. Шичио обаче не се изправяше срещу враговете си; той лавираше и манипулираше скрит в сянка и ако междувременно бъдеше убит някой верен воин, значи така е било писано.

Дайгоро не знаеше как да се бори с враг, който не излизаше от сенките. Единственият начин бе да наеме сенчести воини, които да се бият от негово име. Самата мисъл беше достатъчна, за да го накара да изпита срам — баща му никога не бе позволявал на друг човек да води битките му — но Дайгоро не виждаше какво друго би могъл да направи.

— Кажи ми, Ханако, чувала ли си за Вятъра?

Тя се изкиска.

— Дали съм чувала за вятъра? Глупчо. Що за въпрос е това?

— Магическите мъже. Шиноби. Чувала ли си за тях?

Ново кискане.

— Разбира се. Както и за тенгу, каппа и снежните жени. Какво общо имат приказките с чуването на вятъра?

— Шиноби са много повече от приказка. Мнозина даймьо ги наемат, особено в Кансай.

Сега Ханако се засмя на глас.

— Ах, сега вече разбирам! Ти не си оттук, нали? Знаех си! Заради акцента ти.

— Бъди по-сериозна.

— Как бих могла, когато си играеш така с мен? — Тя се изкиска или поне се престори, че го прави, за да измести фокуса от провинциалната наивност на Дайгоро. — Чул си местните ни легенди и сега се опитваш да ме уплашиш. Вятърът! Наистина, Дайгоро-сама, ти си невероятен.

Дайгоро преглътна раздразнението си заедно с остатъка от сакето. Няма смисъл, помисли си той; всичко е безсмислено. Може би ако си беше в Изу, щеше да знае в чие ухо да подшушне, ако иска да наеме шиноби, но намирането им тук беше като да откриеш снежинка във водопад.

Той освободи Ханако и угаси фенера. Колкото и да бе уморен, не можа да заспи, което само засили раздразнението му. Достатъчен беше срамът, че е решил да наеме някой, който да води битките му. Самият опит да го направи вече нарушаваше бащините му принципи. А по-лошото бе, че ги беше нарушил, а не бе постигнал нищо. Беше опетнил съвестта си и наградата му бе точно такава, каквато би определил баща му: нищо. Нищо, освен вина и разочарование.

Той лежа в леглото цяла вечност, преди тежестта на срама да се повдигне достатъчно, за да може да заспи.

* * *

Когато се събуди, видя, че до леглото му седи мъж.

Дайгоро отскочи със свито като ледена топка сърце. Мъжът не реагира. Той едва се различаваше в сумрака; присъствието му повече се усещаше, отколкото виждаше, защото, макар луната да беше в трета четвърт, тя хвърляше съвсем малка светлина през единствения прозорец на стаята. Вратата не се бе отваряла. Дайгоро беше убеден в това. А прозорецът представляваше просто продълговат, тесен отвор под тавана на задната стена. През него не можеше да мине нищо по-голямо от сипка. Но ето че мъжът седеше с кръстосани крака и го гледаше.

Дайгоро посегна към Славна победа и не я намери. Неговият вакизаши също липсваше. Той не носеше нож, а бронята му бе струпана на купчина в ъгъла. Беше гол, беззащитен и сам.

— Ти търсиш Вятъра — проговори мъжът.

Гласът му бе тих и дълбок, какъвто би излязъл от скала. Дайгоро забеляза, че дори докато говореше, тялото на мъжа не помръдна, което му се стори зловещо. Дори не си личеше, че диша.

— Така е — отвърна младежът и умолителната нотка в гласа му го изпълни със срам.

— С каква цел?

— Имам враг. Искам го мъртъв.

— Тогава го убий.

Дайгоро преглътна.

— Недостъпен е за мен.

— Кажи името му.

— Шичио.

Очите на Дайгоро започваха да привикват със сумрака. Успяваше да различи единствено бялото в очите на посетителя и нищо друго. Мъжът не мигна. Нито веднъж.

Той се взря в Дайгоро и продължи да мълчи толкова дълго, че младият мъж се зачуди дали наистина е казал името на Шичио, или само си го е помислил, но не е успял да събере достатъчно самообладание, за да го произнесе на глас.

— Генерал Шичио — допълни. — Той е човек на Хидейоши Тойотоми.

— Известен ни е.

— На вас?

Погледът се премести към някаква точка над дясното рамо на Дайгоро. Младежът се извъртя и се напрегна, опитвайки се да разбере какво вижда посетителят му.

Към него гледаха още очи.

Дайгоро едва не изскочи от кожата си. Зад него седяха още три фигури, мълчаливи като статуи. Различаваха се единствено очите им. Връхлетя го ледена вълна и кожата му настръхна въпреки задушната нощ. Той се измъкна от завивките и запълзя странично, докато рамото му не се удари в стената. Никоя от фигурите не помръдна. Следяха го единствено очите им.

— Скъпо — каза онзи, с когото бе говорил досега.

— Но можете да го направите?

— Няма място, където Вятърът да не може да проникне.

Очите на Дайгоро се напрегнаха в тъмното, опитвайки се да различат нещо, каквото и да е, по лицето на събеседника му. Не бе забравил, че в стаята има четирима шиноби и че четири е числото на смъртта. Това беше символ; тези мъже носеха смъртта в спалнята на Дайгоро.

— Кажете си цената — подкани той.

— Твърде е висока — заяви мъжът с глас на скала.

— Семейството ми може да плати. Гарантирам ви.

— Ти нямаш семейство.

Това беше отбелязване на факт, а не предположение. Дайгоро го разбра по тона му.

— Дори не знаете кой съм аз.

— Дайгоро. Някога Дайгоро от Изу.

— Откъде…?

— Няма място, където Вятърът да не може да проникне.

Младежът преглътна. Звукът му се стори ужасно силен в тъмното.

— Тогава познавате репутацията ми — рече той. — Клановете на Изу ще ме подкрепят. Кажете цената си и ще я получите.

— Златото е едно нещо. Кръвта е друго. Няма да проливаме нашата, за да убием този мъж.

Дайгоро се притисна към стената.

— Тогава защо сте дошли? За да убиете мен?

— Не разкриваме плановете си на никого. Но ако желаеш, можем да помогнем.

— Искам го мъртъв. Вече казахте, че няма да го направите.

— Да го убием, не. Да помогнем, да. Помисли отново върху онова, което искаш.

В съзнанието на Дайгоро се появи образът на майка му, последван от предложението на Кацушима да я убие.

— Да не би моят човек Кацушима да е разговарял с вас?

— Името му ни е известно.

— Няма да позволя да бъде наранена. Чувате ли ме? Майка ми не трябва да бъде докосвана.

Гласът на скалата изпръхтя.

— Ограничено мислене. Ограничено виждане. Ти не знаеш какво искаш.

— Знам отлично какво искам.

Дайгоро осъзна, че говори на твърде висок глас — и твърде рязко, като се имаше предвид, че седи невъоръжен в стаята си заедно с четирима шиноби.

— Знам какво искам — повтори той, този път по-тихо и спокойно. — Майка ми не може да се омъжи за побъркан. Трябва да попреча на сватбата им.

— Продължаваш да гледаш от дъното на кладенеца.

— А по какъв начин да гледам на нещата? — Дайгоро полагаше огромни усилия да говори тихо. След изпълнения с чувство на безизходица ден той нямаше търпение за игри на думи.

— Двамата ще се женят. Ти няма да я убиеш. Ние няма да го убием. Разшири мирогледа си.

— Обяснете се, по дяволите. Защо изобщо сте дошли при мен, щом смятате да говорите със загадки?

— Ние сме от Вятъра. Не разкриваме плановете си на никого.

Дайгоро издиша шумно и гневно през носа. Някаква странна метаморфоза бе превърнала страха му в гняв. Нито една от двете емоции не подобаваше на произхода му. Гласът на баща му се обади в съзнанието му: преди да вземе решение, самураят трябва да си поеме дъх седем пъти — и то без да изпитва гняв.

Той се опита да се успокои. Трябваше да попречи на една сватба, а не можеше да докосне нито булката, нито младоженеца. Мислите му се отнесоха към собствения му принудителен брак. Акико имаше много сестри; не можеше ли по някакъв начин да принуди Шичио да се ожени за някоя от тях? Домът Инуе беше от самурайско потекло; това щеше да задоволи нуждата на този накипрен паун да се преструва на благородник. Но не. Дори да успееше да убеди тъста си да омъжи още някоя от дъщерите си, нищо не можеше да попречи на Шичио да вземе майката на Дайгоро за своя конкубина.

Но и обратното беше вярно, нали? Ако майка му бе омъжена, тя щеше да се озове далеч от лапите на Шичио.

Каква мрачна мисъл. Дайгоро не искаше да мисли за майка си като за разменна монета. Нито се осмеляваше да предположи какво щяха да си помислят за него господарите защитници на Изу, ако омъжи майка си по политически причини. Но той не виждаше друг избор. Извън Изу нямаше нито един съюзник — с изключение на Кацушима, но да го открие беше все едно да се надява да намери заек на луната. Във всеки случай тази перспектива бе по-приятна от предложения от Кацушима план за убиването на майка му.

— Знам как да спра сватбата без кръвопролитие — каза Дайгоро. — Нямам нужда от вашите убийци. Искам само да доставите една пратка.

— Тази пратка ще попречи ли на сватбата?

— Ако достигне местоназначението си навреме, да.

Силуетът кимна едва забележимо.

— Къде?

— Изу.

— Скъпо — отвърна силуетът с глас, какъвто човек би очаквал да чуе от земетресение. — Далеч оттук. Твърде много погледи за избягване.

— Казахте, че няма място, където Вятърът да не може да проникне. Продължавате ли да твърдите това?

Силуетът го погледна и макар Дайгоро да не различаваше чертите на лицето му, беше сигурен, че то се е намръщило.

— Няма място, където Вятърът да не може да проникне — рече мъжът.

— Значи ще го направите?

— Сега е трудно. В Изу има много войници. Много шиноби в Кансай.

На Дайгоро му трябваше време, за да осмисли думите му.

— Имаш предвид Шичио, нее? Той е наел нинджа да ме убие?

— Глупав въпрос. Очевидно.

Гласът му прозвуча още по-злокобно, ако това изобщо бе възможно. Дайгоро стисна здраво дръжката на своя вакизаши.

— Вас ли е наел да ме убиете?

— Не разкриваме плановете си пред никого.

Това трудно можеше да се нарече окуражителен отговор. Доколкото му беше известно, плановете им включваха заличаването на дома Окума. А може би използваха Дайгоро като оръжие срещу Шичио. Той си представи себе си като стрела и си помисли, че стрелецът едва ли ще се интересува дали стрелата ще се разцепи, след като улучи мишената.

Сигурно никога нямаше да разбере истината. Не и ако получаваше такива загадъчни отговори. Освен това реши, че отговорите всъщност нямаха значение. Шичио беше неговата мишена. Вятърът бе лъкът, който щеше да го изстреля срещу нея. Какво я интересуваше стрелата защо е бил опънат лъкът? Тя се интересуваше единствено от мишената.

— Тази пратка, която искаш да доставим — разнесе се отново гласът на скалата, — тя голяма ли е или малка?

Дайгоро се подсмихна.

— Зависи от това какво имате предвид под малка.

Шиноби го погледна сурово — забележително постижение за човек с неразличимо лице.

— Това съм аз — поясни Дайгоро. — Пратката съм аз.