Стив Байн
Годината на Демона (43)

43.

След като нивата на адреналин в кръвта й спаднаха, Марико се огледа. Гигантският склад — а складът на един магазин за матраци е наистина огромен — не беше празен, както си бе помислила първоначално, макар в него да имаше достатъчно място за каране на мотоциклет. Някога сигурно е било пълно с контейнери, достатъчно големи, за да побират матраците, но сега всичко беше изчезнало. Само в ъгъла се виждаха два изоставени самотоварача. Покрай дясната стена имаше някаква производствена линия, дълга поредица от сгъваеми маси, които блокираха и двата противопожарни изхода от тази страна. Д-екипът дори не бе успял да проникне в сградата; техните входове бяха блокирани, заключени отвътре, безполезни.

Край масите бяха подредени черни стоманени варели и пластмасови бидони с почти еднакви размери, като подредени по чин войници, които вместо пагони имаха предупредителни табели. От пръв поглед Марико реши, че вижда производствената линия за подправения с цианид МДА. Достатъчно пъти се бе сблъсквала с наркоскладове, за да разпознае лаборатория за амфетамини, но това не беше същото. Стаята миришеше повече на моторни масла, отколкото на амоняк. При един бърз оглед на сгъваемите маси Марико откри тръборезачи, навита на макари тел, кашон, пълен със стари модели мобилни телефони, малка кутия със симкарти — нищо, което можеше да се използва при производството на амфетамини. Единственото, което й беше познато, бяха табелките с надпис „Уротропин“ и „Натриев цианид“ върху варелите и бидоните.

Трябваше да се съсредоточи, за да си припомни поредицата от събития. Пръв в сградата бе проникнал Б-екипът и хората на Джоко Дайши ги бяха нападнали. Горе-долу по това време някой беше натиснал бутона за отварянето на голямата ролетна врата. Най-вероятно е бил Джоко Дайши, който след това бе отишъл за мотора си.

Друга група последователи на култа се беше втурнала да пресече пътя на екипа на Марико точно когато тя бе отворила с ритник вратата на склада. Още тогава, макар да беше доста напечено, бе успяла да си помисли, че вратата е поддала твърде лесно. Може би в същия момент някой от последователите на култа я е отварял от другата страна. Вратата сигурно го беше ударила в лицето и го бе проснала в безсъзнание. Марико беше изтичала покрай него, но остатъкът от екипа й се препъна в кохортата от последователи на култа. Хан и останалите от А-екипа също бяха пресрещнати от хората на Джоко Дайши, но се бяха справили с тях по-добре от Б-екипа и точно това бе причината Джоко Дайши да подкара мотора си към А-страната. Марико беше извадила лошия късмет единствена да остане на пътя му.

Крайната равносметка бе шестнайсет последователи на култа към Божествения вятър, плюс техния водач и пророк, плюс едно неочаквано съкровище: Славна победа нетърсена. Марико забеляза първо празната ножница, която лежеше върху една от сгъваемите пластмасови маси, и си помисли най-лошото: култът бе продал меча. Когато един от полицаите обяви, че е открил гигантски меч, облекчението нахлу във вените й като морфин. Когато попита къде е и полицаят посочи към останките от мотора на Джоко Дайши, за миг имаше усещането, че ще повърне върху обувките си. Мечът не се намираше в ножницата си, защото последователите на култа бяха монтирали друга ножница за него към мотора, а сега моторът представляваше двайсетметрово поле от пръснати отломки, завършващо с димяща купчинка до стената, която пръскаше масло.

От емоционална гледна точка Славна победа нетърсена можеше да се сравнява с малкото останали снимки на бащата на Марико; тъй като беше семейният фотограф, самият той рядко се появяваше в техните фотоалбуми. Понякога Марико се чудеше дали семейството й щеше да се засегне, ако узнаеше каква сантиментална стойност има за нея Славна победа нетърсена. Тя бе общувала с Ямада-сенсей само няколко седмици, но той се беше превърнал в нещо като дядо за нея, наставник и модел за подражание. Какво означаваше фактът, че Марико държеше последния подарък от своя сенсей редом с ценните семейни снимки? Самата тя не знаеше как да го разбира. Чувстваше единствено, че така е редно и че никога нямаше да си прости, ако нейното острие на Иназума се превърне в стоманена панделка, омотана около останките на разбит мотор.

Но днес просто или беше извадила късмет, или шедьовърът на майстор Иназума имаше друга съдба. Моторът бе паднал на лявата си страна, а чисто новата ножница на Славна победа беше монтирана отдясно. От останките се стичаха три течности с различни цветове и въздухът над тях потреперваше от горещината, но лежащият най-отгоре меч бе непокътнат.

Единствените други предмети в печелившата колонка бяха два почти празни варела с уротропин и натриев цианид. Никакъв МДА, никакъв спийд, никакви други наркотици. В колонката със загубите имаше двама полицаи от Б-екипа с наранявания на краката, които бяха достатъчно сериозни, че да ги оставят да лежат на пода със стиснати зъби в зародишна позиция, в очакване на линейката. Не разполагаше с никакви документи на Джоко Дайши, а той нямаше да й даде никакво друго име. Нямаше и следа от неговия лейтенант Акахата, въпреки че Марико го бе обявила за издирване. А най-голямата й загуба беше присъствието на духа й.

Тя не бе подкрепила партньора си в ръкопашния му бой, в което, технически погледнато, нямаше нищо лошо, защото от целия й екип само тя бе успяла да задържи Джоко Дайши на мушката си. Не беше стреляла, което също бе добре, защото Джоко Дайши бе оцелял — като по чудо — след като ударът на Марико го бе свалил от движещия се с пълна газ мотор и сега можеха да разпитат основния си заподозрян. Беше организирала набързо операция, която можеше да се развие много по-зле, но това не се случи. Полицаите й се бяха изправили срещу надвишаващ ги по брой противник, защото една четвърт от силите им не бяха успели да влязат в сградата. Движенията им не бяха координирани. Никой не беше застрелян просто защото се бяха представили забележително добре. С други думи, с изключение на нейния перфектно изпълнен ирими-наге, Марико бе успяла да прецака всичко, което можеше да бъде прецакано, и въпреки това, незнайно как, всичко бе завършило отлично — и ако не отлично, то поне адски добре, предвид обстоятелствата.

Марико не страдаше от излишък на самоувереност. Тя знаеше, че е добра в работата си, но самата работа беше безмилостна. Малките грешки можеха да доведат до големи усложнения, а омаловажаването им представляваше постоянна заплаха да я сметнат за некомпетентна само защото бе жена. Загубата на десния й показалец я беше върнала поне година назад в стрелковите й умения, нещо, което нямаше да има никакво значение, ако носеше каквато и да е друга униформа. Повечето патрулни полицаи се пенсионираха, без нито веднъж да са вадили оръжие, защото в по-голямата си част полицейската работа беше разследваща. С изключение на пътните произшествия повечето полицаи рядко ставаха свидетели на престъпления; телефонните обаждания идваха винаги след свършения факт. Но в „Наркотици“ не само реагираха; те поемаха инициативата, което означаваше, че от време на време щеше да й се налага да вади оръжието си срещу някого. Как щеше да го направи, щом не можеше да се довери на мерника си?

Трябваше да стреля по Джоко Дайши. Милисекунди го деляха от убийството й. Марико можеше да промени ъгъла си; можеше дори да приклекне и да стреля нагоре, което щеше да е достатъчно, за да предпази мъжете от С-екипа. Това би трябвало да е инстинктивната й реакция, но вместо това тя беше направила колосалната грешка да се замисли.

Спомни си термина, който използваше Ямада-сенсей. Парализа чрез анализ. Хан щеше да каже за бейзбола съвсем същото, което Ямада бе казал за фехтовката: удрянето на движеща се мишена трябва да се прави автоматично или изобщо да не се прави. Предварителното съсредоточаване само ще прецака нещата. Точната стрелба не беше нещо по-различно. Веднъж Ямада-сенсей й бе казал, че е по-добре да хвърли оръжието, отколкото да се оплете в мислене. Така поне никой нямаше да пострада.

Което означаваше, че следващата най-добра алтернатива беше да напусне отдел „Наркотици“ и да стане патрулен полицай. Да завърши кариерата си, без да рискува да застреля някого или да стрелят по нея. Майка й щеше да е във възторг. А Марико щеше да се откаже от всичко, за което бе положила толкова много усилия през годините.

Нейният ирими-наге можеше да пропусне. Можеше да счупи всяка костичка в ръката си. Можеше пак да убие Джоко Дайши, но с много по-голям риск за себе си и за колегите си. Залогът беше толкова голям, а Марико бе изгубила самообладание. Парализа чрез анализ. Не беше сигурна дали ще успее да си прости.

— Хей — рече Хан, — добре ли си?

— Какво? — попита разсеяно Марико. — Да, добре съм.

Хан я тупна по рамото.

— Това беше голям удар, Марико. Хайде, трябва да разпитаме един луд водач на култ.

Това я изтръгна от размишленията й.

— В съзнание ли е?

— В съзнание? Та той дори може да ходи, по дяволите.

Това беше невъзможно. Когато го свали от мотора му, той сигурно бе вдигнал сто километра в час. Затова когато го видя да върви, подръпван за белезниците от един полицай, с вдигната на главата му маска, единственото, което успя да каже, беше:

— Ти трябва да си мъртъв.

Той се засмя — не пресилено, а с добродушен, ласкав смях.

— Не можете да ме убиете. Още не ми е дошло времето.

Хан му отвърна със същия смях.

— Ако се бе приземил на главата си вместо на раменете, направо щеше да ти дойде. Имаме две убийства, които смятаме, че си извършил — на едно хлапе на име Шино и на малката възрастна дама, в чиято къща си го убил — но когато дойде време да ти повдигнем обвиненията, ще се погрижа към списъка да добавя и каране на мотор без шлем.

— Видях последния си час — заяви Джоко Дайши, — видях и начина, по който ще умра. От меч.

На Марико й беше все едно дали това бе библейска отпратка, умишлен намек за прословутия й самурайски сблъсък или просто дрънканици на човек със сътресение на мозъка. Във всички случаи този тип беше откачен.

Той бе по-дребен, отколкото очакваше. Качен на мотора си, имаше доста зловещ вид с веещите се покрай дяволското лице коса и брада, които правеха главата му да изглежда така, сякаш гори и зад нея се носи дим. Докато говореше, той не ги поглеждаше, а се взираше в далечината и тонът му беше почтителен, сякаш разговаряше с някой бог, който се намираше в помещението. Марико отново стигна до същото заключение: откачалка.

Нещо в него й се струваше познато, но тя не успя да разбере какво, докато не го отведоха до стената. Изправиха го до прашните бетонени блокове и го накараха да седне с оковани зад гърба ръце; сигурно изпитваше адски болки при всяко свое движение. Беше извадил голям късмет, за да оживее след такова падане. Носеше бели дрехи, които висяха свободно около тялото му и бяха доста безлични, а не подплатеното кожено облекло на мотористите. Като се имаше предвид как бе паднал от мотора, сигурно целият му гръб беше натъртен.

Марико с лекота можа да си го обясни: култът му даваше достъп до цели килограми спийд. Щеше да почувства болката едва след като ефектът от наркотика отшумеше. Но той все пак куцаше със странно провлачване на крака, причината, за което едва ли бе високоскоростният сблъсък с Марико. Не беше от болка, а сигурно от някакво предишно нараняване и Марико можеше да се закълне, че е виждала това куцане и преди.

Внезапно в съзнанието й проблесна позната картина. Наистина го бе виждала и преди, на зърнестите кадри от охранителната камера.

— Ти си откраднал маската — рече тя.

— Той ли? — избъбри Хан.

— Видях го на записа от охранителната камера, който ми показа Булдога. Минал е покрай нас и е откраднал маската на Ханзо Камагучи. Облечен от главата до петите в броня на спецчастите, забрави ли? — Тя се обърна към Джоко Дайши. — Впечатляващо.

— Няма място, където Вятърът да не може да проникне — каза той.

— Предполагам, че си същият кучи син, който проникна в апартамента ми и ми открадна меча.

Той й отговори със зловеща усмивка, от която я побиха тръпки. И преди я бяха оглеждали от главата до петите. Мъжете го правеха непрекъснато, усмихвайки се похотливо, ако видяното им харесваше. Но това беше по-различно. Това бе усмивка на сериен изнасилван, който е готов да отвлича, да пребива от бой и да погребва хората живи, само защото не осъзнава, че останалите живи същества са истински. Похотливецът разглежда жените като сексиграчки; Джоко Дайши приемаше всички хора като детски играчки: очарователни по свой си начин, но кухи, неспособни да изпитват болка или страх, струващи толкова, на колкото ги оцени. И той бе наблюдавал Марико в съня й.

Тръпките преминаха по гърба й като студена вълна и цялото й тяло настръхна. В съзнанието й проблесна видение: Джоко Дайши, надвесен над леглото й, мълчалив, призрачен, скрит зад желязното лице на демона. Той притежаваше зловещото търпение на преследвач, невидимо, обезпокоително, безкрайно присъствие. Той олицетворяваше най-дълбоките страхове на всяка една жена: бивш приятел, който никога не се отказва, никога не изчезва, никога не я оставя на мира.

— Вярно ли е това? — попита настойчиво Хан, изтръгвайки Марико от кошмара й. — Наистина ли си нахлул в апартамента на партньора ми?

Усмивката отново се появи.

— Няма място, където Вятърът да не може да проникне.

— Същото се отнася и за Камагучи-гуми — обади се Марико с изкуствена самоувереност, каквато всъщност не изпитваше. — Помниш ли меча, който си видял да те убива? Булдога ще бъде онзи, който ще го забие в гърдите ти.

— Камагучи не реагират достатъчно бързо на исканията ни. Нова година приближава. Часът ще настъпи. Намирането на маската беше необходимо за известяването на Годината на демона.

Марико и Хан се спогледаха. Той виждаше в нея същото, което тя виждаше у него: този мъж им беше изкарал акъла от страх. Но за да прикрие този страх, Хан подхвърли:

— Тоя тип възбужда ли те?

— Много.

После се обърна към заподозрения:

— Виждаш ли как онази огромна врата зее отворена, а топките ни не са се смръзнали? Защото навън е лято. Има доста месеци до Нова година, приятел.

Марико си спомни календарите в мазето, където бяха намерили Шино. Тогава не бе успяла да ги разбере много добре, но си спомняше, че бяха базирани на планетарните цикли, а не на китайския или западния календар. Не че имаше някакво значение. Ако питаха нея, той можеше да си закачи красивите календарчета на гумените стени на стаята си в лудницата. Марико трябваше да хване по-голямата риба.

— Искам да ми кажеш къде е МДА — рече тя.

Мъжът примигна. Намръщи се объркано и отговори:

— Не мога да ти помогна.

— МДА — обади се Хан. — Психеделичен амфетамин. Знаеш как да го приготвиш — или поне хората ти знаят. Може би твоя човек Акахата, нее?

— Акахата-сан е служител на Пречистващия огън — отвърна Джоко Дайши. — Той изпълнява свещения си дълг.

— В този момент? — Докато произнасяше думите, Марико почувства как стомахът й се свива. Ако бе провела операцията си по-професионално, Акахата нямаше да успее да избяга. С-екипът не беше заел позиция. Марико се зачуди дали все пак не трябваше да изчака спецчастите.

— Не можете да го спрете — заяви Джоко Дайши. — Той изпълнява свещената си задача.

— И каква трябва да е тя? — попита Марико.

— Да прочисти обществото от поквареността му.

От спокойствието му я побиха тръпки.

— С МДА или с цианид? И с двете, нали? Колко хора се прекланят пред великия Джоко Дайши? Колко успя да прилъжеш да тръгнат по твоя път?

— А ти самият имаш ли куража да тръгнеш по него? — включи се и Хан. — Не. Когато дойдохме, ти се опита да избягаш. Не си от онези капитани, които потъват заедно с кораба, нали? Ще оставиш хората ти да се самоубият, а след това ще набереш нова партида.

Джоко Дайши се изкиска — не като злия гений от анимационните филмчета, а като малкото момче, което ги гледа.

— Нищо не разбирате. Но скоро ще разберете. Вятърът идва. Няма място, където да не може да проникне.

Марико огледа масата, която се намираше до него. Видя гайки, болтове, гумени уплътнения, събрани на купчинки; листове фолио, кутии със сачми от неръждаема стомана; скоч, клещи резачи, парчета медни тръби. Нищо от това не се използваше при производството на спийд или екстази. Помещението изглеждаше все по-малко като лаборатория за амфетамини и все повече като ремонтна работилница. А на всичкото отгоре на стената висеше същият онзи странен планетарен календар като в къщата, където бяха открили трупа на Шино. Календарът беше съвсем объркан — имаше двайсет и четири месеца вместо дванайсет, имаше елипсовидна, а не линейна форма, обсипан бе с астрологични знаци — но само един ден беше ограден с кръгче и Марико имаше доста добра представа кой е той: Новогодишният ден на Годината на демона.

Нищо не разбирате. Това им бе казал Джоко Дайши. Марико се присети за многозначителния смях на адвоката му, Джиро Хамая, точно преди Хан да изхвърчи от болничната стая, точно преди Акахата да се измъкне от хватката на ТСУП. Спомняше си с кристална яснота как я беше смразил този смях. В онзи момент тя бе осъзнала, че Божественият вятър е опасен. Цианидът беше затвърдил опасенията й. Комбинирано с теорията й за МДА, всичко сочеше към отровните хапчета. Масово убийство в стил Джим Джоунс, маскирано като масово самоубийство. Но Джоко Дайши изглеждаше убеден, че двамата с Хан грешат.

Марико отново погледна към масата, след това към психопата, който седеше до нея, а накрая към варелите с опасни химикали, подредени покрай редицата от маси. Миризмата на моторно масло проникна в ноздрите й и се спусна към гърлото й. Тя си спомни какво бе казал Джоко Дайши за своя лейтенант Акахата: Той изпълнява свещената си задача. Спомни си и онова, което Ямада-сенсей беше написал за маската и за фетиша й към оръжия.

— Хан — каза Марико. — Да се поразходим малко. — Когато се отдалечиха достатъчно от техния заподозрян, тя продължи: — Какво знаем за уротропина?

— С големи варели като тези, може да се направи много МДА.

— Не, имам предвид какво знаем като цяло? Ами ако не произвежда амфетамини?

Хан поклати глава.

— Знаем, че готви. Как иначе ще обясниш появата на Акахата с петдесет килограма спийд?

— Може да не са свързани, нее?

— Ами дайши? Наркотикът, не тоя тип. На улицата се говори, че по продажби надминава цигарите. А за наркотика чухме, след като научихме за тоя идиот.

— Знам — отвърна Марико. — Само потърпи минутка. Не казвам, че не готви дрога; просто твърдя, че не я готви тук. Това място изглежда ли ти като нарколаборатория?

Хан се огледа.

— Честно казано, не.

— Нее? Това ме човърка още от мига, в който разбихме вратата.

— Какво искаш да кажеш?

— Хан, ами ако той използва уротропина за нещо друго? За какво още може да се употреби?

Хан сви рамене.

— Да не съм ти някой аптекар? Едва успях да изкарам по химия в училище.

— Но имаш смартфон, нее?

Хан кимна и отвори уеб браузъра, а Марико тръгна обратно към техния заподозрян.

— Джоко Дайши — заговори тя. — Великият Учител на Прочистващия огън. Научи ме. Кажи ми какво има нужда от прочистване.

— Умът ни е окован — отвърна той, като продължаваше да гледа някъде в далечината. — Собственост. Семейство. Надежда за бъдещето. Хората са се вкопчили в тези неща, сякаш те са пътеводна светлина, но всъщност са окови. Те ограничават ума, потискат го, влачат го надолу. Ти също си окована, давиш се, но аз мога да те спася.

Беше очевидно, че и преди е рецитирал тази малка проповед. Марико не бе заинтригувана.

— Чудничко. Направи го.

— Подценяваш го, защото не разбираш. Мечтаеш за стабилност, ред, безсмъртие. Това е в природата на всички хора, но вие живеете в лъжа.

— Тогава ме просвети. Кажи ми как ще спасиш всички тези давещи се умове. И не ми губи времето с разни красиви думи; тия глупости може и да минават пред малкия ти Вятър, но не и при мен.

— Божествен вятър — поправи я той. — Роден от Вятъра и не точно от него. — Това като че ли му се стори забавно; накара го да се разкиска като малко момче. — И аз съм божествен. Майка ми е бъдещето, а баща ми е миналото. Дойдох да счупя оковите, да разкъсам връзките, да взривя бариерите. Аз съм светлината, най-яркият огън. Стабилност, дълготрайност, ред, принадлежност, хармония, всичко това са просто сенки. Те ще се разтворят пред светлината ми и повече няма да се върнат.

— Това вече е нещо — кимна Марико. Усещаше как въодушевлението му нараства, изпълва гърдите му, кара втренчения му поглед да блести. Което накара и нейното сърце да се разтупти, но не от някакво извратено чувство за солидарност, вдъхновено от неговата харизма. Тя се страхуваше. Той бе фанатик, но беше и опасен. — Обясни ми. Искаш да сложиш край на реда и хармонията? По какъв начин?

— Все още не си се освободила от оковите. Бягаш от светлината, макар че всъщност тя ще те освободи. Не можеш да направиш нищо, за да спреш Пречистващия огън.

— Тогава можеш просто да ми разкажеш плана си. Крайният срок наближава, нее? Как го нарече? Часът на демона?

— Годината на демона — отговори възторжено Джоко Дайши. — Уреченият час наближава.

— Естествено. — Марико се опита да си спомни какво друго беше казал той. — Твоят приятел Акахата-сан в момента прави някакво пречистване, така ли?

— Скоро. Много скоро.

— Точно така. Защото Вятърът идва.

— Няма място, където Вятърът да не може да проникне.

— Марико! — извика Хан. Тя се обърна и го видя да тича към нея, протегнал ръката си с телефона. Но не обърна внимание на телефона, защото вниманието й бе привлечено от изражението на лицето му. Той беше ужасен.

Натика телефона си в ръката й и посочи екрана.

— Мама му стара! — възкликна тя.

— Бомби — изпъшка задъхано Хан. — Уротропинът. Използва се за направата на експлозиви с голяма мощ.

— Няма място, където Вятърът да не може да проникне — весело напомни Джоко Дайши. — Уреченият час наближава.

Марико го сграбчи за брадата и го издърпа нагоре.

— Къде е Акахата? Къде са бомбите, луд кучи сине?

Докато го изправяше на крака, демонската маска се плъзна обратно върху лицето му. Той доближил носа си на милиметър от нейния и я погледна втренчено иззад уродливия железен образ.

— Годината на демона — прошепна Джоко Дайши. — Уреченият час наближава.