Стив Байн
Годината на Демона (54)

56.

Джинбей Ясуда беше дребен мъж, а болестта го бе стопила още повече. Бузите му бяха още по-хлътнали, отколкото си ги спомняше Дайгоро, а костите изпъкваха под кожата му. Слабите му ръце лежаха скръстени върху одеялото, а пожълтялата кожа бе потънала в празнините между костите. Бялата му коса се беше разпръснала безжизнено като ветрило върху възглавницата. При вида й Дайгоро се сети за генерал Мио и се опита да прогони спомена за ужасните му рани, съсредоточавайки се върху образа на великан със сияеща черна броня и коса, бяла като заснежения връх на планината Фуджи. В сравнение с нея косата на господаря Ясуда изглеждаше жълтеникава, линееща, крехка. Бледите му вежди се бяха сбърчили в постоянно, предизвикано от болката, мръщене.

— Господарю Ясуда — каза Дайгоро, коленичил до ръба на леглото на стария даймьо. — Чувате ли ме?

Ясуда отвори сълзящите си очи.

— Ех — от устата му се отрони смях, който приличаше повече на кашлица. — Сигурно съм по-зле, отколкото си мислех. Гледате ме така, сякаш съм вече труп, господарю Окума.

— Вече съм само Дайгоро.

— И аз така чух. Смела постъпка. И твърде необичайна. Напомняте ми за баща ви.

— Оказвате ми голяма чест.

— Значи е време и вие да го почетете. Той беше смел, но не безразсъден. До последния си дъх служеше на своя клан и на кодекса. Това ли бе най-добрият начин да служите на семейството си?

Дайгоро усети, че се изчервява, и промени темата.

— Как се чувствате?

— По-добре, отколкото изглеждам, ако се съди по лицето ви. Почакайте малко и ще видите, Окума-доно. Ще го победя.

Дайгоро се опита да се усмихне.

— Не се и съмнявам, Ясуда-сама.

— О, не, напротив. И не ме самосвайте. За мен вие си оставате господар защитник на Изу, също като баща ви.

— Тази чест принадлежи на сина ми — поклати глава Дайгоро.

— Ако предположим, че имате син. — Ясуда се засмя и се закашля. — Кой може да каже дали красивата ви жена не носи дъщеря? Какво ще правите тогава, а? На всеки девет месеца ще се промъквате в спалнята й? А кой ще се грижи за Изу, докато ви няма? Сора и Инуе започнаха отново да се карат като стари кокошки. Не очаквайте от мен да им затворя устата. Твърде стар съм за такива глупости, а дори и да не бях, домовете им са по-висши от моя.

Той беше прав. А най-лошо бе, че макар и на смъртно легло, Ясуда успяваше да събере повече енергия от Дайгоро в момента. Застаряващият тигър си остава тигър. Дайгоро искаше само да легне и да заспи.

— Не виждам друг изход — въздъхна той най-накрая. — Ясуда-сама, трябва да ме разберете: ако не се бях отрекъл от името си, цялото ми семейство можеше вече да е мъртво.

— Тогава какво предпочитате? Да видите името си обезчестено? Да видите майка си натоварена с повече отговорности, отколкото може да понесе?

Дайгоро се усмихна — тъжна усмивка, но искрена, първата от много дни.

— Никога не сте обичали заобиколните приказки, нали, Ясуда-сама?

— Престанете с това „сама“. Тя не е добре, Окума-доно. Знаете го по-добре от всеки друг.

Младежът кимна.

— Всъщност тя е причината да дойда да говоря с вас.

— Чува се, че някакъв генерал от Киото иска да се ожени за нея. Вярно ли е?

— Това искам да предотвратя.

— Тогава се върнете при семейството си. Възстановете титлата си.

— Ако го направя, няма да е необходимо генералът да се жени за нея; той просто ще я убие заедно с останалите членове на домакинството ми. Не познавате този човек, Ясуда-сама. Той не е обвързан от кодекса като нас. Той е луд.

Ясуда леко кимна.

— Тогава се изправете срещу него от позиция на силата. Вашата позиция, която ви се полага по рождение. Оставете вдовицата да жалее съпруга си. Оставете майката да жалее най-големия си син. А ако дойде смъртта, това е орисията на самурая. Умрете на мястото, което ви се полага, Окума-доно.

— Не. Още докато имах име и пост, не бях добър в управлението. Нека други господари защитници да управляват Изу, докато майка ми скърби. Поне това дължат на семейството ми.

Ясуда се закашля и изплю храчка в лакираната в червено купа, поднесена му от една слугиня.

— Да са ви длъжници е едно — рече той. — А доколко са склонни да ви се отплатят, е нещо съвсем различно. Човек трябва да има предвид разликата и да проявява бдителност, каквато майка ви не може да покаже сега.

— Да. Всъщност се надявах, че мога да помоля някой Ясуда да ми помогне.

Господарят Ясуда се закашля отново. Лицето му почервеня и по слепоочията му изпъкнаха малки вени. Дали от кашлянето или от емоционална възбуда, Дайгоро не можеше да определи.

— Вече ви казах — изхъхри Ясуда, — това не ми е по силите. Твърде съм стар. Твърде много други неща има, за които да се притеснявам. Този дявол, който се е настанил в дробовете ми, не е най-малкият ми проблем, но не е и най-големият.

— Не съм имал намерение да натоварвам вас с тази задача, Ясуда-сама. Имах предвид най-малкия ви син.

— Кенбей? Той е достатъчно отговорен, гарантирам ви, но никой от останалите господари няма да го слуша. Изу търси от дома Ясуда сила и защита, не честни умове и разумни глави. Със сигурност не го търсим и от Сора или Инуе, проклет да съм. Търсим дома Окума.

Дяволът, както го бе нарекъл Ясуда, отново притисна дробовете му и той се изплю пет пъти в купата на слугинята, преди да отпусне главата си върху възглавницата.

— Изу търси дома Окума — рече Дайгоро, — а сега домът Окума търси дома на Кенбей Ясуда. Отказах се от титлата си на господар защитник; мога да ви помоля само като приятел. Ще ми помогнете ли? Ще говорите ли със сина си вместо мен?

— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие. Ако моят Кенбей се ожени за майка ви, врагът ви няма да има друг изход, освен да го приеме. Но Кенбей е вече женен и съпругата му е поне толкова опасна, колкото този луд човек в Киото. Наричаха вашия баща Червената мечка от Изу, но повярвайте ми, би трябвало да дадат този прякор на нея. Ако някога е имало мечка, то това е тази жена.

Дайгоро се засмя.

— Прям както винаги, Ясуда-сама.

— Изчакайте да станете на моята възраст и тогава ще видим дали ще имате време за колебания. — Господарят Ясуда се закашля и се изплю. — Вие сте умно момче, Окума-доно. А треската размътва ума ми. Нямахте предвид Кенбей, нее? Имахте предвид този дом, но не самия Кенбей.

— Да, господине. Може би някой по-млад — който не е женен за мечка.

— Изобретателно мислене. Точно като баща ви.

Дайгоро усети, че се изчервява. Всеки друг ден комплиментът щеше да му достави огромно удоволствие. Всеки друг ден сравняването му с баща му щеше да го изпълни с топлото сияние на гордостта. Тази нощ не се наслади и на двете. Можеше само да се чуди дали баща му би простил брака на съпругата му с друг дом и дали би одобрил това, че синът му я използва като политическа маневра.

Младежът нямаше нито време, нито желание да се замисля сериозно върху тези въпроси. Войниците на Шичио щяха да се върнат, а той вече се беше забавил твърде много.

— Не искам да ви притискам — въздъхна, — но се страхувам, че времето е от изключително значение, господарю Ясуда.

— Тогава отговорът ми на вашата молба трябва да е „не“ — отвърна Ясуда. — Не мога да позволя майка ви да се омъжи за който и да е от синовете на Кенбей. Най-големият беше убит в пиянска свада, а по-младите са тръгнали по пътя му. Планински маймуни са всичките. Бихте ли ги пуснали в спалнята на майка си?

Дайгоро се опита да каже нещо, но избухналите кашлица и подсмърчания го прекъснаха, принуждавайки го да прехапе език. Този път пристъпът бе оставил господаря Ясуда без дъх, затова гласът му прозвуча дрезгаво и призрачно, като вятър, който се промъква през дългата и тънка цепнатина в прозорец от оризова хартия.

— Съжалявам, Окума-доно, но домът Ясуда не може да ви предложи мъже на подходяща за брак възраст. Кенбей е твърде възрастен за майка ви, дори онази негова мечка да се бе гътнала досега. Ожених го така, че да заеме мястото ми, когато умра — което няма да е тази вечер, така че можете да изтриете съжалителното изражение от лицето си.

Дайгоро се изчерви, поклони се и възвърна самообладанието си.

— Моите извинения, Ясуда-сама.

Господарят Ясуда не му обърна внимание.

— А братята на Кенбей са още по-възрастни. Те вече не са тигри; те са дървета и корените им са заровени дълбоко в земята. Домовете им са далеч оттук — както и трябва да бъде. „Силата на ръката, която държи меча, идва от силната позиция.“ Нали така ви учеше баща ви? Домът ми защитава Изу от силна позиция, но това означава, че не трябва да се огъваме, дори да го искаме — дори за да помогнем на най-доверените си приятели.

Възрастният самурай не можеше да скрие срама от лицето си. Виждайки уязвимостта на най-силния съюзник на семейството си, на Дайгоро му се приплака. Той улови крехката, студена ръка на Ясуда и заговори:

— Не съм мислил за по-големите ви синове. Те служат на Изу най-добре там, където са. Моля ви, позволете ми да развихря фантазията си, господарю. Ако синът ви Кенбей говореше от името на дома Окума — ако — той щеше да донесе стабилност в региона, нее?

Старецът кимна утвърдително.

— Да не би да предлагате да си вземе конкубина? Не може — не и жена от класата на майка ви.

— Не.

— Тогава вече ви казах: не мога да позволя на онези диви жребци, които наричам мои внуци, да гледат на госпожа Окума като на кобила за разплод.

— Не, Ясуда-сама, но ако погледнем в бъдещето…

Отвън се разнесе вик, който прекъсна Дайгоро насред изречението. Той се обърна и видя как един от стражите на Ясуда падна по гръб на пода и бронята му изтрака като метална градушка. Друг самурай падна до първия, ударен от нещо невидимо пред вратата. Първата мисъл на Дайгоро беше за мускетен огън, но гърмежи не се чуваха. След това си помисли за стрелите на Тойотоми, но нито един от мъжете не беше пронизан от тях. Дайгоро не можеше да погледне в двора, за да види нападателя, но копиеносците на Ясуда веднага блокираха вратата, мушкайки с безчислените си копия в тъмнината.

— Дайгоро-сама! — разнесе се отвън вълчи вой. — Излез!

Дайгоро забърза към вратата и разблъска копиеносците на Ясуда с бронираната си ръка. Пред него се ширна дворът, чийто бял чакъл блещукаше така, сякаш самата луна се бе посипала по земята на милион мънички парчета. Шиноби беше приклекнал до стълбището, което се спускаше от верандата, и погледът му се стрелкаше между входната порта и облечените в зелено самураи, които бяха насочили копия към него от входа към стаята на господаря Ясуда.

Младежът погледна през рамо към двамата мъже, които лежаха по гръб — несъмнено от пазачите на вратата. Шиноби ги беше ритал, удрял, отблъснал по някакъв начин и това означаваше, че бе действал при самоотбрана. Ако бе имал намерение да ги убие, Дайгоро не се и съмняваше, че двамата мъже щяха да са мъртви.

А щом бе действал при самоотбрана, значи те бяха реагирали неправилно на опита му да влезе вътре. Това означаваше, че шиноби се бе приближил твърде бързо към тях, а Дайгоро можеше да се сети само за едно нещо, което да го накара да бърза толкова. Войниците на Тойотоми се връщаха.

— Колко са? — попита той и извади Славна победа нетърсена.

— Двайсет — отвърна шиноби. — Още идват по пътя.

Дайгоро не знаеше дали трябва да е разочарован от телохранителите на Ясуда, или да е възхитен от лекотата, с която неговият спътник бе повалил двама от тях, въпреки че не беше въоръжен и брониран. Във всеки случай господарят на техния дом не бе в състояние да дава заповеди.

— Ти — извика Дайгоро на един от копиеносците, — събери всички хора, които домът Ясуда може да вдигне в защита на Зелената скала. Останалите пазете вратата. Никой не трябва да премине през нея. И обградете господаря Ясуда със стена от бронирани тела. Ще има стрелци.

Зад гърба му затракаха брони; по татамито зашумоляха крака; оформиха се бойни формации.

— А сега — промърмори Дайгоро под носа си, — какво, по дяволите, да правя?