Метаданни
Данни
- Серия
- Съдбовните остриета (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Year Of The Demon, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мирела Стефанова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cattiva2511 (2019)
Издание:
Автор: Стив Байн
Заглавие: Годината на Демона
Преводач: Мирела Стефанова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Сиела Норма“ АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Dedrax“
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор: Вихра Манова
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 9789542816515
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5252
История
- — Добавяне
11.
Любимата стая на Шичио в Джуракудай се намираше на най-горния етаж на лунната кула. Хашиба също я харесваше, но по съвсем различни причини. Той обичаше да гледа града; гледката отвисоко го караше да се чувства по-могъщ, а тишината го умиротворяваше. Шичио харесваше лунната кула заради аскетичността й. Тя бе едно от малкото места в целия дворец, което все още не беше позлатено, боядисано и натруфено. Това странно защо дразнеше Хашиба; той като че ли свързваше показността с богатството и като един вид продължение — изяществото с бедността. Затова горната тераса на лунната кула бе негово интимно място, подходящо за губене на време и за лични срещи с най-близките му съветници.
Шичио се радваше, че отговаря и на двете изисквания. В момента това означаваше да измие Хашиба, след като приключат. Внезапно демонската маска му се стори по-тежка — или по-точно, след като вече нямаше какво да отвлича вниманието му, Шичио внезапно усети тежестта й върху вратните си мускули — и той я вдигна на темето си. Лунната светлина нахлуваше през отворените стени, а хладният бриз караше голото, хлъзгаво от потта тяло на Шичио да настръхва. Хашиба като че ли никога не чувстваше студа. Той беше къде по-издръжлив от Шичио и в много други отношения.
— Погледни се — разсмя се Хашиба. Той сви на топка коприненото кимоно на Шичио и го запрати по него. — Защо продължаваш така? Имам достатъчно конкубини. Защо не поканим няколко тук горе да те стоплят?
Шичио добре разбираше подтекста. Хашиба не осъзнаваше, че сексът може да е като лунната кула за тях — приятен по две различни причини. За него истинските мъже извършваха проникването, а не приемането и затова смяташе, че връзката им носи срам — не за него, а за Шичио. И затова искаше някоя от съпругите му да се присъедини към тях — за да може Шичио поне веднъж да бъде покорител. Но дори покоряването имаше две страни. Това беше нещо, което Хашиба не можеше да осъзнае.
— Кажи ми — попита Шичио, — има ли някакви новини от момчето Окума?
Хашиба се засмя.
— Пак ли той? Ако искаш, някоя нощ можем да доведем тук горе някои от нашите момчета.
Ръката на Шичио се плъзна по вътрешната страна на бедрото на Хашиба.
— Стига де. Кажи ми.
Хашиба въздъхна.
— Оженил се е. Мога само да предполагам, че го е направил, за да сключи съюз с клана Инуе. Което е добре. Мога да използвам единия, за да оказвам натиск върху другия.
— Не ме интересува с кого споделя леглото си някакво си недодялано хлапе. Искам да знам какво става с подаръка ми.
— А, това ли. — Хашиба подпъхна една възглавница под главата си и се отпусна върху нея. — Съжалявам, нямам никакви монашески глави за теб. Нима монасите наоколо не са ти достатъчни? Разходи се по планината Хией. Събирането на няколко глави там ще държи в смирение останалите манастири.
Шичио направи нацупена физиономия.
— Не искам коя да е глава, а неговата глава.
— Е, няма да я получиш.
Шичио свали маската от главата си.
— Сигурен ли си?
— И защо непрекъснато носиш тази маска? — Хашиба отблъсна ръката на Шичио, изправи се и отиде до парапета, за да погледне към ширналата се долу столица. Сянката му отряза голям триъгълник лунна светлина от пода. — Това нещо твърде много ти харесва — каза той. — Галиш го като домашна котка.
Шичио с изненада установи, че наистина е така. Палецът му неспирно се плъзгаше по зъбите на маската, напълно неподвластен на волята му. Действаше съвсем несъзнателно, но след като Хашиба привлече вниманието му към това, Шичио осъзна, че галенето на маската и разговорът за проявите на насилие бяха двете страни на една монета. Виденията на мечове, на нанасяне и понасяне на удари, на пронизване и проникване. Маската пораждаше тези видения в него. Затова я носеше по време на техните любовни срещи и затова разговорът им за обезглавяването бе породил подобни чувства. Шичио усети как постепенно се възбужда.
— Причината е майсторската й изработка — обясни той, без да спира да я гали. — Ела тук. Погледни колко е изразителна. Изработен от злато, този детайл ще е съвсем банален, но от желязо? Никога. Подобни неща се срещат рядко. Това е най-суровият вид красота, не мислиш ли?
Също като теб, помисли си Шичио, но размишленията на Хашиба поеха в съвсем различна посока.
— Мисля, че трябваше да я погреба заедно с убиеца, от когото я взе.
Шичио си спомняше твърде добре онази нощ. Тогава за пръв път уби човек. Това бе нощта, в която показа на Хашиба колко може да му е полезен, нощта, в която съдбата му започна да се променя към по-добро. Правилно или не, Шичио приписваше успеха си на маската. Често се чудеше дали щеше да е по-различно, ако я бе купил, вместо да убие, за да се сдобие с нея. Дали тогава докосването й щеше да поражда в главата му мисли за пари? Може би манията по мечовете беше присъща на нейното желязо, а може би маската просто отразяваше омразата на Шичио към самурайската каста. Просто нямаше как да знае със сигурност.
— Трябва да изхвърлиш този твой демон — заяви Хашиба. — И да прочистиш от главата си мислите за онзи монах от севера. Той не представлява заплаха за никого.
— Значи наистина си получил известие от момчето Окума. И то не само за сватбата му.
Хашиба въздъхна, отпусна се сред копринените възглавници и се предаде.
— Да.
Шичио не размишлява върху отговора му повече от секунда.
— Получил си писмо, нали? Донесе ли го тук? Тази вечер?
Единственият отговор бе ленив поглед към вратата. Шичио бързо изтича дотам и откри голям, грижливо сгънат лист сред останалите документи на Хашиба. После се върна бавно, с широка усмивка на лицето, настани се отново до любовника си и разтвори писмото.
Докато четеше, Хашиба хвана ръката му и я насочи към чатала си. Шичио прескочи обичайните приветствени слова и потърси мястото, където се споменаваше монахът. „Най-учтиво ви съветвам да отмените обезглавяването на игумена на Като-джи — прочете. — Той е един стар човек, който не представлява заплаха за никого, но най-вече защото си е обръснал главата. Страхувам се, че изпълнявайки заповедта ви да екзекутирам някой като него, ще ви донеса лоша карма, а дълг на всеки самурай е да пази господаря си.“
Шичио почувства как ритъмът на сърцето му се ускорява, но продължи да чете. „Между избора да се подчиня и да нараня избрания от императора регент, от една страна, и да не се подчиня, но да защитя интересите му — от друга, аз съм длъжен да избера неподчинението.“
— Можеш ли да повярваш на наглостта на това момче?
Хашиба се засмя.
— Според мен е доста умен.
— Той не се подчини на пряка заповед от своя регент!
— Той е единственият самурай на тази земя, който се закле да ме защитава дори в бъдещите ми животи. Помисли си само! Телохранител за следващото ми прераждане. Шичио, не можеш ли просто да забравиш за това?
— Казвам ти, че този монах е заплаха за теб и за твоя дом. Убий го.
— Момчето вече го е направило. Прочети следващия абзац.
Шичио отново погледна към момчешкия почерк на Окума.
Онова, което прочете, го разгневи достатъчно, за да скочи на крака и да започне да крачи напред-назад.
— Гарнизон? Това ли е всичко? Просто гарнизон в манастира?
— Повече от достатъчно е. Старецът ще го напусне едва като пушек, който се издига над погребалната му клада.
Шичио смачка писмото на топка и го захвърли на пода.
— Той все още може да говори. Все още може да учи. Няма да е първият монах, който обръща ордена си срещу теб.
— Пак ли това? — Хашиба отпусна тежко главата си върху възглавницата. — Колко пъти трябва да ти казвам? Сектата Икко вече не съществува. Двамата с Ода я затрихме от лицето на земята още преди години. Единствените, които избегнаха мечовете ни, го направиха, след като ми се заклеха във вечна вярност.
— Този обаче се намира на север. Ти не си получил никакви клетви за вярност от севера.
— Защото всички са мъртви. Токугава се погрижи за това. Той се страхува от тях също като теб.
Шичио се отпусна тежко на леглото и положи главата си върху корема на Хашиба. Ръката му се движеше разсеяно нагоре-надолу по члена му.
— Искам главата му.
— Няма да я получиш и по-добре свиквай с тази мисъл. Старецът е много по-ценен жив. Убийството му ще ми коства бъдещия съюз с този Окума, а без него трудно ще се добера до останалите даймьо на Изу.
Ръката на Шичио ускори движението си. Пулсът на Хашиба направи същото.
— Сигурен ли си?
— О, не, недей.
— Абсолютно сигурен? Без капчица съмнение?
— Шичио, няма да убия този стар монах заради теб и това е.
Сърцето му, което биеше под ухото на Шичио, говореше съвсем различни неща. Шичио се настани между коленете на Хашиба. Демонската маска имаше два дълги, остри зъба в двата края на устата си. Ако наклонеше съвсем леко главата си, той можеше да прокара острия връх на единия зъб по кожата на Хашиба. Ако го направеше грубо, можеше да я пробие. Направено точно на правилното място с подходящата сила, създаваше божествено усещане.
— Може би не е нужно да го убиваме — каза Шичио, поклащайки маската напред-назад. — Може би просто трябва да го посетим.
Хашиба си пое дълбок, треперлив дъх.
— Пътят е дълъг. Много време в морето. Дълги часове, през които не се прави нищо.
Хашиба стисна в юмруците си две копринени възглавници.
— Някоя от жените ти обича ли да плава? Не, не обичат, нали?
Юмруците на Хашиба се свиха още повече.
— Може пък да отида съвсем сам. Ти не искаш да идваш, нали?
— Да.
— Искаш? Искаш ли да дойдеш?
— Да, да, даааааа.
— Добре тогава. Можеш да дойдеш.