Стив Байн
Годината на Демона (4)

4.

Още щом се събуди, тя разбра, че нещо не е наред.

Невъзможно беше да каже какво я бе предупредило. Може би някакъв мирис във въздуха, доловен подсъзнателно. Нямаше как да е сигурна. Не беше алармата на будилника — тя още не се бе включила — и в апартамента й не се чуваха никакви други звуци. Марико просто знаеше, че нещо не е както трябва. И едва тогава забеляза, че Славна победа липсва.

Мечът й винаги беше първото нещо, което виждаше сутрин веднага след като се събудеше. А сега го нямаше. Някой бе влизал в апартамента й. Беше се надвесил над нея, докато тя е спяла в леглото си. Можел е да направи каквото си поиска с нея. И бе откраднал най-ценната вещ, която бе притежавала някога.

Видът на празната стойка й подейства като удар в гърдите, но тя нямаше време да мисли за това. Някой бе влизал в апартамента й. Единственото й сигурно място вече не беше безопасно. Някой бе влизал в апартамента й.

Пистолетът й се намираше в участъка, заключен в шкафчето й. Електрошоковата палка лежеше върху малкото рафтче, монтирано над кухненската маса. Погледът й се стрелкаше безумно из стаята, търсейки някакво оръжие. Нямаше нищо. Нарушителят можеше да е още в дома й, а тя беше невъоръжена — и хваната по тениска и гащички. Никога не се бе чувствала толкова уязвима.

Най-доброто оръжие, което можа да намери, беше будилникът — захранван с батерия, недостатъчно тежък, за да нарани сериозно някого, но бе единственото, с което разполагаше. Тя го сграбчи и се промъкна към кухнята. Там нямаше никого. Марико смени часовника с електрошоковата палка, отвори със свободната си ръка чекмеджето и потърси в него най-големия кухненски нож. Сега, когато трябваше да го използва при самозащита, той й се стори евтин, крехък, почти като играчка. Но по-добро оръжие не можеше да намери, затова провери и последното място в апартамента, където би могъл да се скрие някой: банята. Тя беше празна.

Марико отиде да заключи входната врата, но установи, че тя вече е заключена. Всъщност се бе надявала, че предишната вечер е забравила да я заключи, защото сега й бе пределно ясно: не беше в безопасност. Не и тук. Вратите и прозорците не предлагаха никаква защита. Някой се бе надвесил над нея, докато бе лежала в собственото си легло. Би могъл да я пребие със собствената й електрошокова палка. Би могъл да опре крехкия нож към гърлото й. Да я изнасили. Да я убие. Всичко.

Зад гърба й изригна силен шум. Тя се обърна рязко със затаен дъх и милион ледени иглички пронизаха сърцето й. Вдигна хилавите си оръжия, за да се защити, но напразно. Оказа се будилникът.

Той звънеше дразнещо върху кухненския плот, по-силно от всякога. Всъщност само й се струваше така и тя го знаеше. Беше адски изнервена. Проклетото нещо я бе изненадало.

Марико го спря и бавно се отпусна на пода. Гърбът й се притисна към входната врата, а студът на теракотените плочки се просмука в краката и задника й. Чувстваше се абсолютно гола. И сега какво, помисли си тя. Да извикам ченгетата? Ти си ченге. Да се обадя на мама? На Саори? Те не могат да помогнат. Но Марико трябваше да се обади на някого. Не искаше сама да се оправя с това.

Тези мисли бяха предизвикани от някакъв непознат инстинкт. Увереността в собствените сили бе една от силните й страни, може би най-силната. Но това нахлуване в личното й пространство я беше разтърсило из основи.

След извършване на обир най-правилното нещо бе да се обади на 110. Точно това би посъветвала всекиго. Марико обаче не постъпи така. Тя грабна телефона си и набра номера на Хан.

— Ела у дома колкото се може по-бързо — каза тя. — Носи със себе си комплект за вземане на отпечатъци и не докосвай вратата ми, преди да си я обработил.

* * *

— Майната им на отпечатъците — махна с ръка Хан, — ти как си?

— Казах ти, че съм добре — отвърна Марико. И двамата знаеха, че лъже, и двамата бяха наясно защо и на нея й се искаше Хан просто да изостави темата. — Намери ли нещо върху бравата?

— Покрита с отпечатъци — повечето сигурно са твои, но вече знаем, че твоят човек със сигурност не я е забърсал. Няма следи от взлом около ключалката, така че не е използвал шперц. Няма драскотини по касата на вратата, затова смятам, че не е човъркал и резето. Но имам странното усещане, че ти вече го знаеш. Какво става тук?

— Странни неща. Нинджа неща. — Марико грабна от ръцете му комплекта за вземане на отпечатъци и се зае да посипва апартамента с прах за дактилоскопия, като започна от стойката на меча в спалнята. — Проверих при нощния пазач. Каза, че само четирима души са влизали или излизали през нощта, и всичките живеят тук. Същата история е и при охранителните камери. Прозорците ми са непокътнати, всичките са заключени отвътре…

— Което няма никакво значение, защото живееш на седемнайсетия етаж…

— Но така или иначе проверих, просто за всеки случай. А следващото ще ти хареса: верижката на вратата също беше сложена.

— Какво? Това не е възможно.

— Очевидно е.

— Стига бе, как може…

— Не знам, Хан. Знам само, че когато се прибирам у дома, винаги плъзвам закопчалката на верижката в оная малка джаджа, а когато тази сутрин се събудих, верижката си беше на мястото.

Хан надникна в спалнята й.

— Значи твоят заподозрян не може да е влязъл през вратата.

— Не.

— Не може да се е вмъкнал и през прозореца.

— Не, освен ако не знае как да го заключи отвън.

Хан огледа стаята, вероятно търсеше допълнителни изходи и входове.

— В такъв случай какво е направил, минал е през стената ли?

— Май така изглежда, нали? Освен това е излязъл оттук с ей толкова дълъг меч. — Тя разпери ръцете си настрани колкото можа. — Трудно може да се нарече незабележим. Пуснах радиото веднага след като ти се обадих. Няма никакви репортажи за нинджа, който се промъква през улиците на квартала с гигантски меч на гърба.

— Майната му на радиото. Трябва да се обадиш на Мълдър и Скъли. Това не е проникване с взлом, това си е проклет епизод от „Досиетата X“. — Той я погледна. — По дяволите, Марико, съжалявам. Сигурно си адски уплашена.

— Не може да се каже, че съм във възторг, да. — Тя извърна поглед настрани и стисна здраво очи и устни, надявайки се, че само с усилие на волята ще успее да попречи на лицето си да се изчерви. Не искаше да води такъв разговор с никое ченге — дори не с Хан, единствения човек, на когото вярваше повече от всеки друг в полицията.

— А той… искам да кажа, добре ли си? Съвсем добре?

Марико преглътна.

— Ако ме питаш онова, което си мисля, че ме питаш, не, не ме е изнасилил.

Хан въздъхна така, сякаш току-що бе повдигнала паркираната върху гърдите му кола. Облекчението му беше толкова осезаемо, че дори самата тя можа да го почувства. Ето защо бе успял да спечели доверието й. Мнозина от останалите й колеги я уважаваха, но по начина, по който биха уважавали най-добрия спортист в училище, способен на невероятни неща, които само професионалистите биха могли да правят.

Затова когато той изпита облекчение, то не беше бащинско, братско или някакво друго. Беше си доброто старо слава богу, че си добре и това означаваше много за нея. И като се имаше предвид каква сутрин бе изкарала, направо й се приплака.

Но Марико не би се разплакала дори и пред него. Тя се зае усърдно да оглежда местопрестъплението, като се опитваше да не мисли за чувствата си. Пред погледа й попадна скицата на демонската маска в дневника на Ямада-сенсей, който беше оставила разтворен на леглото си. Потрепна при мисълта за щетите, които бе нанесла на корицата му, оставяйки го да лежи така в продължение на часове. Не беше нещо значително, но въпреки това не спираше да я човърка, затова Марико се пресегна, за да затвори бележника. Движението й накара последната страница да се отгърне и в най-горната част на гърба й тя зърна надпис със ситния почерк на Ямада: Каква е връзката между маската и Славна победа нетърсена?.

Марико тежко се отпусна на леглото. Ханзо Камагучи — мъжът, на когото бе поръчано да я убие, в чието наркосвърталище беше нахлула предишната вечер, мъжът, чиято бруталност му бе спечелила прозвището Булдога — притежаваше древна маска, която по някакъв начин беше свързана с нейния меч. Който бе изчезнал. А човекът, който й го беше отнел, бе стоял до леглото й, докато тя е спяла.

— О, мамка му — изпъшка Марико.

— Какво? — попита Хан.

— Бил е Булдога. Мисля, че ми изпраща някакво послание. — Тя подаде на Хан бележника, отворен на страницата с маската. — Спомняш ли си рафта с антиките в офиса му? Всичките предмети бяха от Средновековието и повечето бяха свързани със самураите. Мечът ми би се вписал идеално в колекцията му.

— И какво, снощи е решил да си попълни колекцията ли? — Хан се замисли за секунда. — Не ми се вярва. Искам да кажа, че за главата ти е определена награда, нали? Щом си е направил труда да проникне в апартамента ти, защо просто не те е застрелял?

— Леле, благодаря ти. Наистина знаеш как да накараш едно момиче да се почувства в безопасност.

Хан потрепна така, сякаш бе усетил как под подметката му се размазва кучешко изпражнение.

— Извинявай. Но знаеш какво имам предвид. Защо да не спечели двойно? Мечът плюс наградата?

— Не знам. Както вече ти казах, мисля, че ми изпраща някакво послание. Но проклета да съм, ако мога да разбера какво е.

Хан погледна към вратата, след това към прозорците и момчешкото му лице се сбърчи замислено.

— Има още нещо: малко е объркал езика на посланието си. Тоя тип има досие от двайсет, двайсет и пет години, което е пълно с насилствени престъпления. Сега си го представи как нахлува в апартамента ти. Според теб как ще го направи?

Марико си представи снимката на Булдога от досието му. Широки рамене, жестоки очи, захапка като на глиган. Изобщо не изглеждаше като човек, който би предпочел да действа тихомълком.

— Прав си — каза тя. — По-скоро би съборил вратата с ритник и би натикал пистолета в устата ми.

— Точно така. Това промъкване като нинджа е просто необяснимо.

— Също като наркосделката му. — Марико допря замислено пръстите на двете си ръце. — Никакви пари в брой за разплащането. Дилър, който знае, че се готви полицейска операция, но въпреки това се появява. Главорезите на Камагучи-гуми, които нямат нищо против да пребият от бой доставчика си, но изпитват угризения, когато се стигне до убийството му…

— Не съм сигурен в това — прекъсна я Хан. — Последния път, когато проверих, тоя тип все още беше в операционната.

— Да, но знаеш какво имам предвид. Могли са да го убият, но вместо това само са го ступали. Имаме наркосделка без пари и без логически мотиви за купувачите или продавачите. А още същата вечер купувачът просто нахлува в апартамента ми? Защо е чакал толкова дълго? Ако Камагучи са знаели къде живея, той е могъл да ме премахне още преди седмици.

— А ако е искал да заложи меча ти срещу кеш за наркотиците, е можел да нахълта в апартамента ти, когато пожелае.

— Точно така. Но вместо това той изчаква до нощта, когато участвам в полицейската операция срещу наркобърлогата му, и след това решава да се прави на нинджа.

Хан поклати глава.

— Нищо не разбирам. А ти?

— Идея си нямам.

— Но си заинтригувана, нали?

— Десет процента заинтригувана, деветдесет процента вбесена. — Марико раздразнено стисна юмруци. — Този тип нахлу в дома ми, Хан. И по всичко личи, че може да го прави всеки път, когато пожелае. Можеш ли да си представиш какво означава това за една жена, която живее сама? Къде да спя довечера, по дяволите?

Хан си пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше да скочи от скала. И точно преди да отправи поканата, която Марико знаеше, че ще последва, той се отказа. Не можеше да я приеме в дома си. Това бе граница, която двама партньори — мъж и жена — не можеха да прекрачат и двамата го знаеха много добре. Всички смятаха забраната на „тясната дружба между полицаи“ за старомодна и Хан не изпитваше угризения да нарушава глупавите правила, но Марико спазваше устава. Тя се смяташе за късметлийка, че има командващ офицер, който й позволява да разбива врати, вместо да се занимава с канцеларска работа, и нямаше никакво намерение да застрашава положението си.

Освен това истинският проблем не беше намирането на подслон, а проникването в апартамента й, безпорядъкът в операцията по изземане на наркотици, цената за главата й. Незнайно как те се бяха оказали свързани. Каквато и да бе връзката, тя караше Марико да се чувства толкова уязвима, че не бе успяла да събере смелост дори да си вземе душ. Мисълта да се затвори сама в мъничкото помещение, притисната в ъгъла и гола, беше твърде изнервяща.

Тя извади телефона от джоба на дънките си и погледна часа. Двамата с Хан разполагаха с половин час, преди лейтенант Сакакибара да ги накаже за това, че са закъснели за работа. Нямаше време за душ. Мина покрай Хан и надникна в банята, оглеждайки се в огледалото. Късо подстриганата й, несресана коса стърчеше в сто различни посоки.

— Просто страхотно — каза си тя и пусна топлата вода. Щеше да измие косата си на чешмата и толкова. — Хан, направи ми една голяма услуга — ще попазиш ли за две минути пред вратата? Ако видиш някой нинджа в коридора, направо го застреляй.

Хан се ухили.

— Готово. — И за по-драматичен ефект изигра пантомима как запъва ударника на пистолета си.

Марико се засмя пресилено, избута го в коридора и заключи вратата. Още нямаше шест и половина, а денят се очертаваше да е отвратителен.