Стив Байн
Годината на Демона (30)

30.

Марико настоя тя да кара, защото имаше нужда да почувства, че поне донякъде държи нещата под контрол. Трябваше да признае, че ако Хан не се бе приближил толкова много до ръба, те нямаше да разполагат с никакви следи. Ханзо Камагучи вече й беше казал всичко, което знаеше. Националният здравен институт имаше адреса на Акахата, но докато Марико не му повдигнеше някакви обвинения, тази информация не можеше да й помогне с нищо. Същото се отнасяше и до адреса и телефонния номер от визитната картичка на Джиро Хамая: без основание не можеше нито да го подслушва, нито да го следи. Ако не беше информаторът на Хан, те нямаше да разполагат с нищо.

— Разкажи ми отново за този твой информатор.

— Казва се Шино — отвърна Хан с пълна уста, дъвчейки пирожката си. — Странно хлапе. Тотално обсебено от баскетбола.

— Какво му е странното на това?

— По-нисък е дори от теб. Даже не може да държи чашата си с кафе с една ръка. Но пък адски му харесва да носи онези суичъри. Като го видиш, не го наричай Шино. Викай му Шак. Или Леброн. Направо ще се влюби в теб.

Марико се засмя и поклати глава. Светът й бе пълен с прякори. Ханзо Камагучи беше Булдога. Шино бе Леброн. Истинското име на Хан дори не беше Хан. Той се казваше Уатанабе, но когато преди четири или пет години Сакакибара видял дългите му коса и бакенбарди, го нарекъл Хан Соло и оттогава всички започнали да му викат Хан. Марико предположи, че тя също толкова дълго ще носи етикета Фродо.

Струваше й се странно колко важно се оказваше как ще бъде наречено дадено нещо. За нея беше незаконно да следи къщата, която Шино наблюдаваше заради тях, но имаше пълното право да проверява информатора, за да е сигурна, че всичко с него е наред. Хан като че ли гледаше по същия начин на решението си да използва Шино: напълно приемливо, ако го наречеш така, против правилата, ако го наречеш иначе, абсолютно незаконно, ако го наречеш по някакъв друг начин.

Не й харесваше мисълта, че Шино седи някъде там напълно незащитен, затова реши да спести малко време, като пусне сирената. Нямаше как да стигнат бързо до него; както винаги половината шофьори не забелязваха буркана и сирената, а дори и да обърнеха внимание, съобщението от Шино гласеше, че той вече е в Камакура.

— Обади му се — подкани Марико. — Провери дали е добре.

— Той каза, че ще се обади, ако…

Марико го стрелна с онзи поглед, пазен от всички жени за неверния съпруг, който иска да бъде откаран до апартамента на любовницата му.

— Добре — въздъхна той. — Значи просто ще взема да му се обадя.

— Много добра идея.

Шино не отговаряше на обажданията и есемесите. Марико беше готова да се обади в участъка в Камакура и да поиска да изпратят екип, за да провери дали той е добре, но докато се свърже с тях и им обясни какво иска, вече бе стигнала до изхода от магистралата и сигурно щеше да се озове на мястото преди патрула. През цялото време не спря сирената и буркана.

Мястото се оказа по-различно от онова, което бе очаквала. Озоваха се в шикозен квартал, като минаха по тиха уличка, точеща се по дължината на извисяващия се над Камакура хълм. През пролуките между къщите Марико виждаше океана, който проблясваше под лъчите на утринното слънце. Някои от задните им дворове сигурно предлагаха гледка към статуята на Великия Буда. Самият факт, че имаха задни дворове, означаваше, че тези хора изкарваха повече пари, отколкото Марико щеше да види през живота си. Джакузитата в този квартал бяха с по-големи размери от кухнята й.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита тя.

— Искаш ли да видиш пак същия есемес, който ти показах преди минутка? Трябва да е някъде наоколо — опа, видях го. В оня кашон.

Марико погледна в посоката, накъдето сочеше Хан и естествено там се виждаше очукана Тойота Кресида, паркирана до тротоара. В полицейската работа имаше една максима: идиотите карат идиотски коли. Ако трябва да се избира между два автомобила, които имат проблеми със спазването на уличната маркировка, ченгето спира по-очуканата. Точно в такава кола патрулният полицай ще извади късмета да спипа някой престъпник и точно на такава кола наркоченгето предпочита да сложи проследяващо устройство.

— Хей, Леброн — провикна се Хан, докато излизаше от полицейската кола, — трябваше да останеш буден, приятелче.

Марико се приближи от другата страна на кресидата. Колата беше празна.

— Хан, какво става тук, по дяволите?

— Не знам. Може би… може да е излязъл да пикае или нещо такова.

— Къде? Я се огледай. — Беше слънчева утрин над красивата улица, обградена от цветни градини, грижливо поддържани морави и дървета, подрязани от професионални градинари. Нямаше и помен от обществена тоалетна, химическа тоалетна или информатора на Хан.

— Каза, че с него всичко ще бъде наред. Каза, че си му наредил да не се забърква в неприятности.

— Точно така. Хайде, помогни ми да го намеря.

Обхождането на къщите премина бързо. Хан звънеше по вратите, докато Марико обикаляше сградите и надничаше през прозорците. В десетата къща откри нещо подозрително.

— Хан, не каза ли, че хлапето обича баскетбол?

— Да.

— Добре, в това мазе има едно момче със суичър на „Лейкърс“.

Марико почука на задната врата, изчака цели две секунди и я изрита навътре. Двамата с Хан огледаха къщата стая по стая, докато не намериха път надолу. Момчето с жълтия суичър лежеше по лице в подножието на стълбището. Кожата му беше яркочервена, сякаш бе изгорял на слънце. Беше дребен, точно както Хан бе описал Шино, и не помръдваше.

При вида на червената му кожа нещо в съзнанието на Марико се размърда, но тя нямаше време да мисли за това. Изчака само Хан да провери пулса на Шино.

— Мъртъв е — поклати глава той и двамата с Марико бързо претърсиха всички стаи. Ако убиецът на хлапето все още се намираше в сградата, тяхната първа задача бе да го намерят.

Къщата беше адски странна. От всяка стая лъхаше на култ, макар откритото по никакъв начин да не отговаряше на представите на Марико за онова, с което смяташе, че ще се сблъскат. Култ, който пробутваше наркотик на членовете си, за да ги „освободи“ — това пораждаше в съзнанието й представа за нещо като наркокомуна, но къщата изобщо не приличаше на мрачен, вонящ бълхарник. Ако не друго, то поне бе твърде чиста, но не като набързо зачистените сцени на местопрестъпления, а по-скоро чиста като току-що изваден от кутийката си айпод. Без нито една прашинка. Като къща на човек с обсесивно-компулсивно разстройство. Като къща на последовател на култ.

Мазето беше огромно, широко, просторно пространство, оградено с бели стени и осветено с мека бяла светлина. Струпаните в ъгъла възглавнички сигурно бяха предназначени за медитация. Съдейки по купчината и размера на пода, тук долу можеха да седят в поза сейдза^[1] поне трийсет души. Стените бяха украсени с плакати: таблици с пози от йога, тайнствен календар, базиран на планетарните цикли, рисунки на демони и гравюри на демонски статуи. Хан засне всичко с телефона си.

Стаите на приземния етаж изглеждаха така, сякаш принадлежаха на съвсем друга сграда. Симпатични, старомодни, с много флорални репродукции; бабата на Марико би ги украсила по този начин. Оставяха впечатление за рекламен дом, повече за гледане, отколкото за живеене. А вторият етаж отново бе съвсем различен, сякаш в къщата живееха шизофреници — или по-скоро сякаш сградата бе щаб на някакъв култ, чиито собственици се стараеха да изглеждат напълно нормални за всеки, който надникнеше през прозореца. Главната спалня очевидно се използваше често и бе проектирана така, че да служи донякъде като пушалня за опиум, донякъде като секс затвор. Струпаните в нея джунджурии предполагаха, че и в двата случая тук се бяха провеждали оргии. Вратите прилепваха толкова добре към касите си, че когато Хан отвори вратата към банята, Марико усети промяната във въздушното налягане. Помещението се запечатваше така, сякаш за да се спре достъпът на въздух или може би, за да се задържи вътре някакъв газ, който се използваше при оргиите.

В друга спалня на стената беше окачена снимка в близък план на добре изглеждащ мъж на средна възраст с дълга, развяна от вятъра коса, който бе застанал на скала край морето в поза от йога, тай чи или нещо подобно. Снимката беше поставена в рамка и под нея имаше олтар със свещи, обграждащи широка, плитка купа, пълна с всякакви дреболии: монети, топчета за игра, осмици купа от различни тестета карти, сгънат джобен каталог на „Йомиури Джайънтс“ за сезона, ключове за кола. Особен интерес за наркоченгетата представляваха десетината малки ампулки хероин.

— Джоко Дайши? — кимна към снимката над купата Марико.

— Той трябва да е — отвърна Хан. — Малко прилича на Джон Ленън, не мислиш ли? Само че брадата е повече като на Джери Гарсия.

— Или на онзи тип от Аум Шинрикьо — каза тя. — Помниш ли го?

— Как бих могъл да забравя?

Марико видя тръпките, които пробягаха по гърба на Хан. Тя беше само на дванайсет години, когато култът на Аум Шинрикьо пусна газ зарин в Токийското метро. Това се появи дори в новините в Тутапълис, Илинойс, където по това време тя учеше в гимназията. Марико си спомняше излъчените по телевизията кадри с водача на култа, Шоко Асахара, гъстата му черна коса и голямата рошава брада. Този Джоко Дайши имаше същата брада, но му липсваше примитивният шик; косата му бе дълга и права, почти женствена, в тон с обсесивно-компулсивната чистота в щаба му. Марико дори можеше да каже, че е красив, ако не си го представяше надвесен над леглото й посред нощ. Той лично ли беше откраднал меча й, или бе изпратил някой от фанатиците си? И в двата случая това беше човекът, който бе разбил на парчета всяко усещане за уединение в живота й.

Марико взе малката сгъната бейзболна програма от олтара, като внимаваше да я държи само за ръбовете, където не можеше да остави отпечатъци. Приклекналият оранжев, наподобяващ заек талисман на „Йомиури Джайънтс“ й се усмихна от предната корица. Тя намираше изпъкналите му свръхголеми очи по-скоро за зловещи, отколкото за симпатични. В очите на Джоко Дайши проблясваше същата нечовешка енергия.

Стори й се странно, че точно бейзболната програма, а не хероинът, бе привлякла вниманието й дотам, че да изпита нужда да я вземе в ръце. Марико я разгърна против волята си, придържайки я за ръбовете с надеждата, че няма да зацапа някой полезен отпечатък. Когато малкият календар се разстла пред погледа й, тя откри, че някой е написал върху него с дебел маркер молитва. Не можа да я разчете съвсем — на толкова малък лист хартия думите бяха доста наблъскани — но забеляза, че днешната дата беше оградена с червено. Домакинска среща. Зачуди се какво ли е значението й.

Марико отново се взря в молитвата с присвити очи, но успя да различи само символите джо и ко, Пречистващ огън. Остави календара да се сгъне отново на хармоника до предишната си форма и насочи вниманието си към снимката на Джоко Дайши. Наведе се към нея и забеляза, че рамката й прикрива някакъв капак в стената. Той не се отвори лесно, затова тя започна да го човърка.

— Хан, трябва да поговорим.

— Знам — отвърна той. — Прецаках се. Шино е мъртъв и за това съм виновен аз. — Тонът му беше наситен с разкаяние. — Горкият кучи син не е имал никакъв шанс. Паркирал е очуканата си кресида в този квартал; сигурно са го забелязали веднага щом се е появил.

— Нищо не си разбрал. Не е твоя вината, че е мъртъв. Засега срещу тези типове имаме само кражба и притежание на забранена субстанция. Нямало е как да знаеш, че са готови и на убийство.

— Да, но аз го изпратих тук.

Марико кимна.

— И за това ще трябва да си платиш. Това не беше редно, Хан, и преди да го направиш, трябваше да ми кажеш какво си намислил.

Тя чу шумното му из дишане.

— Не исках да те замесвам. Поемам цялата вина, чуваш ли? Не искам да ме подкрепяш.

— Какво очакваш, медал? Ти наруши правилата, Хан. Използва друг човек за нещо, което знаеше, че нямаме законно право да направим сами. И смяташ, че е нужно да ми кажеш да не те подкрепям? Смяташ, че си ме защитавал, когато си скрил тази гадост от мен?

— Марико, съжалявам…

— Съжалението няма да помогне. Ние сме партньори, Хан, и освен това в този случай аз съм старшият офицер. А ти ми казваш, че не си искал да ме замесваш? Аз съм замесена, Хан. Работата ми е да се замесвам. А сега ти застрашаваш работата ми. Имаш ли представа колко усилия положих, за да стигна дотук?

— Марико, знаеш, че съм наясно с това.

— Тогава сигурно ти е ясно и колко съм ядосана. Когато се върнем в участъка, целият ни свят ще се сгромоляса, а аз не искам… опа. — Капакът в стената зад снимката се отвори с тихо изщракване. Онова, което видя вътре, изобщо не й хареса.

Колкото и мрачен и смирен да беше, Хан веднага превключи на скорост, щом долови промяната в тона на Марико.

— Какво намери?

— Мисля, че знам какво е убило Шино — каза тя, — и мисля, че веднага ни трябва отряд по химическа защита.