Стив Байн
Годината на Демона (34)

34.

Много по-късно, когато отрядът на регента отдавна си бе заминал и небето се бе осеяло с милиони звезди, Дайгоро отведе Кацушима при горещия извор, скрит в една пещера в земите на Окума. Изворът се намираше под малка постройка не толкова, за да осигурява усамотение, колкото, за да предпазва от стрелите на убийци. Родът Окума владееше отдавна тези земи, още от времето, когато Изу не е било толкова спокойно, колкото сега.

Когато Дайгоро потопи натъртеното си тяло във водата, той погледна към здравите дървени греди, питайки се кой ли от прадедите му е поръчал да ги издялат. Може би предшественикът му сам ги е обработил в годините, когато Окума все още не са имали тълпа от слуги и работници на свое разположение. Старите греди бяха много стари и въпреки това не показваха никакви признаци на слабост.

Дайгоро мислеше за това, докато разкършваше врата си, потапяйки рамене под водата. Чудеше се колко години живот му остават. На шестнайсет вече се чувстваше старец.

— Много умна постъпка — одобри Кацушима. Той разпусна дългата си прошарена коса и тя увисна мокра върху раменете му.

— Това, че избрах горещия извор?

— Не. Че се погрижихте командирът да не разкаже на Хидейоши какво се случи днес. Това беше целта ви, когато обещахте да не изпращате собствени вестоносци, нали?

Дайгоро кимна.

— Мога само да се надявам, че ще се получи.

— Би трябвало. Накарахте го да действа отбранително. Все пак един от хората му постави началото на провала.

— Скоро ще разберем — отвърна Дайгоро. Можеше само да си представи колко ужасно би реагирал Хидейоши, ако узнае, че Дайгоро се е сражавал с войниците му, след като е получил указа за разоръжаване. Намръщеният командир бе заплашил да срине върховете близнаци на Сошитаке в морето, но за разгневения Хидейоши това нямаше да е просто празна заплаха. Господарят регент беше сърдечен човек, но бе доста капризен и бе прочут с отмъстителния си характер. Всеки друг даймьо би наредил на генералите си да си направят сепуку, но Хидейоши избиваше целите им семейства. Дайгоро се замисли за Акико, за това как бе отказала да се присъедини към тях от страх водата да не прегрее малката спалня на бебето. Колкото и да му горчеше загубата на Томо, сърцето му запрепуска лудо при мисълта колко лесно би могла да бъде посечена и Акико.

Но стореното — сторено. Дайгоро не можеше да си позволи да съжалява за миналото.

— И сега какво? — попита той.

Кацушима сви рамене.

— Трудно е да се каже. Смятате ли, че Шичио ще опита нещо друго срещу вас?

— Да. Той е като Ичиро. Обсебен е.

— Не мога да го разбера. Не искам да ви обидя, но според мен той е твърде голяма риба, за да гони малка рибка като вас. Ако живеехте в Киото, да, може би ще има някакво значение. Но тук верността на всяко едно семейство има политически последствия. А що се отнася до политиката на Киото, домът Окума със същия успех би могъл да се намира и на луната. Защо изобщо се интересува от вашето съществуване?

Дайгоро потрепна и разкърши врата си.

— Заради баща ми. Шичио му има зъб. На всичкото отгоре си е харесал Славна победа.

— Ами дайте му я тогава.

— Не мога.

— Защо? И без това е твърде голяма за вас.

Дайгоро поклати глава.

— Може би един ронин като теб не може да го разбере. Баща ми написа завещанието си на смъртното си легло, с куршум от мускет в гръбнака. В него ясно заяви, че мечът му трябва да бъде предаден на мен. Не на първородния му син. На мен. Не мога да пренебрегна последната му воля.

— Щом казвате — рече Кацушима, но по пренебрежителната нотка в гласа му Дайгоро разбра, че мъжът не схваща напълно какво е заложено тук. Точно това е разликата, предположи момчето — разликата между самурай, който трябва да пази името си, и ронин, който е загърбил всички връзки, посвещавайки се на меча си.

— Все пак трябва да сме благодарни на малките добрини — заключи Кацушима и се потопи до долната устна във водата. Изпълнен със задоволство, той додаде: — Поне майка ви реши точно в този ден да не излита от клетката си.

— Проклет да си — извика Дайгоро, внезапно изпълнен с гняв. Той удари с длан по ръба на басейна. — Трябва ли да говориш по този начин?

Виновна беше умората му. Денят го бе смазал емоционално и сега нравът му бе като на своенравен кон, по-силен от него и труден за подчиняване. Но независимо дали му харесваше или не, той беше на седлото. Положи всички усилия, за да обуздае чувствата си.

— Моля те да ме извиниш, Гоемон. Това беше грубо. Но е непристойно да говориш за нея по този начин. Тя не е някакво домашно животно, а ми е майка.

Кацушима затвори очи.

— Така е.

— Не е ли достатъчно лошо, че трябва да я държа упоена денонощно? Не е ли достатъчно лошо, че може би ще се наложи да изпразня ковчежето си докрай, за да купувам макове, от които Ягиу да извлича екстракт? Ти си единственият приятел, който ми остана. Не искам да ругаеш майка ми. Не мога да го понеса.

— Как съм я наругал? Казах само, че денят й е бил добър. Не изтича навън с пяна на устата.

Гневът отново прободе Дайгоро. Усети го като кама, която прерязва вените му. Не беше съвсем сигурен, че водата се затопля от вулкана; гневът му бе достатъчно горещ, за да я накара да закипи.

— Първо е птица в клетка, а сега е бясно животно. Какво искаш да направя, Кацушима? Да я заколя, за да спася стадото?

— Вие го казвате, не аз. — За разлика от Дайгоро, Кацушима говореше тихо и спокойно.

— Нарочно ме предизвикваш.

— Така ли? — Кацушима погледна сурово Дайгоро. — Или може би най-накрая изказвате на глас мислите, които тайно се въртят в главата ви в тъмнината на нощта? Не сте сляп, Дайгоро; сигурно разбирате, че без нея семейството ви ще бъде по-добре.

— Тогава какво предлагаш? Да убия собствената си майка?

— Не предлагам нищо. Просто казвам, че семейството ви ще бъде по-добре без нея.

— И какво искаш да направя? Да я прогоня от собствения й дом? Да й забраня да стъпва в имението? Това ще те удовлетвори ли?

— Ще остана удовлетворен, ако уталожите внезапното си раздразнение и разгледате обективно взетите от вас решения. Не сте съгласен да пожертвате меча си, не сте съгласен да пожертвате майка си, не сте съгласен да пожертвате монаха, а сега вие и семейството ви се превръщате в обект на преследване. И както може би сте забелязали, аз също. През цялото време бях до вас. Не съм ли заслужил правото да говоря откровено?

— Тя ми е майка.

— Това няма нищо общо с майка ви, а с отказа ви да вземате трудни решения.

— Извадих меча си срещу най-могъщия човек в империята и го направих само за да спася едно селянче, което другите даймьо биха пожертвали с лекота. И ти ми казваш, че това не е трудно решение.

— Направихте го, защото се страхувахте да изгубите приятел. Това не е трудно; дори не е благородно. Всеки обикновен крадец би направил същото.

Дайгоро искаше да го удари. Искаше да изскочи от водата, да грабне Славна победа и да го предизвика още там на двубой. И то не защото Кацушима го бе сравнил с крадец, а защото не беше съвсем сигурен, че Кацушима греши.

Досега Дайгоро се бе смятал за благороден, защото бе рискувал живота си, за да спаси един нисш слуга като Томо. Сега вече се съмняваше в това. Кацушима беше казал истината: дори бандитите биха убили, за да спасят приятелите си. Дали, защитавайки Томо, той бе действал безкористно или егоистично? Закъснялата преценка никога не беше точна; как би могъл да знае със сигурност?

Фактът, че не беше наясно със собствените си мотиви, разгневи Дайгоро още повече. Той удари с юмрук по ръба на басейна. Черната вулканична скала бе достатъчно остра, за да пореже месестата част на дланта му, но Дайгоро не й обърна внимание.

— Проклет да си, Кацушима, защо беше необходимо да умре? И защо тя трябваше да е бременна? И защо всичко това трябва да е толкова трудно? Защо не може поне за един ден да е лесно?

Кацушима се надигна от водата.

— Вие така и не ме разбрахте. Не разбрахте избора ми. Как успях да преглътна мисълта, че ще стана ронин. Мисля, че току-що го схванахте.

Дайгоро отпусна кървящата си ръка във водата. Преминавайки през повърхността, тя направи малка вълна — мимолетно явление, толкова краткотрайно, че трудно би могло да се забележи. То накара Дайгоро да се замисли върху думата ронин, „човек вълна“. Самураят без господар се смяташе за свободен като вълна в океана, не дължеше никому нищо, не зависеше от никого. Но класическото обучение на Дайгоро казваше съвсем друго за тези вълни.

Той си спомни как като малък обсъждаше Дао дъ дзин^[1] с баща си. Объркваше го идеята, че вълната и океанът са просто двете лица на едно и също нещо, затова баща му го бе завел долу на брега.

— Кажи ми къде свършва океанът и къде започва вълната — беше казал той. — Кои капки принадлежат на вълната, но не и на океана?

На този въпрос бе невъзможно да се отговори, разбира се. Вълни без океан не съществуваха, нито пък имаше океан без вълни. И щом между тях не можеше да бъде открита граница, как тогава можеше да има граница между вълната, наречена Дайгоро, и океана, наречен Дом Окума? Как Дайгоро можеше да бъде себе си, без да бъде Окума? Син на Тецуро и Юмико. Брат на Ичиро, съпруг на Акико, баща на следващата малка вълна в морето Окума. Не съществуваше друг Дайгоро, освен Дайгоро Окума.

Дали един ронин беше по-малко зависим? И ако бе така, защо Кацушима бе застанал, облегнал гръб в неговия, срещу петдесет меча, насочени към гърлата им? Нямаше ли да изрази истинската си независимост, ако просто бе застанал отстрани да наблюдава?

Кацушима пое по дългата, огрявана от лунната светлина пътека към имението, а Дайгоро отново плесна с ръка по повърхността на водата. Почти му се прииска да беше завършил онзи си опит да си направи сепуку. Сега нямаше смисъл да го прави — за да бъде приет като акт на протест, той трябваше да бъде извършен пред очите на регента — но ако смелостта му не го бе подвела тогава, той щеше да реши двата си най-големи проблема: как да защити семейството си и как да изпълни предсмъртното желание на баща си. Жертвайки себе си, той щеше да убеди регента в невинността на игумена. В допълнение към това щеше да си спести позора от раздялата със Славна победа нетърсена. Баща му я беше завещал на Дайгоро и той щеше да я задържи до самия край. Ако след смъртта му Шичио я пожелаеше, така да бъде. Ако все още искаше да убие игумена, така да бъде. Никой нямаше да каже, че Дайгоро не е изпълнил дълга си.

Хладна тръпка премина през тялото му въпреки горещината на водата. Причина не беше среднощният бриз, а мисълта, че сепуку все още бе вариант. Трябваше само да отиде в Киото. Там се намираше дворецът на Хидейоши. Дайгоро можеше да поиска аудиенция, да извърши ритуалното си изкормване и веднъж завинаги да защити семейството си. Може би дори щеше да намери начин да се добере до Шичио. Самоубийството беше много по-благородно от екзекуцията, но Дайгоро с радост би приел да изстрада срама на смъртната присъда, ако я бе заслужил чрез забиването на Славна победа в сърцето на Шичио.

И в двата случая той нямаше друг избор, освен да отпътува за Киото. Пътят щеше да е дълъг и горещ и знаеше, че накрая ще го очаква смъртта. Тя беше неизбежна. Докато Дайгоро Окума беше жив, всички останали Окума щяха да бъдат застрашени.

Значи, освен ако не откриеше трети вариант, преди да стигне до двореца на Хидейоши, съдбата му щеше да е да извърши сепуку или да бъде екзекутиран за убийството на един от главните съветници на регента. Надяваше се, че Кацушима ще се съгласи да пътува с него. Ако трябваше да извърши сепуку, Дайгоро щеше да има нужда от секундант, а ако се стигнеше до екзекуция, щеше да се нуждае от човек, който да отнесе главата му на семейството му.

Какъвто и да беше изходът, той се надяваше, че Кацушима ще признае готовността му да направи този труден избор.