Стив Байн
Годината на Демона (44)

44.

Вълните ревяха толкова силно, че Кайда едва чуваше гръмотевиците.

Мълния проряза за пореден път тъмносивото небе. Беше ранен следобед, но въпреки това ноктите на мълнията се отпечатаха ясно върху облаците. Кайда никога не бе виждала толкова яростна буря.

А морето беше още по-бурно. Поредната огромна вълна подхвърли гребната лодка е такава лекота, е каквато Кайда би хвърлила камък. Майка й я притискаше към себе си е двете си ръце, опряла здраво колене и крака към бордовете на лодката, за да пази равновесие. Напяваше нещо в ухото на Кайда и макар момичето едва да я чуваше, то знаеше точно коя е песента. Никоя от майките на останалите не я пееше. Това бе песента за рибата кайда, приспивната песен за измисленото същество, която й пееше, откакто Кайда се помнеше.

Баща й изобщо не приличаше на спокоен човек. Той стискаше зъби толкова силно, че жилите на врата му бяха изпъкнали. Гребеше като луд, опитвайки се да държи носа на лодката срещу вълните. Мускулите на ръцете му изпъкваха и приличаха на дебели въжета. Той ръмжеше, ругаеше и се бореше с морето като самурай, въоръжен е две гребла.

Лодката отново се наклони и за миг Кайда се озова на върха на водна планина, вместо да полети надолу към долината. Тя погледна към Ама-мачи, но видя единствено трески. Майка й беше казала, че селото сигурно ще бъде унищожено и ще трябва да го застроят наново, но досега Кайда не бе разбирала смисъла на думите й. Тя нямаше дом. Не беше останало нищо, което да се застрои наново, нищо, което да се поправи. Съществуваха само брегът и високите водни стени, които се разбиваха в него, опустошавайки и малкото оцеляло от Ама-мачи.

Това е начинът, беше казала майка й. Ама винаги бяха живели така. Докато бурята се задаваше на хоризонта, Кайда бе намерила утеха в думите й, но сега те й се струваха изпразнени от съдържание. Тя не виждаше бъдеще нито за селото си, нито за нейното семейство.

Лодката пропадна и стомахът на Кайда се преобърна. За миг зърна Ноктите на Рюджин. Те изкормиха някаква голяма пенеста вълна, след което се скриха под водата. Зъбите на Пастта винаги се виждаха на повърхността, ала Ноктите се намираха по-надълбоко. Кайда осъзна, че щом браздите бяха толкова дълбоки, че да оголят Ноктите, значи вълните сега са много по-големи, отколкото бе очаквала.

Но майка й щеше да я защити. Дори пред лицето на тази адска буря тя пееше песента за малката рибка кайда.

Отново се разнесе гръм. Една движеща се в погрешната посока вълна се разби в кърмата и завъртя лодката като малко дете, което хвърля пръчка. Бащата на Кайда изпусна едното от греблата. Ръката на майка й се стрелна напред по-бързо, отколкото Кайда предполагаше, че бе възможно. Тя сграбчи греблото във въздуха и го хвърли обратно към съпруга си, който проклинаше вятъра и вълните и изморените си мокри ръце.

Майка й отново я прегърна. Всичко щеше да е наред. С всички. Бурите бяха по-силни от хората, обичаше да казва майка й, но им липсва търпение. Трябва просто да издържим на напора им. Казваше го всеки път и Кайда вече усещаше, че яростта на бурята постепенно утихва. Приспивната песен на майка й вече се чуваше по-добре.

Баща й така и не видя приближаването на другата лодка.

Тя се удари странично в тях, понесена от отклонила се вълна. Дървото застърга по-звучно от гръмотевиците. След това се разпадна, пръскайки трески навсякъде. Кайда посрещна залпа с гърдите си. Едва по-късно осъзна, че ръката на майка й е поела по-голямата част и е предпазила лицето й.

Кайда гледаше как лодката им се сгърчва като хартия уаши. Лодката на другото семейство се хвърли срещу нея, разчупена наполовина като гигантска баракуда, която отваря устата си с намерението да разкъса лодката на Кайда на две. Бордът се разцепи през средата, задната част потъна, а предната избухна в облак от парчета с големината на костите в ръката на Кайда. Дъното на лодката повлече надолу и пасажерите си. Вкопчена в майка си, Кайда гледаше как другото семейство се скрива под водата. С ходилата на босите си крака усещаше как килът размазва главите им една по една. Това бе милостива смърт; поне нямаше да се удавят.

Удавянето беше най-ужасният страх на ама и Кайда знаеше, че тя и родителите й скоро ще се изправят срещу него. Лодката им не поемаше вода; водата поемаше нея. Десният борд представляваше просто бъркотия от назъбени дъски. Кайда почувства как вътрешностите й се отправят към гърлото й. Лодката се издигна високо над морето, понесена от най-огромната вълна, която момичето бе виждало някога. За един ужасяващ момент то зърна Пастта на Рюджин. Около черните й зъби се стичаше бяла пяна.

И тогава морето запрати семейството й право в Пастта.

Светът се сви до тъмнина и шум. Кайда си мислеше, че давенето ще бъде тихо. Не очакваше да бучи толкова силно, че да заглуши всичките й останали сетива.

Опита се да затисне ушите си с ръце, но успя да помръдне само дясната.

Внезапно шумът намаля. Изведнъж се появи светлина. Кайда видя как майка й се сви около нея и я притисна към себе си. Видя и гърба на баща си на фона на чисто черната скала, вкопчен в лодката от вътрешната й страна, сякаш някаква полудяла тълпа от другата страна се опитваше да я изтръгне от ръцете му. Тогава тя разбра. Някак си се бяха озовали между два от зъбите на Рюджин, а тежестта на водата беше усукала малката им лодка около тях, захлупвайки ги плътно като костенурка в черупката й. Но костенурката имаше месо и кости, които придържаха черупката към тялото й. Кайда имаше единствено баща си, който се бореше срещу морето със сила, каквато притежаваха само животните и безумците.

Кайда се опита да помогне. Глупава мисъл — тя беше просто едно малко момиче, което не притежаваше и една десета от силата на баща си — но така или иначе се опита да сграбчи лодката. Не можа да я достигне с дясната си ръка; на пътя й стоеше майка й, затова се опита да я хване с лявата. Но и тя не помръдна. Кайда погледна надолу, за да види защо.

Ръката й приличаше на настъпен краб.

Когато се обърна да я погледне, тя се намираше почти до носа й, затова успя да я разгледа добре. Част от лодката я бе приковала към черната, кървава скала. Някои от пръстите й все още бяха непокътнати. От самата ръка бяха останали само оголени кости, които стърчаха на всички посоки.

Светът пак стана черен, водата натисна костенурковата им черупка надолу с оглушителна ярост. Когато шумът поутихна и светлината отново се появи, момичето видя мъртвата си майка.

* * *

Кайда рязко се надигна и седна в леглото си. Не извика — не и след като доведените й сестри бяха наблизо; не беше толкова глупава — но помнеше как бе викала тогава. Помнеше ехото от собствените си писъци под останките на лодката, неравномерната поява на чернотата и шума, надеждата, че след отминаването на всеки черен момент и с новата поява на светлината тя ще разбере, че е сбъркала за майка си. Но в тъмното беше по-лошо, отколкото на светло. На светло виждаше нещата такива, каквито бяха. Щом мракът се сключеше около нея, можеше само да си представя, а това влошаваше нещата.

Кайда притисна чуканчето на ръката си към гърдите в напразен опит да забави туптенето на изплашеното си сърце. Когато се страхуваше, къщата й се струваше по-малка; таванът се спускаше твърде ниско, сякаш всеки момент щеше да се стовари отгоре й. Не можеше да остане вътре. Не можеше да остане вътре.

Тя се измъкна от леглото колкото се може по-тихо. Опита се да мисли за Маса, колко безшумно би се движил той, как се беше слял с пясъка в нощта, когато го бе срещнала за пръв път. След това си спомни как се бе отпуснало мъртвото му тяло, когато приятелите му го бяха оставили на брега.

Един миг на невнимание беше достатъчен. Тя не се приведе достатъчно ниско, когато минаваше покрай прозореца. Силуетът й се очерта и трябваше да се досети, че нараняванията на баща й нямаше да му позволят да заспи.

— Кайда? Защо си будна?

— Съжалявам, татко. Просто трябва да изляза навън.

Опита се да прозвучи така, сякаш й се налага да пишка, но сърцето й продължаваше да препуска лудо и не успя да скрие треперенето в гласа си.

— Кайда-чан, какво има? — попита Чо с дрезгав, сънен глас. Дори сега, след толкова много нощи, Кайда все забравяше, че Чо спи при него. Всеки път се сепваше, когато гласът на мащехата й се разнасяше от постелята му.

— Всичко е наред — каза баща й. — Просто понякога се плаши.

— Татко, не…

Той не я чу, но Кайда не посмя да повиши глас, защото не искаше да рискува да събуди доведените си сестри. Те не трябваше да стават свидетелки на онова, което щеше да се случи. Просто не трябваше. Това щеше да я довърши.

— Татко…

— Беше точно до майка си, когато тя умря — продължи да говори той, без да й обръща внимание. — Оттогава тъмните тесни пространства я притесняват.

Кайда замръзна на място. Задържа дъх, за да чуе по-добре дали някой друг не се е събудил. Достатъчно бе само едно от останалите момичета да го беше чуло и животът на Кайда щеше да се превърне в такова мъчение, в сравнение с което всичко преживяно досега щеше да изглежда като леко изгаряне на слънце.

Но никоя от тях не се размърда. Ничий дъх не промени ритъма си. Кайда се поколеба за момент пред вратата, ослушвайки се, но всичко беше наред. Доведените й сестри спяха.

Остана навън, докато не се насили да се изпишка достатъчно близо до колибата, за да може Чо да я чуе. Тя беше съвсем сънена; може би на сутринта щеше да си спомня пишкането, но не и останалото.

Кайда се сви отвън и притисна колене към гърдите си. Беше студено, но тя се насили да преброи до сто, преди да влезе вътре. Ако разговорът бе поразбудил някоя от доведените й сестри, искаше да им остави достатъчно време, за да потънат отново в сънищата си.

Най-накрая се промъкна вътре. Отупа пясъка от краката си и с тихи стъпки се промъкна до постелята си. Точно когато стигна до нея, едни слаби и студени пръсти обвиха глезена й.

— Само като си помисля — прошепна Миоко — какви ли не неща измисляхме, за да те измъчваме, а е трябвало просто да ти сложим един чувал на главата.

Кръвта на Кайда се смрази. Искаше й се да заплаче. Искаше й се да скочи върху ръката на Миоко, може би да счупи няколко кости. Но това щеше само да влоши нещата. Баща й и Чо щяха да чуят. И тогава Кайда щеше да бъде лошата, не Миоко.

— Или може би трябва да преобърнем някоя лодка, нее, Кайда-чан? Да седнем отгоре й, докато ти си отдолу. Може би дори да я заровим. Какво ще кажеш за това?

Кайда почти чуваше триумфалния смях на Миоко.