Стив Байн
Годината на Демона (56)

58.

Когато Шичио слезе на пристана Окума, не го посрещна никой. При други обстоятелства отсъствието на почетна стража при пристигането на великия Тойотоми-но-Хидейоши можеше да доведе до разпъването на кръст на даймьо и цялото му семейство. (Макар че Хашиба не бе приел религията на южните варвари, той намираше нейната идея-фикс по разпъването за доста екзотична. Беше я превърнал в любимия си метод на екзекуция.) Но днес кланът Окума щеше да бъде извинен, не защото почетните им гости се бяха появили изненадващо — трябваше да са видели флагмана на Хашиба от десет ри — а защото това бе сватбеният ден на Шичио, което караше регента да се чувства по-весел.

При спомена за последното му посещение на това противно място в гърлото на Шичио се надигна жлъч. Той бе напуснал имението Окума опозорен, не без помощта на онова грамадно прасе Мио. Шичио би си помислил, че безценният кодекс Бушидо на дебелака ще му забранява да се бие със сакати.

Сигурно трябваше да изпитва известна признателност към него. Ако не беше свръхчовешката му издръжливост — ако не бе оцелял достатъчно дълго, за да разкрие плановете на Шичио за брак — Мечето никога нямаше да се свърже с Вятъра и тогава информаторът на Шичио никога нямаше да измени на момчето. Сега вече знаеше, че убиецът му се е провалил; липсата на второ писмо доказа, че първото е било фалшиво. Стигаше му обаче да научи, че момчето се е свързало с Вятъра. Шичио бе ускорил плановете си за сватба, а Мечето сигурно вече го нямаше. Тайфунът бе принудил дори флагмана на Хашиба да спре в едно пристанище. Никой сакат човек не би му издържал.

Шичио докосна косата си, която се държеше доста своенравно в смазващата горещина. Той слезе от лодката и тръгна заедно с Хашиба по кея към очакващия ги паланкин. Щом седна вътре, грижливо изчетка пясъка от копринените си чорапи и лъскавите дървени сандали. На кея нямаше много пясък, но в този съвършен ден дори малките несъвършенства дразнеха Шичио.

Когато паланкинът се заклати в ритъма на стъпките на носачите, Шичио погледна навън към смарагдовата плетеница от кудзу, покриваща черните скали. Зачуди се колко ли време ще мине след сватбата, докато успее да продаде новата си собственост и да си купи имение в Кансай. Само варвари биха останали да живеят за постоянно в Изу. Влажността дори бе достатъчна причина да се махне и никога повече да не се върне тук.

— Какво си увил в този шал? — попита Хашиба, кимвайки към малкия пакет, който Шичио несъзнателно въртеше в ръцете си. Той бе увит в най-фина китайска коприна, което ни най-малко не смекчаваше рогата му, зъбите и смръщените вежди. Хашиба го стрелна с поглед и се засмя. — Проклет да съм, ако знам какво да ти взема за сватбен подарък. Кажи ми кое е по-ценно от тази маска и ще ти го купя.

Шичио усети потрепването си и бързо го прикри със срамежлива усмивка. Не можеше да позволи на Хашиба да разбере, че беше започнал да се страхува от маската, но въпреки това не бе успял да се насили да я остави в каютата им. Искаше му се да го бе направил. Докато се намираха зад затворени врати, беше достатъчно да позволи на Хашиба да го унижава. Не бе трудно да го изкуши да се държи малко по-грубо. Маската не можеше да се засити, но поне можеше да й отвлече вниманието.

Шичио я беше увил в шала с надеждата, че така ще задоволи несъзнателната си нужда да я държи в ръцете си, избягвайки допира на желязната й кожа. Завиждаше на маската; дори в такава горещина тя никога не се потеше. Копнееше да я развие, да притисне хладната й буза към своята, но не можеше да става и дума за това. Сега не бе моментът да подлага на изпитание самоконтрола си. Трябваше да усмири една луда жена.

Виждайки очаквателното изражение на Хашиба, той каза:

— Проклети да са всички подаръци. Проклета да е тази сватба и младоженката също. Щом получа името й, двамата с маската се прибираме у дома, за да служим на законния ни господар.

— Вече разсъждаваш като истински самурай — намигна му Хашиба. После разтегна устни в немирната си маймунска усмивка.

Бамбуковите щори на паланкина не осигуряваха никаква защита срещу вонята на пот, която се носеше от носачите; те пъхтяха в синхрон, докато изкачваха с усилие стръмната пътека.

— Тези селяци миришат като животни — намръщи се Шичио. Една мъничка частичка от съзнанието му настоя, че родителите на носачите сигурно работят в някоя ферма, не по-различна от фермата, в която бе израснал той самият, но не му се мислеше за това. Скоро щеше да има звание, име, пост и уважение. Завинаги щеше да се издигне над селяците.

След безброй завои най-после стигнаха до върха и през прозорците на паланкина Шичио съзря високите бели стени на имението Окума. Скоро ще бъде моето имение, помисли си той — всъщност много скоро. Тази мисъл надвисна над главата му като дъждовните облаци, които се бе наложило да изтърпи предишния ден, затова не му стана особено приятно, когато някъде отпред се чуха приближаващите се стъпки на тичащ човек. Мъжът се спря и коленичи до паланкина, пръхтейки като кон. Забавяне след забавяне; това бе единственият начин нисшите класи да упражнят някаква власт над по-висшите.

Шичио блъсна настрани плъзгащата се врата и погледна надолу към коленичилия в бурените вестоносец.

— Как си позволяваш да спираш своя господар на път към сватбата му?

Мъжът се поклони още по-ниско.

— Генерале, вие заповядахте да ви се съобщават денонощно всички новини, свързани с Мечето.

Мечето? Как е възможно в Изу вече да получават новини за него? Флотата на Шичио първа вдигна платна след онази буря, която би трябвало да е унищожила всички останали кораби. Никой конник не можеше да ги надбяга.

Той погледна надолу към смълчания вестоносец.

— И какво, момче? Говори.

— Господарю, снощи Мечето е нападнало имението Ясуда. Изгубили сме петдесет души.

— Петдесет?

— Казаха, че с него е имало още един ездач. Ронин на напреднала възраст.

— Не — рече Шичио. Шпионите му на Токайдо му бяха докладвали, че Дайгоро и неговият мършав телохранител се бяха разделили преди около седмица. Информаторите му във Вятъра казаха, че момчето е било само, когато е наело свита, която да го отведе в Изу.

Но това не беше първата фантастична история, която бе достигнала до ушите му. Същата сутрин една малка лодка се беше приближила до флагмана на Хашиба с вестта, че Мечето е отмъкнало цяла фрегата, след като е изклало екипажа й. Това, разбира се, беше абсурдно. Да, Окума бяха крайбрежна сила, но момчето бе сакато, не беше моряк, а всички морски съдове на Шичио гъмжаха от въоръжени мъже. Мечето трябваше да разполага с цяла армия пирати под свое командване. Историята беше толкова нелепа, че Шичио нареди лодката да бъде потопена. И сигурно щеше да удави негодниците заради подигравката им, ако Хашиба не бе чул гърмежите и не беше наредил да спрат стрелбата.

От чисто великодушие Шичио реши да не убива вестоносеца.

— Гарнизонът в Ясуда е решил да ти се подиграе — каза той на коленичилия мъж. — Възползвали са се от лековерието ти.

— Господарю, те бяха категорични: младо момче с одачи и куц крак…

— Млъквай, докато все още имаш език в устата си. — Внезапно в съзнанието на Шичио се появи видение, в което от устата на вестоносеца се стича кръв, и той осъзна, че пръстите му са успели да се промъкнат под китайската коприна и докосваха маската.

Шичио дръпна ръката си така, сякаш маската я бе ухапала. Хашиба се намръщи, но не каза нищо. Шичио удари с ръка по покрива на паланкина и вонящите, потни носачи продължиха марша си.

Когато стигнаха до портата, Шичио остана доволен от онова, което видя. Домът Окума разкриваше великолепна гледка. Като-джи, домът на игумена, когото щеше да убие скоро, надничаше между боровете на съседния северен хълм. Долу, в седловината между върховете, удвоеният гарнизон се бе разположил на лагер покрай пътя, развявайки знамената на Тойотоми. Този път и пристанът бяха единствените места, откъдето можеше да се стигне до имението Окума. Проклети да са слуховете, помисли си Шичио. Той предпочиташе да вярва на очите си, вместо на приказките за пленени фрегати и героични самураи, а очите му не виждаха проснати по пътя трупове, нито в залива беше хвърлил котва някакъв пиратски кораб.

От вътрешната страна на портата бойците на Окума се бяха строили в редици в кафяво и червено, а над главите им се вееха знамена с герба им мечешка лапа. Срещу тях беше строена стена от войници в мъховозелено, а върху зелените им знамена се гърчеха дебели бели стоножки. Той си спомняше този герб от докладите на разузнавачите си: домът Ясуда. Зачуди се колко ли ниско трябва да е паднал един клан, за да приеме за свой знак гърчещо се насекомо.

В центъра стоеше булката му, господарката Юмико, и люлееше в ръцете си дете. Шичио се сети, че бе дочул нещо, че съпругата на Мечето носи дете. Щом вече го беше родила, значи сватбата му е била доста закъсняла. Шичио отново реши да прояви щедрост и да позволи на новата си съпруга да се порадва на внука си още няколко минути, преди да започне церемонията. Радваше се, че жената се е съвзела достатъчно, че да може да стои изправена. Ако дори част от слуховете бяха верни, тя прекарваше дните си или упоена, или ридаеща, или тичаща наоколо като гладен дух.

Единствената причина Шичио да придума Хашиба да дойде с него не беше, че искаше неговият приятел, господар и любовник да бъде до него на сватбения му ден, а да гарантира, че сватбата ще се състои. Господарката на дома Окума все още не бе отговорила на нито едно от предложенията му за женитба, а той имаше нужда от резервен план, в случай че тя продължи да мълчи и след пристигането на бъдещия й съпруг. Тук щеше да се намеси Хашиба: той просто щеше да й заповяда да се омъжи за Шичио. Но след като я видя облечена в сватбена премяна, а край нея строени бойците й и дори бойците на съседните домове, за да почетат събитието, Шичио разбра, че тя най-после се е примирила.

— Господарю регент — чу той познат глас, — и генерал Шичио също, каква приятна изненада! Вие почитате дома Окума с присъствието си.

Шичио слезе от паланкина и погледна над него. Пред него стоеше високият слаб телохранител на Мечето, онзи с рошавите бакенбарди и щръкналата четка вместо самурайски кок на главата — Кацухара като че ли му беше името или Кацушира, нещо такова, помисли си Шичио. Мъжът стоеше точно до портата и изглеждаше изморен и мръсен, съвсем не като човек, който ще присъства на сватба. Шичио не очакваше друго от него; той винаги му се бе струвал твърде селски.

— Ами и ние също сме изненадани да те видим, нали? — отвърна той. Остави маската в паланкина; колкото и опърпан да изглеждаше ронинът, той бе опасен, а Шичио не искаше нищо да замъглява ума му. — До мен достигнаха слухове, че си изоставил твоето малко мече в миг на нужда — а ето те сега тук, в неговия дом. Много си непостоянен, нали? Човек без обноски би попитал дали не таиш някакви нечисти помисли към майката на момчето.

— Помислите му за майка ми са достатъчно чисти — разнесе се гласът, който Шичио мразеше най-силно на света.

Мечето излезе пред колоната от бойци на Окума, бледо като смъртник, но въпреки това по някакъв начин успяваше да се задържи на краката си. Това не беше възможно. Всички пътеки, които водеха към имението, се пазеха. Но ето че той стоеше там, преметнал през гръб дългия си прекрасен меч. Цубата му и ефесът проблясваха под утринното слънце.

Момчето се поклони ниско и Шичио му отговори с едва забележимо повдигане на брадичката.

— Покланям се на вашия господар — заяви Мечето и Шичио се обърна, за да види, че Хашиба също бе слязъл от паланкина.

— Аха! — рече той и заобиколи носилката, за да види сборището; беше твърде нисък, за да може да погледне над паланкина. — Най-после почетна стража! Тъкмо вече си мислех, че сте забравили обноските си, Дайгоро-сан.

— Почетната стража е на майка ми — отговори омразният глас, — и тя, както и аз ви поднасяме извиненията си. Не знаехме, че идвате, господарю регент.

— Няма значение — махна с ръка Хашиба, сякаш искаше да прогони някаква пеперуда. Той вдъхна дълбоко, разширил ноздрите на плоския си нос, и превзето и лекомислено плесна с ръце по нагръдника си. — Помиришете само морския бриз! Колко е различен от Киото.

Дайгоро пристъпи напред, за да покани Хашиба в имението. Шичио забеляза, че сега момчето куцукаше много по-очебийно от преди.

— Я виж ти, млади Дайгоро — възкликна той. — Като че ли куцате повече от обичайното, момчето ми. Да не би недъгът ви да се е влошил?

— Кракът ми беше наранен снощи.

— А, да. Докато ставахте от леглото, нали? Какво изпитание ще да е да не можете да правите всичко онова, което ние, останалите, приемаме за даденост.

— Раната беше от меч — произнесе момчето през зъби.

— Нима? Възможно ли е слуховете за нападението ви над имението Ясуда да се окажат истина? Моля, кажете ми, кой ви рани; трябва да реша дали да го повиша, или да го накажа заради това, че не ви е ранил по-сериозно.

— Няма да се наложи да се затормозявате с толкова трудни решения. Той вече е мъртъв.

— Нима? — Шичио установи, че не може да прикрие ликуването в гласа си. Момчето очевидно изпитваше силна болка само от това, че стоеше изправено. Толкова очебийно се нуждаеше от почивка, че Шичио реши да поддържа разговора колкото се може по-дълго само за да го принуди да стои изправен. Подигравката с него бе само гарнитура към основното ястие. — Значи ще прибавя убийството му към списъка с обвинения срещу вас.

— Защо трябва да се задоволявате само с едно? — попита момчето. — Нека бъдат петдесет.

— Петдесет? За втори път чувам това число, нее? Да, така е. Превърнали сте се в истински бандит, нали? Може би трябва двамата с господаря регент първо да ви разпънем на кръст, а след това да продължим със сватбата.

Шичио видя как при споменаването на разпъването на кръст очите на Хашиба проблясват, но върху лицето на това презряно момче съзря усмивчица — почти незабележима, но тя като че ли съдържаше в себе си взрив от гръмогласен смях. Като дете Шичио бе виждал много пъти тази усмивка; тя го бе пронизвала като кама от лицата на безброй селски момчета и го бе накарала да реши, че трябва да язди в челния отряд, когато, през най-мъчителната година от войната, двамата с Хашиба унищожиха мъничкото поселище, където бе израснал Шичио. Появата на тази порочна, самодоволна усмивка на устните на Мечето беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Стига толкова — рече той и прекоси с гневни крачки пътя, докато не се изстъпи гърди срещу гърди с момчето. Дайгоро бе застанал точно от вътрешната страна на прага на имението, Шичио се намираше на сантиметри пред него и двамата се гледаха втренчено. — Ще те окача на портата на собствения ти дом — каза той с толкова тих глас, че да може да го чуе само Мечето. — Жена ти, детето ти, слугите ти ще минават дни наред покрай теб. Ще прикова с пирони костите ти към дървото. Ще те храня и поя, за да те поддържам жив колкото се може по-дълго. И после, точно преди да умреш, ще убия майка ти — моята съпруга — пред очите ти. Ще я посека със собствения ти меч. Както и жена ти, и малкото ти момче. А след това ще забия този твой огромен меч право в…

— Малкото ми момче?

Сърцето на Шичио бумтеше в ушите му. Пот изби над горната му устна.

— Да, момчето ти, малкия ти изтърсак, новородения ти син. Той ще…

— Това не е моят син.

— Какво?

Отново се появи онова ухилване, най-тънката, най-язвителната, най-порочната от всички усмивки.

* * *

— Това не е моят син — повтори Дайгоро, докато отчаяно се опитваше да преглътне своя тържествуващ смях. Досега никога не беше виждал някой, който да изглежда толкова объркан, докато се опитва да изглежда злобен. Искаше му се да има огледало в ръката си, за да покаже на Шичио собствената му физиономия. — Господари мои — произнесе високо той и се отдръпна назад — една стъпка по-далеч от Шичио, но по-близо до Хидейоши. — Присъствието ви на този сватбен ден е голяма чест за нас. Моля, приемете сърдечните ми благодарности и ми позволете да ви благодаря и от името на дома Окума.

— Благодарности? Чест? — Шичио изплюваше думите. — Естествено, че ще съм тук. Това е моята сватба. Вие не трябва да сте тук.

— О, заради гарнизона ви ли? Няма да е зле да си поговорите с тях. Очевидно нямат представа за малките пътечки, които кръстосват из имението.

— Какво?

— Разбира се — продължи Дайгоро, който се наслаждаваше на ситуацията точно както Шичио се бе наслаждавал до преди малко. — Те водят до овощната градина, до банята, такива неща. Ще разберете какво имам предвид, когато се сдобиете със свое имение.

— Това е моето имение — или ще бъде, след като се отместите и ми позволите да продължа със сватбата ми.

— Боя се, че тук има някакво недоразумение. Освен ако… нима водите и булката си със себе си? Страхувам се, че присъстващите тук дами вече са омъжени.

— Дошъл съм да се омъжа за майка ти, нагло малко псе, и ти го знаеш много добре.

— Но майка ми вече си има съпруг — рече Дайгоро. — Позволете ми да ви представя младоженците Ясуда.

Той протегна ръката си във величествен жест, подходящ за Хидейоши, и от събраните хора излезе майка му със сияещо лице. Тя вървеше със ситни стъпки — булчинското кимоно не позволяваше на краката й да правят големи крачки — затова приближаването й отне възхитително дълго време. През цялото време Шичио беснееше.

— Това — Дайгоро докосна облеченото в коприна рамо на майка си — е госпожа Юмико Ясуда, а това — той предпазливо взе от ръцете й повитото в зелени пелени бебе — е господарят Горобей Ясуда, новият й съпруг.

Шичио отвори уста, за да заговори; от нея излезе само сподавено гъргорене. Майката на Дайгоро се изчерви и погледна с гордост и обожание първо сина си, а после и розовобузестия си съпруг, който се беше сгушил в сгъвката на ръката на Дайгоро. Хидейоши нададе вой и се разсмя толкова силно, че трябваше да се вкопчи в рамото на телохранителя си, за да не падне.

— Просто трябва да идваме по-често тук — заяви той. — Вие, негодници, сте големи размирници.

Малкият господар Ясуда отвърна с прозявка, стисна здраво очета под яркото слънце и се сгуши по-надълбоко в кимоното на Дайгоро. Косата му не беше повече от на прапрадядо му Джинбей Ясуда, чието имение Дайгоро бе напуснал само преди няколко часа. Следващите думи на Хидейоши бяха прекъснати от нов изблик на смях, който той се опита да сподави, за да не разбуди бебето. Шичио едва не се задави; като че ли беше получил удар.

Дайгоро реши да се възползва максимално от възможността.

— Майко — тихо попита той, — как се чувстваш?

— По-добре, след като вече си у дома. — Тя му се усмихна, макар младежът да потрепна, чувайки думата дом. Лицето й сияеше с лъчезарност, каквато не бе виждал у нея повече от година. Майка му погали бузката на бебето Горобей с обратната страна на показалеца си. — Какъв красив малък съпруг си ми намерил.

— Надявах се първо да поговоря за това с теб — каза Дайгоро. — Нямах намерение да те омъжвам без твоето съгласие. Но само това успях да измисля, за да…

— Всичко е наред, Дайгоро. Всъщност е много умно от твоя страна — много по-добро решение от онова ужасно писмо, което получихме от теб. Аз съм ти майка, а Акико ти е съпруга, независимо какво си написал в онези официални документи.

Дайгоро усети, че се изчервява.

— Обещавам да поговорим за това — но по-късно, ако нямаш нищо против. Знаеш ли къде е Аки?

— Тук съм — обади се Акико, която си проправяше път между редиците от бронирани бойци на Окума. Тя бе облечена в рубиненочервена коприна, лицето й беше бледо и непроницаемо. Той виждаше съпругата си за пръв път, откакто бе заминал за Киото, защото, откакто бе пристигнал в имението Окума в ранните утринни часове, се бе занимавал с хиляди неща: трябваше да се дадат инструкции, да се почистят и превържат рани, да не говорим за най-бързите сватбени приготовления в историята. На всичкото отгоре сутрешното гадене бе връхлетяло стомаха на Акико като монголска орда, будеше я всеки ден и не даваше никакви признаци за отшумяване.

Затова първата мисъл на Дайгоро беше да отдаде бледността й на гаденето. Но тогава тя го погледна с присвити очи, раменете й се стегнаха и Дайгоро се уплаши, че я е ядосал. Но разбира се, обади се съвестта му. Да избяга, без дори да се сбогува, да изчезне за почти месец — една трета от целия им брачен живот досега — едва излязъл през вратата, да изпрати разпореждане, че се отрича от нея; какво би трябвало да направи? Да го посрещне с разтворени обятия? Дали изобщо беше прочела придружаващото писмо, в което обясняваше решението си и колко много го бе наранило? Или просто го беше хвърлила в огъня? Бе го скъсала и хвърлила парчетата на вятъра?

Всички тези мисли минаха през главата му за един удар на сърцето му. Дайгоро се напрегна в очакване на най-лошото. Тя щеше да го намрази. Да му удари плесница пред всички, които се бяха събрали — и той щеше да го е заслужил. Аки пристъпи още веднъж и излезе пред гората от неподвижни бойци. Въпреки целия си ужас и ненавистта, която изпитваше към себе си, Дайгоро не можа да не се възхити на красотата й. Мисълта, че я беше наранил, го прободе в сърцето. Той я обичаше, а я бе изоставил. Каквото и наказание да му беше определила, то не можеше да се сравнява със суровото наказание, което сам си бе наложил.

Тя се приближи още повече. Раменете й се стегнаха. Брадичката й леко се повдигна нагоре и назад, сякаш бе кобра, която се готви да нанесе удар. След това го сграбчи за китките, вдигна се на пръсти и лепна една целувка на бузата му.

— Влизай вътре — прошепна му Аки, гъделичкайки ухото му с устните си — колкото се може по-бързо. Искам да ме съблечеш.

Петите й отново докоснаха земята и въпреки че се опитваше да скрие свенливата си усмивка, Дайгоро виждаше, че е на път да се изчерви. Все пак й бе липсвал и наистина беше ядосана, и любовта бе надвила гнева, а притеснението заплашваше да надвие любовта. Единственото, което можеше да направи, бе да стисне леко китките му, вместо да го обгърне с ръце и да го притисне към себе си, за да не може да си отиде отново.

Зад гърба си Дайгоро чу лекото изщракване на меч, който се подава на един палец от ножницата си.

— И коя трябва да е тази красива девойка? — разнесе се гласът на Шичио.

Глупак, глупак, глупак, помисли си Дайгоро. В двора си имаше отровна змия и бе допуснал бременната си жена в обсега й. Той погледна през рамо към Шичио, чиято лява ръка беше стиснала ножницата, а пръстите на дясната галеха дръжката на меча му. Косата на наперения паун се бе разрошила, сякаш потресът и позорът му бяха нанесли физически удар. На Дайгоро просто му се искаше да го бяха проснали мъртъв.

— Мога само да предполагам, че това е съпругата ти — продължи с усмивка Шичио, — но ти нямаш съпруга, нали? Вече не. Не и след като подписа онзи указ.

Дайгоро не отместваше очи от лицето на Шичио, но с периферното си зрение забеляза, че врагът му запъва краката си в чакъла, а палецът му избутва катаната още малко извън ножницата й.

Славна победа се намираше на гърба на Дайгоро. Тя бе твърде дълга, за да успее да я извади при такова разстояние. Шичио го знаеше. И ако някой от войниците на Окума пристъпеше напред, за да го защити, целият клан щеше да бъде обвинен в държавна измяна срещу съветника на регента. Шичио знаеше и това.

— И ако не е съпругата ти, то коя е тогава? — попита Шичио. — Просто някакво момиче, в което си посял семето си, предполагам. И в какво те превръща това? Определено не в съпруг. По-правилно ще е да те наричам клетвопрестъпник и лъжец.

Това бе повече, отколкото би понесъл който и да е мъж. Макар и ронин, Дайгоро беше десет пъти повече самурай, отколкото Шичио щеше да бъде някога. Този човек бе пепелянка.

Хитрините му се удаваха толкова лесно, колкото и дишането. Освен това обикновен гражданин да обвини самурай в лъжа беше повече от провокация; всъщност от страна на Дайгоро щеше да е неетично да го остави жив.

Шичио знаеше и това.

— Нали не се опитвате да предизвикате двубой, Шичио-сама? — Дайгоро положи огромни усилия да завърши изречението със сама, вместо с кучи сине.

— Не ми е необходимо. Ти си беглец, нали? Да, такъв си. Сега, като се замисля, самият факт, че стоиш в този двор, означава, че Окума са ти дали убежище. Колко удобно, нали? Не е необходимо да се женя за майка ти; мога да я убия веднага, след като убия теб.

— Няма да е зле да помислите повече върху това — рече Дайгоро.

Самураите на Тойотоми се подредиха в редица зад гърба на Шичио, сякаш дочули мислите му.

— Хванете беглеца — нареди Шичио абсолютно равнодушно. — И майка му, и приятелката му, след като така и така сте се захванали.

— Шичио!

Викът дойде от Хидейоши.

— Това е сватба — излая регентът. — В името на боговете, идиот такъв, не можеш да заплашваш булката.

— Тойотоми-доно — отвърна Шичио, — тя помага на беглец…

— А ти нарушаваш всички правила на учтивостта — заяви Хидейоши. — Да не си забравил за законите на гостоприемството?

— Сигурен съм, че не е — обади се Дайгоро, — тъй като вашият генерал Мио ги спомена предишния път, когато се срещнахме. Гост, който подбужда към битка под покрива на своя домакин, се наказва със смърт.

Шичио шумно плъзна катаната обратно в ножницата й.

— Тогава се изправи срещу мен в дуел — предложи той с изпълнен с жлъч глас и посочи с пръст през отворената порта. — Извън имението. Извън границите на безценното си гостоприемство.

— Дайгоро сви ръцете си в юмруци. Прониза ги болка, заради счупените пръсти на дясната и дълбоките рани на лявата. Не беше спал от три дни. На десния му крак имаше двайсет и девет нови шева. И въпреки това-онова, което желаеше най-силно, бе да изтърбуши този наперен паун.

Младежът си пое дълбоко дъх и измери на око разстоянието до портата. Не беше твърде голямо, може би двайсетина или трийсетина накуцващи крачки. В сегашното му състояние ходенето бе достатъчно, за да му се замае главата. Щеше да разполага с предимството на по-големия обхват, но ръцете му бяха толкова зле, че след първата размяна на удари нямаше да има сили да държи дръжката на меча си. Противникът му бе отпочинал и добре нахранен. Силата на Дайгоро му стигаше само за да се задържи на крака. Пък и самата Славна победа знаеше за желанието му да убие Шичио; усещаше го със стоманата си. А колко по-удовлетворяващо щеше да е да го убие пред Акико, пред майка си и пред целия си клан? Устата на Дайгоро направо се напълни със слюнка при мисълта за подобно удоволствие. Щеше да сграбчи победата и славата пред очите на регента, който и без това го уважаваше толкова силно, че може би дори щеше да го направи генерал.

Задоволяването на копнежа му за мъст беше нещо повече от обикновено отмъщение. Това щеше да му гарантира победа и слава. И точно поради тази причина собственият му меч щеше да го предаде.

Дълбоко вдишване, последвано от още едно. Той изучаваше внимателно Шичио: дължината на меча му, ръката, която бе отпусната на дръжката му, напрежението в мишците му, докато се подготвяше да нанесе удара.

Дайгоро отново въздъхна, опитвайки се да успокои разтуптяното си сърце. Знаеше, че не може да се изправи срещу Шичио въоръжен с друг меч — или поне щеше да се изправи, но нямаше да спечели. Твърде много бе свикнал с тежестта и обсега на Славна победа. Нито пък можеше да помоли Кацушима да се бие като негов шампион. Ако не друго, Кацушима беше по-изморен и от Дайгоро; той бе с трийсет години по-възрастен от него и цяла седмица бе препускал денонощно по пътя от Киото.

И въпреки това Дайгоро разбираше простата истина: Шичио го беше оскърбил повече, отколкото би могла да понесе честта. Младежът си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Това бе шестото въздъхване, след като Шичио му бе отправил предизвикателството си. Дайгоро знаеше добре старата максима, защото баща му я бе цитирал толкова много пъти: добрият самурай взема всяко решение в порядъка на седем вдишвания.

Над двора се възцари мълчание и Дайгоро имаше усещането, че всички, които се бяха събрали, чуваха бумтящите удари на сърцето му. Той си пое седмия дъх.

— Ако госпожа Окума го позволи — заговори, — аз ще се изправя срещу моя претендент тук, на мястото, където победих генерал Мио.

Лицето на Шичио пребледня. Дайгоро веднага разбра, че го беше преценил правилно. Спомни си последния си разговор с генерал Мио — не размяната на драсканици и въпроси на смъртното му легло, а разговорът им в Джуракудай, преди Дайгоро да се превърне в беглец, а Шичио незнайно как да завърже Мио и да му отреже езика. Не, Шичио не е фехтовач, казал бе Мио. Той спечели генералската си титла с мастило и четка.

Дайгоро можеше само да предполага колко пъти Шичио си бе представял как убива омразното Мече. Несъмнено го бе упражнявал мислено: ударите, париранията, тщеславните обявявания на победата. Но между натрапчивата му идея за острието на Иназума и полетите на фантазията му той бе забравил, че през всичките тези години война не бе провел нито една битка. Беше допуснал същата грешка, която бяха направили много негови противници: смяташе Дайгоро за сакато момче, а не за воин.

И тогава Дайгоро му напомни за Мио. Мио, който превъзхождаше Шичио във всеки един аспект на фехтовката. Мио, гигантът, който бе победен в двубой от сакатия малък Дайгоро.

Младежът постави ръка върху Славна победа нетърсена, знаейки, че ако я изтегли, няма да успее да я задържи в ръцете си задълго. Боляха твърде много. Прекалено ги бе претоварил по време на битката предишната нощ. Предмишницата му прещракваше дори само от усилието да свие пръстите си около дръжката на оръжието.

— След вас, генерал Шичио — каза той, вливайки в гласа си всяка капчица увереност, която успяваше да изцеди, с надеждата, че ще успее да прикрие изтощението си. Обърна се към другия край на двора, а събралата се тълпа се отдръпна встрани, за да му отвори коридор до точното място, където Дайгоро бе стъпил с крак върху великанския генерал Мио. — Изморих се от вашите глупости; да приключваме с това.

Шичио присви очи. Той направи една крачка към Дайгоро, достатъчна, за да влезе в обхвата му. Щеше да извади по-бързо тънката си катана. Един добър самурай би посякъл Дайгоро още преди Славна победа да излезе от ножницата си. Един добър самурай и дори един бърз селянин.

— Блъфирате — рече генералът.

— Онези петдесетимата надолу по пътя си мислеха същото — отвърна Дайгоро.

Шичио го огледа изпитателно с присвитите си очи. Несъмнено те отлично виждаха колко е изтощен Дайгоро. Несъмнено бяха забелязали, че младежът предпочита да стъпва на левия си крак, което разкриваше колко лошо бе ранен десният. Но щяха да видят още нещо. Шичио беше лъжец и измамник. Хората като него мислеха, че всички останали са също тъй непочтени. Неведнъж Дайгоро бе предполагал, че Шичио ще постъпи като самурай само защото самият Дайгоро мислеше, живееше и дишаше според кодекса. Сега за пръв път младежът откри предимството да мислиш като подло, вероломно псе. Шичио смяташе, че всички са подли като него.

Едно мускулче потрепна на бузата на генерала. Той преглътна. Дясната му ръка леко затрепери. Първоначалната мисъл на Дайгоро бе да остане неподвижен на мястото си. Но това беше самурайско мислене. Вместо това подхвърли:

— Да не мислите да ни карате да чакаме цял ден? Хайде, решавайте.

Той броеше вдишванията на Шичио, който вече дишаше плитко и учестено. Зачуди се дали паунът знаеше старата поговорка за седемте вдишвания.

— Дуел до смърт е твърде добър за теб — изрече Шичио достатъчно силно, за да го чуят всички. После отстъпи назад и прибра със замах катаната в ножницата й. Отмятайки кичур коса от потната си вежда, той продължи: — Когато те убия, ще наредя да те увесят като обикновен престъпник.

Дайгоро чу как Аки въздъхва с облекчение, както и майка му и доста от гостите. Шичио изсумтя.

— Искам да се махнеш от тази къща до залез-слънце — обяви паунът, сякаш четеше указ, — или ще екзекутирам всички тук за измяна. — Докато се отдалечаваше към портата, той се подсмихна подигравателно на майката на Дайгоро и малкия господар Ясуда в ръцете й. — Моите поздравления на щастливата двойка. Луда и бебе! Сигурен съм, че ще сте много щастливи заедно.

След това изхвърча навън и всички се почувстваха така, сякаш иззад тъмните облаци бе изгряло слънце. Настроението веднага се подобри; хладният бриз замени неподвижния досега въздух.

Кискащият се Хидейоши се приближи с клатушкаща се походка до Дайгоро — повече от всякога приличаше на облечено в броня шимпанзе.

— Добра шега — промърмори тихо той.

— Какво имате предвид, господарю регент? — Дайгоро също говореше тихо.

— Аз щях да се бия срещу теб.

Дайгоро наведе леко глава.

— Може би моят господар има по-остро око от някои свои генерали.

— Може би! — Хидейоши се засмя, като оголи острите си, неравни зъби. — Какво щеше да се случи, ако извадех меча си?

— В един двубой има различни фактори, господарю регент.

— Което означава, че се чудиш какъв е обсегът на острието ми, нее? Ще ти кажа едно нещо, момче: ти ми изглеждаш адски изтощен. Добре ще е да ме убиеш при първата размяна на удари. След това не виждам как ще издържиш.

— Наистина остро око, господарю регент.

Хидейоши отново се засмя.

— Какъв кураж има това дете! Кълна се, че с десет генерали като теб щях да завладея Корея още сега. Проклятие, колко е гореща тази утрин. Хайде да приключваме с формалностите и да се захващаме с пиенето.

Дайгоро се поклони ниско.

— Простете ми, господарю регент. Не е минал още един месец, откакто станах ронин, а вече съм придобил обноските на варварин.

Той представи първо майка си, после Акико, след това дядото и бабата на малкия младоженец, Кенбей Ясуда и съпругата му Азами. Дайгоро ги познаваше само от час, но още първото му впечатление от тях бе за непоколебима строгост. Това беше напълно естествено, предположи той; те бяха настойници на внука си, защото бащата на малкия Горобей бе позор за семейството; беше убит в пиянска свада преди още бебето да се роди. Косата на Кенбей бе побеляла, макар далеч не толкова, колкото на баща му; приличаше повече на буреносен облак, отколкото на сняг и подхождаше добре на стоманеносивите му очи. Той бе с двайсет години по-голям от Азами, но тя беше още по-строга; яка жена с дебели като на ковач предмишници. Изглеждаше достатъчно силна, за да пробие с юмрука си дупка в дървено буре.

Може би строгостта им имаше нещо общо с факта, че Дайгоро ги бе принудил да се измъкнат от постелите и да яздят половината нощ, за да оженят новородения наследник на покойния си син. С изключение на това те изглеждаха абсолютно благовъзпитани, безупречни в зелените си кимона и бяха свършили отлична работа в прикриването на гнева си. Когато Дайгоро видя какво страхопочитание им беше вдъхнал разговорният му тон при общуването с най-могъщия феодал в Япония, той си помисли, че някой ден може и да му простят, че напълно им бе съсипал сутринта.

Всички присъстващи преминаха през необходимата размяна на любезности — върху новия син на дома Ясуда се сипеха хвалебствия за силата на ръкостискането му, комплименти за ненадминатата красота на булката, поздравления и към двата дома за това, че бяха избрали толкова щастлив ден под толкова щастливи предзнаменования и звезди — и накрая се стигна до пиенето, за което толкова силно копнееше Хидейоши. Дайгоро, развеселен от възможността да се отпусне за пръв път от седмици, само за първия час се почерпи с три приятно охладени бутилки. Не можеше да реши кое му доставя по-голямо удоволствие: мисълта, че Шичио се цупи в някоя мрачна задушна каюта на регентския флагман, или обещанието за няколко спокойни часа, през които не го очаква изпълнението на никакви задължения. Когато приключи третата бутилка, той реши, че това няма никакво значение и щастливо нареди да му донесат четвърта.

И все пак не можеше да се мери с Хидейоши, който въпреки дребния си ръст пиеше като демон. Още преди да са изяли обеда си до половината, регентът вече пееше с цяло гърло. Дайгоро се изненада колко надарен певец бе той, поне що се отнасяше до пияните феодали.

Когато Хидейоши се напи дотолкова, че вече не обръщаше внимание на нищо, Дайгоро се оттегли. Двамата с Акико така и не успяха да стигнат до спалнята си и се задоволиха с капака на едно буре със саке, което се намираше в хладната ниша на избата. Когато отново се облякоха, те тихичко и с абсолютно благоприличие се оттеглиха в къщата, където набързо се отърваха от дрехите си за повторно представление.

След това Дайгоро не намери сили да й каже какво трябва да направи.

Не беше и необходимо: Акико разчете мълчанието му с лекота, сякаш беше крещял от върха на планината.

— Знам, че ако останеш тук, врагът ти ще те убие — каза тя. Облегна голия си гръб върху гърдите му и скръсти ръцете му върху корема си. — Както ще убие и мен, и мъничето, което расте в корема ми. Но ми обещай, че ще си някъде наблизо.

— Не бях сигурен дали ще ме приемеш обратно. Мислех, че си ми ядосана.

— Съм. Бях. Следващия път, когато решиш да пожертваш брака ни, предпочитам първо да ме попиташ за това.

— Аки, нямах друг избор…

— Напротив, имаше. — Тя се пресегна и притисна топлите върхове на пръстите си върху устните му. Не беше нужно да поглежда, за да ги намери; познаваше тялото му толкова добре, колкото и своето. — Можеше да приемеш поражението. Можеше да се отклониш от своя път, от пътя на баща си; можеше да запазиш семейството ни. И може би след време щях да се науча отново да те уважавам. Не ме разбирай криво, Дайгоро — гордея се с онова, което направи.

Той примигна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Наистина ли?

— Разбира се. Родителите ми също са самураи; познавам пътя толкова добре, колкото и ти.

Кожата му настръхна; през тялото му премина студена вълна въпреки обедната жега. Той прегърна здраво Акико, без да обръща внимание на болката в пръстите, в ръцете и в краката си, и притисна буза към ухото й. За втори път беше онемял от изумление. Копнееше да намери дума, която да изрази великите благодарност и любов, и копнеж, които изпитваше в момента.

И за втори път Акико разгада мълчанието му така, сякаш направо бе прочела мислите му.

— Който и път да избереш, просто остани близо до мен, нее? Не ме изоставяй отново.

Тя притисна гърба си към тялото му като протягаща се котка и Дайгоро я прегърна. Струваше му се, че като че ли от години не се беше чувствал толкова у дома си.