Стив Байн
Годината на Демона (26)

26.

Кайда не знаеше какво е било обсъждано предишната вечер в колибата на старейшините, но на сутринта научи какво бяха решили. Лодките на ама отново бяха пуснати във водата, но само в южната половина на залива. Там беше по-дълбоко и ловът на стриди вървеше по-бавно, но южният край имаше предимството да е лишен от плаващи наоколо буйстващи чуждоземци.

Тя харесваше гмурканията надълбоко. Можеше да се спуска по-дълбоко от сестрите си — по-дълбоко от всички момичета на нейната възраст всъщност — така че да остава сама. Много от по-възрастните жени насърчаваха развитието на гмуркаческите й умения или хвалеха издръжливостта на дробовете й. Неколцина шушукаха, когато мислеха, че Кайда не може да ги чуе, колко неестествено е тринайсетгодишно момиче да се гмурка толкова добре, колкото трийсет и три годишна или четирийсет и три годишна жена. Всички знаеха, че най-добрите години за една ама идват с възрастта.

Но като че ли никой не разбираше онова, което за Кайда беше очевидно: едноръката ама нямаше друг избор, освен да остава по-дълго време на дъното. Тя не можеше да използва своя кайгане с една ръка, а да тършува по дъното с пръстите на другата. За да налови същото количество стриди като останалите, Кайда трябваше да прекара двойно повече време под повърхността.

Налягането в ушите беше съвсем друг въпрос, но прекрасните й доведени сестри я бяха научили да търпи на болка. А и само с една здрава ръка, тя не можеше да доплува до повърхността толкова бързо, колкото останалите. Естествено, че ще успява да се гмурка по-надълбоко от тях. За Кайда логиката в това бе толкова ясна, колкото и слънцето в небето.

Днес вълните бяха по-високи и по-широки и размътваха пясъка повече от обичайното. Това влошаваше видимостта, затова на Кайда й беше по-трудно да следи Миоко, Киоко и Шиоко. Но това нямаше значение. Долу на дълбокото тя имаше предимство и те го знаеха. Това бе още една причина да харесва повече южния край на залива; хищниците, от които трябваше да се пази, бяха с три по-малко.

Искаше й се да може да вижда чуждоземците. Стоеше на разстояние от предпазливост, не от страх. Също като предишния ден, лодките им се носеха над потъналия кораб. След цял ден гмуркане до него те не бяха намерили онова, което търсеха, което не беше изненадващо; дори от сто дължини разстояние си личеше, че нямат представа какво правят. Гмуркаха се, без да свалят панталоните си. Не привързваха към тялото си тежести, за да потънат по-добре. Лодките им бяха ама, но не им хрумваше да използват мангалите, за да стоплят гмурците си. Но въпреки това Гензай смяташе, че днес ще намерят плячката си — или поне така бе казал предишната вечер, ако Кайда го беше разбрала правилно. Тя предположи, че увереността му сигурно бе свързана с демонската маска, която приятелите му не спираха да пъхат в огъня. Струваше й се, че каквото и да представлява тя, те ужасно бързаха да я завършат, макар Кайда да не разбираше по какъв начин маската щеше да им помогне да намерят каквото и да било под водата. По-добре щеше да е, ако вместо това се бяха научили да плуват както трябва. Единствените други чуждоземци, които Кайда бе срещала, идваха от търговски съдове и доколкото можеше да прецени, те също не можеха нито да плуват, нито да се гмуркат.

И въпреки това при самата мисъл, че трябва да се гмурка в онзи кораб, водата около нея започваше да й се струва ужасно студена. Едно беше да плува под малкия коралов риф. Съвсем друго бе да се окаже оградена от всички страни от стени. Понякога в рифовете се виждаха дупки и останалите момичета преминаваха през тях и се озоваваха на съвсем различно място. Кайда също обичаше да го прави, когато беше по-малка — когато майка й все още бе жива. Но не и след това. Никога.

От самата мисъл й се догади. Към устата й се надигна горчива, пареща жлъчка. Гърлото й се сви; наложи се да изрита торбичката с пясък от глезена си и да изплува преждевременно на повърхността.

— Кайда? — рече Хару-сан, чието осакатено коляно му пречеше дори да гребе, но той харесваше слънцето и шума на разбиващите се вълни. Не му допадаше да стои по цял ден пред колибата, затова днес бе решил да излезе в морето с гмурците, макар да не можеше да върши нищо, освен да прави компания на Сен. И тъй като Сен смяташе двете си гребла за достатъчна компания, Хару-сан се занимаваше с разпалването на въглените в малкия мангал на лодката. — Добре ли си? — попита той.

Кайда кимна, закашля се и изплакна устата си с вода, докато вкусът на жлъчка не се отми. Прихвана се за борда с чуканчето на ръката си и кихна в шепата си.

— Добре съм — отвърна тя. Стягането в гърлото й бе отминало.

— Обикновено стоиш долу много повече — забеляза Хару-сан.

— Сега се връщам.

Тя погледна водата намръщено. Усещането да не може да се гмурка беше доста странно. Това бе единственото нещо, в което беше добра. А сега бе принудила Хару-сан да издърпа торбичката й с пясък чак до повърхността, а в замяна не можеше да му покаже дори една стрида. Момичето хвана въженцето, което дърпаше мъжът.

— Недей — каза тя. — Да видим дали не мога сама да си я намеря.

Това беше добро упражнение, което се правеше често — но само в по-плитки води. Торбичките с пясък имаха почти същия цвят като морското дъно, затова намирането им бе проверка на зрението на малките момичета, които се учеха да се гмуркат.

Колкото по-дълбока беше водата, толкова по-малко светлина проникваше до дъното и толкова по-трудно ставаше различаването на торбата в заобикалящата я среда. Поколения наред селяните бяха изпитвали дъщерите си по този начин, но никога на такава дълбочина. Намирането на торбичката по въженцето, което дърпаше лодкарят, обезсмисляше цялото упражнение, и колкото по-дълбоко се гмуркаше момичето, толкова по-голяма бе вероятността да пропусне целта си.

— Сигурна ли си? — попита Хару-сан. — Не ми се иска да пострадаш.

— Според теб няма да успея да го направя — изгледа го Кайда.

— О, не ми се сърди. Никой не би могъл да я намери на такава дълбочина. Собствената ти майка не би могла да я намери, а тя беше най-силната.

Кайда се намръщи. Целта на това упражнение бе да потисне страха си, а заедно с него и срама, че се е уплашила. А точно споменът за майка й, за нейната смърт, я беше накарал да изпадне в паника. Думите на Хару-сан не й помагаха особено.

— Просто ми позволи да опитам — настоя тя.

Напълни дробовете си с въздух и после издиша, напълни ги отново и пак ги изпразни, напълни ги за последен път и се гмурна, но не право надолу като корморан, а под ъгъл като делфин. Когато измина половината разстояние, се спусна във винт право надолу, опитвайки се да проследи пътя на торбичката. Дори на такова разстояние, Кайда се намираше по-дълбоко, отколкото което и да е друго момиче можеше да се гмурне.

Тя се замисли за потъналия кораб. Зеещата паст на горния му трюм се намираше точно на такава дълбочина. И отново при мисълта да се окаже затворена от всички страни й се пригади. Споменът за бързото потъване под тежестта на нагръдника се вкопчи в нея като ръката на Маса. Тъмнината на трюма вдъхваше ужас дори в отсрещния край на залива. Самата мисъл за онова, което може би се намираше вътре…

Ето я. Торбата. Шиоко можеше и да ги нарича жабешки, но очите на Кайда бяха изключително добри в откриването на разни неща под водата. Тя се пресегна към торбата и дръпна въженцето, за да покаже на Хару-сан, че я е намерила. След това се оттласна силно от дъното и се понесе нагоре със скоростта на въздушните мехурчета, които изпускаше.

Страхът й от тъмния трюм се бе изпарил. Но къде? Беше изчезнал в мига, щом зърна торбата с пясък. Веднага щом вниманието й бе привлечено от нещо друго. Защото страшното на трюма не беше самият трюм, а онова, което си представяше, че се намира в него.

Маса беше абсолютно прав: въображението бе способно да сътвори много по-ужасни кошмари, отколкото самият свят би могъл да създаде. Затова двамата с Гензай и останалите бяха внушили такъв ужас в Ама-мачи. Селяните се биеха не с другоземците, а с демони, гладни духове, тъмна магия — или поне така твърдяха старейшините. Затова Кайда и останалите се гмуркаха в южната част на залива: не за друго, а заради един въображаем страх.

Когато изскочи на повърхността, дробовете й пареха като огромни горещи въглени. Пое си дълбоко и шумно дъх, след това се прехвърли през борда на лодката и се отпусна.

— Леле-мале! — възкликна Хару-сан. — Радвам се, че днес излязох в морето с вас! Не мога да повярвам, че станах свидетел на това.

— Повярвай — отвърна задъхана Кайда.

— Сигурно си изтощена.

Точно в този момент се появи Миоко, сякаш Хару-сан бе призовал някой зъл дух. Издължената й бледа фигура изникна изпод кърмата и тя се хвана за планшира на малката лодка.

— О, Кайда-чан, погледни се! Зле ли се чувстваш?

— Добре съм — отвърна Кайда. — Хайде, да се връщаме на дъното.

Миоко направи злобна гримаса. Хару-сан не я видя. Нито пък Сен.

— Хайде — повтори Кайда. — Да се гмурнем заедно. Като сестри.

— Като сестри — рече злобно Миоко. Обикновено тя гледаше Кайда не с омраза, а със злостно любопитство, със същия интерес, който проявяваше към мишките, които омотаваше в малки рибарски мрежи и наблюдаваше колко време ще издържат под вода, преди да се удавят. Но не и този път. От нея бликаше омраза. Хару-сан и Сен, благословени да са, не я виждаха, защото бяха заети с издърпването на торбичките с пясък. Двамата равномерно изтегляха въжетата, а Миоко ги наблюдаваше с нарастващ ужас. Тя знаеше, че гмуркането е единственото състезание, което Кайда можеше да спечели. Гордостта й изискваше въпреки това да се състезава и тази гордост не можеше да се примири със загуба — не и от едноръката Кайда с жабешките очи.

Кайда почти чуваше мислите, които се гърчеха в ума на Миоко, търсейки някакъв изход, точно както мишките, които обичаше да дави. Кайда не можеше да им позволи да го намерят.

— Зле ли се чувстваш, Миоко-чан? Нали не си твърде изтощена?

— Добре съм — отвърна тя с изкривено от омраза лице.

През цялото време мокрите плетени въжета стържеха по планшира на малката гребна лодка. Най-накрая, с едно весело „Ха така“, Хару-сан подаде на Кайда мократа й торба. Той задържа въжето, докато тя затягаше клупа около глезена си. Сен направи същото, подавайки торбата на Миоко и Кайда почувства лек прилив на триумф, когато сестра й я взе.

Миоко й се усмихна сладко и предложи:

— Знаеш ли, Кайда-чан, защо не се гмурнеш първа, тъй като вече си готова, а като се върнем в селото, двете ще намерим нещо, което да направим заедно. Нали знаеш, нещо, което можем да направим с всичките ни сестри.

Завоалираната заплаха не убягна на Кайда. Най-разумната стратегия бе да се съгласи и да отстъпи. Да се върне вкъщи, да остане нащрек и да се надява, че Миоко ще изгуби интерес, преди да осъществи с пълна сила отмъщението си. Инстинктът на Кайда я насочваше в тази посока, но тя бе изпълнена с дързост.

— Права си — съгласи се. — Ако трябва да намерим нещо, което да правим всичките, то няма да е да се гмуркаме тук, нали? Защото само аз мога да стигна чак до дъното.

Миоко се ядоса. Най-накрая Хару-сан и Сен им обърнаха внимание. Сен не знаеше какво да прави, но Хару-сан й се сопна:

— Кайда, това беше грубо и ти го знаеш. Миоко е по-голяма от теб. Трябва да покажеш уважение. Хайде, Миоко. Завържи си торбата. Тя отправи предизвикателството. Твое право е да й затвориш устата.

Миоко успя да се усмихне невесело. Кайда грейна.

— Първият, който стигне до дъното, печели — каза тя. Пусна лодката и се гмурна.

Миоко честно се опита да спечели, трябваше да й се признае. Тя стигна почти до средата, преди да изрита торбата си. Кайда погледна нагоре, докато тежестта я теглеше надолу, и видя как Миоко става все по-малка и по-малка, докато мърдаше усилено крака към повърхността.

Щеше да си плати. Кайда го знаеше, но някак си вече не се страхуваше чак толкова от това. Може би защото днес се бяха гмуркали на място, където се чувстваше най-добре. Или заради победата й предишната нощ при Перката. Каквато и да бе причината, Кайда реши, че й харесва да не се страхува.

Тя остана във водата, след като повечето от останалите ама решиха, че са уморени и им е студено, макар собствените й зъби да тракаха. Краката й бяха толкова разранени, че Кайда се радваше на студа, който не им позволяваше да чувстват болката. Изчака, докато трите й доведени сестри седнаха в лодката на Хару-сан, след което избра друга лодка, с която да се прибере — не защото се страхуваше, а защото искаше да им покаже, че отново ги е надхитрила. Освен това се погрижи да видят подигравателната й усмивка. За това също щеше да си плати, но под влияние на новооткритата си самоувереност тя предпочете да пренебрегне този факт.

Не можеше да проумее защо в съзнанието й се появи една странна мисъл: ако Гензай ме беше видял днес, щеше да се гордее с мен.