Стив Байн
Годината на Демона (10)

10.

— Окума-доно — каза игуменът, когато отвори вратата в каменната ограда на градината. — Каква изненада! Вече е късно.

Той държеше в ръката си тънка свещичка; сенките, които хвърляше примигващото пламъче, правеха бръчките по лицето му да изглеждат още по-дълбоки. Вечерта беше станала доста мразовита, но плешивият игумен не носеше нито шапка, нито връхна роба.

— Мога ли да вляза? — попита Дайгоро.

— Разбира се, разбира се.

Докато минаваше през портата на Като-джи, Дайгоро забеляза лъчите лунна светлина, които танцуваха върху напуканата кора на огромния разкривен, древен бор, който доминираше в манастирския двор. Камъните, които го обграждаха, бяха подредени така, че да образуват концентрични вълнообразни кръгове около дебелите му чворести корени, подобно на вълничките, които се разпиляват около стъпилия в плитък басейн крак. Тук-там се забелязваха потрепващите пламъчета на свещи зад хартиени прозорци, но в по-голямата си част манастирът беше тъмен и неподвижен.

— Моля, седнете, Окума-доно. Какво мога да направя за вас в тази красива нощ?

Игуменът седна на ниското стълбище, което водеше към залата за медитации. Дайгоро се отпусна на стъпалото до него, като десният му крак потрепери, а дясната му ръка гръмогласно се възмути, когато се подпря на нея, за да запази равновесие, докато сядаше. Той погледна към игумена, чиито силни ръце бяха отпуснати на коленете му, и установи, че завижда на възрастния мъж за здравето му. И колко стар беше той? На шейсет? На осемдесет? Дайгоро не беше сигурен. Знаеше само, че самият той е едва на шестнайсет, а сбръчканият игумен се придвижва наоколо с по-голяма лекота от него.

— Получих едно послание — заговори младежът. — От генерал Тойотоми, новия регент.

Дайгоро гледаше изпитателно лицето на игумена, докато му съобщаваше новината. При споменаването на името на Тойотоми, старецът повдигна вежди. След това на лицето му се разля още по-дълбоко спокойствие — което означаваше нещо, защото този мъж можеше да научи на спокойствие дори озарените от лунната светлина камъни в каменната градина.

— Познавате ли го? — попита Дайгоро.

— Отговорът на този въпрос зависи от това какво влагате в думата „познавате“. Никога не сме се срещали лице в лице.

— Но сте се сблъсквали на бойното поле.

Отново повдигане на веждите.

— Аха — рече игуменът. — Това вече е интересен извод. Как стигнахте до него?

— Той иска да му изпратя главата ви в торба.

— Я виж ти, нима?

Дайгоро се възхити на спокойствието на игумена. Да, възрастният мъж е бил самурай, и да, практикувал е дзен в продължение на години, въпреки това обаче можеше поне с нещо да намекне за притеснението, което бе изпитал, научавайки, че най-могъщият човек в империята го иска мъртъв. Дайгоро отново се улови, че му завижда. Но се чувстваше и разочарован. Игуменът имаше дразнещия навик да не отговаря на въпросите, а тази вечер отговорите му можеха да запазят главите и на двамата на раменете им.

— Значи сте се срещали в битка — заключи Дайгоро, за да го подтикне да отговори.

— Да, може и така да се каже. В смисъл че бойното поле е единственото място, където един мъж наистина може да се срещне с друг. Там падат всички маски. Но отговорът на зададения по този начин въпрос може да ви подведе.

Дайгоро не се чувстваше подведен, но не можеше и да пренебрегне предупреждението на игумена. Усещаше как раздразнението му се засилва и си пое дълбоко дъх в опит да го потисне.

— Господине — каза най-накрая той, — ще ми кажете ли откъде познавате Хидейоши Тойотоми?

— Вие ме попитахте дали сме се срещали в битка. Това може да означава две неща, нее? Дали сме се сражавали един срещу друг? Не. Дали съм видял истинското му лице в битката? Да.

— Значи сте служили под негово командване.

— Не под неговото, а на един от неговите командири, мъж на име Шичио. Може и да не сте чували за него, но ви уверявам, че писмото, което сте получили, не е от Хидейоши.

— Твърдите, че никога не сте се изправяли срещу регента лице в лице — изгледа го Дайгоро, — а същевременно говорите за него и командира му на малки имена. Защо?

— Шичио си е Шичио. Хидейоши не е Хидейоши, но не е не-Хидейоши.

Раздразнението отново се надигна в гърдите на Дайгоро. Той почувства пулсирането му в тила си и то бе достатъчно силно, за да го задави. Пулсирането се усещаше и в счупените му пръсти, гризеше болезнената му, отекла плът. Младежът положи огромни усилия, за да запази маската си на учтивост.

— Трябва да ми обясните какво имате предвид под това.

— Шичио си е Шичио, защото той няма друго име. Произходът му е селски. Някога чували ли сте за селянин с бащино име?

— Разбира се, че не.

— А Хидейоши има толкова имена, колкото са звездите на небето. „Хидейоши“ е не по-лошо от останалите.

Дайгоро бе готов да изръмжи. Повече от всичко му се искаше да изкрещи: Проклет да си, отпуши си изкуфелите уши и слушай какво ти казвам. Вместо това той търпеливо настоя:

— Може би е необходимо да се изразя по-ясно. Един мъж със стотици хиляди войници зад гърба си иска от мен да ви убия. Ако откажа, той ще вземе и моята глава. Трябва да престанете да говорите с гатанки.

— О, но аз не го правя — отвърна игуменът с невинно като на новородено котенце лице. — Мъжът, когото наричате „регентът“, променя имената си толкова често, колкото останалите мъже сменят дрехите си. Когато се бих под негово командване, той се казваше Хидейоши. Преди това беше Хашиба, а преди това Плешивия плъх, преди това Киношита, а преди това кой знае какво. Сега е Маймунския крал или императорски регент, или главен министър. За последно бе Хидейоши Тойотоми. Кой знае какво име му е дала майка му? Аз го наричам с името, което носеше, когато го срещнах за пръв път.

— Много добре — кимна Дайгоро. — Благодаря ви за обяснението, но се надявам да ми простите, че то дори ни най-малко не ми помогна да разбера защо този човек иска от мен да му доставя главата ви.

— Вече ви го обясних, нее? Не той я иска. А Шичио.

Дайгоро затвори очи. Това беше единственото, което можеше да направи, за да не удуши игумена.

— Добре — каза той през зъби, — тогава защо Шичио иска главата ви?

— Предполагам, че наскоро се е срещнал с мъж, който има белег през челото си. Преди години станах свидетел как този мъж получи белега си. В резултат на това армия от призраци победи Шичио и тъй като Шичио беше разгромен, Хидейоши също загуби. И ако някога Хидейоши научи за тази история, очаквам да поиска главата на Шичио, а не моята.

Дайгоро удари с юмрук по коляното си.

— Проклет да сте и вие, и обърканите ви слова! Не можете ли да говорите по-разбрано?

— Господарю мой, ако изчакате още само минута…

— Не мога да чакам повече. Не разбирате ли? Мога да сложа край на този разговор с един удар на меча ми. И може би ще е по-добре, ако го направя. Достатъчно е само да изпратя главата ви и животът внезапно ще стане много лесен — за мен, за семейството ми, за целия проклет полуостров. Но въпреки това вие продължавате със своите игри на думи. Стига с тези истории и приказки! Не искам да чувам повече за никакви призрачни армии.

— Дори ако това е призрачната армия на баща ви?

Дайгоро изстена и разтърка челото си с лявата си ръка.

Беше готов отново да се разкрещи на стария монах — как се осмелява да си играе със сърцето му, да разравя спомените за баща му — но след това си спомни: баща му и игуменът се бяха изправяли един срещу друг във война.

Дайгоро не знаеше почти нищо за тази среща, нито за което и да е от останалите геройства на баща си на бойното поле. Баща му никога не бе говорил особено за войната; избягваше да я възхвалява твърде много пред синовете си. Той беше от хората, които не изпитваха куража си в безсмислени сражения — или поне с такова впечатление бе останал Дайгоро. Предположенията на младежа бяха много повече от фактите, които знаеше със сигурност.

А сега, когато проблемите в управлението на клана го притискаха от всички страни, Дайгоро трябваше да научи какъв всъщност е бил баща му. Той винаги знаеше какво да направи. Винаги виждаше правилния път и затова Дайгоро трябваше да се научи да мисли като него.

— Много добре — каза той. Изправи се на крака, защото повече нямаше търпението да седи неподвижно. — Разкажете ми за баща ми. Но в името на Буда ви умолявам, бъдете кратък и ясен.

Игуменът леко наведе глава.

— Какво знаете за Хидейоши?

— Той е майстор на тактиките. И майстор манипулатор, казват, за когото е по-вероятно да спечели битката с думи, отколкото с мечове. Твърди се, че е необичайно грозен, необичайно хитър и необичайно пристрастен към пиенето и спането. И сега, когато Нобунага Ода е мъртъв, той е най-великият генерал от тази страна на Китай.

— Най-великият? Не мисля. По-добре е да се каже най-могъщият. Но нека започна оттам, откъдето започнахте и вие. Знаете ли как е спечелил репутацията си за майстор на тактиките?

— Разбира се. Само за няколко месеца е покорил цяло Шикоку. А Кюшу само за няколко седмици.

Игуменът сви рамене.

— Не е нещо впечатляващо. Бързите победи срещу неподготвени врагове са лесни, а още по-лесни стават, когато враговете решат да се превърнат в съюзници. Никой не е велик генерал само защото е успял да подкупи алчни мъже.

— Ами битката му при замъка Такамацу? Чух, че попаднал в капан между крепостта и приближаващата се армия, която значително надвишавала силите му. Оцеляването в подобна ситуация би било достатъчно, за да предизвика възхищение, но Тойотоми успял да надхитри и двете страни и да спечели победа за един ден. Има и други примери. Списъкът е доста дълъг.

— Така е. Но онези, които са съставили този списък, са пропуснали да отбележат загубите му. Аз съм свидетел на една от тях.

— Помолих ви да бъдете кратък — напомни Дайгоро.

— Да, да. Лагерувахме край Гакуден, в Овари. Недалеч на юг се издигаше хълмът Комаки, където Йеясу Токугава току-що бе разположил гарнизон и главния си щаб. Познавате ли Токугава?

— Разбира се. Баща ми се е сражавал заедно с него в битката при Микатагахара. Оттогава родът Токугава се отнася с голямо благоразположение към нас.

Игуменът кимна и се усмихна.

— Ако някога ви се удаде случай, попитайте господаря Токугава какво е направил баща ви, за да спечели домът Окума такъв специален статут. Но тази история ще ви разкажа друг път. В този случай Токугава се намираше на Комаки, а Хидейоши беше в Гакуден — както и аз, защото служех като разузнавач при неговия командир Шичио. Нее?

— Продължавайте.

— Вие споменахте, че Хидейоши е майстор манипулатор. Но той изглежда като глухоням пред своя човек Шичио. Шичио знаеше, че Токугава таи огромна любов към родната Микава и след като е отвел почти всичките си дивизии на Комаки, Микава е останала сравнително незащитена.

Дайгоро кимна.

— Нападнал е Микава?

— Не, но принуди един друг генерал да го направи. Шичио не е от хората, които обичат да си цапат ръцете, когато някой друг може да го направи. Смята, че е по-безопасно да изказва идеите си пред останалите, да си приписва заслугите им в случай на успех и да стоварва върху тях вината в случай на провал.

— Не виждам как тази история ще бъде разказана накратко.

— Простете ми. Шичио прилъга един генерал — Нобутеру Икеда, да нападне Микава. Хидейоши одобри и изпрати Икеда, синовете му и Шичио да осъществят нападението. Не очаквахме голяма съпротива. Както и нямахме представа, че един от дребните съюзници на Токугава, неизвестен даймьо на име Тецуро Окума, беше предусетил хода на Хидейоши срещу Микава. Той бе разпратил шпиони седмици преди това във всяко село около Микава и научи за нас почти веднага след като потеглихме. И ние, главата на чука, вървяхме натам в очакване да разбием презрелия пъпеш, а вместо това се натъкнахме на наковалня. — Игуменът удари с юмрук в дланта си.

Дайгоро кимна.

— Значи, вместо да нанесете директен удар в сърцето на врага…

— Влязохме право в кланицата на Токугава. Икеда, синът му и зет му бяха убити, преди да се усетят. Но Шичио не е от хората, които водят нападение. Той остана в тила и изпрати мен и още четирима ездачи да проучим възможността за нападение по фланговете. От дясната ни страна открихме само една пълноводна река. Вляво имаше гора от знамена, които носеха мечешката лапа на Окума.

— Значи отстъпихте?

— О, не. Не искам да ви обидя, мое малко Мече, но вашият дом беше от малките в тази война. Единственото, от което трябваше да се страхуваме, бе настъплението на Токугава. След като флангът му се пазеше единствено от малкия дом Окума, ние решихме, че можем да си пробием път с бой.

— Но баща ми е очаквал и това, нали?

Игуменът се засмя сухо.

— Това беше само началото. Внезапно се оказахме обградени от всички страни, със стотици стрели, насочени към гърлата ни. Той ни съблече, облече двама от хората си с нашите брони и ги качи на нашите коне. Те препуснаха обратно, за да съобщят на Шичио, че другарите им са били посечени и че Токугава не могат да бъдат нападнати по фланговете. Шичио избяга с малкото останали войници. Той докладва на Хидейоши, който пък бързо отстъпи. И до днес тази загуба го тормози.

Дайгоро се усмихна. Досега не беше чувал никоя история, в която името Окума да грее толкова силно, колкото имена като Токугава и Тойотоми. Това бяха домовете, които определяха границите на империята. И само като си помисли, че един почти неизвестен боец от Изу е подпомогнал каузата! Дайгоро никога не бе изпитвал толкова силна гордост.

Но след като се замисли, той установи, че в разказа има пробойни.

— Вие знаете твърде много за един обикновен войник. Сигурно сте били довереник на Хидейоши или поне на Шичио.

— Аз бях главният разузнавач на Шичио. Разбира се, че му бях довереник.

— Тогава как е могъл да сбърка ездача на баща ми с вас?

— Аха — възкликна игуменът с такава гордост, каквато сигурно бе изпитвал бащата на Дайгоро, когато единият от синовете му обязди първия си кон. — Много добре, господарю мой. Колко рани на главата сте получавали?

— Какво?

— Раната на челото кърви ужасно силно. Един разрез над веждата може да скрие лицето на човек дотолкова, че дори собственият му брат да не може да го разпознае.

— Хм — промърмори Дайгоро. Първоначално това му прозвуча като истинско предателство: баща му бе окървавил собствените си хора. И по-лошото беше, че го бе направил заради една измама. Дайгоро се зачуди какво ли е усещането да порежеш челото си с остър нож, или още по-лошо, да заповядаш на друг човек да го направи. Но след това прозря истината: всеки един от неговите самураи щеше да го направи, без да се замисли. Негов дълг беше да се подчини, а дългът на господаря му бе никога да не дава заповеди, които да не заслужават да бъдат изпълнени.

И въпреки това Дайгоро се чудеше колко ли отчаяна е била ситуацията, за да накара баща му собствените си хора да обезобразят лицата си. Справедлива ли бе подобна заповед? Да. Не можеше да не го признае. Но как щеше да живее с мисълта за това? Дайгоро се надяваше, че никога няма да му се наложи да разбере.

— Разочарован съм — заяви той.

— От баща ви?

— Никога. Разочарован съм от вас. Пропуснахте да ми разкажете за армията от призраци.

Игуменът се усмихна и хиляди бръчици покриха бузите му.

— Моля да ме извините, Окума-доно, но не съм. Призраците изиграха основна роля в разказа.

Дайгоро се замисли за миг. След това каза:

— Вдясно е била реката, а вляво…

— Точно така. Представете си моя срам, когато научих, че гората от знамена на Окума е била точно това: колове със знамена, но без армия под тях. Баща ви използвал почти всичките си хора за засадата, а оставил само шепа от тях, за да създадат илюзията за армия.

— Неговата армия от призраци.

Игуменът се засмя и поклати глава.

— Както вече казах, представете си моя срам. Собственият ви господар разгромен не от армиите на Токугава, а от въображаемата армия на един незначителен дом. Победен, без да бъде изваден и един меч. Баща ви ми показа какво наистина означава да бъдеш самурай. И след това, естествено, аз повече не можех да запазя самурайската си прическа.

— И какво се случи точно?

— Помолих за разрешение да си обръсна главата. Той ми оказа най-великата чест в живота ми: отряза косата ми със Славна победа нетърсена, същия меч, който носите днес. Постъпих в манастир. Четиримата ми другари бяха взети в плен. Двамата самураи, които порязаха челата си по заповед на баща ви, бяха възнаградени подобаващо за смелостта и самоотвержеността си. И по всичко личи, че единият от тях е мислил твърде много за отминалите дни.

— Какво имате предвид?

— Преди няколко години баща ви освободи четиримата си затворници. Хидейоши беше станал твърде могъщ, за да рискува да си навлече гнева му, а затворниците вече не можеха да му нанесат вреда — поне не на дома Окума. Но въпреки това Шичио нареди да ги разпънат на кръст. Всичките. Защо?

— Защото са знаели истината — предположи Дайгоро. И започна да размишлява на глас: — Но това би имало значение само ако… не. Не може да бъде. Нима намеквате, че Шичио все още не е признал на господаря си какво се е случило онзи ден?

— Никога не забравяйте, Окума-доно, че и Хидейоши, и Шичио са синове на фермери. Те не са отрасли като вас съгласно кодекса. Шичио казва истината само когато му е изгодно.

— Значи и до днес Хидейоши си мисли, че е бил победен от Йеясу Токугава?

— Велико име, достойно да съперничи на неговото — отвърна игуменът. — И дори то сигурно ужасно го дразни. Представете си каква съдба очаква Шичио, ако Хидейоши научи как точно е бил победен. Представете си гнева му, ако някога разбере, че най-срамната му загуба е можела да бъде победа.

Дайгоро се замисли и почувства как сърцето му се изпълва с гордост. Един от генералите на регента живее в страх от екзекутиране само защото е бил измамен от Тецуро Окума. Екзекуцията не е правилният начин да умре един самурай, но този Шичио не заслужаваше по-добро. Ако беше истински самурай, той отдавна щеше да си е разпрал корема, в самия час, в който се бе провалил.

— Внимавайте на какво се радвате, младо Мече. — Дайгоро вдигна очи и срещна изпитателния поглед на игумена. — Червената мечка на Изу си спечели враг в двора на Хидейоши. Сега вие наследихте този враг. Един от хората на баща ви се е разприказвал за миналото.

— Не. Нашите хора са верни.

— Тогава каква е причината да поискат смъртта ми? Шичио е разбрал, че съм още жив. Присъствах на погребенията на баща ви и на брат ви; някой от хората ви ме е видял там.

— Не мога да го повярвам.

— Тогава имате нужда от друго обяснение. Разузнавачите на баща ви бяха млади мъже, когато измамиха Шичио. Освен ако не им се е случило някое нещастие, не виждам причина да не са още живи.

— Да. — Дайгоро порови в спомените си, опитваше се да си спомни за някой от самураите на Окума, който да има белег през челото. Не се сети за никого — но пък той не познаваше всичките си васали. Познаваше всички мъже в имението си, но родът Окума имаше и по-малки имоти, пръснати из цяло Южно Изу.

— Може би някой от тях е бил пиян — допусна игуменът. — Може да е решил, че по някакъв начин сте го обидили. Може да е почувствал, че домът Окума по някакъв начин вече не заслужава верността му.

О, не, помисли си Дайгоро. Майка ми.

Провалът в преговорите със Сора бе струвал много на Дайгоро, но това не беше първото й такова избухване. Те зачестяваха все повече, ставаха все по-остри и твърде често на публични места. Възможно ли бе да е прогонила някой от верните му самураи? Не му се искаше да мисли за това. Но след като загуби баща си и брат си, домът Окума несъмнено бе отслабнал. Сега матриархът му беше полудял, а господарят му бе сакат младеж.

Не. Лоялността си беше лоялност. Ако го предадяха дори веднъж, значи тя никога не бе съществувала. Баща му беше обучил добре хората си. Нали?

— По някакъв начин Шичио е разбрал, че съм жив — обади се игуменът, сякаш разчел мислите на Дайгоро. — Има ли друг начин да го е научил?

— Чрез гадаене — предположи Дайгоро. — Предсказание. Някой ками му е говорил насън.

— Възможно е. Но по-вероятното обяснение идва от този свят. Някой от верните ви хора е говорил малко повече, след като питиетата са развързали езика му. Някой от хората на Шичио, чийто път случайно е пресякъл вашия, е разпознал белега.

— И какво общо има това с вас? Вие сте облекли робата. Старите престъпления на човек се заличават, щом той обръсне главата си.

— Сред почтените хора, да.

— Тогава нещата са лесни — заключи Дайгоро. — Хидейоши е определен за регент. Може да не е роден самурай, но сега със сигурност е такъв. Няма друг избор, освен да се държи подобаващо. Ще му разкажа истината, той ще вземе главата на Шичио и цялата тази абсурдна драма ще приключи.

— Няма нищо по-добро от това да опитате. Но не забравяйте, че Шичио манипулира хората с такова умение, както грънчарят оформя глината. Ако разкажете на Хидейоши истината, ще трябва да му признаете, че вашият баща го е победил в най-срамната му загуба. И не само го е победил, а го е и измамил. Какво ще успее да изопачи от разказа ви Шичио?

— Нищо. Императорът е дал на Хидейоши име и титла. Нека Шичио плете мрежите си. Хидейоши ще ги разсече с меча си. Той вече е самурай.

— И въпреки това вие го наричате Хидейоши вместо генерал Тойотоми.

Дайгоро изсумтя и се загледа в камъчетата в градината. Игуменът беше прав. Дори императорът не може да промени онова, което човек носи в сърцето си. Светът може и да гледа на Хидейоши като на истински самурай, но Дайгоро се съмняваше, че някой, който е роден селянин, ще може да тръгне по пътя Бушидо.

— Тогава какво да правя?

— Обезглавете ме. Спасете себе си и семейството си. Купете си мир.

— Не. Вие не сте сторили нищо грешно.

— О, напротив.

— Няма да го приема. Да, всички сме правили грешки в живота си, но вие не сте сторили нищо на Шичио — а дори и да сте сторили, всичките ви престъпления са заличени, след като сте станали монах.

Игуменът сви рамене.

— Може и да е така. Но ако цената на мира е главата на един невинен човек, мисля, че всеки даймьо би преценил, че си струва.

— Не. Това е грешно. — Но още щом се чу да го казва, Дайгоро разбра, че всъщност е най-лесният път. Игуменът нямаше семейство, дори не се страхуваше от смъртта. Бе приел преходността на съществуването си. Светът извън стените на Като-джи едва ли щеше да забележи смъртта му. А вземайки главата му, Дайгоро щеше да укроти този Шичио, мъжа с феодална мощ, но със съзнание на жалък крадец. Кой знае какво можеше да направи, ако се почувства застрашен? Дайгоро не беше в състояние дори да си представи. През целия си живот младежът се бе старал да бъде достоен за името си, за рода си, за образа на баща си. Нямаше представа какво се случва в съзнанието на непочтените хора.

Дайгоро си тръгна и докато се спускаше надолу към имението Окума, позволи на кобилата си сама да избере бавния ход. Радваше се, че е сам, когато трябва да взема такова важно решение. Томо беше добър слуга и още по-добър приятел, но имаше скромен произход. А Кацушима се бе отклонил от пътя в мига, в който бе избрал меча си пред своя господар. Никой от тях не можеше напълно да разбере онова, което изискваше Бушидо.

Ако нещата се свеждаха до простата заповед да изпрати собствената си глава на Хидейоши, Дайгоро щеше да знае как да постъпи. Саможертвата в името на семейството беше нещо естествено за него, също като дишането. Но убийството на невинен човек в името на семейството бе по-скоро проява на страхливост, а не на саможертва. И въпреки това игуменът беше прав. Обикновено мирът се купуваше с кръвта на хиляди. Герои умираха заради него. Защо един монах да не е също толкова храбър, колкото един самурай? Игуменът му бе предложил главата си доброволно. Нито беше настоявал, нито се бе скрил. Дайгоро не можеше да поиска повече от който и да е от бойците си.

Но игуменът не беше воин. Той се бе отказал от меча и по този начин се бе озовал от другата страна на линията, която Дайгоро не искаше да прекоси. Постигане на мир с цената на морален компромис. Запазване на принципите с цената на застрашаване на семейството му.

Дайгоро знаеше какво трябва да направи. Просто не знаеше как да се справи със страха. Твърде често правилните постъпки му носеха страдания. Този път го караха да трепери.