Стив Байн
Годината на Демона (2)

2.

Марико седеше на ръба на бюрото в търговския офис на транспортната компания в очакване на словесния побой.

Който беше неизбежен. Тя бе нарушила стандартната оперативна процедура, а ченгетата, които нарушаваха СОП, бяха подлагани на здраво бъхтене от командващия офицер. Знаеше го и Хан, който седеше до нея на широкия плот, скръстил ръце над забелената емблема на ТСУП, залепена на гърдите му, очевидно в очакване на същата съдба.

— Хей, я виж тук — възкликна той, сякаш обсъждането на разни дреболии щеше да ги разсее от мислите за неизбежната съдба. — Смяташ ли, че можем да ги обвиним за незаконно притежание на оръжие?

Марико се бе загледала в същото нещо: една очукана катана, очевидно много стара, поставена на елегантна дървена стойка върху рафта, който обикаляше всички стени на стаята, на четирийсетина сантиметра под плочите на окачения таван. Той беше предназначен за колекции, но точно тази колекция не подлежеше на категоризация. Втора катана, този път изработена от пружинна стомана, придружена от малка табелка, удостоверяваща автентичността й като действителен реквизит от заснемането на „Телохранител“ на Куросава. Една желязна демонска маска, разядена от ръждата и времето. Групички керамични самурайски фигурки, които приличаха повече на играчки, отколкото на скулптури. Украсен с кабарчета бронзов шлем, който бе позеленял от старост; очевидно мястото на деликатния предмет беше под стъклен похлупак в някой музей. Покрита с червен лак дървена статуя на Фудо на същата възраст, с изработени от чисто злато меч и ласо. Снимка в близък план на Тоширо Мифуне с автограф. Лазердиск на „Ханзо Острието“, също с автограф. Парадът от колекционерски предмети правеше пълна обиколка на иначе подредената, спретната стая.

Марико се загледа разсеяно в старата желязна маска, докато преговаряше наум всичко, което смяташе да каже в своя защита. Фактите бяха ясни: ако не беше проникнала в сградата по начина, по който го бе направила, тя и екипът й никога нямаше да видят как заподозреният затваря вратата зад гърба си. Щяха просто да оставят човек да пази заключената врата, да прочистят сградата и едва след като заловят всички, които се намираха в нея, щяха да започнат да претърсват цеха. Безупречна тактика, която всъщност щеше да определи границата между това да разполагат с цяла купчина стабилно доказателство, примесено с царевично нишесте, и нуждата да викат отряд за справяне с последствията от техногенни катастрофи, който да евакуира квартала, докато всяка болница в града се пълни с ченгета и командоси, с нуждаещи се от лечение химически изгаряния на очите, синусите и дробовете.

Абсолютно логични изводи. Които щяха да са абсолютно неуместни, ако някой от тях двамата с Хан бе пострадал. СОП си беше СОП и нарушаването й автоматично стоварваше върху главите им Чука на Бога, независимо дали някой бе пострадал.

Очевидно подобни мисли се въртяха и в главата на Хан. Десният му крак потропваше в ритъма на педал на шевна машина, а палците му нервно барабаняха по шлема, който държеше в скута си.

— Хей — обади се тя, — тази демонска маска изглежда ли ти позната?

— А? — Гласът й го изтръгна от унеса му. — Ами не, не мисля. А на теб?

— Да, но не мога да се сетя откъде. — Марико се намръщи. Колкото по-дълго я гледаше, толкова повече растеше увереността й, че я беше виждала някъде. Сякаш гледаше лицето на някой стар съученик от гимназията — някого, когото би трябвало да познава, но името му непрекъснато й убягваше. Внезапно барабаненето по шлема на Хан й се стори адски влудяващо. Тъкмо се накани да му каже да престане, когато Сакакибара връхлетя в офиса.

Двамата веднага скочиха от местата си и застанаха мирно.

— Ето ги двамцата — каза Сакакибара, — Буч и Сънданс.

Сакакибара не се обръщаше към никого по име. Той дори не си правеше труда да обяснява на хората кой прякор за кого се отнася; просто ги измисляше в движение и очакваше останалите сами да се оправят. Понякога наричаше някого с по три или четири различни имена на ден; друг път прякорът залепваше за човека още от първия път и си оставаше така за години напред.

Той мина покрай тях с маршова стъпка и тежко се стовари върху стола на търговеца зад голямото бюро.

— Командирът на спецчастите заяви, че трябва да ви отстраня поне за месец без заплата и да ви върна и двамата да патрулирате по улиците. Смята, че няма смисъл да се мотаете наоколо и да се мъчите да се самоубиете, докато неговите момчета се опитват да си вършат работата. И не мисля, че греши.

— Сър — започна Марико, — ако бяхме проникнали само десет секунди по-късно, щяхме…

Сакакибара впи гневния си поглед в нея.

— Кой ти даде разрешение да говориш?

— Извинете, сър.

— Кой от двамата направи каскадата с гранатата?

— Аз, сър — отговори бързо Марико, защото знаеше, че ако му даде възможност, Хан веднага щеше да поеме вината вместо нея. Той работеше вече осма година в „Наркотици“, а пет от тях бе прослужил под командването на Сакакибара. Лейтенантът щеше да се отнесе по-меко към ветерана, отколкото към най-новото попълнение в екипа му.

— Да знаете, че момчетата от спецчастите направо са изпаднали в истерия — каза Сакакибара. — Някакви предположения защо?

Марико имаше няколко. Счупеното стъкло представляваше риск, точка; ненапразно всички командоси носеха кевларени ръкавици и качулки от номекс. А Марико беше извадила голям късмет, че бе улучила стая с килим. Преминаването по покрит с натрошено стъкло балатум беше като да танцуваш степ върху стъклени топчета.

Но Сакакибара не й даде възможност да отговори.

— Ако питате мен, май е, защото никой от тях не се е сетил пръв да го направи. Ще ми се да бях там, за да го видя; сигурно е било адски яко.

— Беше — отвърна Хан. Марико бе забила поглед в пода, опитвайки се да прикрие усмивката си.

— Добре, една точка за Батгърл. Така че дрън, дрън, дрън, не правете повече така, смятайте се за порицани. Сега си тръсвайте дребосъчестите задници на столовете.

Марико и Хан изпълниха заповедта и заеха двата въртящи се офис стола пред бюрото. Столовете и бюрото вървяха комплект и щяха да бъдат връх в модата, ако годината беше 1981. Марико почти не обръщаше внимание на тези подробности, защото все още се опитваше да разгадае прякора. „Дребосъци“ беше просто — Хан бе с една глава по-нисък от лейтенанта, а Марико беше още по-ниска — но Батгърл бе нещо по-голямо. Каскадата с прозореца. Със светлинно-звукова граната. Която свали от колана си. Десантен колан. Батгърл.

Марико се надяваше, че прякорът няма да е от онези, които залепваха завинаги.

— Някой от вас чувал ли е името Сосеки Урано?

Хан и Марико поклатиха глави.

— Добре, сега ще чуете за него — продължи Сакакибара. — Той е вашият купувач. Ръководи това място от името на Камагучи-гуми. Ще го намерите навън, в линейката. И правилно ли чух, че си го вкарала с все вратата в стаята в стил Лигата на справедливостта?

— Да, сър. — Марико не знаеше дали да се чувства горда или засрамена.

Сакакибара кимна одобрително.

— Не е зле за дребосък. Така, както вече казах, Шийна яка-сан е вашият основен купувач. Пипнахме още петима от групичката му, но те са дребни риби. Все някога ще се наложи да говорите и с тях, но гледайте да се доберете до Шийна яка, преди да са го откарали оттук.

— Сър — обади се Марико, — мога да се закълна, че преди пет или десет минути чух воя на отдалечаваща се линейка. Сигурен ли сте, че той е все още тук?

Сакакибара я погледна с непресторена изненада и известно пренебрежение.

— Да не би да поставяш преценката ми под въпрос?

— Простете, сър.

— За мацка имаш доста големи топки.

В първия момент на Марико й се стори, че гласът му прозвуча гневно, но бързо промени мнението си, когато той се изхили иронично.

— Не че ти дължа някакво обяснение, но да, на сцената имахме две линейки. Онази, която си чула, откара продавача в операционната зала. Шийна яка и момчетата му са се отнесли доста грубо с него.

Марико се намръщи.

— Знаем ли защо?

— Ваша работа е да разберете.

— Сър — каза Хан, — това означава ли, че ни поверявате случая?

— Сам се досети, значи. Реших, че Фродо тук ще му се наточи, след като вижда, че Камагучи печелят все по-голям авторитет, а точно те са й вдигнали мерника. Какво ще кажеш, Фродо? Искаш ли го или не?

Марико можеше само да предполага, че тя е Фродо, макар в момента да я интересуваше не прякорът, а подвеждащият въпрос на Сакакибара. Наистина се беше сблъсквала с Камагучи-гуми и преди. Не по своя вина; просто едно ченге се е прочуло с това, че е убило един от техните и те го бяха взели твърде навътре. Шузо Фучида — мъжът, който отсече десния показалец на Марико, мъжът, чието разкривено лице се появяваше пред погледа й всеки път, когато слизаше долу, на стрелбището, за да тренира лявата си ръка — беше един от главорезите на Рюсуке Камагучи.

Марико бе убила Фучида от чист инстинкт за самосъхранение — деяние, което високопоставените босове от подземния свят като Рюсуке Камагучи обикновено не приемаха лично. Всеки имаше право на самозащита — право, което самият Камагучи бе прилагал неведнъж, винаги със смъртоносен резултат. На улицата се говореше, че Камагучи би предпочел да отпише смъртта на Фучида като злощастна жертва на бизнеса. Фучида и без това бе започнал да става твърде арогантен, а и Марико не беше някой наемен убиец от съпернически клан. Но благодарение на предпочитанията на Фучида към мечовете и няколко странни стечения на обстоятелствата Марико го бе убила в абсолютно честен дуел, а това автоматично бе качило снимката й и фразата „самурайски конфликт“ за цяла седмица във всички вечерни новинарски емисии. След това Рюсуке Камагучи беше задължен да обяви цена за главата й. В неговата област на действие това бе просто начин да съхрани имиджа си.

Той беше прехвърлил задачата на най-малкия си син, Ханзо, известен по улиците като Булдога. Също като баща си, Булдога имаше обратна захапка и висока мускулеста фигура. Марико си спомняше снимките му от инструктажа с отдел „Организирана престъпност“. Баща му имаше репутацията на хладнокръвен, уравновесен, изключително териториален тип, докато Булдога бе известен единствено с бруталните си, немарливи и кървави убийства, които бяха станали негова запазена марка. От „Организирана престъпност“ отдавна подозираха, че е главният специалист на Камагучи-гуми по убийствата заради вендета. Сега по всичко личеше, че той е поел задачата да отмъсти за Шузо Фучида.

Сърцето на Марико прескачаше всеки път, когато си спомнеше двубоя с Фучида. Мисълта за обявената за главата й награда някак си не й се струваше чак толкова страшна. Макар и смущаваща, идеята, че някъде навън я дебне убиец, й се струваше твърде абстрактна, докато образът на психопата, който се опитваше да я накълца на парчета, беше твърде ярък. Искаше й се нещата да са по-различни. Смущаваше се, че се страхува от отминали неща, които повече не можеха да я наранят. Искаше й се да може да се притеснява за убиеца така, както очевидно се притесняваха Хан и Сакакибара, но не това я държеше будна по нощите.

И все пак въпросът на лейтенанта беше ясен. Не я бе попитал: „Искаш ли този случай?“, а по-скоро: „Имаш ли куража да поемеш този случай?“. И възможният отговор беше само един.

— Абсолютно, сър. Дайте ми го.

Сакакибара кимна отривисто и одобрително.

— Добре. Както вече казах, купувачът се намира отвън. А ако по пътя се разминеш с командира на спецчастите, направи ми услугата — мамка му, направи я на себе си — да изглеждаш така, сякаш яко съм те сдъвкал.

Линейката бе паркирана край товарната рампа, а за да стигнат до нея, Марико и Хан трябваше да минат през потрошените останки от вратата, която Марико беше изкъртила. При вида й тя почувства лек прилив на адреналин.

Двамата прекосиха огромната производствена зала и Марико си помисли, че когато работят всички машини, шумът вътре сигурно е оглушителен. А сега единствените звуци, които се чуваха, идваха от пръснатите из залата полицаи. Един от тях седеше лениво, отпуснал пушка в скута си, а осем от деветте задържани седяха до стената пред него; повечето бяха навели глави, а ръцете на всички бяха завързани зад гърбовете им с найлонови лентови белезници. Шумна група наркоченгета се бе събрала около машината, която, допреди Марико да я изключи, забъркваше гъста бяла смес от царевично нишесте и амфетамини. Марико размени няколко думи с тях, преди двамата с Хан да продължат към своя заподозрян.

— Хей, между другото — полюбопитства Хан, — откъде дойде тоя Фродо?

Марико сви рамене.

— Защото съм ниска?

— Не. За това беше „дребосъкът“.

Фактът, че не я попита за Батгърл, сигурно означаваше, че сам се е досетил и не за пръв път Марико със задоволство установи, че двамата с партньора й мислят абсолютно еднакво. От една страна, това им помагаше да работят като екип, а от друга, Хан служеше отдавна в отдел „Наркотици“ и беше добър полицай; щом мислеше като него, значи мислеше правилно.

Тя отвори вратата към товарната рампа и бе посрещната от син облак дизелов пушек. В традицията на ченгетата и пожарникарите по цял свят и тукашните парамедици бяха оставили двигателя на линейката да работи. Марико погледна през мъглата към Сосеки Урано. Бяха го завързали за обездвижващата дъска и — както подсказваше прякорът, даден му от Сакакибара — му бяха сложили шийна яка. До него в линейката седеше едно ченге, което, също като Хан и Марико, все още носеше бронежилетката си; несъмнено това бе един от оперативните медици на спецчастите. От говорителя в линейката шумно грачеха неразбираеми гласове, които се различаваха от боботенето, разнасящо се от радиостанциите на наркоченгетата и спецчастите. Урано протегна шия, за да види кой влиза, и изпъшка:

— Пак ли ти.

— Пак аз — отвърна Марико и бързо се спусна по късата стълбичка, която водеше до мястото, където бе паркирана линейката. С тона на лекар, който говори на шестгодишния си пациент, тя попита: — Как се чувстваш днес?

— И преди са ме яхали женски, но не чак така. Искаш ли пак да се потъркаляш с мен?

Прекрасно, помисли си Марико, но изражението й по никакъв начин не разкри мислите й. Хан също не му обърна внимание, за което Марико му беше безкрайно благодарна. Нямаше нужда някой да скача да я защитава, сякаш бе изпаднала в беда девица. Малко ченгета го разбираха — не бяха много и мъжете, които го разбираха — и Марико за пореден път изпита благодарност, че Хан й е партньор.

Оперативният медик не беше от просветените. Той чукна Урано по челото с кокалчето на показалеца си и го скастри:

— Млъквай.

Хан скочи в задната част на линейката и седна до Урано.

— И така — започна той, — сигурно знаеш, че ще прекараш известно време в затвора.

— Нямате нищо срещу мен — каза Урано.

— Не съм сигурна — обади се Марико. — В бъркачката ти за царевично нишесте беше тъпкано със спийд. Това все ще се брои за нещо.

Урано изпръхтя.

— Наркотикът не е мой.

— Съжалявам — поклати глава Хан, — но нещата не стоят така. Разбираш ли, щом е незаконен и се намира в твоята сграда, значи те арестуваме за притежание.

Марико кимна.

— И тъй като момчетата казват, че вътре има доста от него, значи става дума за углавно престъпление. За какво количество споменаха, Хан?

— Поне петдесет кила — отвърна Хан. — Може и повече.

— Точно така. Урано-сан, знаеше ли, че онази машина вътре има вграден кантар? — Това му бе достатъчно, за да направи връзката. Освен това си водеха и инвентарен дневник, а най-лесното беше да се сравни тежестта на онова, което бяха открили в машината, с теглото на броя записани торби, които са били изсипани вътре.

— Нямате нищо — заяви Урано. — Не сме плащали за него. Не е наш.

— Нима? — рече Хан. — И какво, някакъв тип просто е минал оттук и е решил да ви подари цяла купчина спийд?

— Не е наш — повтори Урано, чието търпение бързо се изчерпваше. Той се опита да седне, за да погледне Хан в очите; острата болка го принуди да се тръшне отново по гръб. — Не е наш — изръмжа. — Казахме на онова дребно лайно да не го носи тук. Той знаеше, че ще дойдете. Казах му, че ще уговорим друга среща. Тъпанарят така или иначе се появи.

— И затова ти и момчетата ти сте го спукали от бой — каза Марико.

— Значи към обвинението за притежание на наркотици добавяме и тежък побой — включи се Хан.

— Никакво притежание. Не е наш. — Ново болезнено пробождане накара Урано да потрепне. — Обвинете ме в побоя. Добре. Той си го заслужи. Но не сме плащали за тая гадост. Дори нямаме никакъв кеш тук. Претърсете. Ако намерите големите пачки, обадете ми се; ще ми свършат работа. Но няма нищо. Нищо не сме купували. Значи не разполагате с нищо.

— Не спирай да го повтаряш — каза Хан. — Някой ден трябва да седнем двамата и да си поговорим за това как се търгува с наркотици.

— Може би в участъка — предложи Марико.

— Да — съгласи се Хан, — и може би, след като те види лекар. Изглеждаш така, сякаш някой яко те е ступал.

Марико и Хан седнаха на бетонния край на рампата и загледаха как линейката се отдалечава. Хан порови в джобовете си и извади пакет цигари. След като запали една, той попита:

— Мислиш ли, че казва истината за парите?

— Аз не видях нищо.

— Нито пък аз. — Думите бяха произнесени с многозначителен тон. Когато ставаше въпрос за наркотици, никой нямаше желание да казва истината. Наркомани, пласьори, дилъри, всичките лъжеха — и то не само ченгетата, а и собствените си близки, както и самите себе си. Марико го знаеше твърде добре, както и всеки друг, който имаше случай на зависимост в семейството. Тя се гордееше със способността си да усеща кога някой я лъже, а дори в това Хан го биваше повече от нея. Осем години в „Наркотици“ означаваха осем години разгадаване на лъжливи маневри.

— Ако не за пари, тогава за какво са изтъргували дрогата? За някой заложник може би?

— Не ми се вярва — отвърна Марико. — Защо му е да ядосва похитителите? Плащането се извършва при техните условия, нее?

— Права си.

— Тогава какво? Не може да има покупка на дрога без пари.

— Да — отвърна Хан, без да вади цигарата от устата си, — но пък и дилърът няма да се появи при издънена засада. Урано каза, че неговият човек е знаел за появата ни.

— Което означава, че не се плаши да ядоса Камагучи-гуми. Сигурно се е побъркал.

— Или е бил отчаян.

— И в двата случая е извадил късмет, че е жив. Ако оцелее, разбира се.

— Вярно — съгласи се Хан. — Сакакибара каза, че е откаран в операционната, нее?

Марико кимна.

— Значи разполагаме с продавач, който е склонен да поема огромни рискове…

— Огромни, по стандартите на наркодилърите. Не на кръжока по шев и кройка на баба ми.

— Точно — отвърна тя. — И с купувач, който е готов да пребие доставчика си почти до смърт. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— И на мен. — Марико се засмя и поклати глава. — Но ти стана интересно, нее?

— О, да.

— И на мен.