Стив Байн
Годината на Демона (59)

61.

Избухна масова паника. Ехото от изстрела й още отекваше в тунелите, когато всички се втурнаха нагоре по стълбището. Пътниците на отсрещната платформа стояха като вцепенени, със зяпнали уста. Като на забавен каданс Марико видя как гимназистът се опитва да се отърси от мъртвото тяло на Акахата, но накрая губи равновесие и пада на земята. В първия момент тя се зачуди дали не го е улучила, дали несъзнателно не е натиснала спусъка два пъти и вторият й куршум да е отлетял наляво и да е прострелял хлапето. Не си спомняше да е стреляла два пъти, но едва след като момчето се изтъркаля с викове и плач настрани от тялото на Акахата, Марико се убеди, че не го е улучила.

Не обърна никакво внимание на тълпата, вярваше, че служителите на горния етаж ще се погрижат за тях. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Акахата, оръжието му и някогашния му заложник. Акахата не помръдваше. В челото му, точно както във филмите, се виждаше чиста, идеално кръгла дупка от куршум.

Това донякъде я изненада. Не беше ли отвратително от тяхна страна да пресъздават абсолютно точно този детайл? Някой художник по специалните ефекти бе избрал да усъвършенства точно фаталния изстрел в главата. Може би за това беше получил премия или го бе патентовал, или поне беше получил потупване по рамото за добре свършената работа. Може би майка му се хвалеше на приятелките си колко далеч е стигнал синът й.

Внезапно Марико се зачуди какво ли би казала собствената й майка за това, което бе сторила. Един мъж беше мъртъв и вината за това бе нейна. Марико току-що бе убила човешко същество.

Знаеше, че трябва да обмисли случилото се от морална гледна точка, и то скоро, но сега беше по-важно да се погрижи за гражданите. Гимназистът бе застанал на четири крака, замаян и треперещ. Лицето му беше почервеняло; устата му зееше отворена; сълзите му се лееха свободно, а от долната му устна се стичаше слюнка. За момента изглеждаше сравнително стабилен, не представляваше заплаха за себе си или за останалите, затова Марико направи няколко предпазливи крачки към масивното СВУ.

Тя не служеше в сапьорския отряд и в академията никой не я бе научил на нищо за експлозивите, но големият метален цилиндър, скрит в контейнера за отпадъци на Акахата, не й приличаше твърде на боклук. Нито изкорменото фенерче, прикрепено отгоре му. От него беше останал само механизмът за включване и изключване, от който излизаха няколко жици, влизащи през малка дупка в цилиндъра. Това ужасно й приличаше на домашно направен детонатор.

Част от нея ликуваше, че не вижда таймер, който да отброява минутите. Друга част й шушнеше, че е глупаво да смята, че Холивуд е представил и този детайл правдоподобно, което породи внезапното желание да огледа устройството отвсякъде, търсейки скрит таймер с обратно броене. Но тихият гласец беше заглушен от здравия й разум, който й изкрещя да не се приближава до този наистина опасен обект, който все още не е гръмнал, но може да го направи, ако започне да го човърка. Вместо това Марико насочи вниманието си към травматизирания тийнейджър, който само допреди няколко мига беше заложник.

— Хей, хлапе — повика го тя и прибра пистолета си в кобура. После застана пред него, като скри трупа на Акахата от погледа му. — Погледни ме, чуваш ли? Всичко ще бъде наред. Само ме погледни. Моля те.

Думите излизаха с усилие от устата му. Гласът му беше продран и писклив, като сбъркан тон на цигулка, но най-накрая успя да произнесе:

— Ти стреля по мен.

— Не по теб. Никога по теб.

— Можеше да ме застреляш. Можеше да ме убиеш. — Все още отбягваше погледа на Марико; гледаше втренчено насиненото лице на Акахата.

И донякъде беше прав. Въпреки това Марико се чу да обяснява:

— Стрелях по нападателя ти. Не по теб. По него. Бъди сигурен. Никога нямаше да дръпна спусъка, ако смятах, че ще те улуча. — Надяваше се, че казва истината.

— Ти стреля по мен — бе единственото, което той успя да изрече.

— Искам да седнеш на земята, чу ли? — Тя направи всичко възможно, за да прикрие тялото на Акахата, но въпреки че момчето се съгласи да седне до една от колоните, Марико не успя да го накара да отмести погледа си от лицето на Акахата, камо ли да я погледне в очите.

— Искам да знаете, че ще разговарям с началника ви — разнесе се глас зад гърба й.

Това я изненада; тя наистина бе забравила, че съществуват и други хора, освен самата нея, хлапето и Акахата. Обърна се и видя висок рус гайджин с малки мустачки и рядка брадичка. Едва след като го видя, осъзна, че е проговорил на английски. След това се разнесоха и японски гласове: забързан шепот от отсрещната платформа, далечно паникьосано бърборене, отекващо чак до долу от улицата, както може би изстрелът й бе отекнал чак до горното ниво.

Марико се изправи и огледа с преценяващ поглед русия гайджин. Като че ли беше студент: през рамо бе преметнал чанта с лаптоп и въпреки акцента си от Средния запад носеше леко хипарски европейски обувки. Лицето му беше сериозно; тя бе виждала подобно изражение на хора, които се бяха отървали на косъм от смъртоносна катастрофа или пожар. Марико имаше доста добра представа какво възнамеряваше да каже той на нейния лейтенант и в момента изобщо не беше в настроение.

— Няма нужда да ми благодарите, господин…

Веднага разбра, че го беше изненадала, както се случваше твърде често, когато отговаряше на гайджин на гладък английски без никакъв акцент. Предположи, че случаят отново бе такъв, но след това забеляза как сериозността преминава в гняв.

— Да ви благодаря? Шегувате ли се? Вие току-що застреляхте невъоръжен човек!

— Моля?

— Току-що хладнокръвно застреляхте човек. Няма да мръдна оттук, докато не пристигне началникът ви, и смятам да му разкажа точно какво видях. Застрашихте живота на това момче, за да стреляте по невъоръжен чистач. В моята страна подобно безразсъдно поведение се нарича престъпна небрежност и превишаване на правомощията.

Не се намираме в страната ти, искаше да каже Марико. След което щеше да продължи с Майтапиш ли се с мен? Току-що ти спасих живота. Все още бе възбудена от сблъсъка си с Акахата, а сега този кльощав, самодоволен задник отново накара кръвта й да кипне от нов прилив на адреналин. Въобще не й беше до учтивости, но успя да се въздържи да не го просне по лице на пода и да закопчее ръцете му на гърба с белезници. Застана пред него и заяви:

— Господине, мисля, че нямате и най-малката представа какво се случи тук долу.

— Знам точно какво „се случи тук долу“, полицай. Уча право в университета…

— Марико!

Това бе гласът на Хан и чувайки го, умът на Марико направи задно салто. Тя изпита едновременно облекчение и въодушевление, и смущение. Как се бе озовал тук? Дали това не беше някаква посттравматична халюцинация? Но не, ето го там, тича надолу по стълбите.

— Добре ли си? — започна той, като изливаше думите в един непрекъснат поток. — Намери ли го? Той…

Студентът гайджин продължаваше да говори, но Марико не му обръщаше внимание.

— Добре съм — отвърна тя, преминавайки на японски. — Акахата е неутрализиран. Имаме едно хлапе, което е доста поразтърсено, но рано или късно ще се оправи. Акахата го използва като щит.

Хан погледна покрай рамото й и по изражението му Марико веднага разбра, че е видял трупа на Акахата.

— Ти…?

— Да.

Очите му се впиха в нейните.

— Добре ли си? — Той не питаше дали е ранена.

Тя все още не бе намерила време да обмисли случилото се от морална гледна точка. Гимназистът не беше далеч от истината: Марико не бе стреляла по него, но куршумът беше профучал съвсем близо до момчето. И очевидно хлапето и бърборещият гайджин мислеха по един и същи начин: Марико не трябваше да дърпа спусъка.

Решението й се бе сторило правилно. Или по-точно опитът да вземе решение беше нарушил спокойствието й, затова тя бе изоставила процеса на мислене и се беше оставила на инстинкта си. Но тогава той й се бе сторил правилен и продължаваше да й се струва правилен и след случилото се. Защо тогава тези двамата бяха толкова ядосани?

В този момент я осени: никой от тях не знаеше за бомбата.

Бяха я видели да стреля по похитителя, когото можеше да уговори да пусне момчето. Можеше да протака, да се опита да го успокои, да изчака подкрепление, да го напръска с лютив спрей. Имаше различни възможности, но от тяхна гледна точка нейната реакция срещу невъоръжен мъж, който бе хванал заложника си с обикновена задавяща хватка през гърлото, беше да стреля на месо.

Марико се обърна към гайджина, готова да му обясни недоразумението. Но изведнъж се спря. Трябваше ли да му каже истината? Да го остави да разбере колко близо е бил до смъртта? Да му покаже детонатора на Акахата? Мъжът се държеше като истински задник; заслужаваше ли обяснение?

А и какви ли щяха да бъдат последствията, ако се разчуеше, че някой е успял да вкара трийсет или четирийсет килограма експлозив в системата на токийското метро? Напълно я устройваше някой с много по-голяма заплата от нейната да вземе това решение.

— Марико, кой е тоя задник? — Хан посочи гайджина.

— Тъкмо си тръгваше — отвърна тя. Преминавайки на английски, каза на мъжа: — Господине, с огромно удоволствие бих обсъдила някой път с вас основите на японската правна система, но сега ще ви помоля да се разкарате от сцената на местопрестъплението.

— Нима смятате, че ще търпя това? — изрепчи се мъжът. — Възнамерявам да…

— Ходи се шибай — прекъсна го Хан.

Студентът по право реагира така, сякаш Хан го бе шамаросал. Сигурно не беше очаквал да чуе и второ японско ченге да говори на английски. По-вероятно това бе първият път, когато изобщо чуваше японец да използва нецензурна дума. Във всеки случай това го накара да се отдалечи и да чака някъде другаде появата на лейтенант, на когото да се оплаче.

— Я виж ти, детектив Уатанабе! — възкликна Марико, пак на японски. — Нямах представа, че толкова добре владеете английския.

— А аз нямах представа, че някой в този отдел си спомня, че на визитката ми всъщност не пише „Хан“. Нищо чудно, че си успяла да станеш сержант. Мозъкът ти е създаден за канцеларска работа.

— Това вече беше подло.

— Значи си добре?

Марико усети как пулсът й се ускорява. Дори когато се шегуваше, той не спираше да мисли за това как й е въздействало убийството на Акахата. Сега, когато нещата се бяха поуталожили, Марико установи, че се чувства много по-объркана, отколкото бе помислила първоначално. Знаеше, че е стреляла при самозащита и защитавайки живота на всички останали на платформата. Но ето че той лежеше там, вперил безизразен поглед в тавана, като кукла, откъсната от конците си. А ето я и Марико, причинила втора смърт със собствените си ръце. Заедно с Фучида ставаха две само за една година. Повече от всички останали в „Наркотици“, взети заедно. И въпреки това тя не можеше да си представи как иначе би могла да постъпи. Беше дала на Акахата възможността да се предаде без съпротива и той бе отхвърлил поканата. Куршумът в черепа беше станал нещо като необходимост.

Поне за Марико. Няколко десетки зяпачи все още се въртяха на отсрещната платформа и досега поне един от тях вероятно я бе разпознал. Славата й след историята с Фучида може и да беше краткотрайна, но липсващият пръст се запомняше лесно и един свидетел бе достатъчен, за да го забележи. Тя инстинктивно пъхна дясната си ръка в джоба, макар да беше наясно, че вече е твърде късно за всякакви опити за ограничаване на щетите. Въпреки че бе оставила етичната самооценка за по-късно, макар да бе казала на партньора си, че е добре, Марико се чудеше какви ли щяха да бъдат последствията от убийството на човек, когото всички присъстващи щяха да опишат като невъоръжен.

Но каквито и да бяха последствията, на този етап тя не можеше да направи нищо. По стълбите се чуваше тропотът на приближаващи се полицаи и когато стигнеха при нея, те щяха да очакват заповеди. Тя трябваше да се оправи с един страдащ от психическо разстройство тийнейджър, с труп, който трябваше да бъде прибран в чувал и откаран, с бомба, която трябваше да бъде обезвредена, с голяма метростанция, която трябваше да бъде пусната в употреба, и ако се хванеше сериозно за работа, може би щеше да приключи всичко до полунощ.

— Сериозно ти говоря — рече тя на Хан, — мисля, че съм добре. Може би трябва да ме попиташ пак след някой и друг ден. А сега трябва да отцепим местопрестъплението.