Метаданни
Данни
- Серия
- Съдбовните остриета (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Year Of The Demon, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мирела Стефанова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cattiva2511 (2019)
Издание:
Автор: Стив Байн
Заглавие: Годината на Демона
Преводач: Мирела Стефанова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Сиела Норма“ АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Dedrax“
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор: Вихра Манова
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 9789542816515
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5252
История
- — Добавяне
31.
Последва обаждане до отряда и лейтенант Сакакибара потвърди, че ще пристигне на мястото почти едновременно с момчетата. Марико бе наясно, че двамата с Хан трябваше да използват времето, за да уеднаквят историите си за Шино. Беше чувала за полицаи, които бяха постъпвали точно така. Но макар и виновен, Хан бе достатъчно почтен, за да не го предложи. Двамата не обелиха нито дума, докато не чуха в далечината воя на сирените.
— Преди той да се появи тук — рече Хан, — мога ли да ти кажа само едно нещо?
— Само едно — отвърна Марико. Гневът й бе започнал да поутихва. Тя се надяваше, че партньорът й нямаше да каже нещо, което да го разпали наново.
— Ужасно съжалявам за тия глупости, които ги наговорих, че вината е изцяло моя и поемам пълната отговорност. Знам, че съм длъжен да спазвам правилата. Не трябваше дори да си помислям нещо друго. И си права: хората на Джоко Дайши убиха Шино. Ако поема отговорността за това, само ще се направя на мъченик. Така че съжалявам.
Марико кимна. След продължителна, напрегната пауза каза:
— Точно така трябва да говориш и на лейтенанта. Каквото и да си направил, трябва да си го признаеш. Изцяло. Разбираш ли?
— Да, госпожо.
— Добре. — Тя отново замълча, опитвайки се да въведе в ред чувствата си. — Все още съм ти ядосана. Ясно ли е? Но същевременно наистина се надявам да не те обесят заради това.
Всичко останало, което искаха да си кажат, трябваше да бъде оставено за по-късно, защото парадът от служебни автомобили пристигна. Отрядът по химическа защита започна да облича костюмите си, а Марико и Хан намериха Сакакибара и му докладваха набързо, като започнаха със сблъсъка с Акахата и адвоката му в болницата. Хан не спести никакви подробности, което му правеше чест. Сакакибара стоеше с каменно изражение на лицето, облегнат на капака на полицейската кола и попиваше всяка дума.
Когато Марико и Хан приключиха, той нареди:
— Обясни ми пак частта с цианида, Фродо.
— На горния етаж има гигантска снимка на Джоко Дайши — каза Марико, — която прикрива капак в стената. Отвориш ли капака, откриваш две големи пластмасови туби, като онези с минералната вода за диспенсъра в офиса, закрепени една за друга като пясъчен часовник и свързани чрез клапан. Горната туба е пълна с топчета натриев цианид.
— Който, по някаква необяснима причина, си разпознала от пръв поглед?
— Не, сър. Всъщност са благоволили да му лепнат етикет. Предполагам, че ако човек се занимава със съхранението на опасни химикали, ще предпочете да ги различава един от друг.
— Правилно — кимна Сакакибара. — Значи са убили онова хлапе Шино с цианид?
— Да, сър. Трудно е да се каже дали насила са му го напъхали в устата, или са го сипали в нещо друго. Не че има голямо значение.
— Фродо, нека те питам нещо. Да не би да се опитваш да ме изкараш негоден?
— Сър?
— Обучил съм адски много наркоченгета и нито едно от тях не може да отиде до нечий труп и от пръв поглед да определи, че става въпрос за убийство с цианид. Да не се опитваш да ме изкараш некадърник?
— Не, сър.
— Тогава откъде знаеш как изглежда смъртта от цианид, по дяволите?
Марико сви рамене.
— Баща ми работеше в производството на пластмаси. Отравянето с цианид е сериозна заплаха при тази работа.
— Което ти е известно, защото…?
— Той почина, докато бях в колежа. Не можахме от самото начало да разберем от какво, затова аз направих доста проучвания върху това кои неща в неговата фабрика могат да убият човек. В неговия случай причината не беше цианид, но си спомням, че четох за червената кожа. Нещо, свързано с твърде голямо количество кислород в кръвта.
Сакакибара поклати глава.
— Сигурно много те бива в „Тривиъл Пърсют“[1]. Сега ми направи една услуга и накарай този твой мозък да поработи по случая. Какво можеш да ми кажеш за култа?
— Не толкова, колкото ми се иска. Знаем как изглежда водачът им, но не знаем истинското му име. Знаем имената на двамата му сътрудници, но не знаем къде се намират. Знаем, че могат да произвеждат метамфетамини, предполагаме, че могат да приготвят МДА и знаем, че нямат проблеми при намирането на всякакви видове опасни химикали.
— Добре. Какво знаем за къщата?
— Че всеки момент ще избухне — обади се Хан. Когато видя, че един от химиците рязко обръща главата си към него, той бързо додаде: — Фигуративно казано. В едната туба има натриевият цианид, нее? Другата е пълна със солна киселина. Клапанът се отваря чрез една малка ръчка, която се намира в Тронната зала на плътските удоволствия.
— Моля?
— В спалнята на водача им, сър. Оширо се досети за това. Отвориш ли крана, смесваш киселината с цианида и получаваш огромен облак от циановодород.
— Супер. — Сакакибара се обърна към Марико. — Предполагам, че всичко това си го спомняш от записките си по химия в колежа?
— Всъщност от Гугъл. Прегледах го набързо на телефона на Хан, докато пътувахте насам.
— Аха. — Сакакибара се почеса по темето и цялата му коса се раздвижи като едно цяло, сякаш имаше шлем на главата. — И какво смяташ ти? Че някакъв луд водач на култ е минирал щаба си така, че да организира масово самоубийство, ако полицията реши да тършува?
— В общи линии да, сър — отвърна Марико.
— И това как обяснява мъртвото хлапе?
— Очевидно не са искали да го убият с газ — каза Хан, — тъй като го намерихме в мазето.
— В което са го изпратили тъпите ви глави — изсумтя Сакакибара.
— Да, сър. — Хан се опита да запази професионален тон, без да изглежда мрачен. — Спалнята е херметически запечатана. Мазето не е. Предполагаме, че само неколцината избрани са щели да умрат заедно с Джоко Дайши. Всички останали сигурно е трябвало да се самоубият долу.
Сакакибара се намръщи.
— Значи какво, завличат горкото хлапе в къщата и му натикват цяла шепа цианид в гърлото?
— Сигурно не — отвърна Марико. — Според нас разполагат с нещо друго, малогабаритно.
Двете дълбоки бръчки между гъстите черни вежди на нейния лейтенант станаха още по-дълбоки.
— И какво е то?
— Нашият заподозрян, онзи, който нарича себе си Джоко Дайши, се е захванал с бизнеса за освобождаване на души. Когато за пръв път научихме за уротропина, решихме, че става дума за МДА, така че „освобождаването“ означава да надрусат хората — да предизвикат халюцинации, нее? Но смесването на МДА с цианид е съвсем друга история. В нея „освобождаване“ означава предизвикване на халюцинации и след това предизвикване на сърдечна недостатъчност.
Сакакибара скръсти дългите си ръце на гърдите и погледна към къщата.
— Намерихте ли някакви доказателства, че приготвят всичко тук?
— Не, сър — отговори Хан. — Къщата, изглежда, е база за операциите, нещо като духовен щаб. Смятаме, че имат някое друго място, където приготвят метамфетамините и МДА.
— И го смесват с цианид.
— Да, сър.
Сакакибара отново се намръщи.
— Значи там някъде има банда откачалки с още един варел цианид.
Марико кимна.
— Така мислим, сър.
— И култът им не е от онзи тип, в който всички седят и се възхищават на красивите светлинки, нали?
— По-скоро е от типа „хайде всички да изпием отровния коктейл“, сър.
— В такъв случай вие двамата знаете какво да правите — заяви Сакакибара. — Не си губете времето в разговори с мен; залавяйте се за работа.
Марико примигна и го погледна.
— Не съм сигурна, че можем, сър.
Сакакибара присви очи.
— Моля?
— Сър — каза тя, — попаднахме в тази къща по сигнал от Шино, а това нарушава правилото за обиск и конфискация. Заради къщата намерихме цианида, но ако последваме тази следа, пак се оказваме в нарушение. Не можем да използваме нищо от онова, което ще намерим, нали?
— Да — обади се засрамено Хан, — а и аз си мислех, че ще ме отстраните.
Сакакибара изръмжа почти като мечка.
— Да те отстраня? Трябва да те изгоря на клада. — Той се загледа замислено в земята и прокара пръсти през твърдата си щръкнала коса. След продължително напрегнато, неловко мълчание попита: — Знаем ли със сигурност, че вашият човек Шино не е влязъл в къщата, за да търси дрога?
— Сър? — рече Хан.
— Бил е наркоман, нали? Оттам го познаваш, не е ли така? Затова ли е полезен като информатор?
— Да, сър.
— Е? Можеш ли да кажеш със сигурност, че не му е доскучало, решил е, че вашите заподозрени се занимават с пласиране, и е отишъл в къщата да си намери дрога?
— Ами не, не и ако го погледнем от този ъгъл.
— Значи не се налага да те отстранявам. Все още. — Сакакибара се обърна към Марико. — Ако не си забелязала, сержант, един важен случай чака да го разрешиш. В града ни има групичка откачалки, които се готвят да извършат масово убийство. Така че си свърши работата и ги хвани. След като приключиш, ние ще се погрижим за правната процедура. Честно казано, не ми пука дали ще постигнем и една присъда, стига да предотвратим поредицата убийства. А ти — завъртя се после към Хан, — ще изчакам да приключиш случая, преди да те одера жив.