Стив Байн
Годината на Демона (39)

39.

Река Камо бълбукаше пред нозете на Дайгоро, но той не виждаше водата. От другата страна на реката, над хълмистия хоризонт, сияеше свирепа червенина: последните лъчи на слънцето, които все още отказваха да се скрият въпреки появилите се звезди, неспиращи да се множат. Скоро щяха да надвият. Тук-там се чуваше меланхоличната песен на някое шаварче. На Дайгоро му се струваше, че те пеят елегия за умиращия ден.

Трета поредна нощ слизаше до брега на реката и се наслаждаваше на хладинката след жежките дни, с надеждата да намери красота в света, но откриваше единствено празнота. Кацушима го бе описал като безнадежден. Може би наистина съм такъв, помисли си Дайгоро, докато гледаше как последните слънчеви лъчи изчезват. Нямам ни най-малка представа как да предизвикам Шичио, без да разгневя Хидейоши. Ако убия Шичио без позволението на Хидейоши, ще се превърна във враг на най-могъщия, най-своенравен феодал в империята — а най-лошото е, че отмъщението на Хидейоши може да обхване Акико, майка ми и останалото ми семейство. Сключихме мира заради Славна победа нетърсена, не заради това да обезглавя любимия паун на регента.

Дайгоро знаеше, че не може да се върне в дома си, преди да убие Шичио, но не можеше да остане и в покрайнините на Киото. Кацушима правилно бе предложил да се покрият в града — тук имаше толкова много хора, сред които да се изгубят, толкова много потайни места — но тази хитрост нямаше да трае вечно. Шичио имаше стотици мъже на свое разположение, а и да нямаше, достатъчно бе да предложи няколко монети срещу сведения за едно сакато момче с огромен одачи. Рано или късно щеше да научи местонахождението на Дайгоро и тогава щеше да започне ловът.

Единственият шанс на Дайгоро бе да примами Шичио някъде, но скрит в сянката на регента, генералът все едно се криеше в желязна крепост. Дайгоро не можеше да си представи как може да нападне главния съветник на Хидейоши, без да напада самия Хидейоши. Кацушима му бе предложил да потърсят Вятъра, но Дайгоро все още не беше чак толкова отчаян, че да прибегне до това.

Високата трева зад гърба му зашумоля под нечии стъпки и Дайгоро се извърна рязко, за да види кой се приближава.

— Добри новини — обяви Кацушима. Той носеше две големи торби, чието дъно беше придобило равна форма заради напъханите в тях твърди, обемни предмети.

— Броните ни? — попита Дайгоро.

— Да. Успя да ги завърши по-рано.

Кацушима остави едната торба до Дайгоро и седна от другата й страна.

— Хубава нощ.

Младежът измърмори нещо и дръпна въженцата на торбата. Вътре се намираше изработената му от Сора броня; цветовете на Окума бяха изтрити и заменени с бяло, цветът на смъртта. Всъщност всичко възможно беше заменено с бяло: копринените шнурове, кожените каишки, подплънките, всичко. Дори стоманеният обков беше покрит с бял лак. В торбата се намираше и шлемът на Дайгоро, който лежеше в бронята заедно с неговите суне-ате, коте и останалите по-дребни атрибути.

— Вече почти не я чувствам като моя.

— Твоята е, Дайгоро. И като е бяла, се боядисва много по-лесно. Може да се наложи отново да се дегизираме.

Дайгоро започна да подрежда парчетата на тревата.

— Знам — рече той. — Предполагам, че същевременно ще е подходящо да се обличаме в погребални цветове.

— Трябва да се разведриш малко. Казвам ти, някоя добра, весела жена за нула време ще ти върне настроението.

Дайгоро поклати глава и започна да привързва своите суне-ате към краката си.

— Какво правиш? — попита Кацушима.

— Държа на думата си. Вече ти казах: докато Шичио е жив, аз съм в състояние на война. Няма да е зле да съм облечен както трябва.

Самураят се подсмихна.

— Ясно. Но да се обличаш отсега е малко крайно, не мислиш ли? Скоро ще си лягаме. Да не смяташ да спиш с бронята?

— Щях, ако можех.

— Дайгоро…

— Ние сме мишени, Кацушима. За нас цялата страна е бойно поле.

— Добре, добре. Но сега само ще повървим надолу по пътя…

— Баща ми беше убит, докато яздеше по пътя. И той нямаше толкова могъщи врагове като Шичио. Движението без броня е лукс, който вече не мога да си позволя.

Дайгоро пъхна ръката си в едното коте и го привърза здраво, като междувременно го оглеждаше. Червената дамаска, която го уплътняваше отвътре, беше заменена с бяла, но там, където оригиналът бе украсен с избродирани крачещи мечки, на заместника му имаше просто неукрасена кошничарска плетка. Разликата се забелязваше дори под избледняващата светлина и проблемът не се криеше в това, че подобна груба тъкан беше подходяща за обикновените хора, а по-скоро в мисълта, че гербът на семейството му бе захвърлен в коша за отпадъци на някоя плетачница в Нишиджин.

Той си сложи и второто коте, изпълнен със съжаление, че дори бронята на Сора не би могла да го защити толкова, колкото би му се искало. Носенето на цялата о-йорой нямаше да му помогне — само щеше да привлича вниманието — но той беше твърдо решен да носи всяка част от нея, която можеше, скрита под дрехите му. Това изключваше всички по-големи части, с изключение на нагръдника. Чувстваше се странно, брониран само отчасти, но той се намираше в странна ситуация. Беше Дайгоро, но не Дайгоро Окума. Беше женен и въпреки това може би никога повече нямаше да види жена си. В някой не толкова далечен ден щеше да стане баща, но по всяка вероятност никога нямаше да разбере кога.

Той си сложи двете половини на йорой и пристегна каишките здраво, докато тежкият метал не прилепна плътно към гърдите и гърба му. Последно облече новото си хаори, връхното кимоно, което си бе купил предишния ден, малко след като двамата с Кацушима бяха оставили своите йорой при майстора на брони. Със своите широки, бели, щръкнали рамене хаори караше Дайгоро да се чувства така, сякаш има криле, и той си помисли, че сега може би вече не изглежда като малко момче. За пръв път в живота си наистина изглеждаше като самурай. И това нямаше да продължи дълго. Тъкмо беше свикнал да бръсне темето на главата си и сега трябваше да спре да го прави. Рождено право на всеки самурай бе да поддържа традиционния кок и бръснатото теме на кастата, но Дайгоро се бе отказал от рожденото си право, когато се отрече от името си. В продължение на няколко месеца Дайгоро Окума беше самурай, възрастен мъж, господар на дома си. Сега вече не знаеше какъв е.

— Какво мислиш? — попита той. — Как изглеждам?

Кацушима го огледа.

— Изглеждаш като някой богат мъж, който ще спи сам тази вечер.

— Дръж се сериозно.

Кацушима се засмя и каза:

— В името на Буда, светът не е само сянка; има и слънчеви петна. — Съзирайки реакцията на Дайгоро, той се насили да потисне смеха си. — Много добре. Сериозно казано, не си личи, че носиш броня, и сериозно казано, смятам, че тази вечер трябва да си легнеш с някоя жена, която да посвири на флейтата ти.

Дайгоро увеси Славна победа на гърба си, затъкна своя вакизаши в колана и поведе Кацушима към убежището им за тази нощ.

Три вечери по-рано, когато двамата напуснаха Джуракудай, Дайгоро изпадна в затруднение. До момента не му се беше налагало да се крие от някого. Всъщност през целия си живот досега той винаги бе получавал онова, което иска, като просто назоваваше името си. Не беше лесно да обикаля из страната, без да се представя и прикриването на истинската му самоличност от хората му се удаваше с лекотата, с която риба яздеше кон. Той си спомняше твърде ясно думите си: „Гоемон, нямам представа какво да правя и къде да ида“.

Помнеше твърде добре и кривата усмивка на Кацушима.

— Най-после — бе отвърнал той, — ще навлезем в моята територия.

Тоест бардака.

Дайгоро се притесняваше дори да прекоси прага му. Мирисът на жасминов парфюм и опиумен пушек се беше просмукал в дървото и младежът остана поразен от миризмата на помещението. Непрекъснато се разнасяше момичешки кикот, прекъсван от време на време от подсвирването на шакухачи, монотонните звуци на шамисен и насечения ритъм на грухтенето на някой невидим мъж.

Дайгоро не се смяташе за моралист. Докато си беше вкъщи, той знаеше отлично, че може да посети всяка къща на удоволствията в Изу във всяка нощ, която пожелае, и единствената разлика след сватбата му бе, че като управител на семейните финанси Акико щеше да плати сметката му. Тя щеше да го разбере, както би разбрала всяка съпруга — и щеше да прояви още по-голямо разбиране, напомни си Дайгоро, ако той се възползваше от жените тук, на толкова много ри от дома. Но миризмите и звуците на тази къща му напомняха твърде силно на мястото, където го бе завел Ичиро, когато бяха още момчета. Бузите му пламнаха, когато си спомни смущението си, студената ръка на жената, която се плъзга под неговата хакама, пръстите й, които напипват отслабената плът на бедрото му, докато се опитват да намерят онова, което търсят. Лицето й се намираше толкова близо до неговото, че можеше да усети дъха й, да го помирише, да го вкуси. Ако се бе намирала малко по-далеч, той сигурно нямаше да усети потрепването й, щом докосна бедрото му. Беше почти неуловимо и тя веднага се съвзе, но въпреки това Дайгоро успя да забележи. Това смущение така и не го бе напуснало.

Момичетата, които го гледаха сега, сбъркаха това с момчешко колебание. Той беше дребен и лицето му изглеждаше по-младо и от шестнайсетгодишен. Две от момичетата захихикаха и се надигнаха на пръсти. Те бяха слабички и деликатни и докато шепнеха в ушите му, дъхът им караше кожата по ръцете му да настръхва. Нещата, които му говореха, щяха да накарат дори съдържателката на дома да се изчерви. Той знаеше, че ушите и бузите му са пламнали, защото момичетата се разкискаха и запърхаха около него като две пеперудки.

— Момичета, бъдете учтиви — обади се съдържателката. Тя беше величествена, изваяна като статуя, с дрезгав глас и хитри, будни очи. Носеше зелено брокатено кимоно, обшито със сребро, което подхождаше на сребристите кичури в дългата й развяна коса. — Господа — обърна се към тях с тих, съблазнителен глас, — толкова се радвам да ви видя отново. Подготвила съм ви нещо специално.

— Не, благодаря — отвърна Дайгоро. — Искам просто баня и легло.

Съдържателката го изгледа и повдигна черната си вежда.

— Ще ми простите, млади господарю, ако се осмеля да предположа, че жена на моята възраст ще знае от какво се нуждаете по-добре от вас. Доверете ми се: елате с мен и няма да съжалявате.

Дайгоро почувства как бузите му пламват. Жената задържа погледа му по-дълго от обичайното и Дайгоро си помисли, че това може би е безмълвно предложение да го обслужи самата тя. Очите й проблеснаха и той осъзна, че онова, което вижда в тях, изобщо не е желание. А страх.

— Добре — отвърна той и очите й проблеснаха отново. От какво се страхуваше? Със сигурност не от Дайгоро. Тя беше с една глава по-висока от него, но освен това притежаваше аурата на човек, който бе оцелял след всичко, което би могъл да преживее някой. Достатъчен й беше един поглед, за да разбере, че Дайгоро не смята да я убива, а нито едно от останалите му намерения по никакъв начин не представляваше заплаха за нея.

Той я последва на горния етаж, където фенерите светеха с приглушена светлина и ароматът на тамян бе по-силен от всякога. Кацушима вървеше след тях заедно с двете пеперудки, които бяха зашепнали в ухото на Дайгоро още при влизането му.

— Вашият човек трябва да изчака тук — каза съдържателката и грациозната й ръка посочи вратата, извивайки се като змия. Едната от пеперудките веднага коленичи до нея и я отвори. Другата изпърха до Кацушима, пъхна пръста си под колана му и го задърпа навътре.

Гладните очи на Кацушима я огледаха одобрително; след това той се обърна към Дайгоро.

— Аз, ъъъ…

— Там, където отиваме, няма да имате нужда от него — увери съдържателката Дайгоро. Втората пеперудка хвана Кацушима за ръката и двете го дръпнаха в стаята, затваряйки шоджи зад себе си.

Дайгоро изгледа изпитателно съдържателката. Тя отвърна спокойно на погледа му, сякаш овладяла страха си. Той не знаеше какво да очаква, когато жената го поведе към следващата врата. Най-доброто му предположение бе, че там дебне убиец. Защо иначе щеше да се страхува толкова? И защо ще изпитва облекчение, че го е отделила от телохранителя му?

Каквато и да бе причината, Дайгоро се радваше, че носи бронята си.

— Предупреждавам те — започна той, но преди да завърши изречението си, тя отвори вратата.

Вътре лежеше генерал Мио — или поне онова, което бе останало от него. По цялото му тяло зееха огромни гноясали рани, покрити с личинки. Устата му бе лилава и подпухнала от инфекцията. Всяка част от тялото му беше очертана с кръгове от лилави и черни отоци, сякаш се бе татуирал така, че да изглежда омотан с въжета. Въпреки усилията на трите момичета, които се грижеха за него, той смърдеше на труп. Но те бяха проститутки, не лечителки и очите им сълзяха от вонята на гнило. Едната от тях постави сгънато мокро парче плат върху потното му чело, запушила с длан носа и устата си.

— Влезте — прошепна съдържателката. — И бързо, умолявам ви.

Дайгоро пристъпи в стаята и тя бързо затвори вратата зад тях. Главата на Мио се люшна в посока към шума и мокрият плат се плъзна от челото му.

— Когато се появи тази сутрин, имаше треска — обясни съдържателката с тих глас. — Няколко пъти започна да се тресе и бях сигурна, че ще умре. Но той не спираше да стене името ви.

— Никога не съм ви казвал името си.

— Тук идват много малко момчета и от всички тях само едно взех за господар. — Тя разгъна малък свитък и го показа на Дайгоро; някой бе използвал кафяво мастило и с несръчна ръка бе написал върху него йероглифите за момче и господар.

Облекчението му бе толкова очевидно, колкото и маската на лицето й. Дайгоро беше разбрал: Мио я ужасяваше. И защо не? Мъжът бе огромен, а раните му биха убили кон. Съдейки по вонята, те гниеха от дни и въпреки това Мио бе намерил сили да дойде дотук.

— Как е успял да ме открие тук?

— Как изобщо е успял да върви? — поклати глава съдържателката. — Сигурно някакъв демон го е довел — или някаква висша цел. Но и в двата случая определението „неумолим“ не е достатъчно, за да го опише. Би трябвало да е умрял още преди дни.

— Искал е да ме види сам, така ли?

— Така каза. Всъщност го написа.

Това обясняваше всичко. Мио се съмняваше във верността на Кацушима — логична реакция на човек, който е бил предаден от един от собствените си съюзници. Тези рани можеха да са дело единствено на Шичио.

Дайгоро коленичи до Мио, който изстена нещо неразбираемо. Челюстите му бяха стиснати здраво и ломотеше като пиян — всъщност по-скоро сякаш нямаше език или заради треската бе забравил как да говори.

Мио махна вяло към съдържателката и Дайгоро видя, че някой е осакатил ръката му. Две продълговати рани от кокалчетата до китката му зейнаха като уста. Подобни рани имаше на краката му, на корема и на гърдите, сякаш някакво диво животно беше отхапвало парчета месо от тялото му.

Дайгоро забеляза, че преди да се приближи, съдържателката леко си пое дъх през устата, сякаш за да се подготви за сблъсъка си с вонята. Тя разгъна руло хартия на татамито до ръката на Мио, след което бързо се отдалечи. Мио, от своя страна, бръкна с пръст в подпухналата си уста и го извади оттам окървавен с намерението да го използва вместо четка за писане.

И най-слабият ученик пишеше по-добре. Но пък ако имаше рани като на Мио, детето досега щеше да е мъртво. Пръстът на генерала се движеше бавно и провлачено и всяко негово повдигане към устата изискваше огромно усилие на волята. Докато той редеше един след друг яркочервените йероглифи, Дайгоро огледа остатъка от свитъка. Първите символи, които успя да разчете, бяха момчето Дайгоро, последвани от лекар, господаря Дайгоро, тук, вода, доведи момчето и момчето опасност. По-нататък нещата не бяха толкова ясни. Размазаните цапаници тук-там подсказваха кога Мио бе губил съзнание. Йероглифите не бяха изписвани в строги редици и не следваха някаква свързана върволица от мисли. Ясно беше, че мозъкът на Мио се сварява в огъня на треската.

Брак, написа Мио. Майка.

— Отново се отнася — обади се едното от момичетата, които се грижеха за него, надниквайки през рамото на Дайгоро. — Все по-бавно изписва думите.

Мио плесна с ръка по хартията — детински и твърде немощен за толкова силен мъж жест. Кървавият му пръст се заби в свитъка, проби малки дупки с формата на полумесеци и остави червени отпечатъци.

— Генерале, не разбирам — каза Дайгоро. — Моля ви, помогнете ми.

Мио отново намокри пръста си и го прокара по хартията. Първият символ беше нана, седем. Вторият беше нечетлив.

Брак. Майка. Седем. В това нямаше никакъв смисъл. Дайгоро се опита отново да разчете символа след седем, но той представляваше просто червена мацаница.

— Седем какво? — попита той. Можеше да е всичко.

Мио пак отчаяно удари с ръка по хартията. Лицето му се изкриви в червена, подута, болезнена гримаса. Дайгоро още веднъж погледна отчаяно към свитъка. Не можа да открие повече подсказки отпреди, а Мио бързо отпадаше.

Изведнъж в главата му нещо прещрака. Нана, символът, който означаваше седем, можеше да се прочете и като шини.

— Шичио? — попита той. — Шичио ли имахте предвид?

Мио изгрухтя. Звукът прозвуча утвърдително, но Дайгоро нямаше как да е сигурен.

Брак. Майка. Шичио. Опита се да се сети за някакво друго значение на йероглифите за брак и майка. Този път не го озари нищо. Мио се помъчи да повдигне пръст към устата си и не успя. Дайгоро хвана внимателно ръката му за китката и му помогна. Двамата успяха заедно да окървавят пръста, но Мио не можеше да пише повече. Незнайно как все още успяваше да запази съзнание, но тялото му го предаваше. Дайгоро знаеше, че гигантът повече няма да успее да си възвърне контрола; той умираше, и то бързо.

Младежът отчаяно огледа останалите йероглифи по хартията. Вода и лекарство не му помагаха. Къде сигурно се отнасяше до Дайгоро. Момче и господар бяха ясни. Дай беше съкратено от „двамата някъде по пътя“.

На едно друго място той отново откри майка, този път написана заедно с дай. Майката на Дайгоро. Свърза ги мислено с брак и Шичио и стигна до немислимото.

— Шичио смята да се ожени за майка ми?

Мио измуча през устните си, които бяха толкова подпухнали, че повече не можеше да ги разтвори.

— Генерал Мио, моля ви. Само още една дума. Моля. Той смята ли да се ожени за майка ми?

Нов стон от генерал Мио. След това той изпусна последния си дъх.

Зад гърба на Дайгоро изригнаха шум и дъжд от трески. Той се обърна и видя голия Кацушима, който си проправяше път през шоджито с меч в ръка. Стоманата сияеше в оранжево под приглушената светлина на фенерите.

— Дайгоро! — извика той. — Добре…?

Задави се от собствените си думи при вида на тялото на Мио.

— Какво е това?

Съдържателката се обърна и ако имаше нокти, сигурно щеше да ги забие в него. Стаята се изпълни с мирис на тамян — което, помисли си Дайгоро, означаваше, че вонята на огромния труп се излива от стаята. Съдържателката изглеждаше толкова разгневена, че всеки момент можеше да избухне в пламъци.

Но преди жената да успее да каже нещо, Дайгоро заговори:

— Приведи се в ред, Кацушима. Трябва да съставим план.