Стив Байн
Годината на Демона (6)

6.

Бокенът на претендента се стовари върху кокалчетата на дясната ръка на Дайгоро. Младежът отстъпи, но не и болката. Докато съперникът му го обикаляше, той се опита да размърда първите два пръста. Прониза ги остра болка, сякаш бяха направени от натрошено стъкло. Две счупени кости, може би повече. Трябваше да изчака дуелът да приключи, за да провери със сигурност.

Дайгоро закуцука надясно, повтаряйки движението на противника си. Саманосуке Сора беше предпазлив боец. По-често отстъпваше, отколкото нападаше и по-често финтираше, отколкото да напада наистина. Върхът на меча му потрепваше като крилца на колибри. Младежът го отби встрани и замахна, за да нанесе удар по китките му, но Сора отстъпи. Дайгоро се хвърли напред и притисна противника си, опитвайки се да го следва по петите. Сора се завъртя. Дайгоро замахна високо, прицелен в слепоочието му. Сора парира и удари ниско.

Бокенът му уцели малко над коляното. Дайгоро усети как кракът му се подгъна и единственото, което му оставаше, бе да се строполи на земята.

— Точка за Сора — каза Гоемон Кацушима и след миг се озова в средата на двора, разделяйки двамата противници. Бързината на движението му накара Дайгоро да ахне. Миг по-рано Кацушима седеше коленичил в съдийска поза и въпреки посивелите кичури в косата и рунтавите му бакенбарди той се бе придвижил със скоростта на хищна птица. Дори и в най-добрите му дни коленичилият Дайгоро щеше да се нуждае от доста повече време, за да се изправи на крака.

А днес денят определено не беше добър. Болката изгаряше като факла дясната му ръка, а десният му крак, разбира се, изобщо не му помагаше. Той бе хилав по рождение и сега, когато Дайгоро разполагаше само с една здрава ръка и един здрав крак, се превръщаше в поредната тежест, която младежът трябваше да повдигне, докато се опитваше да се изправи.

Пясъкът на двора излъчваше топлина под ръката му. Дърветата в имението Окума шепнеха под полъха на вятъра, а в ъгъла, край потъмнялата дървена ограда, се виеше пясъчна вихрушка. В лекия ветрец Дайгоро усещаше соления мирис на океана и обещанието за пролетен дъжд, макар единствените облаци да се виждаха далеч над хоризонта. В другия край на двора седеше господарят Сора, сияещ в жълтото си кимоно и яркооранжево хаори. Той гледаше дуела, а дългата му бяла брада се полюшваше на вятъра и Дайгоро внезапно изпита срам заради посипаната си с пясък хакама.

Най-накрая той успя да се изправи на крака и стиснал тресящия се дървен меч с двата си оцелели пръста на дясната ръка, се поклони на Саманосуке Сора. Шампионът на клана Сора отвърна на поклона и двамата бойци се оттеглиха в своите половини на двора — Дайгоро куцукаше, а Сора сякаш се носеше над пясъка. Той бе смятал, че ще изгуби, и сега гърдите му се пъчеха от гордост.

— Какво съм ви казвал за търпението? — попита Кацушима, когато Дайгоро бавно коленичи на пясъка. — Не трябва да притискаш боец, който иска да бъде притиснат. Позволявате му да ви хване неподготвен.

Дайгоро отвори уста, за да отговори, но стисна здраво зъби, когато ледените шипове на болката пронизаха дясната му ръка. Той погледна надолу и видя как Томо, прислужникът му с бебешкото лице, внимателно отмества пръстите му от дръжката на бокена. Томо вдигна поглед към него и вездесъщата му усмивка премина в мръщене.

— Ужасно съжалявам, Окума-доно. Най-добре е наместването на костите да се направи веднага.

Дайгоро се запита откъде ли един обикновен син на грънчар ще знае такива неща. Но освен това си представи болката, която би изпитал, ако Томо се бе захванал да изпъва пръстите му един по един. Така беше по-добре — бързо и наведнъж. Младежът потисна прилива на гадене и се опита да се съсредоточи върху нещо друго — каквото и да е, различно от ръката му.

— Не мога да ви разбера — каза Кацушима и гласът му прозвуча по-остро от всякога.

Той бе с трийсет години по-възрастен от Дайгоро, ала младежът беше господарят на дома. Но пък Кацушима не се бе заклевал във вярност пред рода Окума. Отказваше да приеме заплащане за услугите си. Самураят наистина изпълняваше ролята на учител по фехтовка на Дайгоро и беше негов ментор в по-широк смисъл, но строго погледнато, той бе всъщност гост в дома му. Чисто и просто мъжът беше ронин.

— Това е седмата ви поредна загуба с бокен — продължи Кацушима — и седемнайсетата в последните ви двайсет дуела. Но когато се биете със стомана, сте непобедим. Защо?

Защото не искам да убия никого, помисли си Дайгоро. Защото, докато не пожелая да убия някого, Славна победа нетърсена никога няма да ме остави да загубя. И защото, след като свикнеш веднъж да се дуелираш със стомана, играта с бокен започва да ти изглежда толкова сериозна, колкото маймунки, които играят на гоненица в клоните на дърветата. Това е игра и аз я играя само защото се налага.

Леденостудената болка прониза костите на ръката му. Той погледна надолу и видя, че Томо бе започнал да привързва първите му два пръста един към друг. Те бяха полилавели и подути, но уверените ръце на Томо и дългата памучна лента щяха да ги обездвижат колкото се може по-безболезнено. И то каква игра, помисли си Дайгоро.

— Липсва ви всякаква концентрация — намръщи се Кацушима. — Чуйте ме. Защо при дървото не показвате същото търпение, както при стоманата? Със Славна победа винаги сте съсредоточен. Момчето на Сора беше ваше, а вие му подарихте победата.

— Не — отвърна Дайгоро и се накани да обясни на Кацушима защо бърка, но тогава си спомни: Кацушима не вярваше в омагьосани мечове. Приказките са за съпругите на фермерите, казваше той и точно сега не беше подходящ момент да подхващат отново този спор. Дайгоро трябваше да се подготви за един много по-различен разговор.

Затова само подхвърли:

— Това вече няма никакво значение.

Той беше спечелил първата точка, но бе изгубил следващите две. След няколко минути Кацушима щеше да привика двамата бойци и да обяви Сора за победител. Но положителното в случая е, каза си Дайгоро — който се опитваше да не мисли за смазаната си дясна ръка — че Сора поне няма да искат да се дуелират със стомана. Славна победа е твърде тежка за мен дори когато съм в най-добрата си форма. Днес не съм сигурен, че ще успея дори да повдигна върха й от земята.

Кацушима поклати глава, изсумтя тихичко и се върна в центъра на двора.

— Бойци, поклонете се!

Дайгоро се изправи, с бокен в лявата си ръка и пронизваща болка в дясната, и се поклони.

— Бойци, приближете се! — извика Кацушима и двамата дуелисти закрачиха заедно към центъра на двора. — Победител е Саманосуке Сора.

Това беше, помисли си Дайгоро и се поклони на противника си. Сега ще можем да се заемем с важните неща. Той не беше голям почитател на дуелите. Години наред се бе чудил дали щеше да се чувства по-различно, ако се беше родил висок и силен като баща си или брат си, но в момента единственото, за което мислеше, бе колко бързо щеше да свърши работата си, ако всички останали не бяха толкова обсебени от дуелите.

Славна победа нетърсена представляваше само половината проблем. Това беше мечът на баща му, оригинален Иназума, но дори без него баща му щеше да бъде прочут воин, дипломат и тактик. Вероятно славата на оръжието му бе станала причина да бъде убит. Заради меча беше убит и по-големият брат на Дайгоро, Ичиро — е, оръжието в комбинация с егото му, предполагаше Дайгоро, но със сигурност тези проклети дуели не помагаха особено. Претендентите идваха от шир и длъж, за да се изправят срещу прочутия меч Иназума на дома Окума. А сега единственият, който можеше да се изправи срещу тях, беше Дайгоро. Смъртта на Ичиро обрече Дайгоро на доживотната присъда всекидневно да работи за поддържането на бащината му репутация.

Младежът все още не можеше да разбере защо водачите на кланове се бяха съгласили да го определят за Изу-но-ками, господаря закрилник на Изу. Със своите шестнайсет години той бе не само най-младият от останалите петима господари закрилници, а можеше да е правнук на всеки един от тях. Дайгоро трябваше да защити отличната репутация на Тецуро Окума, а все още не беше свикнал да си бръсне темето.

— Господари мои — каза Дайгоро, — за мен беше чест да бъда победен от толкова ловък воин. А сега, ако желаете да се присъедините към мен за вечеря…

— Не толкова бързо — възрази господарят Сора. Той се изправи и се приближи към бойците. Полите на жълтото му кимоно се носеха зад него, а широките оранжеви рамене на неговото хаори сияеха под слънчевите лъчи. Нобушиге Изу-но-ками Сора беше друг от защитниците на Изу и заемаше този пост още от времето, когато бащата на Дайгоро е бил малко момче. Въпреки напредналата му възраст побелялата му коса изобщо не бе оредяла, а червендалестото му лице все още изглеждаше така, сякаш току-що беше напуснал ковачницата, която го бе направила прочут. След пристигането в имението Окума, господарят Сора и неговият внук бяха подарили на Дайгоро два от прочутите кланови йорой, нагръдници, които бяха изработени толкова умело, че за тях се говореше, че могат да спрат дори мускетните сачми на южните варвари. Дайгоро не можа да не си помисли, че подаръкът им пристига твърде късно; ако двамата Сора бяха дарили уникалната си броня година по-рано, днес щяха да се срещнат с бащата на Дайгоро.

Годините, прекарани във вдигане на тежести и размахване на чука, бяха направили тялото на господаря Сора силно, но последвалите десетилетия значително го бяха забавили.

— Внукът ми е неудовлетворен — почти извика той, защото бе прекосил съвсем малко разстояние. Дайгоро със съчувствие забеляза тътренето на краката му; самият той не се движеше много по-бързо. Но освен това отбеляза, че заради викането на господаря Сора и постоянно зачервеното му лице беше невъзможно да се разгадаят емоциите му. — Той смята, че прочутото Мече на Изу не се е борило така, както подобава на мечките — продължи да говори господарят Сора с бумтящ глас. — Той смята, че нашият млад господар не е вложил всичките си сили срещу него, за да могат преговорите ни да протекат спокойно. Сигурен съм, че младият господар ще му обясни защо бърка.

Това поне беше лесно за разгадаване. Дайгоро бе сигурен, че съмненията изобщо не идваха от Саманосуке, а се бяха породили във възрастния мъж.

И решението на всичко това можеше да е много лесно. Дайгоро трябваше само да повдигне ръба на своята хакама и да покаже на двамата Сора тънкия си като китка крак, който се криеше под нея. Но разкриването на собствената му слабост щеше да посрами както клана му, така и паметта на баща му. Едва малцина знаеха, че синът на Тецуро Окума е сакат.

Вместо това той отвърна:

— Господари мои, за уменията ми наистина се говори твърде много — повече, отколкото са в действителност. Уверявам ви, че вложих в битката всичките си сили.

— Тогава защо внукът ми ви победи толкова лесно? Репутацията ви, ви предхожда, Окума-доно. Всеки знае, че сте непобедим в дуел със стомана. При добро желание внукът ми можеше да стигне до извода, че сте обидили дома ни. Че сте си играли с него. Дори, че сте му позволили да победи, за да си осигурите по-добра цена за йорой.

А човек би могъл да стигне до извода, помисли си Дайгоро, че ти умишлено откриваш най-лошото във всяка ситуация, за да можеш да вдигнеш цената на безценните си брони. Или пък смяташ, че два счупени пръста са твърде малка цена за честта човек да вечеря с теб. Или пък че животът на внука ти не струва нищо и че за дома ти ще е достатъчно някой от рода ви да загине от острие на Иназума.

Но Дайгоро не произнесе нищо от това на глас. Можеше единствено да се въздържи от поклащането на глава, да сдържи дъха си, вместо да изсумти подигравателно. Господарят Сора вече се бе приближил и стоеше рамо до рамо с Кацушима. Дайгоро се надяваше, че е успял добре да прикрие мислите си, защото възрастният мъж се намираше достатъчно близо, за да забележи и най-лекия намек за неуважение.

— Предполагам — каза младежът с не толкова снизходителен тон, колкото би трябвало, — че вашият внук няма да дойде лично да изрази притесненията си.

Червендалестите бузи на Сора се набръчкаха при появата на лека усмивка.

— Боя се, че е изгубил присъствие на духа.

— Едва ли ще поиска да го направи — намеси се Кацушима и стрелна Дайгоро с пронизващия си поглед.

— Да, сигурно — съгласи се Дайгоро. — Не би пожелал. — Упорит стар негодник, помисли си той. Проклет да си, че ме караш да правя това. — Но сигурно е готов да се изправи срещу мен във втори дуел?

Белите вежди на Сора се стрелнаха нагоре.

— Ех, Окума-доно, за какъв варварин го вземате? Той трябва да мисли за честта си. Не може да предизвика на дуел човека, когото току-що е победил.

— Разбира се, че не — отговори Дайгоро през стиснати зъби. — Исках да кажа, че ако той благоволи да приеме поканата ми за дуел с мечове, за мен ще бъде чест.

Малките черни очички на господаря Сора проблеснаха триумфално.

— Саманосуке — извика той, без дори да си прави труда да се обръща, — приготви си катаната!

Дайгоро докуцука до верандата, където го очакваха Томо и Славна победа. Томо го погледна с усмивка, в която проличаваше повече безпокойство, отколкото радост. Косата му беше разрошена, а в ръцете си стискаше нещо, което бе твърде малко, за да може Дайгоро да го види.

— Томо, искам да направиш нещо за тези пръсти. По никакъв начин не бих могъл да държа…

— За всичко съм се погрижил, господарю. — Усмивката на Томо отново придоби момчешкия си вид, когато той протегна на Дайгоро затворения си юмрук. Разтвори пръстите си с размах и разкри късо закривено парче мед.

— Томо, това фибата ти ли е?

— Вече не, господарю. Това е вашата шина. Мога ли да видя ръката ви?

Металът отговаряше точно на дължината на средния пръст на Дайгоро. Той нямаше представа как Томо бе успял да го направи. Болеше го адски, докато прислужникът развиваше превръзката, а когато огъна безформените пръсти, за да съвпаднат с извивката на фибата, Дайгоро бе готов на всичко, само и само да не заплаче като малко дете. Но металът беше много по-силен от счупената кост — може би достатъчно силен, за да издържи тежестта на един одачи, помисли си Дайгоро. Ако преди това не припадна.

След няколко бързи увивания с памучната превръзка счупените пръсти на Дайгоро изчезнаха, заменени от нещо във формата на дебел, болезнен език, който беше извит точно във формата, необходима за хващането на дръжката на меч.

— В името на Буда, това пари — изпъшка Дайгоро. Той избърса последните нежелани сълзи от очите си и отпусна стиснатите си челюсти. — Ти си чудотворец, Томо.

— Ако извадите късмет, той ще ви убие, господарю. Ако ли не, ще се наложи отново да намествам пръстите ви след дуела.

Дайгоро се изправи на крака, притиснал дясната ръка към тялото си. Наложи се Томо да му помогне да извади от ножницата й Славна победа, чиято дължина надминаваше почти два пъти дължината на ръката му. Когато двамата се запътиха към средата на двора, той видя как очите на Саманосуке се разшириха.

— Заемете пози — нареди Кацушима и дясното бедро на Дайгоро потрепери, докато той центрираше меча си. Болката в двата пръста беше заслепяваща. Дайгоро вдигна Славна победа в отбранителна позиция, с насочен право към слънцето връх, разкривайки всичките си важни органи в опит да облекчи тежестта върху осакатената си дясна ръка.

Саманосуке кръжеше около него като пчела, далеч от обхвата му. Катаната му едва стигаше до половината от дължината на Дайгоровия одачи, а и той бе твърде умел боец, за да опита бързо убийство. Беше ли се изправял досега срещу меч на конник? Знаеше ли, че високата отбранителна позиция на Дайгоро ограничаваше обхвата му? Младежът нямаше как да научи това.

Саманосуке се приближи. Дайгоро запази стойката си. Още една стъпка и Саманосуке се приближи достатъчно, за да нанесе удар. Погледите им се срещнаха. Саманосуке се хвърли напред.

Дайгоро бе толкова съсредоточен върху острието на Саманосуке, че така и не забеляза как майка му се втурна на бойното поле.

Изглеждаше като полудяла, косата й се вееше във всички посоки около главата й и тя сграбчи Саманосуке откъм гърба.

— Не, не, не, не — изпищя жената, впила пръстите си като железни куки в лактите на Саманосуке. Той се опита да запази равновесие.

Дайгоро стоеше като парализиран. Не можеше да свали острието си, за да не си помисли Саманосуке, че го напада.

Нито можеше просто да захвърли бащиния си меч настрани като някоя стара пилешка кост. Ножницата му се намираше на десетина крачки встрани.

— Майко! — извика той, като продължаваше да държи меча си във въздуха.

— Не и детенцето ми — проплака тя. — Не и детенцето ми, детенцето, детенцето…

Най-после Кацушима я хвана и една по една отдръпна ръцете й от Саманосуке. Миг по-късно до нея се озова и Томо и двамата я отведоха обратно в къщата.

— Какво означава това? — извика господарят Сора. Дайгоро и Саманосуке все още държаха мечовете си в ръце. Формално погледнато, дуелът им не беше приключил, но всяко усещане за официалност се бе изпарило. Този път походката на господаря Сора беше раздразнена, а гласът му бе заплашителен. — Това ли е причината никой да не ви побеждава? Нима вие, Окума, позволявате на вашите жени да се бият вместо вас?

Дайгоро свали оръжието си, като се погрижи острието му да сочи настрани, за да не си помисли никой, че се кани да напада.

— Господари мои — каза той, — моля ви да приемете най-дълбоките ми извинения. През последната година майка ми изгуби съпруга си и първородния си син. Несъмнено сте чули, че брат ми Ичиро загина, нее?

Все още видимо разтърсен, Саманосуке кимна нервно.

— При дуел.

— Дуел точно като този.

Истината бе далеч по-лоша, но Дайгоро нямаше намерение да споделя семейните тайни. Името на Ичиро означаваше „първороден син“. Дайгоровото значеше „пети син“. Майка им бе пометнала два пъти между тях двамата, но, разбира се, никоя жена не би нарекла следващото си дете „четвърти син“. Четири беше числото на смъртта. Майката на Дайгоро беше решила вместо това да даде на четвъртия си син момичешко име, защото очевидно над момчетата от дома Окума висеше някакво проклятие. Може би момичешкото име щеше да измами злите духове. Но съпругът й не го позволи и затова тя кръсти следващото си дете Дайгоро, макар той да не беше петият й син. Проклятието вече бе успяло да обезформи крака на сина й; тя не пожела да стовари върху новороденото и тежестта на числото на смъртта.

Мисълта, че може да го загуби, я разтърси като земетресение. Три от четирите й момчета вече си бяха отишли, преди да им дойде времето, а сега видът на последния й жив син, който се бе изправил пред оголената стомана, напълно я пречупи.

— Господари мои — заговори Дайгоро, — моля за вашето разбиране. Тя не е на себе си от мъка. Понякога не знае какво върши.

Саманосуке кимна, по-скоро на себе си, но дядо му беше разярен.

— Не мисля — прогърмя гласът му. — Никога не съм ставал свидетел на нещо толкова безчестно.

— Давам ви думата си, че тя повече няма да се намеси. Хората ми ще се погрижат за това.

— Трябвало е да се погрижат още първия път!

— Много сте прав, господарю Сора. Трябвало е. Бъдете сигурен, че отговорните за това ще бъдат наказани най-строго. Междувременно моля ви, ако състраданието на Буда означава нещо за вас, съжалете горката жена, която е загубила повече, отколкото може да понесе.

Господарят Сора сумтеше силно като мях. Огромните му червени юмруци напомняха на Дайгоро за демонските статуи на Фудо, които стояха на стража край толкова много храмове и ужасно плашеха Дайгоро, докато беше още малък. Той представляваше буреносен фронт в човешка форма и дори носеше със себе си дъжд: тъмните облаци на хоризонта вече бяха стигнали до имението и скриваха слънцето.

— Това е възмутително, Окума. Повечето даймьо в Изу са по-млади от мен, а вие сте най-младият от тях, но аз никога досега не съм чувал даймьо да бъде наричан „детенцето ми“. Ако смятате, че ще останем в това неудобно положение… само си помислете какво ще кажат останалите кланове, Сора победен в дуел от, от… това, това е недопустимо…

Той продължи да фучи и да бушува. Дайгоро му поднесе извинения от името на цялото си семейство. Предложи му да приеме поканата му за дуел, този път в имението на Сора. Предложи им покрив над главите. Но макар Саманосуке да изглеждаше готов да приеме, дядо му предпочете дългия път до дома под дъжда.