Стив Байн
Годината на Демона (47)

47.

Сърцето на Кайда беше разбито. Единственото, което й оставаше, бе да седи и да трепери в мократа си юката. Сама беше предопределила съдбата си.

Всяка друга сутрин тя нямаше изобщо да се притеснява, че Миоко ще намери меча. Водата беше твърде дълбока. Но с котвеното въже и допълнителната тежест на маската Миоко щеше да стигне до кораба без никакви усилия. На всичкото отгоре ама, които се бяха гмуркали преди това, бяха описали добре вътрешността на кораба. Единственото предимство на Кайда беше доброто познаване на отломките. Тя се бе гмуркала до него десетки пъти, докато всички останали се спускаха долу за пръв път. Сега Миоко разполагаше с подробни инструкции за това кой трюм вече е бил претърсен, накъде да завие, след като влезе през този или онзи люк.

На всичкото отгоре Миоко носеше маската. Всяка ама, която се беше гмуркала, твърдеше, че усеща как маската я тегли към меча. Кайда не можеше да схване как точно се получаваше това; всички признаваха, че не са видели меча, а тя не проумяваше как така са разбрали, че ги тегли към нещо, което не могат да видят. Но това едва ли имаше значение. Миоко имаше едно непреодолимо предимство пред Кайда: не се страхуваше от затворени пространства.

Докато Тадааки закрепваше маската на главата й, лицето на Миоко направо сияеше.

— Внимавай да не се оплетеш във въжето — предупреди я той, както бе правил и с всяка една ама преди нея. — Ако изгубиш маската, ще изпратим трупа ти долу при нея. Ясно ли ти е?

Беше казал това и на всички останали гмуркачки. Миоко кимна и обеща, и направи всичко останало, което се очаква от едно добро момиче. След това се усмихна зловещо на Кайда и се гмурна за пръв път.

Кайда се надяваше, че ще се удави. След това видя лицето на Чо.

Чо знаеше много добре, че никоя от дъщерите й не се бе гмуркала на такава дълбочина. Дарбата на Кайда да се гмурка надълбоко се струваше необикновена на момичетата на нейната възраст. Чо не можеше да скрие притеснението си: тя хапеше долната си устна; беше притиснала силно дланите си една към друга; задържаше дъха си.

Едва когато стройната бяла фигура се измъкна от пробития корпус, тя си позволи да задиша нормално. Кайда видя как напрежението се свлича от раменете й и тогава осъзна, че не може да пожелае смъртта на никоя от доведените си сестри. Тя мислеше за баща си със същата тревога и след това със същото облекчение. Ако Кайда бе момче, той сигурно щеше да се представи като по-грижовен баща и точно това беше грешката му. Смъртта на един син щеше да го засегне по-дълбоко от смъртта на дъщеря. Но каквито и недостатъци да имаше, един баща не бива да погребва детето си и същото се отнасяше за майките като Чо. Кайда можеше да си пожелава сестрите й да изчезнат, но не можеше да желае смъртта им.

— Твърде е дълбоко — изпъшка Миоко, когато излезе на повърхността. — Твърде е… не мога…

— Аз мога да го направя — изрече Шиоко едновременно с майка си, която казваше:

— Всичко е наред, скъпа, могат да изпратят някой друг.

— Връщай се долу — заповяда Гензай с обичайното си смъртоносно спокойствие.

— Не мога — отвърна Миоко, дишайки тежко. — Много е дълбоко.

— Не и за мен — рече Кайда. — Дайте ми маската, Гензай-сама. Била съм долу и преди. Знаете, че ще се справя.

Шиоко не й обърна никакво внимание.

— Видя ли меча, Миоко? Мога да се справя. Само ми дай маската.

— Не — отсече Гензай. — Първо ще слезе тази. — И той посочи с пръст Киоко.

Както винаги, Киоко се съгласи. Но тя трепереше, докато Миоко сваляше маската и дори заплака, когато я сложи на главата си. Сълзите й не се лееха, а по-скоро пръскаха от очите й. Страхът обхвана цялото й тяло; изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Не е нужно да го правиш — обади се Чо. — Моля те, Киоко-чан…

Оказа се, че стана както искаха и Гензай, и Чо. Киоко се гмурна, но успя да стигне една до половината от пътя, преди да се уплаши и да се върне на повърхността.

— Аз мога да го направя — заяви Шиоко. Най-накрая имаше възможност да надмине и двете си сестри. Трябваше само да докосне с ръка корпуса и щеше да е надминала Киоко. А откакто се бе родила, копнееше да надмине Миоко. Цял живот бе наваксвала. И сега, най-после, щеше да получи възможност да изпъкне. И Кайда не беше съвсем сигурна дали щеше да преживее тази възможност.

— Шиоко, в най-добрия случай това е глупаво решение — рече тя. — В най-лошия е самоубийство. Никога не си се гмуркала толкова надълбоко. Само ще се нараниш.

— Затваряй си устата! — сопна се Шиоко. — Аз плувам по-добре от Кайда. Само я погледни. Моля, Гензай-сама, нека се гмурна аз. Мога да се справя.

Гензай погледна към Кайда, после към Чо. Ако изпитваше някакво съчувствие, то оставаше невидимо за Кайда.

— Тя е следващата — реши той и привика Шиоко в лодката си, за да й сложи маската.

Тя прибърза с първото си гмуркане — гребеше с ръце, за да ускори спускането си и когато стигна до останките, вече трябваше да се връща. С малко повече указания от Миоко успя да направи второто гмуркане по-добре. Когато Шиоко изчезна във вътрешността на кораба, Кайда започна да брои, отброявайки секундите с пръст върху дръжката на скрития си нож, който прикриваше, като държеше ръцете си скръстени на гърдите и стоеше прегърбена — сигурно всички мислеха, че е сърдита. Сега забрави за себе си, докато отброяваше четирийсет и девет почуквания с палеца, преди Шиоко отново да се появи на повърхността. Това беше добро гмуркане. При такава дълбочина дори Кайда не оставаше винаги толкова дълго долу.

Шиоко изскочи и зяпна, поемайки си колкото се може повече въздух. Облекчението на Чо бе осезаемо; Кайда си го представи как се дипли във въздуха.

— И какво? — попита Миоко.

— Видях го — отвърна Шиоко, когато най-после можеше да говори. — С помощта на маската го видях. Точно както каза, далеч напред, почти на носа. Там е толкова тъмно. Може да се вижда само с маската.

Кайда не можеше да го проумее. Маската имаше дупки, не очи. Но Миоко и Чо кимнаха, сякаш разбираха какво им казва Шиоко, а и Кайда си имаше други притеснения. Както го описваше Шиоко, мечът се намираше в най-дълбоката, най-тъмната, най-тясната част от кораба. При мисълта за това място гърлото й се сви.

Внезапен плясък я изтръгна от мислите й. Миоко отново се бе озовала във водата. Тя доплува до Шиоко и я прегърна. След това й каза тихо, за да не я чуе майка им:

— Трябва да го извадиш, Шиоко-чан. Тя може да се гмурне по-дълбоко от всички ни. Не можем да й позволим да го вземе.

— Това е голяма глупост — намеси се Кайда. — По-добре да й прережеш гърлото, отколкото да я убиеш по този начин.

Гензай я стрелна със суров поглед; сигурно си беше помислил, че Кайда говори на него, а очевидно не му харесваше селските момичета да го съдят. Чо също я погледна намръщено; тя не бе чула разговора на дъщерите си и сигурно смяташе, че Кайда разговаря с призраците.

— Чо-сан — обърна се към мащехата си Кайда, — трябва да извадиш момичетата си от водата. Направи го сега, преди…

— Достатъчно! — извика ядосано Гензай; Кайда никога не го беше виждала такъв. — Ти, момиче, връщай се в лодката. А ти, с маската, ти оставаш във водата. Ще се гмурнеш. Веднага.

— Шиоко, трябва да го направиш — настоя Миоко. След това изпълни нареждането на Гензай и се върна в лодката на Сен.

Шиоко отново се гмурна и още щом сестра й се скри в корпуса на кораба, Кайда започна да отброява секундите с палеца си.

Стигна петдесет и пет, а от Шиоко все още нямаше и следа. Кайда си помисли, че това можеше да се очаква; този път се гмуркаше по-надълбоко. При седемдесет и пет вече се опасяваше от най-страшното. При осемдесет и девет всички, освен Чо разбираха какво се бе случило, а при сто хълцания се чуваха от всички лодки, освен тази на Гензай.

Тадааки дръпна дебелото изопнато въже. Когато то внезапно поддаде, беше очевидно, че е откъснал маската от трупа на Шиоко. На повърхността не изплува нищо.

— Ти си следващата — каза Гензай на Кайда, още преди Тадааки да е издърпал маската.