Стив Байн
Годината на Демона (40)

40.

Когато Дайгоро най-после намери време да помисли, той бе напълно изтощен. Единствената причина да бъдат в бардака беше, че това би трябвало да е място, където човек може да пребивава дискретно. Трябваше да се покрият някъде, а трошенето на стени и усмърдяването на мястото не помагаше да го постигнат. Всички мъже в къщата бяха чули врявата; щяха да плъзнат слухове, а височината и накуцването на Дайгоро нямаше как да се сбъркат. Шичио за нула време щеше да научи за това. Но двамата с Кацушима не можеха просто да избягат; налагаше се да помогнат на съдържателката да оправи стаите си, иначе тя със сигурност щеше да ги предаде на Шичио.

Така че трябваше да се отърват от един огромен гниещ труп и тъй като той принадлежеше на Мио, Дайгоро се чувстваше задължен да се погрижи както подобава за него. Невъзможно бе да осигурят на генерала погребението, което заслужаваше, но не можеха и просто да го изтърколят от моста в река Камо. После трябваше да се погрижат за ремонта на стаята, да си купят мълчание и всичко останало. Едва по изгрев-слънце Дайгоро успя да намери минутка спокойствие.

— Трябва да се махнем оттук — каза Кацушима, макар да бе също толкова изтощен, колкото се чувстваше Дайгоро. Разрешената му коса изглеждаше по-прошарена от всякога. Никой от тях не беше в състояние да язди. Въпреки това Дайгоро успя да се покатери на седлото, преметнал през гръб подрънкващата в ножницата си Славна победа. Тежестта й заплашваше да го събори на земята. Дори в този ранен час улиците на Киото бяха пълни с народ и Дайгоро се притесняваше колко много очи шарят по неговата дореста кобила и червеникавокафявия скопец на Кацушима.

Двамата се върнаха при моста Санджо Охаши под водачеството на Дайгоро. Няколко пъти той се плъзгаше от седлото и усещането, че ще падне, внезапно го събуждаше. Не успя да падне от коня, но всеки път се вкопчваше все по-здраво в лъка на седлото и не го изпускаше.

Едва след като навлязоха в часа на дракона, пътят се поразчисти достатъчно, за да могат да разговарят, без някой да ги чуе. Беше горещо и Дайгоро се потеше под бронята. Макар да бе изтощен, той знаеше, че трябва да обясни на Кацушима всичко, което му беше казал Мио.

— Това е адски хитро — рече ронинът, след като Дайгоро приключи разказа си. — Ако приемем, че е истина.

— Не мога да го разбера — отвърна Дайгоро. Очите му смъдяха и той усещаше, че не може да свърже две мисли заедно. — Защо внезапно решава да се ожени за майка ми?

— За да те отслаби. Помисли малко. Всеки от самураите на Окума, който ти остане верен, ще бъде обвинен в предателство. Шичио ще бъде законният глава на клана.

— Не. Шичио? Следващият лорд Окума? Така ще вземе името на съпругата си, Гоемон. Никой мъж не би понесъл подобен срам.

— Никой самурай не би понесъл подобен срам. Но какво ще кажеш за сина на един фермер?

Дайгоро не го беше обмислял от тази гледна точка. Шичио нямаше свое име. Нямаше нито имение, нито пост, никакво уважение в двора. Някога Хидейоши се бе намирал в същото положение, докато императорът не го издигна на сегашния му пост. Шичио никога нямаше да се радва на такава благосклонност. Регентът можеше да е само един.

Разбира се, Хидейоши имаше властта да даде на Шичио каквото пожелаеше, но той също дължеше много услуги. Беше прочут с хитростта си на бойното поле, но уменията му в преговорите бяха още по-прочути. Беше завладял цели територии само с обещания, раздавайки това или онова на всеки даймьо, който би могъл да му се противопостави. Говореше се, че плаща по-добре на новопокорените си врагове, отколкото на онези, които вече са му близки — което беше разбираемо, ако целта му бе да спечели нови съюзници. Хидейоши си беше подсигурил всичко на запад от равнината Ноби, но дори той не можеше безкрайно да раздава земи.

А имаше и неща, които Хидейоши никога не би могъл да подари. Славна победа нетърсена. Уважението на останалите. Рожденото право на самурая. Имение, завладяно с бой, а не дадено като подарък. Име и собствен дом. Шичио се смяташе за по-добър от хората като Ясумаса Мио, съвършения самурай. Това единствено подсказваше в каква заблуда живее — паунът си оставаше паун — но пък можеше да продължи заблудата, като вземе името на Окума и се сдобие със собствени войници, на които да заповядва.

— Може и да си прав — кимна най-накрая Дайгоро. — Сигурно си мисли, че така ще получи дори Славна победа, като собственост на клана Окума.

— Сигурно — отвърна Кацушима. — Но по-належащият въпрос е какво смяташ да направиш, за да го спреш. Вече не си глава на клана Окума. Не можеш да казваш на майка си за кого да се омъжи.

— Самата тя едва ли има думата…

Дайгоро вече си го представяше. Шичио имаше меден език. Шичио, красивата, наперена птичка. Сигурно вече композираше серенада за прекрасната дама Юмико. В сегашното й състояние тя нямаше защити срещу него. Той щеше да прониква в съзнанието й, докато станеше неспособна да му откаже.

А най-лошото беше, че Хидейоши вече нямаше до себе си умерен съветник. Единствено генерал Мио можеше да го убеди да забрани сватбата. Той бе обещал да наглежда Шичио — и, спомни си Дайгоро, беше заявил, че Шичио ще намери начин да се измъкне от договора. Това бе начинът. Бракът с майката на Дайгоро беше абсолютната победа. Това бе далеч по-лошо от унищожаването на дома Окума — сега той щеше да процъфти, управляван от най-големия си враг. Всички Окума щяха да станат роби на Шичио. Той щеше да им нареди да издирят Дайгоро и Кацушима. Семейството на Дайгоро щеше да се превърне в чудовище, в свое ужасно копие.

— Ти май беше прав — каза Дайгоро. — Преди търсенето на Вятъра ми се струваше отчаяна стъпка, но сега…

Кацушима поклати глава.

— И аз мислих за това. Шиноби никога не са били най-добрият вариант. Защото, първо, вече не съм убеден, че можеш да си ги позволиш. И второ, няма как да сме сигурни, че ще приемат монетите ти. Вятърът са най-добрите в света, но те не са забравили какво се случва, когато се прицелят в хора на високи постове и пропуснат.

— Какво имаш предвид?

— Нобунага Ода, предшественикът на Тойотоми. Враговете му опитаха да изпратят шиноби срещу него. Когато се провалиха, Ода не се задоволи с избиването на убийците, нито дори със смъртта на враговете, които ги бяха наели; той унищожи семействата на заговорниците и семействата на убийците. За една нощ изчезнаха цели кланове.

— Но Шичио е просто един генерал — при това с нисш произход. Той не е Нобунага Ода.

Кацушима сви рамене.

— Не е нужно да бъде. Хидейоши се издигна по-високо от Нобунага, а Шичио е негова сянка.

Дайгоро наведе глава и погледът му попадна върху ръцете му, обвити в техните бели коте. След като ги бяха лакирали в бяло, той едва успяваше да различи гравираните в стоманата мечешки лапи.

— Вятъра! Не мога да повярвам, че произнесох името им на глас. Кой съм аз, Гоемон? И с какво съм се захванал?

— Знаеш много добре с какво си се захванал. Опитваш се да следваш пътя на баща си.

— Дали? — Внезапно Дайгоро се почувства смазан от тежестта на бронята си. Славна победа тежеше още повече и заплашваше да го свали от седлото. — Веднъж минах по този път. Но дали все още вървя по него? Или съм поел по някаква друга пътека?

Кацушима се умълча. Най-после отговори:

— Някога го знаех, Дайгоро. Но вече не.

— Отказах се от името си. Отказах се от семейството си. Аз съм враг на трона. Дори се отказах от правото да нося самурайска прическа. Как може да твърдя, че животът ми има нещо общо с Бушидо?

— Може би не трябва.

Дайгоро се надяваше, че Кацушима ще каже нещо подобно, но след като го чу, сърцето му се почувства по-студено и по-тежко от всякога. Беше се надявал, че ще изпита някаква утеха при мисълта, че се е отказал. Това би трябвало да го успокои. Поне така бе казал игуменът на Като-джи: откажи се от всичко и когато вече няма какво да губиш, ще изгубиш и страха от загубата. Но ако се откажа от Бушидо, помисли си Дайгоро, дали някога ще разбера кой съм аз?

— Животът на ронин си има своите ползи — каза Кацушима. — Саке, жени, свобода; те са много по-топла компания от дълга.

— Затова ли ме следваше по целия път? С надеждата да ме превърнеш в ронин?

Кацушима се изкиска.

— Ако исках да те превърна в ронин, нямаше да те оставя да се ожениш.

На Дайгоро му се искаше да може да се усмихне, но не намери сили.

— Кажи ми истината, Гоемон, защо продължаваш да ме следваш?

Кацушима преглътна.

— Ще обсъдим това друг път.

— Не съм сигурен колко време ни остава.

— Ще поговорим, след като си починем.

Дайгоро поклати глава.

— Не съм сигурен и дали ще успеем да си починем. Ние сме плячка. Стрелите, които са прицелени в нас, вече летят. И освен това, ако не продължим да си чешем езиците, ще задремя и ще падна от седлото. Кажи ми, Гоемон, защо продължаваш да яздиш с мен?

Лицето на Кацушима се напрегна.

— Ти се давиш, Дайгоро. Нуждаеш се от някой, който да придържа главата ти над водата.

— Какво имаш предвид?

— Опитваш се да носиш семейството си и лика на баща си, и всичко, което върви с тях. Това е твърде голяма тежест за един давещ се човек, Дайгоро. Трябва да се отървеш от тях.

Изтощението пречеше на Дайгоро да схване метафората. Той дори почувства как бронята го дърпа от коня му; не му беше трудно да си представи как го завлича под водата.

— Говори направо — помоли той. — Не те разбирам.

Лицето на Кацушима стана още по-сериозно.

— Говоря със заобикалки, защото не искам да те обидя. Двамата с теб приближаваме кръстопът. Ти имаш проблем с Шичио и проблем със семейството ти. И двата проблема имат едно решение, за което съм намеквал и преди. Мога да ги реша вместо теб с един удар на меча ми, но ти ми забраняваш да го направя. Ти също можеш да ги решиш, но забраняваш и на себе си. Човек може да поддържа над водата своя давещ се приятел, Дайгоро, но само за известно време. Рано или късно трябва да го пусне или да се удави с него.

— Твърде съм изморен за това, Гоемон. Просто ми кажи какво имаш предвид.

— Не. Сам трябва да достигнеш до този извод. Шичио смята да се ожени за майка ти. Направи ли го, ще унищожи клана ти завинаги. Не можеш да го убиеш; той е извън обхвата ти. Така че какво трябва да направиш?

— Не разбирам…

— Напротив, разбираш. Нужен е един удар с меча, за да спасиш семейното име.

— Кой…?

— Ти ми кажи, Дайгоро. Кой трябва да умре, за да се спаси семейството ти?

Пулсът на Дайгоро бумтеше в ушите му. Дишането му бе плитко и учестено. Трябваше да се вкопчи в лъка на седлото, за да се задържи изправен.

— Майка ми — промълви той. — Казваш ми да убия майка си?

— Разбира се.

Дайгоро се запъна. В главата му изникнаха стотици възражения, но той успя да произнесе разбираемо едно-единствено:

— Защо?

— Не е ли ясно? Трябваше да я отървеш от нещастието й още преди месеци. — Кацушима се намръщи, гласът му бе нисък и хрипкав. Той губеше търпение. На Дайгоро му се искаше да мисли по-бързо, но беше твърде уморен, а предложението на Кацушима бе твърде огромно, за да го преглътне лесно.

— Не. Не мога…

— Тя е пречка. Ако не беше тя, преговорите ти със Сора можеха да се увенчаят с успех, Шигекацу Инуе можеше да ти е съюзник вместо тъст, Изу щеше да е стабилно, а домът ти щеше да е негова опора. Сега тя е ключът, който ще освободи клана Окума. Не можеш да позволиш на Шичио да вземе този ключ, Дайгоро. Ако не го унищожиш, той ще го използва, за да унищожи теб.

— Не.

Сърцето на Дайгоро биеше толкова силно, че той си помисли, че може да се пръсне. Беше уплашен и ядосан — не на Кацушима, а на себе си. Защо не можеше да мисли по-бързо? Всичко, което казваше Кацушима, беше истина, но все пак нима не съществуваха някакви насрещни доводи?

— Не може да няма друг начин — каза Дайгоро, но дори в собствените му уши гласът му прозвуча колебливо.

— Може и да има — отвърна Кацушима, — но точно затова сме застанали на кръстопът. За мен правилният път е очевиден. Ако ти предпочиташ да потърсиш друг, то тук е мястото да се разделим. Не мога да те гледам как се самоунищожаваш, Дайгоро. Да се противопоставиш на Шичио и Хидейоши беше благородно. Да се хвърлиш върху меча на Шичио е глупост. А ти ще направиш точно това, ако му позволиш да се ожени за майка ти. Той ще обърне собствените ти хора срещу теб. Това е повече от глупаво; това е ужасно и аз няма да стоя и да те гледам как го правиш.

— Уморен съм — въздъхна Дайгоро. — Не мога да мисля…

— Какво има да му се мисли? Трябва само да действаш. Препусни с мен на североизток, колкото се може по-бързо. Отърви майки си от нещастието й. Спаси останалите от клана си.

— Не. Не мога да я убия, Гоемон. Просто не мога. Нито ще позволя на теб да го направиш.

Кацушима се намръщи.

— Няма да я убия без твое разрешение — рече той, — но няма и да гледам как те повлича към дъното. Тя е баласт, Дайгоро. Ще те повлече надолу, освен ако не я изхвърлиш през борда.

След тези си думи Кацушима смушка коня си. Дорестата кобила на Дайгоро се спря, наведе глава, за да изхрупа туфата трева, която бе поникнала край Токайдо. Дайгоро беше твърде изморен, за да я накара да направи нещо друго.

Той гледаше как белият прах се сляга след отдалечаващия се Кацушима. Никога не се бе чувствал толкова сам.