Стив Байн
Годината на Демона (46)

46.

— Много е тежка — отбеляза Чо и намести демонската маска на лицето си.

Гензай гледаше, докато едноокият чуждоземец — Кайда си спомни, че името му беше Тадааки — пристегна за последен път ремъците, връщайки маската в предишното й положение. Тадааки я бе стегнал здраво, с два пъти повече ремъци от необходимото.

— Какво прави маската? — попита Кайда.

Не й обърнаха внимание.

— Не мога да се гмуркам с това — каза Чо. — Ние привързваме тежестите към краката си, не към лицата.

— Тежестта си е тежест — отвърна Гензай, поклащайки се на носа на лодката. — Гмуркането си е гмуркане. Просто извади меча.

Двамата с Чо не се намираха в лодката на Кайда. Тяхната лодка беше вдясно от Кайдината в голямата флотилия от гребни лодки. Всички жени от селото бяха излезли в морето заедно с всички момичета, които бяха на възраст за гмуркане. Бяха облечени в леки юката, не голи, както винаги, защото обикновено прекарваха времето си във водата, а не се пържеха под горещото слънце в лодките. Чуждоземците им позволяваха да се гмуркат само по една наведнъж, защото имаха само една маска.

Лодките на ама плаваха близо една до друга, подобни на останки от потънал кораб, като с пристигането на всяка вълна се надигаха и спускаха последователно. Нямаше достатъчно чужденци за всичките, затова Гензай постави по един от хората си в една от всеки четири лодки. Съселяните на Кайда отново я разочароваха. Във всяка лодка те бяха повече от чужденците, които, както се бяха разпръснали, нямаше да могат да си помагат — поне не веднага, а за удрянето на някого с гребло не се изискваше много време.

В лодката на Гензай седяха още двама чуждоземци: Тадааки и другият, когото бе видяла да седи край огъня преди две нощи, с рошавата бяла грива и дрипавите дрехи, които не се различаваха особено от косата му. Той смърдеше на пот, а дрехите му бяха толкова окъсани, че Кайда се чудеше защо изобщо ги облича; определено не от скромност. Мъжът държеше внимателно маската и я галеше почти като любовница, докато Тадааки не я взе от ръцете му, за да я привърже към главата на следващата ама. Кайда го чуваше как припява нещо под носа си, но косата и брадата му сякаш се бяха наговорили да скриват лицето му, а и вятърът беше твърде силен и й пречеше да чува добре.

Но пък чуваше достатъчно ясно Чо.

— Маската ни пречи да намерим меча ви — каза тя на Гензай. — По нашия начин торбите с пясък ни дърпат надолу, а после гребците ги издърпват нагоре. Когато плуваме нагоре, не носим никакви тежести, с изключение на торбата с улова ни.

— Не и днес. Гмуркай се.

Чо въздъхна примирено. Тя щеше да се гмурне десета поред, като останалите девет бяха изтощени до крайност, а не бяха постигнали нищо, освен поредица провалени опити как най-добре да се гмуркат при тези условия. Бяха спуснали котвено въже от носа на лодката на Гензай към най-широката дупка в обвивката на потъналия кораб, така че не полагаха никакви усилия да търсят правилния път при спускането си. Освен това се гмуркаха с допълнителни торби с пясък; колкото по-бързо ги отведеше допълнителната тежест до дъното, толкова повече време имаха за търсене. Но никоя от тях дори не бе зърнала набелязаната цел.

— Поне ми позволете да се гмурна без това глупаво въже, което привързахте към глезена ми — помоли Чо.

— Не. Маската е единствена по рода си. Трябва да можем да те издърпаме обратно, в случай че се удавиш.

Лицето на Чо пребледня. До този момент Кайда дори лекичко се гордееше с нея — макар и с неохота, но тя бе първата, която заговори на Гензай. На всички им беше ясно защо чуждоземците не бяха открили меча си; те не знаеха нищо за гмуркането. Единствено Чо обаче се осмели да го каже на глас, а според Кайда това говореше за смелост.

Но Гензай я накара да замълчи с погледа си. Чо влезе във водата и направи каквото й бе казано, затова никой не се изненада, когато тя не успя да намери потъналия меч. Не спираше да се гмурка и винаги се появяваше с празни ръце. Кайда я гледаше как потъва надолу. Чо беше бледа и жилава като най-голямата си дъщеря и също като Миоко плуваше грациозно като някое създание на морето — но стигаше много по-дълбоко и оставаше там много по-дълго. Дробовете на ама заякваха с възрастта, а мъдростта и опитът спомагаха за изграждането на шесто чувство, което липсваше при по-младите момичета. Най-възрастните ама изобщо не помръдваха по време на спускането и плуваха със съвсем леки удари като на морска костенурка: кратки, силни, точни. Всяко движение, всяко напрягане на мускулите отнемаше от дъха. Кайда разбираше този принцип по-добре от другите момичета на нейната възраст, тъй като заради недъга си трябваше да се възползва максимално от всяко едно движение. През повечето дни тя се опитваше да спазва принципа, но точно тази сутрин трябваше да го отхвърли. С това темпо някоя от по-възрастните жени щеше да успее да измъкне меча преди нея.

Кайда вече знаеше каква награда щеше да поиска от Гензай. Просто трябваше да намери меча преди останалите. Но ама се бяха разбрали помежду си, че най-възрастните ще се гмуркат първи. Те бяха най-силните, а за селяните беше по-добре да не рискуват живота на момичетата, които бяха достигнали възраст за женене. Гмуркането до останките на кораба си бе опасно само по себе си, дори и без гладните призраци, които сигурно обикаляха наоколо като акули. Ала Кайда не се страхуваше от призраците. Тя се страхуваше само, че някой ще намери меча, преди да е дошъл нейният ред. С тринайсетте си години се намираше почти към края на списъка.

Мислите й препускаха. Трябваше да се сети как да накара Гензай да избере нея, а още по-трудно щеше да е да намери този ценен меч. Вече бе огледала всяко ъгълче на потъналия кораб; беше извадила всяко съкровище, което смяташе, че може да представлява интерес за чуждоземците. Там долу нямаше никакви мечове.

Поне не и на открито.

Но имаше много тъмни места, трюмове, които бяха непокътнати, здраво заключени. Никога нямаше да намери кураж да влезе в тях.

И сякаш за да й се присмее, бледият силует на Чо се провря през зейналата тъмна паст на кораба. От повърхността изглеждаше така, сякаш останките я бяха погълнали.

— Страшно, нее? — подхвърли Миоко.

Кайда вдигна поглед и видя сестрите си, които плаваха пред нея. Техен гребец отново беше Сен, който гледаше безизразно изпод сянката на широкополата си сугегаса. Тя се зачуди какви ли лъжи му бе надумала Миоко, за да го накара да се доближи толкова много до Кайда. Мислите й се насочиха към ножа, който бе завързала за чуканчето си, прикрит от свободния ръкав на юката. В момента той не можеше да й помогне, но въпреки това тя се радваше, че е у нея.

— Нее, Кайда? — Гласът на Миоко беше нежен, сякаш говореше на новородено. — Колко ли е страшно да плуваш из тъмната вътрешност на потънал кораб. Сигурно ще ти се струва, че стените се затварят около теб.

— Този проблем е лесен за решаване — отвърна Кайда. — Не се гмуркай.

— О, но ако не се гмуркаме, как ще спечелим съкровището? Ти го искаш, нали?

Днес Кайда изобщо не беше в настроение да проявява търпение. Тя скочи с главата напред през борда, благодарна за студената вода, която нахлу в ушите й. Лодката на Гензай се намираше наблизо, но тя предпочете да се гмурне под нея и да изплува от другата й страна, далеч от очите на сестрите си.

— Защо този меч е толкова важен за вас?

Гензай погледна надолу към нея и се намръщи.

— Не е твоя работа. — После пак се извърна и насочи вниманието си към потъналия кораб и намиращата се в него ама.

— Мога да ви кажа как да го извадите — заяви Кайда. — Обяснете ми за какво ви трябва.

Той не показа с нищо, че я е чул, и Кайда почти бе решила да поеме обратно към лодката си, когато Гензай най-после наруши мълчанието си.

— Мъжът, който укроти Славна победа, не може да бъде победен в битка. Попаднал в правилните ръце, този меч може да промени съдбата на цяла империя.

— Искате да станете император? Затова ли сте тук? Военачалник ли сте?

— Търговец. — Той се подсмихна. — Бойното поле е за глупаците. Онези, които предпочитат да запазят главата върху раменете си, търсят други начини, освен войната.

Кайда се замисли за миг.

— Битка ли се задава? Задава се, нали? И вие искате да изберете кой да победи. Да не би да възнамерявате да дадете меча на някой друг военачалник? За да наклоните везните в негова полза?

В гърлото на Гензай загъргори смях.

— Никак не си глупава, Кайда-сан. Малко си късогледа, но никак не си глупава. Задават се много битки и ние няма да оставим изхода им на произвола на съдбата. Сега ми кажи каква е твоята тайна за намирането на меча?

— Ако ви кажа, ще изберете ли мен след това?

Гензай изсумтя разочаровано.

— За да го намериш ти? За да поискаш от мен да те взема с нас, като потеглим? Не, Кайда-сан. Щом заяжданията на три малки момиченца ти идват в повече, значи няма да се чувстваш добре с нас, когато си тръгнем.

— Чули сте ни?

— Това искаш, нее? Да те отведа далеч от сестрите ти?

— Казахте, че която извади меча, получава каквото поиска. Казахте, че тя може да определи наградата си.

— Така е. — Той погледна надолу и Кайда направи същото. Чо тъкмо се измъкваше от останките. — Сподели ми тайните си, Кайда-сан. Как ще намериш Славна победа?

— Няма да ви кажа нищо, докато не се съгласите да ме вземете със себе си.

Той се почеса под брадата.

— Много добре. Ако ми кажеш как да накарам тези жени да ми донесат меча, когато си тръгваме оттук, ще те вземем с нас.

Кайда потрепери ликуващо.

— Само още нещо: обещайте ми, че ще ме пуснете да се гмурна преди останалите ама.

— Защото смяташ, че някой друг ще използва тайната ти, за да намери меча? — Той сбърчи вежди и я изгледа изпитателно, сякаш тя бе някаква нова порода тюлени, която никой не беше виждал досега. Най-накрая изръмжа отговора си: — Както желаеш. Разкрий ми тайното си изкуство и ще те пусна да се гмурнеш преди останалите възрастни жени.

Кайда едва не се понесе във въздуха от радост.

— Не можем да плуваме с въжето, което е вързано на глезените ни. Вместо това го завържете на тази ваша маска. Така няма да я изгубите, ако ми се случи беда и аз ще мога да се гмурна по-надълбоко, а после, когато плувам нагоре, тежестта й няма да ме тегли надолу.

Гензай погледна към Тадааки, после към другия чужденец с коса и брада, които приличаха на подмятани от силен вятър облаци.

— Маската трябва да се носи, за да изпълни целта си — отсече рошавият. Тя за пръв път го чу да говори свързано.

— Тогава я привържете към главата ми — съгласи се Кайда. — Но не така, както го правите досега. Завържете я така, че да мога да я сваля.

Гензай пак погледна към възрастния мъж, който се намръщи, обмисляйки предложението й. Накрая кимна рязко.

По гръбнака на Кайда отново пробягаха ликуващи тръпки. Кожата й настръхна, но не от студения вятър.

— Ти, момиче, влизай в лодката — нареди Гензай.

Кайда се накани да се качи, но той й каза:

— Не ти. Онази, високата — и посочи с пръст.

Кайда се обърна и видя Миоко, чиято широка усмивка излъчваше победа, злоба и радост едновременно. Тя гледаше към нея така, както пламъкът може би гледа сухото дърво.

— Не — извика Кайда. — Гензай-сама, моля ви, вие се заклехте, че ще ме вземете с вас…

— Ако намериш меча — напомни Гензай. — Аз държа на думата си: нито една възрастна жена няма да се гмурне преди теб. Но нямам никакво желание да влача подире си едно сакато момиче. Ако извадиш острието на Иназума, ще те нося на гръб като останалия ни багаж. Но преди това възнамерявам да дам на всяка една от сестрите ти възможност да го намери първа.