Стив Байн
Годината на Демона (53)

55.

Лейтенантът на Тойотоми не можеше да повярва на очите си. Пред него стоеше Мечето от Изу. Беше облечено в цветовете на Тойотоми, но онзи негов огромен меч нямаше как да се сбърка. Той проблясваше под лунната светлина и дори от сто крачки разстояние лейтенантът не можеше да повярва колко е голям.

Момчето преследваше един от хората на лейтенанта. И двамата по-скоро куцукаха, вместо да тичат. Говореше се, че Мечето накуцва с единия крак; неговият човек сигурно куцукаше, защото Мечето го бе ранило.

— Стрелци! — извика лейтенантът. — Зареди!

Десет мъже скочиха на крака и заредиха стрели в лъковете си.

— Прицели се — нареди лейтенантът. — Стреляй! — Войникът му увеличаваше преднината си, но това нямаше значение; изобщо не трябваше да бяга от врага. Ако някоя заблудена стрела го улучеше, докато летеше към Мечето, той щеше да си получи заслуженото.

Освен ако… Имаше ли някаква възможна причина за отстъпление? Или ако не за отстъпление, то поне за бързо връщане — може би, за да докладва? Точно това беше. Генерал Шичио бе позволил на лейтенанта сам да подбере хората си и той бе избрал само добри войници. Смели мъже, опитни мъже, достатъчно търпеливи, за да понесат скуката на гарнизонната служба. Те не бягаха от бойното поле, особено когато знаеха, че се изправят срещу толкова скъпо оценяван обект. Генерал Шичио вече беше обещал хиляда коку на онзи, който вземеше главата на Мечето. Самият лейтенант не одобряваше подобни инициативи — само търговец би предложил награда на някого, за да изпълни дълга си — и беше подбрал войници с подобно мислене. Никой от тях нямаше да избяга от Мечето, освен ако не трябваше да докладва нещо важно, нещо толкова ценно, че Мечето бе рискувало да се разкрие, за да го убие.

Лейтенантът нареди на хората си да отпуснат лъковете.

— Хей, вие — излая той, сочейки към четиримата пазачи на портата, — вървете да защитите онзи разузнавач. Прогонете Мечето, ако трябва, убийте го, ако можете…

Но вече беше късно. Мечът на Мечето проблесна като комета. Описа широка блещукаща дъга и краката на разузнавача се подкосиха под тялото му. Той се строполи, без да пролива кръв; с меча, който бе достатъчно голям, че да разсече човек на две, Мечето просто бе прерязало гръбначния му стълб.

— Отивайте! — извика лейтенантът. Пазачите вече тичаха, навели напред копията си. — Стрелци, стреляйте! Стреляйте без заповед!

Мечето остана на мястото си, размахвайки победоносно меча над жертвата си. Стрелите полетяха към него. Лейтенантът изпрати осмина копиеносци да пазят портата на Ясуда и строи останалите в бойна формация.

Първият залп на стрелците пропусна. Те се прицелиха повторно и стреляха, без да се стараят да го правят едновременно. Но Мечето не помръдна от мястото си и с един замах на големия си меч помете десет стрели във въздуха.

Това беше невъзможно. Момчето сигурно бе отчасти котка; как иначе би могло да види стрелите в тъмното? При мисълта, че беше успяло да отбие десет от тях, на лейтенанта му се зави свят. Най-после разбра защо генерал Шичио бе изпратил петдесет войници, за да заловят едно момче.

А хората му все още не се бяха строили. Той знаеше, че са добре обучени, знаеше, че напрежението замъглява разсъдъка му, но му се струваше, че войниците се движат толкова бавно, сякаш газят във вода.

— Размърдайте се, проклети мързеливци! Движение!

Най-накрая Мечето се обърна и побягна. Лейтенантът не можеше да чака повече. Той сам поведе първия взвод и нареди на останалите да ги последват веднага след като успеят да се строят. Стрелците му тръгнаха след него, като пренебрегнаха лъковете в полза на мечовете.

Лейтенантът пръв стигна до падналия разузнавач, който все още се опитваше да пълзи, влачейки безполезните си крака зад себе си. Мъжът изглеждаше толкова малък.

— Спокойно — каза лейтенантът. — Спокойно, войнико. — Той приклекна до разузнавача и изпрати останалите от взвода на пътя. — Докладвай. Какво правеше сам тук?

— Не бях сам — изпъшка разузнавачът с тежко увиснала напред глава. Той се вкопчи в колана на лейтенанта, сякаш се опитваше да се изправи. — Патрулът ми. Всичките са избити. Нападна ни пред имението Окума. Изби всичките.

От устните на лейтенанта се отрони неволна молитва за милост. Той не искаше да вярва в момчета с магически мечове и котешки очи, но как иначе можеше да обясни онова, което се бе случило тази вечер? На двайсетина крачки пред себе си забеляза труп с цветовете на Тойотоми, проснат от другата страна на пътя, в бурените. Още колко такива бяха осеяли пътя? Беше ли посякло Мечето целия патрул?

— Войници, насам! — изрева лейтенантът и гласът му отекна в Зелената скала. Дотичаха всички от отряда, с изключение на осмината, които бяха изпратени при портата. — Жертвата ни се крие някъде по тези хълмове — започна той, когато се събраха около него. — Пазете се; той е много опасен. Половината от вас да изкатерят хълма; другата половина — по пътя.

Разузнавачът с безчувствените крака продължаваше да стиска колана на лейтенанта и се опитваше да се изправи на крака, но нямаше сили да повдигне дори собствената си глава. Той като че ли изобщо не тежеше. Лейтенантът още не му бе видял лицето и не беше сигурен дали иска. Жегна го чувство за вина, че бе готов да остави този мъж да умре сам, този воин, който бе служил добре на своя даймьо. Почувства се още по-зле заради това, че не се беше втурнал да пресече пътя на врага заедно с войниците си, които пред очите му се изгубиха в тъмните храсталаци на хълма и надолу по пътя. Трябваше да ги поведе, да се изправи срещу същата опасност, да поеме същия риск като двамата, които лежаха сега на пътя, единият мъртъв, другият умиращ.

— Спокойно, синко — промълви лейтенантът, без да знае какво друго да каже.

— Беше по-лесно, отколкото очаквах — отвърна разузнавачът и заби нож под брадичката на лейтенанта.

* * *

Дайгоро не пускаше ножа, защото не беше сигурен, че лейтенантът е мъртъв.

След тази измама бе очаквал да изпита огромен срам и ненавист към себе си, но тъжната и проста истина беше, че младежът бе изтощен и пронизването с нож на беззащитен мъж беше много по-лесно от двубоя с мечове. По-късно, помисли си той, щеше да опита да се убеди, че измамата на бойното поле не опетнява честта и че сегашната му уловка не е по-различна от хитростта на баща му с „призрачната армия“, която бе победила Шичио и Хидейоши. Засега му беше достатъчно, че е жив и че врагът му бе или мъртъв, или умираше, в зависимост от това колко дълбоко в мозъка му бе проникнал ножът.

Той подсвирна късо и тихо. Лежащият на двайсетина крачки от него труп на един от войниците на Тойотоми се изправи и се измъкна от бурените. Това беше шиноби, който преди няколко минути бе накарал лейтенанта да повярва, че той е прословутото Мече, след това бе отбил цял залп стрели настрани, после се беше престорил на труп на войник и всичко това без никакво усилие. Дори бе отпуснал безжизнената си фигура върху Славна победа нетърсена, прикривайки я от войниците, които бяха притичали покрай него в търсене на Мечето, което нямаше да намерят.

— Не знам как успя да отбиеш онези стрели — каза му Дайгоро, — но това беше най-невероятното нещо, което съм виждал.

Шиноби не обърна внимание на комплимента.

— Мечът ти. Твърде голям е за теб.

Дайгоро кимна и сви рамене.

— Твърде голям е за когото и да било.

— По-силен си, отколкото изглеждаш. Впечатляващо.

За миг страхът и умората на Дайгоро сякаш се изпариха. Заменени от взаимното уважение между него и най-смъртоносния човек, когото бе срещал. Трябваше да спре и да помисли за миг, за да се убеди, че всичко това се беше случило наистина. После мигът отмина и Дайгоро си спомни за тежестта на онова, което трябваше да направи.

Заради войниците, които пазеха портата, двамата с шиноби се престориха, че се занимават с лейтенанта. От такова разстояние те се нуждаеха от орлови погледи, за да различат, че лейтенантът им е ранен, а падналият разузнавач като по чудо е оживял. Сега виждаха просто трима мъже, единият от които бе увиснал на ръцете на другите двама като изкормен елен.

Когато стигнаха до вратата, погледите на всички бяха насочени към зловещата фигура на лейтенанта. Миризмата на пушек и пепел от огньовете се смесваше в плътната воня на кръвта му, образувайки адска смрад. Войниците се облегнаха на портата и пантите й проплакаха като измъчени духове. В този миг лейтенантът също проплака, което така стресна Дайгоро, че той едва не го изпусна. Мъжът се беше вкопчил в живота и в дълга си. Напразно се опитваше да предупреди хората си за заплахата, но забитият в челюстта му нож му позволяваше единствено да стене силно и продължително. Звучеше така, сякаш духът му напускаше тялото и комбинацията със стенещите панти и мириса на кръв и огън оставяше в замаяното съзнание на Дайгоро впечатлението, че портата на дома Ясуда се беше превърнала в адски портал.

Той държеше главата си наведена и се опитваше да преброи точно враговете си. Върху чакъла в двора хрущяха осем чифта окървавени ботуши. Собствената му сянка се протегна пред него, преплетена със сенките на лейтенанта и шиноби, оставяйки впечатлението за някакъв ужасяващ осемкрак демон.

— Залостете портата — нареди той. — Не трябва да позволим на Мечето да влезе вътре.

Той изчака да чуе изтракването на резето, преди да извади стоманата. Първия уби с вакизашито, след което издърпа Славна победа иззад гърба на лейтенанта. Заедно с шиноби бързо довършиха останалите.